Той наистина е орисан да бъде Апостол(ът) на българското кино и театър.
Веднага след като “Любимец 13” тръгва по екраните, Апостол Карамитев бързо става любимец №1 на зрителите.
Той е първата истинска звезда на родното кино, ако мерим нещата с холивудски аршин. В първата тройка след години ще го последват Стефан Данаилов и Иван Иванов.
Карамитев дебютира още в третия филм на социалистическата кинематография – “Утро над родината” – и то в силно отрицателна роля: враждебно настроен към новата власт младеж. После се снима и в “Под игото”, “Наша земя”, “Песен за човека”, “Това се случи на улицата”…
Днес почти никой не си спомня наивно-романтичните ленти и героите му Ферхад в “Легенда за любовта” и Страхил в “Хайдушка клетва”, снимани малко преди “Любимец 13”.
Тогава кинокритиците го правят на пух и прах, но образът му в тях буквално разбива сърцата и мокри сънищата на ученичките, ако пак използваме холивудската стилистика.
Филмът на Владимир Янчев “Любимец 13” е осмият в кариерата на Апостол, но първият, който му носи истинска популярност и невероятна обич.
“Обичта на публиката, ще каже по-късно актьорът, е нещо, от което имаш нужда като от хляб. Днес можеш да се нахраниш до пресищане, но утре сутринта пак ще огладнееш…”.
Тогава в България не е имало шумни премиери с пищящи от възторг почитател(к)и, но за софиянци е било голямо изживяване да срещнат актьора в Докторската градина или по ул. “Раковски”, където минавал пътят му от дома на “Оборище” до Народния театър и ВИТИЗ, където преподавал на младите кандидати за слава. Младият тогава писател и сценарист Георги Мишев усетил това и го е вкарал в документалния късометражен филм “По “Раковски”.
Както често се случва с хубавите неща, Апостол Карамитев става актьор съвсем случайно. Макар че още като дете в родния Бургас артистичната жила у него пулсира най-силно и той е неизменен участник във всички училищни представления.
Доброволно мъкне кофата с лепило и
лепи театралните
афиши в града – само
и само да го пуснат
в театралния салон,
за да гледа
поредната постановка.
Или пък мете киносалона, за да влезе без пари за филма. Когато завършва с отличие италианската гимназия, баща му, пристанищен работник, който издържа семейството си с конска каруца, го праща да учи медицина в столицата.
Преди това обаче служи войник и дори за известно време го пращат на фронта.
Още в първите си студентски дни през 1945 г. обаче Апостол Карамитев прочита във вестник, че е открита двегодишна театрална школа и решава да опита.
За изпитите се
подготвя сам
Живее в дома на братов приятел и миндерчето в малката кухничка, където спи, става единственият свидетел на артистичните му импровизации.
Когато излизат списъците с класирането на кандидатите, Карамитев се страхува да погледне в тях и моли случайно минаваща жена да види дали сред приетите няма името Апостол. Оказва се, че има, и то сред първите в списъка.
Приет е в класа на Стефан Сърчаджиев, но втората година се премества при Боян Дановски, при когото прави и дипломния си спектакъл – Орландо в “Както ви се хареса”.
Така двама от най-първите корифеи на българския театър заедно извайват и един от най-личните му бъдещи таланти.
На 16 август 1947 г. е назначен в Народния театър. Вярно – като стажант, но пък още не е навършил и 24 години! През 1948 г. се жени за Маргарита Дупаринова, която вече е една от звездите на първия ни театър.
Дарбата му ще се шлифова с времето, но природата го е нарадила и с чар, мъжка красота и сексапил, с невроятна осанка и богато нюансиран глас, с бликаща енергия и чувство за имрпровизация, с интелектуално лице, което обаче лесно може да бъде превърнато във физиономия на мошеник по неволя (“Специалист по всичко”), или пък на обречен скептик (“Бялата стая”).
Някои го сравняват с английския гений Лорънс Оливие. Истината е, че той е идолът му в професията и Апостол като него е безкрайно взискателен и всеотдаен на сцената.
Френският режисьор Луи Дакен обаче го нарича “Жерар Филип на народните демокрации”. Карамитев наистина е равен по талант на френската звезда Жерар Филип, но пък в лицето му има нещо италианско – възкъдрава коса, тъмно лице с меланхолични очи и поглед, който може да бъде ту тъжен, ту прелъстяващ, ту експлозивно весел.
Ако съдбата не беше решила Апостол Карамитев да живее и твори в най-свирепите години на студената война, той можеше да се превърне и в първия ни истински конвертируем актьор. Можеше да направи световна кариера – да го снимат в италиански или френски филми, а защо не да стигне и до лелеяния от всички артисти Холивуд.
През 1971 г. Апостол озвучи сам всички роли в телевизионния сериал “Форсайтови” на Доналд Уилсън. Експеримент, за какъвто не се е осмелявал нито един друг български актьор.
Най-силната си драматична роля в киното Апостол Карамитев прави във филма на Методи Андонов “Бялата стая”. Героят му Александров е научен работник, който се разболява от рак. И докато лежи в бялата болнична стая, прави безпощадна равносметка на живота си. Достойно ли се е държал в института, или е отстъпвал пред догматиците. Наистина ли е направил всичко за любимата си жена. В крайна сметка май минусите натежават. За това свое изпълнение Карамитев
получава наградата
за най-добра мъжка
роля на кинофестивала “Златна роза” във Варна през 1968 г.
През 1972 г. Невена Коканова го навива да приеме ролята на цар Йоан Асен в суперпродукцията на Вили Цанков “Сватбите на Йоан Асен”.
Актьорът вече е болен от рак, но никой в екипа освен режисьора не знае. Снимат филма с тежки костюми при невероятни жега от 40 и повече градуси, но Апостол не се оплаква. В паузите между два кадъра ляга на земята, измъчван от неистови болки в гърба.
“А аз му виках: не се превземай бе, Апостоле, сецнал си се или имаш прищипване”, разказа ми приживе Коста Цонев, който изигра ролята на царския брат Александър.
На 9 октомври 1973 г. Карамитев
умира от рак
като героя му
Александров
За да запази кадрите от последната му роля, Вили Цанков доснима филма, като Коста Цонев поема и ролята на Йоан Асен.
На 3 юни 2000 г. в София почина Невена Коканова. От рак, както героинята й Невена в “Спомен за близначката” (1976).
През 2006 г. синът на Апостол Карамитев – Момчил, показа в София документалния си филм “Ваш даскал Апостол”. Тогава дълго говорихме с Момчил. Ето част от най-съкровеното признание на сина за великия му баща:
“Снимането на филма ми даде възможност да опозная повече баща си, както и себе си. Научих интересни факти за неговото детство, които никога и от никого не бях чувал. От г-жа Агнес Владова разбрах, че като по-млад баща ми е
имал намерение
да учи журналистика
(…) Някои от студентите му в НАТФИЗ твърдят, че баща ми бил щастлив само с тях, без да познават личния му живот. Той беше много дискретен човек и не е показвал радости и преживявания на всеослушание. Но аз съм бил с него в личния му живот и в НАТФИЗ и знам, че той имаше щастие и извън учебния театър.
Например, когато проверяваше какво със сестра ми сме научили в училище или в отношенията си с приятели, познати и непознати. Седели сме часове наред да имитираме хора и животни, както и ни е слушал да му разправяме за нашите приключения в училище и извън училище, как възприемаме хора и събития.
Той непрекъснато питаше за нашето мнение и така ни поставяше в позиция да се чувстваме равноправни участници в живота както него. Това никой не може да го разбере, докато не го почувства…”