КАЛЕНДАР НА СЪБИТИЯТА – 29 ЮЛИ

Скопското списание “Форум” публикува водеща статия със заглавие “Аз съм българин…”. Основна тема на статията е българското гражданство на бившия македонски премиер Любчо Георгиевски.

В статията се твърди, че според Георгиевски “алтернативата на Македония е България” и още – че “с решаването на казуса Косово, Македония ще изпадне в такъв геополитически водовъртеж, в който единственото спасение за нея ще бъдат прегръдките на България”.

Министър-председателят Симеон Сакскобургготски представя България на срещата на Пакта за стабилност в Залцбург, Австрия.

Пактът за стабилност е харта на Югоизточна Европа за реформи, инвестиции, интегритет и растеж.

На 28 и 29 юли е проведена общопартийна конференция на БСП, която приема документа „Перспектива за България“. На нея за пръв път проличават противоречията вътре в БСП, формулирани в изказването на главния редактор на партийния в. „Дума“ Стефан Продев като сблъсък между „червените бабички“ и „червените мобифони“.

Бившият италиански министър-председател Бетино Кракси е осъден на осем и половина години затвор заради злоупотреби.

Бетино Кракси е роден през 1934 г. Той е министър-председател на Италия от 1983 г. до 1987 г. Генерален секретар е на Италианската социалистическа партия от 1976 г. и заместник-председател на Социалистическия интернационал от 1977 г. Умира през 2000 г.

Бившият източногермански лидер Ерих Хонекер пристига в Берлин, за да отговаря пред съда за смъртта на застреляните на Берлинската стена бегълци от ГДР.

Ерих Хонекер е роден през 1912 г. Той е държавен деец на ГДР. Председател е на Съюза на свободната германска младеж в периода 1946-1955 г. Генерален секретар e на ЦК на Германската единна социалистическа партия (ГЕСП) и e председател на Държавния съвет на ГДР (1976-1989 г. ). През 1989 г. е изключен от ГЕСП. От 1993 г. живее в Чили. Умира през 1994 г.

На 28 и 29 юли на пленум на ЦК на БКП Тодор Живков лансира т.нар. Юлска концепция, според която България трябва да осъществи радикални реформи и либерализация. Това е опит да се „изпревари“ съветската „перестройка“. Предвижда се собствеността на държавните предприятия да бъде прехвърлена на техните „стопани“ – работниците и да се пристъпи към създаване на частно предприемачество. БКП да се трансформира от „етаж на властта“ в ръководна и направляваща политическа организация, а гражданите получават право да създават „самодейни“ организации. Решено е и да се отменят такива ритуали на властта като манифестациите и поставянето на портрети на партийни лидери в държавните учреждения.

В катедралата “Сейнт Пол” в Лондон английският престолонаследник и принц на Уелс Чарлз се жени за Даяна Спенсър.

Чарлз предлага брак на Даяна през февруари 1981 г. В деня на сватбата им хиляди хора излизат по улиците на Лондон, а милиони наблюдават от малките екрани бракосъчетанието между 32-годишния престолонаследник и 20-годишната Даяна. Даяна и Чарлз имат двама сина – принц Уилям Артур Филип Луис и принц Хенри Чарлз Албърт Дейвид. След 15 години брак, принц Чарлз и принцеса Даяна се развеждат на 28 август 1996 г. Даяна се отказва от титлата кралица на Англия в бъдеще и от обръщението „Ваше Височество“. Даяна загива в катастрофа на 31 август 1997 г. На 9 април 2005 г. принц Чарлз се жени за Камила Паркър-Боулс.

Умира Херберт Маркузе – немско-американският философ и социолог представител на Франкфуртската школа (“Ерос и цивилизация”). Маркузе е роден през 1898 г. По произход е германец. От 1934 г. живее в САЩ. Според Маркузе движеща сила на социалните изменения са аутсайдерите (преследвани национални малцинства, безработни и др.) и радикалните слоеве на студентите и интелигенцията. Възгледите му са разновидност на постиндустриалния романтизъм.

Умира Ерих Кестнер – немски писател и поет – сатирик и хуморист. Той е роден на 23 февруари 1899 г. в Дрезден. Кестнер учи немска литература, история и философия, след което работи като журналист и редактор. Първата му книга е стихосбирката “Сърце върху талията” (1928 г.). През 1931 г. издава романа “Фабиан”, който му носи световно признание. Автор е на много книги за деца – “Емил и детективите” (1931 г.), “Кончето и Антон” (1929 г.), “Тил Уленшпигел” (1935 г.), “Конференция на зверовете” (1949 г.) и др. В периода на фашистката диктатура (1933-1945 г.) произведенията на Кестнер са забранени от официалната власт. Пиесата му “Школа за диктатори” (1956 г.) е насочена срещу тоталитаризма и насилието. През 1957 г. получава литературна премия “Георг Бюхнер”. Дълги години Кестнер е председател на ПЕН клуба във ФРГ.

Георгиос Пападопулос става временен президент на гръцката република.

Георгиос Пападопулос е роден през 1919 г. Той е гръцки държавник, полковник. Един от ръководителите на военния държавен преврат в Гърция през април 1967 г. От декември 1967 г. е министър-председател, а от март 1972 г. е регент на Гърция. Пападопулос концентрира цялата власт в свои ръце. След свалянето му през 1974 г. е изпратен в затвора.

Родена е Мартина Григорова Вачкова – българска актриса. Завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, специалност „Актьорско майсторство“ в класа на проф. Н. Люцканов. Започва работа в Драматичния театър в Пазарджик (1982 г.). През 1985 г. постъпва в Държавния сатиричен театър „Алеко Константинов“, участва в спектакли на театрална работилница „Сфумато“ и в Народния театър „Иван Вазов“. Снима се във филмите „Мера според мера“, „Ла донна е мобиле“, „Испанска муха“ (1997 г.), „Дванайсета нощ“ (2000 г.). Популярността си дължи на участието си в телевизионните предавания „Ку-ку“ и „Каналето“. Участва в театралните постановки „Ловчанският владика“, „Дванайсета нощ“, „Слуга на двама господари“, „Кучешко сърце“, „Как Писар Тричко не се ожени за царкиня Кита с китка накичена“, „Лонг плей“ и др.

В САЩ е създадено Националното управление по аеронавтика и изследване на космическото пространство (NASA).

НАСА е американска правителствена агенция, отговорна за програмата за космически изследвания. Разработва програми за космически полети, създаване на космически кораби и др. Обединява над 10 центъра, между които космическият център „Л. Джонсън“ в Хюстън (Тексас), центърът „Маршал“ в Хантсвил (Алабама), центърът „Дж. Кенеди“ на Кейп Канаверал (Флорида) и др.

Влиза в сила уставът на Международната агенция за атомна енергетика (МАГАТЕ).

МАГАТЕ е световна междуправителствена организация за развитие на сътрудничеството в областта на мирното използване на атомната енергия. Тя е създадена в съответствие с решение на Общото събрание на ООН от 3 декември 1955 г. Уставът й е утвърден на 23 октомври 1956 г. в Ню Йорк, а влиза в сила след 29 юли 1957 г. Щабквартирата на организацията е във Виена. До 1985 г. обединява 113 държави между които и България.

Започват заседанията на Парижката мирна конференция (1946–1947 г.), която има за цел уреждане на резултатите от Втората световна война (1939–1945 г.) в Европа. Конференцията е открита на 29 юли 1946 г. в Париж. Заседанията й се провеждат до 15 октомври 1946 г. Тя подготвя мирните договори между държавите от антихитлеристката коалиция, победителки във Втората световна война, и бившите съюзници на нацистка Германия в Европа – Италия, Румъния, България, Унгария и Финландия. В конференцията участват представители на 21 държави. Българската делегация се възглавява от министър-председателят Кимон Георгиев, министърът на външните работи Георги Кулишев и председателят на парламента Васил Коларов. Те настояват България да бъде призната за съвоюваща страна, отхвърлят териториалните претенции на гръцкото правителство, отстояват българските права над Западна Тракия и се противопоставят на прекомерните гръцки искания за репарации.

Конференцията одобрява голяма част от разработените от Съвета на министрите на външните работи проекти. След обсъждане на останалите несъгласувани въпроси на Нюйоркската сесия на Съвета на министрите на външните работи договорите са подписани на 10 февруари 1947 г. в Париж.

В хода на Втората световна война американският кораб “Индианаполис” е потопен от японска подводница. Преди това той успешно е доставил на местоназначението й атомната бомба, която след седмица е хвърлена над Хирошима. Хирошима е първият град, бомбардиран с американска ядрена бомба на 6 август 1945 г. Заедно със загиналите в Нагасаки жертвите са 300 хиляди. Хирошима е силно разрушена и по-късно възстановена.

Роден е Микис Теодоракис – гръцки композитор. Завършва Атинската консерватория през 1950 г., специализира в Парижката консерватория (1953-1959 г.). Бил е депутат в гръцкия парламент (1964-1967 г.) от листата на ГКП, а през 80-те години от листата на “Нова демокрация”. По време на военната диктатура е затворен в концлагер. През 1970 г. е освободен. Автор е на музиката за: “Кварталът на мечтателите” (1961 г.), “Любовниците от Теруел” (1962 г.), “Зорба Гърка” (1964 г.), “Хайка” (1965 г.), “Денят, когато рибите изплуваха” (1967 г.), “Z” (1969 г.), “Троянките” (1971 г.), “Обсадно положение” (1973 г.), “Сутиеска” (1973 г.), “Серпико” (1973 г.), “Ифигения” (1977 г.), “Всеобща песен” (1983 г.). Известни негови музикални творби са Първа, Втора и Трета симфонии, Първа и Втора сонати, “Едип цар”, “Антигона”, “Песен за мъртвия брат” и др. През 60-те години композира и модернизира гръцки народни песни, станали популярни в цял свят. Композира музика по поезията на П. Неруда – цикъла кантати “Канто хенерал” (1973 г.). През 1986-1987 г. излиза автобиографичната му книга “Пътищата на Архангела”.

Основан е Съветът за международни отношения (Council on Foreign Relations) в Ню Йорк от полк. Едуард Хаус, съветник на американския президент Удроу Уилсън и доминираща фигура в Белия дом.

Съветът за международни отношения е американска политическа организация и е затворен клуб. В него участват най-влиятелните хора в САЩ: политици, банкери, милиардери, стратези и анализатори. Срещите са строго конфиденциални, решенията са неформални, но резултатите им засягат целия свят. Причина за създаване на Съвета за международни отношения е крахът на американския план за устройство на света и последвалото изтегляне на САЩ от Европа. Целта му е прогнозиране и менажиране на световните дела. Финансиран е от магнатите Дж. Рокфелер, П. Вартбург, Якоб Шифт, Дж. П. Морган. Негови директори са Д. Рокфелер, Сайрес Ванс, Дж. Буш, Джордж Шулц, Алън Гринспън, Брент Скоукрофт, Джийн Къркпатрик. В СМВ се раждат и развиват идеите за устройство на света след Втората световна война, както и за създаване на мрежа от световни организации (ООН, МВФ и Световната банка). От 1990 г. членовете му открито използват термина “нов световен ред”.

Адолф Хитлер е избран за ръководител на Националсоциалистическата германска работническа партия.

Адолф Хитлер е германски политик, един от създателите на Националсоциалистическата Германска работническа партия. За периода 1933 г. – 1934 г. той е министър-председател на Германия, а в годините между 1934 г. – 1945 г. е министър-председател и държавен глава. През 1913 г. се преселва в Мюнхен. Участва в Първата световна война. След войната (1920 г.) влиза в Националсоциалистическа партия (основана през 1919 г.), активно участва в разработването на програмата на партията и скоро става всепризнат лидер. Партията начело с Хитлер и ген. Е. Лудендорф прави несполучлив опит за държавен преврат през 1923 г., за което Хитлер е осъден на пет години затвор през ноември 1923 г. В затвора започва да пише книгата “Моята борба”, в която излага нацистката идеология и формулира задачите на националсоциалистическото движение. За борба с Комунистическата партия в Германия, която по това време е многочислена и добре организирана сила Хитлер създава въоръжените SS отряди (1925 г.). За борба с бойните групи на комунистите създава щурмовите отряди SA (1921 г.), които са унищожени през т. нар. нощ на “дългите ножове” на 30 юни 1934 г. Идеологията на Хитлер представлява еклектика от философията на “свръхчовека” на Ницше, антисемитизма на Е. Дюринг и геополитическите теории на К. Хаусхофер. Хитлер проповядва насилие срещу всички противници на националсоциализма. Представя го като единствената идея, способна и достойна да защити интересите на работниците, селяните и дребните собственици. Парламентарните избори, проведени през есента на 1932 г. са спечелени убедително от Националсоциалистическата партия и Хитлер е назначен за райхсканцлер на 30 януари 1933 г. След като взема изпълнителната власт, нацистката партия установява в страната националсоциалистическата диктатура и въвежда тоталитарно управление. След смъртта на президента П. Хинденбург Хитлер се обявява за държавен глава като “фюрер и райхсканцлер”. Обявява всички политически партии, организации и профсъюзите извън закона и конфискува имуществото им. Остават само Националсоциалистическата партия и създадените държавен синдикати под името Германски трудов фронт. Структурите на нацистката партия се вплитат във всички държавни структури. Изгражда концлагери, в които започва да затваря “общественоопасните” елементи и които превръща в оръдие за разправа с политическите си противници. По време на Втората световна война завладява почти цяла Европа и налага навсякъде с много терор и насилие нацистката идеология. В края на войната Хитлер се самоубива. Обявен е за главен военен престъпник след Втората световна война.

В София излиза първи брой на сп. “Комедия” – българско седмично списание за театър, музика, литература и критика. Излиза до 14 ноември 1828 г. в 132 броя. Редактори на списанието са Ст. Гендов и В. Стефков. В списанието се публикуват статии и рецензии за театрални спектакли, опера и балет, музикална критика, кинокритика, българска и преводна художествена литература. На сп. “Комедия” сътрудничат К. Сагаев, В. Стефков, Кр. Йорданов, В. Иванов, Хр. Г. Казанджиев, Ив. Ст. Андрейчин, С. Димов, П. Д. Крусев и др. По въпросите на българската драма пише и М. Арнаудов. Рецензирани са книги на Й. Йовков, Л. Стоянов, Т. Траянов, Д. Немиров, Ем. Коралов, Вл. Полянов и др. Списанието е илюстрирано богато със скици, карикатури от Ал. Добринов, репродукции от Матис, Дега, Мане, Сезан, Гоген и др.

Умира Райна Княгиня – българска революционерка и учителка. Тя е родена в Панагюрище на 6 януари 1856 г. Учи в родния си град и в девическото училище в Стара Загора при А. Тошева. През 1874 г. става учителка в Панагюрище. Тя е една от основателките на женското дружество „Китка“ в родния си град. По време на Априлското въстание от 1876 г. носи извезаното от нея и тържествено осветено от поп Груьо знаме на шествието в Панагюрище (поради което е наречена „Княгиня“). При потушаване на въстанието е арестувана и изпратена в Пловдивския затвор. Освободена е след намесата на европейски консули в Пловдив. През август 1876 г. заминава да учи акушерство в Русия през Цариград с паспорт под чуждо име. Завръща се в България през 1879 г. и става директор на девическия пансион в Търново. През 1882 г. е назначена за акушерка в Панагюрище, по-късно – в София. Авторка е на книгата „Райна княгиня (Автобиография)“, издадена посмъртно през 1935 г.

В хода на Първата световна война 24-ти пехотен черноморски полк сменя 32-ри пехотен загорски полк и организира отбраната на връх Преслап (Македония).

Роден е Павел Петрович Кадочников – руски актьор и режисьор. През 1935 г. завършва Ленинградския театрален институт. До 1944 г. е актьор в Ленинградския нов театър на младия зрител. Ролята на майор Федотов в “Подвигът на разузнавача” (1947 г.) го прави особено известен. Работи и с други популярни режисьори – Айзенщайн, Юткевич, Столпер, Зархи и Хайфиц и др. Като режисьор дебютира през 1965 г. с “Музикантите на един полк”, през 1970 г. – “Снежна ръка”. Снима се в “Пълнолетие” (1935 г.), “Яков Свредлов” (1940 г.), “Антон Иванович се сърди” (1941 г.), “Иван Грозни” (1944 г.), “Робинзон Крузо” (1947 г.), “Повест за истинския човек” (1948 г.), “Голямото семейство” (1954 г.), “Руски сувенир” (1960 г.), “Незавършена пиеса за механично пиано” (1977 г.), “Сибириада” (1979 г.), “Разказ на неизвестния човек” (1981 г.), “Луди пари” (1982 г.), “Три процента риск” (1985 г.). През 1984 г. режисира “Никога няма да те забравя”. Умира на 2 май 1998 г.

След края на Междусъюзническата война и подписването на Букурещкия мирен договор с указ № 53 цар Фердинанд I обявява демобилизация на българската армия.

Започва Девети конгрес на македонската емиграция. Той се провежда в периода 29 юли-5 август. Председател на Върховния комитет е Стоян Михайловски (на снимката), а подпредседател – ген. Иван Цончев.

Стоян Михайловски е поет-сатирик, културен и обществен деец, действителен член на Българската академия на науките. Той е роден в гр. Елена. Завършва Императорския лицей в Цариград, след което за кратко време работи като учител в българското училище в Дойран. През 1875 г. заминава да следва право във Франция. След обявяването на Руско-турската освободителна война (1877–1878 г.) прекъсва следването си и се завръща в България. След Освобождението работи като съдия и адвокат в Свищов, Търново, София и Пловдив. Заради своята гражданска позиция често е уволняван. През 1880 г. става главен редактор на в. „Народний глас“. Отново заминава за Франция, където завършва образованието си. След завръщането си в България работи като адвокат и съдия. От 1892 г. започва да преподава френски език в Юридическия факултет, а от 1897 г. и в Историко–филологическия факултет на Висшето училище (днес Софийски университет “Св. Климент Охридски”). През периода 1895–1899 г. е доцент по всеобща литературна история. Заради статията си „Потайностите на българския дворец“, в която критикува личния режим на Фердинанд I, e даден под съд и е уволнен. И след това продължава да участва активно в обществено-политическия живот на страната. Многократно е народен представител. От 1901 г. до 1903 г. е председател на Върховния македоно-одрински комитет. С цялото си разнообразно творчество – памфлети, епиграми, басни, стихотворения и други, критикува социалната действителност и отстоява принципна гражданска позиция. Автор е на стихосбирката „Днес чук, утре наковалня“, поемата „Словоборците станаха богоборци“, „Сатири. Нашите писачи и газетари“, драмата „От развала към провала“ и др. Едни от най-известните му басни са: „Бухал и светулка“, „Орел и охлюв“, „Секира и търнокоп“ и др. Автор е на текста на химна „Върви, народе възродени“.

Завършва Петият конгрес на македонската емиграция, който се провежда в периода 26-29 юли. В него участват 21 дружества. Председател на Върховния комитет е Александър Радев, а подпредседател – Андрей Ляпчев.

Александър Радев е роден в Битоля на 24 февруари 1864 г. Завършва Юридическия факултет на университета в Атина, Гърция. След завръщането си в България работи в съдебната система в Ловеч, Търново, София. От 1892 г. е адвокат. Избран е за председател на адвокатския съвет и на Юридическото дружество. Включва се активно в дейността на македоно-одринското революционно движение, като през 1898–1899 г. е председател на ВМОК. Той е един от лидерите на Прогресивнолибералната партия. Член е на Централното бюро на партията в края на 90-те г. на ХIХ в. Участва в управлението на държавата в началото на ХХ в. Той е министър на правосъдието от 19 февруари 1901 г. до 3 ноември 1902 г. и министър на народното просвещение от 3 ноември 1902 г. до 5 май 1903 г.

Умира Винсент Ван Гог – холандски художник, представител на постимпресионизма. Ван Гог е роден на 30 март 1853 г. в Грот-Зюндерт, Холандия. Бил е проповедник в мините в Боринаж, Белгия. По-късно пристига с брат си Тео в Париж, където се свързва с кръга импресионисти около „Татко Танги“. В Арл, където прави опит за самоубийство, работи с П. Гоген. Автор е на над 300 платна, между които: „Нощно кафе“, „Слънчогледи“, „Път с кипариси“, „Портрет на доктор Гаше“, „Татко Танги“, „Автопортрет с лула“, „Пейзаж в Овер след дъжда“ и др.

Роден е Бенито Мусолини (наричан Дуче) – италиански държавник. На 18 години става учител. Емигрира в Швейцария, където учи френски език. Изгонен е за революционна пропаганда. В Италия основава органа “Класова борба”, в който се обявява против завоевателната политика спрямо Триполитания. През 1912 г. става директор на италианския в. “Аванти”. Избухването на Първата световна война го отдалечава от официалния социализъм. Основава в. “Пополо д’Италия”, в който се обявява за намеса във войната на страната на Съглашението. Когато Италия се намесва Мусолини се бие на фронта, ранен е и е уволнен от служба. През 1919 г. основава сдружението на фашите (fasci), което си поставя за цел да се бори отначало за задоволяване на италианските национални амбиции, а после – да противодейства със сила на напредъка на болшевизма, който по това време застрашава да парализира националния живот в Италия. След двугодишна борба свиква на конгрес в Неапол своите привърженици “черноризци” и потегля с тях срещу Рим през октомври 1922 г., където завзема властта без съпротива. Управлението на Мусолини е под форма на диктатура. В периода 1922-1943 г. е министър-председател. Правителството му води завоевателна политика съвместно с хитлеристите. На 28 април 1945 г. е заловен при бягството му за Швейцария, на брега на езерото Комо. Осъден е от импровизиран съд, с председател партизанския командир Валтер (по-късно генерален секретар на Италианската компартия Луиджи Лонго) на разстрел. Трупът му е окачен с главата надолу на една бензиностанция на Пиаца Лорето, Милано.

По време на Руско-турската война 1877-1878 г. генерал Й. Гурко изтегля основните си части от Стара Загора и Казанлък към Нова Загора. В същото време 40-хиляден турски отряд, командван от Сюлейман паша, се насочва към Стара Загора. Целта на турския щаб е Сюлейман паша да се прехвърли в Северна България и координирано с Плевенския отряд на Осман паша да предприеме контранастъпление срещу руските войски.

Йосиф Владимирович Гурко е руски военен деец, генерал-фелдмаршал. Роден е на 16 юли 1828 г. По време на Руско-турската освободителна война от 1877 г.-1878 г. му е поверено командването на Предния отряд на руската армия, в състава на който влиза и Българското опълчение. Под негово ръководство отрядът, след преминаването на река Дунав при Свищов, се отправя на юг, освобождава редица селища, стига до Търново и оттам се прехвърля през Хаинбоазкия проход, считан от противника за непроходим. Води бойни действия и при Стара Загора. Под натиска на превъзхождащия го противник е принуден да отстъпи към Стара планина и се установява на Шипченския проход. След като укрепя позициите на Шипка, на генерал Гурко е поверено командването на руските войски, които водят боеве в района на Плевен. След освобождаването на селата Горни Дъбник и Телиш Гурко поема ръководството на руската армия по прехвърлянето й през Арабаконашкия (днес Ботевградски) проход и въпреки тежките зимни условия в началото на януари 1878 г. достига до София. След това генерал Гурко освобождава Пловдив и превзема Одрин. Със своето бойно майсторство допринася изключително много за крайната победа на руската армия на Балканския боен театър и с това ускорява подписването на Санстефанския договор през 1878 г. Умира на 15 януари 1901 г.

Умира Роберт Александър Шуман – немски композитор и музиковед. Шуман е роден е на 8 юни 1810 г. в Цвикау. Учи при педагога и органиста И. Г. Кунч. Като пианист концертира от 13-годишна възраст. От 1828 г. учи юридически науки в Лайпцигския и Хайделбергския университети. Усъвършенства музикалната си техника при Ф. Вик. Изучава теория на музиката под ръководството на композитора и диригента Г. Дорн (1831-1832 г.). През 1834 г. в Лайпциг основава нов музикален вестник, на който е редактор до 1844 г. През 1840 г. се жени за пианистката Клара Вик (дъщеря и ученичка на Ф. Вик). От 1843 г. известно време преподава в Лайпцигската консерватория и едновременно със съпругата си предприема концертни турнета. От 1844 г. живее в Дрезден, а от 1850 г. – в Дюселдорф. Към края на 40-те години получава диагноза за психическо разстройство. Последните 2 години от живота си прекарва в болницата в Ендених. Роберт Шуман е един от най-ярките представители на романтическото изкуство на ХIХ в. Голяма част от пиесите му за пиано са лирико-драматични: “Пеперуди” (1831 г.), “Карнавал” (1835 г.), “Давидсблюндер” (1837 г.) и “Крайслериана” (1838 г.). Автор е на сонати (1835 г., 1835 -1838 г., 1836 г.), “Фантазия” (1836-1838 г.), Концерт за пиано и оркестър (1841-1845 г.), редица цикли за пиано, построени на принципа на сонатите или албум с пиеси – “Фантастични пиеси” (1837 г.), “Детски сцени” (1838 г.), “Албум на юношеството” (1848 г.) и др. Пише ораторията “Раят и Пери” (1843 г.), “Сцени от Фауст” (1844-1853 г.). Единствената му завършена опера е “Геновева” (1848 г.). Творчески успех представлява музиката му към драматическата поема “Манфред” на Байрон (увертюра и 15 музикални номера, 1849 г.). Създава 3 струнни квартета (1842 г.), квартети за пиано (1842 г.) и получилия широка популярност “Квинтет за пиано” (1842 г.).

Във Велико Търново капитан дядо Никола обявява въстание.

Избухването на Кримската война от 1853-1856 г. събужда надеждите на българския народ, че неговото освобождение ще стане с помощта на Русия. Това води до известно раздвижване на населението в някои краища на Северна България. В Търновско и Габровско това движение прераства в опит за въстание. Начело на неговата подготовка застава Никола Филиповски. Заедно с някои учители, търговци и местни първенци от Трявна, Лясковец, Горна Оряховица, Елена, Габрово и други, между които П. Р. Славейков, Н. Козлев и Пандели Кисимов, той предприема широка агитация. Установява връзка и с Г. С. Раковски, както и с българските колонии в Букурещ и Одеса. Планът на въстанието предвиждал превземането на казармите в Търново, откъдето въстаниците трябва да се снабдят с оръжие. Поради предателство замисълът на заговорниците е осуетен от османските власти. Два дни по-късно дядо Никола пристига в Лясковския манастир, който е предварително определен за сборен пункт на въстанието. Тук трябвало да дойдат 200 въоръжени въстаници, но се явяват само 13. Към тях в последствие се присъединяват селяни от околните села. Така сформираната чета се отправя към Габрово. Поради нейната малочисленост и лошо въоръжение тя е разбита още при първото сражение с османските потери. Никола Филиповски прави опит със спасилите се съмишленици да отстъпи към Трявна, но е предаден, заловен и убит. Част от последвалите го четници също са избити, а други – изпратени на заточение.

По искане на Патриаршията Неофит Бозвели и Иларион Макариополски са арестувани и изпратени на заточение в Атон.

Неофит Бозвели е виден възрожденски деец, книжовник и учител, поставил началото на организираната църковно-национална борба. Роден е в Котел. Първоначално учи в родния си град. Предполага се, че е бил ученик на Софроний Врачански. След това продължава образованието си и приема монашество около 1803-1805 г. в Хилендарския манастир. Към 1813-1814 г. се установява в Свищов, където в продължение на 20 години е свещеник и учител. Тук поставя началото и на своята книжовна дейност. Заедно с Е. Васкидович съставя учебник (1835 г.) за нуждите на българското начално взаимно училище под наименованието „Славеноболгарское детеводство за малките деца“ – една малка енциклопедия, състояща се от няколко части, преведена от гръцки език и приспособена за неговата учителска дейност. В „Детеводството“ Неофит Бозвели издига идеята за светско образование, за налагане на говоримия български език в училищата, за създаване на обществени български училища и пр. През 1834-1835 г. Бозвели живее в Сърбия във връзка с отпечатването на учебника и същевременно се запознава със сръбските просветителски идеи на Д. Обрадович, З. Орфелин и др. Завръщайки се в България, се отдава на борбата за извоюване на независима българска църква. През 1839 г. се премества в Цариград и възглавява борбата на българските еснафи и търговци против Вселенската патриаршия. По негова инициатива започва изграждането на българска черква в столицата на Османската империя, към която след това е създадена и българска община. За своята дейност Неофит Бозвели си спечелва ненавистта на Цариградската патриаршия. През 1841 г. е наклеветен от нея пред османските власти и през същата година е изпратен на заточение в Света гора (Атон). През 1844 г. успява да избяга и се завръща отново в Цариград, където продължава борбата си за извоюване на църковно-национална независимост. Негов активен помощник става Иларион Макариополски. През лятото на 1845 г. двамата получават пълномощие от цариградските българи да ги представляват пред османското правителство и Цариградската патриаршия. През същата година те изпращат поотделно две прошения до Високата порта, в които излагат исканията на българите по църковния въпрос. Тази тяхна постъпка предизвиква остра реакция от страна на Патриаршията и те отново са заточени в Света гора. Последните години от своя живот Неофит Бозвели прекарва в Хилендарския манастир. Като книжовник се изявява в сътворяването на голям брой диалози, които представляват разговори на олицетвореното Отечество с представители на различни слоеве от народа. През 1846 г. пише най-значителното си литературно произведение „Плач бедния Мати Болгария“. Литературното му творчество е богат източник за изучаване положението на българския народ през първата половина на XIX в.

Иларион Макариополски е роден в гр. Елена. Отначало учи в родния си град, а след това в гръцкото училище в с. Арбанаси (днес към Велико Търново). През 1831 г. отива в Хилендарския манастир (Атон), където през 1832 г. приема монашество и продължава образованието си в гръцките училища в Карея (Атонския полуостров) и на о. Андрос. След това завършва гръцка гимназия в Атина. През 1841 г. пристига в Цариград, за да продължи своето образование. Тук се запознава с Неофит Бозвели и става негов близък сподвижник и помощник в борбата за извоюване на църковно-национална независимост. За активната му дейност по искане на Цариградската патриаршия през 1845 г. е заточен в Света гора. Освободен оттам през 1850 г., той разгръща още по-активна дейност в църковно-националното движение. Той е избран за духовен глава на цариградските българи. За известно време предприема обиколка из българските земи, участва и в борбата на Търновската епархия против тамошния гръцки владика. В началото на 1858 г. се връща в Цариград. През същата година е ръкоположен за епископ и става предстоятел на Българската църква в столицата на Османската империя. Това му дава право да представя своите сънародници в Цариград както пред Вселенската патриаршия, така и пред Високата порта. На 3 април 1860 г. Иларион Макариополски извършва дръзка провокация спрямо цариградския патриарх, като отказва да спомене името му в тържествената великденска литургия. С този акт по същество той дава открит израз на желанието на българския народ да скъса с върховенството на Патриаршията и с гръцката църковна зависимост. За тази си постъпка Иларион Макариополски отново е заточен, този път в Мала Азия, където престоява до 1864 г. Преди заминаването си (1861 г.) отправя (заедно с Авксентий Велешки) завет до българския народ да се бори до окончателното извоюване на църковната си независимост. След учредяването на Българската екзархия (1870 г.) е избран във Временния екзархийски съвет; бил е член и на първия Свети синод. През 1872 г. става търновски митрополит. През 1874 г. полага основите и на първото богословско училище (Петропавловската духовна семинария) край Лясковец.

Роден е Йохан Шмид – германски езиковед. Изучава индоевропейски езици в университетите в Берлин и Йена. Професор е в университетите в Грац (от 1873 г.) и Берлин (от 1876 г.). Специалист е в областта на сравнителното индоевропейско езикознание. Вместо схемата на А. Шлайхер за “родословното дърво” на индоевропейското семейство предлага т. нар. “вълнова теория” за разпространението на индоевропейските езици. Според нея индоевропейския праезик (диалектно разчленен) представлява съвкупност от езикови иновации, разположени на вълни от центъра на езиковото единство към периферията. Индоевропейските езици, според Шмид, са свързани с ред общи черти, като границата между тях е преливаща се. Теоретичните му работи оказват влияние върху развитието на индоевропейската диалектология.

След избухването на Юлската революция във Франция, на 27 юли 1830 г., френският крал Шарл Х е детрониран. Той избягва от Франция и живее в изгнание в Шотландия и в Австрийската империя. Юлската революция бележи революционните вълнения във Франция, довели до свалянето на династията Бурбони. Недоволството от стопанската криза в края на 20-те години на ХІІ в. се засилва от реакционната политика на крал Шарл Х. Отмяната на свободата на печата предизвиква демонстрации в Париж, които на 27 юли 1830 г. прерастват във въстание. След детронацията на Шарл Х управлението на страната поема Луи Филип. Установява се Юлската монархия. Луи Филип управлява Франция от 1830 г. до 1848 г. Той назначава за министри Тиер и Гизо и се стреми да запази по всякакъв начин мира вътре и вън от Франция. Противник е на всякакви реформи, особено в изборната система. Абдикира и напуска със семейството си Франция след избухването на революцията през 1848 г. Неговата дъщеря – княгиня Клементина, е майка на българския цар Фердинад I.

Роден е Вилхелм Гризингер – германски психиатър и невропатолог, един от основоположниците на научната психиатрия. От 1847 г. той е професор по вътрешни болести и психиатрия в Тюбинген. Завежда Катедрата по психиатрия и невропатология (1864 г.). Разработва цялостна теория и създава учението за психичните заболявания на основата на общопатологични и клинични принципи. Според него формите на психично разстройство са стадии на единен патологичен процес. Мозъкът е „носител на психическите функции“, т. е. психическите функции са отношения между психическата дейност и материалния субстрат (мозъка). Защитава рефлекторната природа на психическата дейност; отъждествява психиатрията с „мозъчна патология“. Създател е на Берлинското научно дружество на невропатолозите и психиатрите, основател e на списание „Archiv für Psychiatrie und Nervenheilkunde“ (1868 г.). Умира в Берлин на 26 октомври 1868 г.

Испанската Велика армада (военният флот на испанският крал Филип II), изпратена, за да завладее Англия, е разбита в Ламанша от английската флота, ръководена от сър Франсис Дрейк и лорд Хауърд.

Сър Франсис Дрейк (на снимката) е роден около 1540 г. и умира през 1596 г. Той е английски мореплавател, вицеадмирал. Пиратства край бреговете на Западна Африка (1567-1569 г.) и Америка (1570-1572 г., 1585-1586 г.). Извършва (втори след Фернандо Магелан) околосветско плаване (1577-1580 г.). Командва английския флот при разгрома на испанската „Непобедима армада“ (1588 г.).

Основан е руския град Тюмен, нефтената столица на Сибир. Построен е на мястото на татарския град Чинги-Тура. Това е първият руски град в Сибир.

Българската войска претърпява поражение от византийците в битката при с. Ключ в теснината между планините Беласица и Огражден.

Беласишка битка е предизвикана от византийския император Василий II, наречен по-късно Българоубиец, който си поставя за цел да покори окончателно българската държава. През лятото на 1014 г. той навлиза с многобройна войска през Рупелския пролом в долината на р. Струмешница, но среща твърдия отпор на укрепилите се добре при с. Ключ български войски начело с цар Самуил (997 – 1014 г.). Неколкократните атаки против тях остават без резултат. Византийците си служат с хитрост, като обхождат планината Беласица и нападат българите в гръб. Защитниците на прохода са разбити. Царят е спасен от сина си Гаврил Радомир, с когото успява да достигне до Прилеп. Пленени са около 15 хиляди войници, които по заповед на императора са ослепени, като на всеки сто души е оставян по един с едно око, за да ги води. След което са върнати на цар Самуил. При вида на ослепените войници цар Самуил получава разрив на сърцето и умира. Поражението на българските войски има тежки последици за съдбата на българската държава. България е завладяна изцяло от Византия.

Започва десетдневната аварска обсада на Константинопол, в която участват славяни, българи и други народи. Славяните са леко и тежко въоръжени пехотинци. Тяхната задача е с лодките си еднодръвки да осъществят морската обсада на града. След ожесточено сражение те претърпяват поражение. Аварският хаган нарежда да бъдат избити, което предизвиква гнева на всички славянски войници, които се оттеглят от полесражението. Хаганът е принуден да свали обсадата.

Аварският хаганат е племенното обединение на аварите, възникнало през 568 г. начело с хан Баян на територията на Панония (днес Унгария). Той има сложен етнически състав, а границите му не са постоянни. Възглавя се от хан, който организира грабителските набези в земите на други племена. Основното богатство на съставляващите го родове и племена са конете, които са от най-съществено значение за водения от тях номадски начин на живот. Сред групираните в него етноси са хуните, прабългарите, гепидите и особено – славяните. В края на 573 г. или началото на 574 г. хаганатът разбива византийските войски в северозападния край на Балканския полуостров. През 582 г. завладява Сирмиум (днес Митровица), а през 584 г. – Сингидунум (днес Белград). В 596 г. опустошава големи територии в Мизия, разрушавайки Сингидунум, Марцианопол (днес развалини край Девня), Доростол (днес Силистра) и други градове. По време на най-голямото си могъщество простира своята власт от Причерноморието до Алпите и от Адриатическо море до р. Елба. От края на VI в. започва неговият залез. За това допринасят вътрешните противоречия и бунтовете на покорените от него племена. Разпадането на хаганата се засилва в началото на VII в. след безуспешния му опит да превземе Цариград (626 г.). За по-нататъшното му отслабване допринася и образуваната през 681 г. българска държава. През 631-632 г. българският владетел Кубрат отхвърля аварската зависимост. Хаганатът не прекратява грабителските си набези. През втората половина на VII и началото на VIII в. се насочва към пределите на Северна Италия, където среща силно противодействие от страна на франките. Окончателният му разгром е нанесен през IX в. от войските на Карл I Велики и на хан Крум.