Явор Гърдев: Човешката жестокост е непреодолима

• Дионисиевият импулс тресе света и днес – рейв партита, футболни агитки, алкохолен туризъм, казва режисьорът след успеха на „Вакханки“ в Гърция
• Да се развихри на свещената сцена в Епидавър, е всичко, за което Гърдев е мечтал и искал от живота преди години
• Спектакли като този са интеграционното лепило на действителната европейска общност, уверен е той

Явор Гърдев е от онези редки творци, които превръщат театъра в събитие. Под неговата режисура трагедията „Вакханки“ от Еврипид триумфира в Античния театър на Епидавър в Гърция. Световната премиера на спектакъла предизвика бурните овации на над 15 хил. зрители, а критиката категорично го определи като фурор. Българо-гръцката копродукция продължи да омагьосва публиката с турне от 13 представления на сцени из цяла Гърция, а у нас тепърва предстоят две премиери на „Вакханки“ – в Античния театър в Пловдив на 30 септември и в зала 1 на НДК в София на 9 октомври.

Разговаряме с режисьора за сбъднатите мечти, за опасностите, които винаги дебнат след големите аплодисменти, за дионисиевия импулс, който разклаща установения ред, и за още редица тайни на човека… За много от тях изкуството вече ни е разказало, но и още много има да ни каже.

– В Гърция с „Вакханки“ спечелихте и публиката, и критиката, но вие самият каква оценка давате на своята работа и на всички отговорни за този успех?

– Все още не съм способен да дам такава оценка, тъй като не съм достатъчно отделѐн от събитието, за да проумея какво точно се случи. Имам чувството, че всички ние се оказахме в епицентъра на тайфун от енергия, който за два часа ни завихри в себе си, след което се съвзехме безпаметни. Един от онези редки моменти, в които събитието на свързването с многохилядно множество успява да надхвърли сбора от съставните елементи на самото представление, а и да преумножи очакваните резултати от собственото ни усилие. В моето все още недоосмислено усещане, подпомогнато и от лесно възбудимото ми въображение, това беше някаква епифания на Дионис, страховития бог на мистичното общение чрез театъра.

– Според вас суперлативите и отличните отзиви опияняват ли и приспиват твореца, или напротив – увеличават неговата отговорност към изкуството?

– Могат и да опиянят, и да приспят, а нерядко дори и да парализират твореца, като това може да стане не само чрез предразполагане към полягане върху лаврите на успеха, но, което е по-коварно, и чрез неволно предизвикване на предстояща творческа парализа от свръхотговорност към изкуството и към отминалия успех. И двете са възможни и опасни. Многократно съм им ял попарата в миналото. Сега обаче съм гърмян заек, а гърмян заек попара не яде.

– Какво бе за вас да се развихрите на свещената сцена в Епидавър – място, натоварено с повече от две хилядолетия театрална памет?

– Всичко, за което преди много години мечтаех и исках от живота. Сега ми се налага да се замисля има ли изобщо още нещо за мечтаене и искане.

– С какво ви предизвика най-вече трагедията на Еврипид – този древен познавач на човешката психика?

– С умело изведената на драматургично ниво политическа философия за постоянната нужда от предоговаряне на границите между дивите и стихийни импулси на общността, от една страна, и разумно устроената държава, от друга страна. Струва ми се, че с неговото тънко познание на първичните и атавистични инстинкти в човека в тази трагедия той успява да очертае параметрите на изначалния конфликт между хаотичната, импулсивна, игрива, но също така подривна, кръвожадна, разрушителна природа на човека и сковаващия ред на подредената държава, която се опитва да установи контрол над тази природа. Еврипид сякаш е един от най-мъдрите политически центристи в историята на драматургията. Философ на баланса между вътрешния ни хаос и желанието ни да подредим света наоколо, за да компенсираме този вътрешен хаос.

– Обогати ли партньорството между български и гръцки актьори зрелището на сцената?

– О, да. Със сигурност. Един от най-важните аспекти на този проект е именно срещата между съседи, които в миналото са имали културни и политически напрежения помежду си. Обикновено тези срещи стават през политически, икономически и търговски обмен, но той много по-малко засяга душите, а сработването на полето на изкуството предполага много по-задълбочено пряко общуване, в което опознаването на другия минава през същинско вникване в жизнения му свят. Като ентусиазиран поддръжник на интеграционните процеси в Европейския съюз, аз съм уверен, че това е истинският път. Това е интеграционното лепило на действителната европейска общност.

– Имаше ли актьор сред гръцкия състав, който ви изненада най-силно с начина, по който се вписа във вашата визия?

– Преди всичко не съм режисьор с тиранична визия, който използва само вписващи се във визията му актьори. Воден съм от любопитство към хората, с които избирам да работя, и това любопитство в голяма степен моделира визията ми за спектакъла.

Гръцките актьори в началото започнах да подбирам по репутация, препоръки, съвети и чрез собствено проучване, но накрая решаващи бяха индивидуалните срещи с тях. Онези, в чиято природа имаше примамваща тайна, очакваща да бъде разкрита, получиха ролите и изцяло оправдаха надеждите: Лукия Михалопулу, Александрос Милонас и Михаил Табакакис. Те са забележителни професионалисти с отворен светоглед, широка перспектива и искрена преданост към професията. Всеки от тях има ключова роля и огромен принос за крайния резултат.

Особено предизвикателна беше и работата с хо́ра, където от дванайсет индивидуалности трябваше да се изгради хомогенно колективно тяло. Това колективно тяло е и главното действащо лице в пиесата, което се състои от девет гръцки и три български актриси: Александра Гайдаци, Александра Свиленова, Ангелики Кинтони, Данаи Стаматопулу, Елени Тимиопулу, Ефтимия Даниилиду, Зои Ефтимиу, Кремена Славчева, Ксения Граматику, Надя Керанова, Нефели Антиопулу, Поликсени Спиропулу.

Хорът е на сцената от началото до самия край на представлението и натоварването на тези изключителни актриси с вокални, хореографски и актьорски задачи е извънредно тежко. Затова и особено много ценя както постижението им, така и здравината на характерите им в това нелеко изпитание, в което имах неоценимата помощ на Калин Николов в качеството му на вокален педагог и аранжор на хоровите партии, и на хореографката Уршула Тержан.

Тук е мястото да отбележа приноса на гръцките ми колеги – драматурга Йоана Ремедиаки, художничката на костюмите Мария Иления Дуладири и художничката на осветлението Стела Калцу, които съвместно със сценографа на продукцията Никола Тороманов изградиха визуалната среда.

– Кое е най-ценното качество на Леонид Йовчев (вашия Дионис) като актьор?

– Нестихващото любопитство към света, отворените сетива, импровизационният дух, неизчерпаемата енергия и жаждата му за предизвикателства, с които да се справя бързо и по нов начин.

– А кое е най-удовлетворяващо в работата ви със Самуел Финци?

– Способността му да улавя и изиграва и най-тънкия смислов нюанс в текстове на коренно различни езици. Въображението и способността му да изгражда от себе си различна личност във всеки един от езиците, на които говори на сцената. Способността да бъде повече от една личност дори в рамките на един и същи спектакъл и един и същи персонаж.

А тук ми се иска да спомена и отличната работа на Иван Юруков, Мартин Димитров и Иван Николов, които имат изключително сложни монолози, с които се справиха блестящо.

– Какво внесе присъствието на британската група „Тайгър Лилис“ – музикално и като сценична енергия?

– Епически обем. В драматургичната тъкан на трагедията въведохме нов епически пласт. Специално написаните от Мартин Жак рапсодии обособиха в представлението нова вътрешна позиция – тази на коментиращите и провокиращи действието трима рапсоди. Другите двама са басистът Ейдриън Стаут и перкусионистът Буди Бутеноп. Така чрез ефекта на епическото отчуждение и чрез взаимодействието на Tiger Lillies с хо́ра се роди цяло ново измерение на спектакъла.

– Какво от тази древна трагедия ви се струва най-болезнено актуално днес?

– Откритието на неподозираните залежи на жестокост у човека. Жестокост, за която понякога се залъгваме, че цивилизацията с вековната си история е преодоляла. Не е.

– Възможно ли е съвременният човек да живее без онзи дионисиев импулс, който разклаща установения ред?

– Не. И затова свидетелства съществуването на рейв партита, футболни агитки, дестинации за алкохолен туризъм и още неизброими днешни обиталища на Дионис.

– Какво се случва с обществото, когато прекалено дълго се опитва да потиска онова, което не разбира?

– Това, което обществото не разбира и потиска, то постепенно или изведнъж изяжда обществото отвътре.

– Сами ли храним бесовете си?

– Те се хранят с нас. Най-често без дори да ни питат.

– Как очаквате българската публика да посрещне „Вакханки“?

– Както обикновено, с цвете и нож.

– Ако трябва да изберете между това да разтърсите един човек дълбоко или да развълнувате хиляди, кое бихте предпочели?

– И двете. Поне така би отговорил Дионис.

– Има ли нещо, което само изкуството може да ни каже за човека и което вие все още се опитвате да разберете?

– Да, има. И точно това правя – все още се опитвам да разбера.