КАЛЕНДАР НА СЪБИТИЯТА – 19 СЕПТЕМВРИ

Две момичета загиват при срутване на сграда в центъра на София. Сградата на улица “Алабин” 39 рухва малко след 18.00 часа. Момичетата загиват на място, след като автомобилът им „Пежо“ е затрупан и размазан напълно. Сградата е частна собственост, а причина за срутването е ремонтът извършван в нея.

В Тайланд генерал-лейтенант Сонти Буунияратглин обявява военен режим. Под негово ръководство e извършен военен преврат, като военните установяват контрол над столицата Банкок и превземат сградите на националните телевизии и радиостанции.

Въоръжени подразделения, водени от хунта, оглавявана от наскоро освободения от длъжност главнокомандващ на сухопътните сили на страната генерал-лейтенант Буунияратглин установяват контрол над ключовите сгради в тайландската столица.

Европейската комисия одобрява финансирането на 54 проекта за опазване на природата в 20 страни членки и страни кандидатки в рамките на програмата LIFE Nature. Проектите са в сферата на възстановяването на защитени природни райони и на тяхната флора и фауна, като те ще имат за цел да установят устойчива структура на мениджмънт, да обърнат вниманието на обществеността, както и да засилят сътрудничеството със заинтересованите страни в тази сфера. По този начин е предвидено да допринесат за създаването на мрежа от сайтове за защита на природата в ЕС, обединени под общото заглавие Natura 2000. Проектите се отнасят до следните страни: Австрия, Белгия, Дания, Финландия, Франция, Германия, Гърция, Унгария, Ирландия, Италия, Латвия, Литва, Люксембург, Холандия, Полша, Словакия, Испания, Швеция, Великобритания, Румъния. Всички тези проекти са на стойност 125,7 мил. евро, от които ЕС ще покрие 69 мил. евро.

Президентът Георги Първанов, придружаван от многобройна делегация от депутати, бизнесмени и културни дейци, е на посещение в Русия по покана на руския президент Владимир Путин. Първанов се среща с президента Владимир Путин, с руския патриарх Алексий II и представители на висшата администрация.

Президентът Желю Желев възлага проучвателен мандат за съставяне на ново правителство на СДС.

Д-р Желю Митев Желев е роден на 3 март 1935 г. в с. Веселиново, Шуменско. Завършва философия в СУ „Климент Охридски“ през 1958 г. От 1961 г. до 1964 г. е редовен аспирант във философския факултет на Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Член е на БКП, но е изключен като антимарксист през 1965 г. По политически и идеологически причини остава без работа до 1972 г. През 1974 г. защитава дисертация и става кандидат на науките, а през 1975 г. започва работа като научен сътрудник в Института по култура. В периода 1977-1982 г. е завеждащ секция „Култура и личност“ в института. Защитава докторска дисертация през 1988 г. През 1982 г. излиза книгата му „Фашизмът“, която е забранена и спряна от разпространение, но е преведена на 10 езика.

През 1988 г. създава полулегалния Съюз за гласност и преустройство. До 10 ноември 1989 г. д-р Желю Желев е един от най-изявените дисиденти в България и е обект на преследвания.

След 10 ноември 1989 г. се включва активно в обществено-политическия живот на страната. Той е един от основателите на Съюза на демократичните сили (СДС) и пръв председател на неговия Координационен съвет.

През декември 1989 г. влиза като депутат в 7-то Велико народно събрание /ВНС/. На 1 август 1990 г. е избран от ВНС за председател – президент на Република България.

През януари 1992 г. д-р Желю Желев става първият президент на България, избран демократично след свободни избори. Заема този пост до 1997 г.

През есента на 1996 г. д-р Желю Желев губи предварителните избори за президент.

На парламентарните избори през април 1997 г. се явява неуспешно със създадената от него партия Либерална алтернатива.

След приключването на президентския му мандат през януари 1997 г. той основава Фондация “Д-р Желю Желев”, чиято цел е възпитание на младежта в демократичен дух. През май 2001 г. основава Балканския политически клуб, в който членуват политици и интелектуалци от балканския регион.

Автор е на книгите: “Самодейното изкуство в условията на научно-техническата революция” (1976 г.), “Модалните категории” (1978 г.), “Физическата култура и спорта в урбанизираното общество” (1979 г.), “Фашизмът” (1982 г. и 1990 г.), “Човекът и неговите личности” (1991г.), “Релационна теория за личността” (1993 г.), “Интелигенция и политика. Статии, есета, речи, интервюта” (1995 г.), “Реалното физическо пространство” (1996 г.), “Новата висша политика на България и НАТО” (1995 г.), “Обръщения на Президента към народа и Парламента” (1996 г.), “В голямата политика” (1998 г.), “Политически речи 1962-2002 г.” (2003 г.).

Д-р Желю Желев е доктор хонорис кауза на: Грейсланд колидж в щата Айова, САЩ (1992 г); Университета в гр.Мейн – САЩ (1993 г.); Университета в Тел Авив (1993 г.); Университета Хатидже в Анкара (1994 г.); Университета в Сеул (1995 г.); Университада Модерна в Лисабон (1995 г.), Американския университет в България (1996 г.) Славянския университет в Баку, Азербайджан (2002 г.); Югозападния университет “Неофит Рилски” (2004 г.).

Той е носител на наградата “Катерина Медичи”, присъдена му от Международната Академия “Медичи” (1991 г.); на международната награда с медал “За заслуги към Европа” (1993 г.) и на наградата “Преход”, разделена с Ицхак Рабин /посмъртно/, връчена в Кранс Монтана (1996 г.).

Заедно с това Д-р Желев е удостоен с най-високите държавни отличия на Франция, Испания, Португалия и Венецуела. Той е почетен член е на Ротъри клуб – Ню Йорк.

Умира Александър Обретенов Обретенов – български изкуствовед. Роден е на 22 август 1903 г. в Провадия. Следва музика в Лвов (тогава в Полша, 1925 г.), а след това архитектура. Завършва образованието си във Виена през 1929 г. В България сътрудничи на сп. „Архитектура“, сп. „Хиперион“, „Научна мисъл“, „РЛФ“, „Заря“ и др. Статиите му са насочени срещу модернизма и формализма. След 1932 г. е пълномощник и член на ОК на партията в София, Бургас и Русе. Интерниран, преминава в нелегалност от 1941 г. След преврата на 9 септември 1944 г. е завеждащ сектор „Пропаганда на марксизма-ленинизма“ и е преподавател по марксистко-ленинска естетика във ВИТИЗ и Висшия инженерно-строителен институт. Председател е на Камарата на народната култура и заместник-главен редактор на в. „Работническо дело“ (1945-1948 г.). Доцент е по научна философия от 1947 г. Редовен професор е (1952-1966 г.) в Държавната политехника (ВИАС). Основател и главен редактор е на в. „Народна култура“ (1957 г.). От 1959 г. е директор и създател на Института за изкуствознание при БАН. Член-кореспондент е на БАН (1961 г.). Секретар е на Съюза на българските художници (1959-1963). Създател и пръв главен редактор е на сп. „Проблеми на изкуството“, сп. „Архитектура“. Член е на ЦК на БКП. В теоретичните си трудове разработва проблеми на изобразителното изкуство, архитектурата, музиката, театъра, естетиката и културата при социализма. Негови са творбите: „Борба за социално изкуство“ (1950 г.), „Пролетарски патриотизъм и интернационализъм“ (1950 г.), „Изкуство и съвременност“ (1960 г.), „Културната революция в България“ (1968 г.), „За социалното изкуство и социалната култура“ (1973 г.), „Социалната функция на архитектурата“ (1978 г.), „Сборник статии“ (1984 г.) и др.

Умира Ненко Димитров Балкански – български художник живописец. Роден е на 2 април 1907 г. в Казанлък. Завършва Художествената академия в София при Н. Маринов и Б. Митов (1930 г.), специализира в Париж и Мюнхен (1939-1940 г.). От 1947 г. е преподавател в Художествената академия в София (професор от 1959 г.). Автор е на фигурални композиции, пейзажи, натюрморти, портрети. Сред неговите творби са: „Портрет на жената на художника – Дора Балканска“ (1933 г.), „Семейство“ (1936 г.), „Автопортрет“ (1938 г.), „Портрет на Митко (сина на художника)“ (1941 г.), „Ятачка“ (1945 г.), „Г. Димитров в затвора през 1918 г.“ (1950 г.), „Портрет на Д. П. Иванов-Арсениев“ (1950 г.), „Портрет на Валеска“ (1957 г.), „Домакиня“ (1957 г.), „Автопортрет“ (1967 г.) и др. Публикува монографиите „Дечко Узунов“ (1955 г.), „Мара Георгиева“ (1963 г.); статии по проблеми на съвременното българско изкуство. Получава златен медал от изложението в Париж (1937 г.).

Във Варна приключва Седмият световен конгрес по социология. Организиран е от Българската социологическа асоциация. В конгресът участват около 3200 социолози от 14 страни. Представени са над 1040 доклада.

Установени са дипломатически отношения с Република Ливан.

Дипломатическите отношения между България и Ливан са установени на 19 септември 1966 година. България открива свое посолство в Бейрут през 1967 г., Ливан в София – през 1983 г.

Състои се посещение в България на генералния секретар на ЦК на КПСС Леонид Брежнев и секретаря на ЦК на КПСС Юрий Андропов.

Приключва официалното посещение в България на Валтер Улбрихт – първи секретар на ЦК на ГЕСП и председател на Държавния съвет на ГДР.

Валтер Улбрихт е роден на 30 юни 1893 г. в Лайпциг. Той е деец на германското и международно работническо движение. Член е на Германската социалдемократическа партия от 1912 г. Служи в армията в годините между 1915-1918 г. През 1918 г. влиза в съюза “Спартак”. Участва в създаването на Германската комунистическа партия (1918 г.); от 1923 е член на ЦК. Редактор е на вестник “Класенкампф” (“Der Klassenkampf”). От 1926 г. до 1928 г. е депутат в Саксонския ландтаг, а през 1928-1933 г. е депутат в Германския райхстаг. От 1928 г. е член на ИККИ. През 1933 г. емигрира. По време на II световна война живее в СССР, участва в създаването на национален комитет “Свободна Германия”. Завръща се в Германия през 1945 г. Той е един от основателите на Германската единна социалистическа партия (ГЕСП, 1946 г.), генерален-секретар от 1950 г. до 1953 г., през 1953-1971 г. – първи секретар на ЦК на ГЕСП, а от 1971 г. е председател на ГЕСП. През 1955-1960 е първи заместник-председател на Министерския съвет; от 1960 г е председател на Държавния съвет на ГДР.Умира на 1 август 1973 г. в Берлин.

Роден е Дочо Боджаков – български театрален и филмов режисьор. Един от създателите на модерното българско кино. Автор е на: „Памет“ (1985 г.), „Ти, който си на небето…“ (1989 г.), „Кладенецът“ (1991 г.), „Кръговрат“ (1993 г., тв), на театралната постановка „Нирвана“ (1993 г.), „Когато гръм удари“ (1995 г., тв), „Духът на бащата“ (1997 г., тв), „Гена, живот в роли“ (2001 г. – документален филм за Гена Димитрова), „Старомодни бижута“ (2001 г., театрална постановка).

Създадена е Световната федерация на глухонемите.

Роден е Джеръми Айрънс – английски театрален и филмов актьор. В театъра постига успех с „Изкусителят“ (1987 г.) и „Зимна приказка“ (1987 г.). Участва в „Нижински“ (1980 г.), а след това триумфира във филма „Момичето на френския лейтенант“ (1980 г.) на К. Райс. Постига успех и в „Куклата на капитана“ (1981 г.), „Завръщане в Брайтсхед“ (1981 г.), „Дивата патица“ (1984 г.). Участва в „Една любов на Суан“ (1984 г.) на Ф. Шльондорф и в „Обрат на съдбата“ (1990 г.) на Б. Шродер („Оскар“ г.) ,“Близнаците“ (1988 г.), „Хор на неодобрение“ (1989 г.) на М. Уинър, „Кафка“ (1991 г.) на С. Содърбърг, „Мадам Бътерфлай“ (1993 г.) на Д. Кроненберг. Партнира на Р. де Ниро в „Мисията“ (1986 г.) на Р. Джо. Играе в „Къщата на духовете“ (1993 г.) на Б. Аугуст. „Катастрофа“ (1992 г.), „Блатиста земя“ (1992 г.), „Умирай трудно 3” (1995 г.), „Открадната красота“ (1996 г.), „Лолита“ (1997 г.), „Китайска кутия“ (1998 г.), „Тъмници и дракони“ (2000 г.), „Longitude“ (2000 г.), „Нощта на игуаната“ (2001 г.), „Калас завинаги“ (2002 г.), „Машината на времето“ (2002 г.), „И сега, дами и господа!“ (2002 г.), „Disgrace“ (2003 г.).

При посещението си в Швейцария Уинстън Чърчил за първи път издига идеята за създаването на Съвет на Европа за координиране на политиката на държавите от Западна Европа. Съветът става факт 3 години по-късно в Страсбург.

Провежда се учредително събрание на Съюза на художниците в България.

През 1893 г. е основано първото професионално сдружение на художници, наречено “Дружество за поддържане на изкуството в България”. По-късно се появяват още няколко подобни организации, които през 1932 г. се обединяват в Съюз на дружествата на художниците в България, преименуван през 1944 г. на Съюз на художниците в България / от 1953 г. – Съюз на българските художници/. Съюзът на българските художници е творческо сдружение с идеална цел. Неговите ръководни органи са: Общо събрание, Управителен съвет, Оперативно бюро и Председател.

Умира Константин Едуардович Циолковски – руски учен, изследовател и изобретател в областта на аеродинамиката, ракетодинамиката, теорията на самолета и дирижабъла, основоположник е на съвременната космонавтика. Роден е на 17 септември 1857 г. в с. Ижевское, Рязанска област в семейството на лесничей. След боледуване от скарлатина почти напълно загубва слуха си и не успява да завърши училище. От 14-годишна възраст учи самостоятелно. До 19-годишна възраст живее в Москва, изучава физико-математически науки в обема на средното и висшето училище. Като екстернант издържа изпити за учител (1879 г.) и е назначен за учител по аритметика и геометрия в Калужка губерния. По това време започва своите научни изследвания. Самостоятелно, без да знае за постиженията на науката, създава “Теория на газовете” (1880-1881 г.), в която излага основите на кинетичната теория на газовете. Второто му произведение от това време, “Механика на живия организъм”, получава положителен отзив от И. М. Сеченов и Циолковски е приет в Руското физико-химично дружество. След 1884 г. се занимава с 4 големи проблема: научно обосноваване на металния аеростат (дирижабъл), на обтекаемия аероплан, влаковете на въздушна възглавница и ракети за междупланетни пътешествия. Първото му публикувано произведение е “Метален управляем аеростат” (1892 г.). Предлага идеята за създаване на аероплан с метален скелет. Пръв в Русия построява аеродинамична тръба (1897 г.) и разработва методика за експериментиране с нея. През 1903 г. в своя статия обосновава възможността за използване на реактивни устройства при изследването на космическото пространство. Първи решава задачата за движението на ракета в нееднородно поле, разглежда влиянието на атмосферата върху полета на ракетата и прави редица други изчисления. Циолковски е създател на теорията за междупланетните съобщения. Предлага редица идеи, които по-късно са реализирани в ракетостроенето. Той е първият идеолог и теоретик за усвояването на космическото пространство от човека и автор на няколко научнофантастични произведения, а също така и изследвания в други области на знанието: лингвистика, геология и др.

В София е открит 5-ти събор на руските учени зад граница. Съборът е организиран от Славянското благотворително дружество и дружество „Славянска беседа“.

Основано е прокомунистическо добруджанско студентско дружество „Роден край“ с председател Асен Панев.

Роден е Леонид Калашников – руски оператор. Завършва ВГИК през 1958 г., от 1964 г. е в “Мосфилм”. Снима “Ана Каренина” (1968 г.), “Егор Буличов и другите” (1973 г.), “Последната жертва” (1976 г.), “Степ” (1977 г.), “Валентина” (1981 г.), “Луди пари” (1982 г.), “Васа” (1983 г.), “Послеслов” (1983 г.). Снима и в копродукции – “Червената палатка” (1969 г.) и др.

Татарбунарското въстание в българските райони на Бесарабия срещу румънския режим, организирано от Коминтерна е жестоко потушено от румънската армия.

През 1861 г. над 20 000 българи от румънската част на Бесарабия се преселват в Русия и получават земя в Таврия на мястото на напусналите този край ногайци. Преселниците от Бесарабия поставят началото на друга българска общност – таврийските българи.

След като през 1878 г. Южна Бесарабия отново е включена в състава на Руската империя в Бесарабия се засилват процесите на русификация. За това спомага и преселването в Княжество България на голяма част от местните български интелектуалци, които се включват активно в изграждането на българската държава. Извоюваните от българите по време на молдовското (румънското) управление права в областта на образованието и културата са премахнати. Болградската гимназия изцяло придобива облик на руско учебно заведение.

След 1918 г. и краха на Руската империя Румъния завладява Бесарабия. За разлика от предишното румънско управление всички културни-просветни права на българите са изцяло отнети. Това води дори до случаи на въоръжена съпротива от страна на българите. През 1924 г. избухва т.нар. Татарбунарско въстание, потушено с кръв от страна на румънските власти. Междувременно, се засилват тенденциите на откъсване от българите на гагаузите, които до този момент се приемат за говорещи на турски език българи.

Проектодоговорът за мир, изготвен на Парижката мирна конференция, след края на Първата световна война, е връчен официално на България с право на отговор в рамките от 25 дни. През септември и октомври се организират протестни акции в цялата страна. На 16 октомври започва разглеждането му в Народното събрание. Прието е мотивирано възражение от три ноти.

В хода на Първата световна война след двудневни ожесточени боеве 9-а пехотна плевенска дивизия с командир ген. Владимир Вазов спира настъплението на англичаните при Дойран.

Владимир Минчов Вазов е български офицер, генерал-лейтенант. Брат на Иван Вазов. Роден е Сопот на 14 май 1868 г. През Първа световна война като командир на 5-та артилерийска бригада участва в преследването на французите по долината на р. Вардар (ноември 1915 г.) и е ранен при с. Милитково. Като командир на 1-ва бригада от 5-та Дунавска дивизия командва в боя при Градешница, на завоя на Черна (декември 1916 г.). Командир е на 9-та плевенска дивизия (1917 –1918 г.). Печели последното сражение на македонски фронт при Дойран; губи 20% от състава си – около 3 000 души, а англичаните – приблизително 12 000 души. Кмет е на София (1926 – 1931 г.). Умира на 20 май 1945 г. в с. Рибарица, Ловешко.

Френският президент Лубе лично оправдава капитан Алфред Драйфус, като обявява за несъстоятелни обвиненията и произнесената срещу него присъда за шпионаж в полза на Германия.

Алфред Драйфус (1859-1935 г.) е френски офицер. Заподозрян е като автор на писмо, в което се съобщава на чужд агент за изпращането на тайни военни документи, той е осъден от военен съд на вечно заточение през 1894 г. и изпратен на Дяволския остров (Кайена). След застъпничеството на видни французи и главно на Емил Зола процесът на Драйфус е 2 пъти ревизиран. Оправдан е и е върнат на служба (1906 г.).

Проведени са допълнителни парламентарни избори, спечелени от Либералната партия. Постепенно възникват конфликти между либерали и народнолиберали, довели до падане на кабинета.

Роден е Чавдар Петров Мутафов – български белетрист и художествен критик, съпруг на Ф. Попова-Мутафова. Завършва гимназия в София, машинно инженерство и архитектура в Мюнхен. Представител е на формализма и експресионизма в българската художествена проза. Сътрудничи в сп. “Слънце”, “Везни”, “Златорог”; редактира литературните седмичници “Изток” (1927-1928 г.) и “Стрелец” (1929 г.). Автор е на книгите: “Марионетки” (разкази, 1920 г.), “Дилетант” (декоративен роман, 1926 г.), “Технически разкази” (1940 г.). Умира на 10 март 1954 г. в София.

Роден е Йон Агърбичану – румънски писател, академик. Той е теолог по образование. Автор е на романи, в които утвърждава християнския морал – „Законът на тялото“ (1912 г.), „Законът на разума“ (1927 г.), „Победа“. Стига до големи социални обобщения в романа „Архангели“ (1914 г.), в „Сектанти“ (1938 г.) разкрива политическите нрави на обществото. Умира на 28 май 1963 г. в Букурещ.

Умира Джеймс Абрахам Гарфилд – американски общественик, политик и държавник. Роден е на 19 ноември 1831 г. в Ориндж, щат Охайо. Президент е на САЩ от Републиканската партия (1880 г.). По време на Гражданската война (1861-1865 г.) е един от командирите в армията на Съюза (Северните щати). Член е на Конгреса (от 1862 г.), лидер на републиканците. Умира от тежки рани след покушение.

Роден е Фриц Рихард Шаудин – германски протистолог. От 1894 г. работи в Зоологическия институт на Берлинския университет, където става доцент. Завежда протистологичното отделение на санитарната инспекция в Берлин (от 1904 г.). От 1906 г. работи в Института по морски и тропически болести в Хамбург, където създава отделение по протозоология. Основните му трудове са върху простите организми. Изследва спирохетите и маларийния плазмодий. Съвместно с Е. Хофман открива причинителя на сифилиса (1905 г.). Умира на 22 юни 1906 г.

Роден е Тодор Зафиров Митов – български офицер, генерал-майор (1915 г.). Завършва Военното училище в София (1885 г.) и Генералщабната академия в Белгия (1896 г.). По време на Сръбско-българската война (1885 г.) е командир на 4-та рота от 2-ра пехотен Струмски полк. Сражава се при Брезник и Пирот. Старши адютант е в 1-ва пехотна дивизия (1899 г.), началник-щаб на 1-ва бригада от 2-ра пехотна Тракийска дивизия и началник-щаб на 3-та пехотна дивизия (1906 г.). На 15 октомври 1908 г. е произведен в чин полковник. Служи като командир на 9-та пехотен Пловдивски полк (1909 г.) и началник на Военното училище (1911 г.). През Балканската война (1912-1913 г.) командва 1-ва бригада от 7-ма пехотна Рилска дивизия и участва в боевете при Булаир. По време на Междусъюзническата война (1913 г.) воюва със сърбите при Кочани, Струмица и Калиманци. След войната е начело на 1-ва бригада от 6-та пехотна дивизия (1914 г.), ръководи отдел “Военноучебни заведения” (1915 г.). През Първа световна война е начело на 8-та пехотна Тунджанска дивизия в състава на Първа армия, воюва на Македонския фронт при Скопие, Битоля, Охрид и завоя на р. Черна. Излиза в запаса през 1916 г.

Построена е първата международна ЖП линия, свързала френския град Страсбург и швейцарския Базел.

Роден е Лайош Кошут – унгарски политически деец, републиканец и демократ, един от главните организатори на борбата на унгарския народ по време на революцията от 1848-1849 г. Водач на либералната опозиция от 30-те години на ХIХ в., повежда борба за освобождението на народа си от властта на Хабсбургите. Осъден е от австрийците на 4 години затвор през 1837 г. След избухването на въстанието в Пеща (1848 г.) е министър на финансите в първото унгарското правителство; оглавява Комитета за защита на родината и организира революционна армия. На 2 май 1849 г. е избран за президент на независима Унгария. След поражението на революцията емигрира в Турция, а по-късно живее в САЩ, Англия и Италия. Амнистиран през 1867 г. Отказва да приеме дуалистичната Австро-Унгарска империя. Умира на 20 март 1894 г., Торино, Италия.

Леонардо да Винчи приключва работата си над картината “Мона Лиза”.

Леонардо да Винчи е италиански художник от Флорентинската школа, скулптор, архитект, учен и естествоизпитател. Съчетава разработката на новите средства на художествения език с теоретични обобщения. Създава хармоничния образ на човека, отговарящ на хуманистичните идеали на Ренесанса. С това полага основите на изкуството от Високия Ренесанс. Оформя се като майстор по време на учението си при Андреа дел Верокио (1467-1472 г.). Методите на работа във Флорентинската школа изискват съчетаването на художествената практика с практически експерименти и това способства за сближаването на Леонардо с астронома П. Тосканели, който провокира научните му интереси. В някои от картините си превръща сюжета в огледало на различни човешки емоции. Разработва новаторски методи. По време на службата си при Лудовико Моро, управител на Милано от 1481-1482 г., Леонардо се проявява като военен инженер, хидротехник, организатор на придворни феерии. Повече от 10 години той работи върху паметника на Франческо Сфорца, баща на Лудовико Моро. Изработеният от глина модел на конник в естествени размери е разрушен при превземането на Милано от французите през 1500 г. В трапезарията на манастира „Санта Мария дела Грация“ създава стенописа „Тайната вечеря“ (1495-1497 г.). Този стенопис е силно повреден от времето, реставриран е през ХХ в. В Милано около Леонардо се събира група от негови ученици. Последните години от живота си прекарва в непрекъснато преселване от един град в друг. Сред късните му произведения са проектът на паметника на маршал Тривулцио (1508-1512 г.) и „Йоан Кръстител“ (около 1513-1517 г.). Като учен експериментатор и гениален художник Леонардо де Винчи остава личност-символ на епохата на Ренесанса.

По време на Стогодишната война английската войска, предвождана от принц Едуард, известен с прозвището си Черния принц, нанася поражение на французите при Поатие и взема в плен техния крал Йоан II.

Стогодишната война се води между Англия и Франция в периода 1337 – 1453 г. Основна причина е титлата крал на Франция, за която претендира английския крал Едуард III, за земите на територията на Франция, притежание на английската корона, и за Фландрия. След победата при Креси (1346 г.) и Поатие (1356 г.) англичаните завладяват около една трета от френската територия. От 1346 г. до 1396 г. – французите си връщат тези земи, но след битката при Азенкур (1415 г.) английските войски в съюз с бургундците завладяват Северна Франция (вкл. Париж). През 1420 г. френският крал Шарл VI сключва договор, с който признава английския крал за настойник и основен претендент за френския престол. През 1428 г. англичаните обсаждат Орлеан. Народната съпротива се вдъхновява от Жана д’Арк и през 1429 г. градът е освободен. Стогодишната война завършва 1453 г. с капитулацията на англичаните в Бордо, които си запазват само Кале (до 1558 г.) и островите в Ламанш. Стогодишната война нанася огромни щети на Франция. Страната преживява икономически упадък, от който са й нужни десетилетия, за да се съвземе. Хиляди са убити от глад, чума, дезинтерия и бандите, които тероризират населението. Гражданските войни и местните борби допринасят за разрухата. Наследникът на Шарл VII, Луи XI, печели от отслабването на благородничеството. Той успява да подчини благородниците и да обедини Франция под кралската власт, опирайки се на съюза си със средната класа. От руините на войната се появява нова Франция. За Англия последиците са следните: краят й като континентална сила и начало на разширението й като морска сила.