КАЛЕНДАР НА СЪБИТИЯТА – 18 ЮЛИ

В деня на рождението на Васил Левски за първи път се чества празника на град Карлово. На този ден се провежда народен събор – “Ден на Васил Левски”, организиран от Община Карлово, Фондация “Васил Левски”, Националния музей “Васил Левски”, с традиционно литературно утро в родния дом на Левски, богата художествена програма, научни конференции, спортни и туристически състезания, изложби. Денят завършва с тържествен митинг и празнични илюминации на площада пред паметника на Апостола.

Тридесет и седмото Народно Събрание приема Закон за радиото и телевизията. Законът урежда радио- и телевизионната дейност на територията на Република България и гарантира независимост на радио- и телевизионните оператори и на тяхната дейност от политическа и икономическа намеса.

В Буенос Айрес е извършен атентат срещу Еврейския център. Експлозия унищожава сградите на няколко еврейски организации. Убити са 85 души, а над 200 са ранени.

С решение на Общинския съвет рождената дата на Васил Левски е обявена за празник на град Левски.

Левски е град в Северна България. Намира се в Област Плевен и е административен център на община Левски. Старото име на Левски (до 1897 г.) е Караач (от турски — Черен бряст). През 1945 г.е обявен за град.

Ръководството на БСП взема решение тялото на Георги Димитров да се извади от мавзолея и да се кремира.

Георги Димитров е роден в с. Ковачевци, Радомирско през 1882 г. Той e български политик и държавник, деец на международното комунистическо движение. Член е на БРСДП от 1902 г. През 1913 г. е избран за народен представител, а на следващата година – за съветник в столичната община. До 1923 г. е ръководител на Общия работнически синдикален съюз. В годините между 1919-1920 г. застава начело на транспортната и на общата политическа стачка. Заедно с В. Червенков ръководи Септемврийските бунтове 1923 г. През 1929-1933 г. е ръководител на Западноевропейското бюро на Коминтерна. На 9 март 1933 г. заедно с Б. Попов и В. Танев е арестуван и обвинен в подпалването на Райхстага в Берлин. Прочува се с държанието си на Лайпцигския процес, след който получава съветско гражданство и заминава за Москва. От 1935 г. до 1943 г. е генерален секретар на Коминтерна. Той е 32-ия министър-председател на България (23.11.1946-02.07.1949 г.). Умира на 2 юли 1949 г. Мумията му е поставена в мавзолей в гр. София, сринат до основи през септември 1999 г.

Умира Георги Брадистилов – български математик, член кореспондент на БАН (1967 г.). роден е на 12 октомври 1904 г. в Панагюрище. Завършва Софийския университет през 1927 г., специализира в Сорбоната (1931-193 г.) при Е. Картан и Ж. Адамар и в Мюнхенския университет (1937-1938 г.) при Л. Зомерфелд и К. Каратеодори; защитава докторат (1938 г.). Професор е от 1943 г. В годините 1945-1953 г. е ръководител на катедра по математика в Държавната политехника. Ръководител е на катедра по висша математика и ректор на МЕИ (днес Технически университет) в София в периода 1962-1966 г. Автор е на повече от 70 научни труда и на учебници по висша математика за инженери.

Египет иска от СССР да отзове своите 20 хил. военни съветници от страната, обвинявайки Москва, че не е доставила обещаните оръжия.

С Указ на Държавния съвет за изменение на Указа за професионалната работа и правата на медико-санитарните работници се забранява частната лекарска практика.

Държавиците на Абу Даби, Дубай, Шарджа, Ум ал-Кувийн, Айман и Фуджейран създават Обединени арабски емирства (OAE).

Преди откриването на петрола по тези земи през 1950 г., ОАЕ била група от силно изостанали и неразвити държави под протекцията на британското правителство. Петролната индустрия довежда до бърз икономически разтеж и модернизация, което помага на емирствата да се освободят от контрола на Британия през първата половина на 70-те години на XX век. По– голямата част от петрола на страната е открит в Абу Даби, което го прави най-богатото и силно между седемте емирства.

Със стабилна икономика, поддържана от нефтената индустрия, ОАЕ се славят с един от най-високите стандарти на живот в света. Конституцията на ОАЕ, приета с независимостта през 1971 г. временно, а през 1996 г. окончателно, постановява федерално правителство, като оставя много власт на емирствата. Правителството има изпълнителна, законодателна и съдебна власт, като изпълнителната има най-големи правомощия. В страната няма политически партии и избори.

Подписан е план за културно сътрудничество с Югославия.

Създадена е компанията “Интел” – най-големия производител на микропроцесори за персонални компютри.

Интел е основана през 1968 г. от Гордън Мур и Робърт Нойс. Четвъртият служител в компанията е Андрю Гроув, който е начело на компанията през по-голямата част на 80-те и 90-те години на 20-и век. Той е останал в историята като ключовата фигура в Интел. Към края на 90-те години Интел е вече една от най-големите и най-успешните корпорации в света.

Политбюро на ЦК на БКП приема решение „За по-нататъшно подобряване организацията и ръководството на задграничната пропаганда и културния обмен с чужбина“. От Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина се отделя Издателството за литература на чужди езици и се обособява в Агенция за книгоиздаване на чужди езици. Ръководството и координацията на цялостната пропагандна дейност и на културния обмен с чужбина са предоставени на Министерството на външните работи.

Роден е Кръстьо Лафазанов – български актьор. Завършва НАТФИЗ в класа на Елка Владова, специалност „Актьорско майсторство“. Работи във Варненския куклен театър, в младежки театър, „Ла Страда“, а от 1993 г. е в Народен театър „Иван Вазов“. По-известни роли, спечелили му популярност са: Подселников в „Театрален дует“, Дойката в „Ромео и Жулиета“, Дон Кихот в „Дон Кихот“ и др. Лафазанов (заедно с Мая Новоселска) е голямата звезда в нашумелия спектакъл на Т. Москов “Улицата“. Носител е на наградата на Съюза на артистите в България за млад актьор през 1986 г., носител на втора награда от прегледа на бълг. драма и театър – 1989 г. и на наградата Аскеер за изгряваща звезда през 1991 г. Филми: „Граница“ (1994 г.), „Приятелите на Емилия“ (1996 г.), „14 целувки“ (1997 г.), „Дунав мост“ (1999 г.), „Пратеникът на кралицата“ (2000 г.), „Кралят елен“ (2002 г.), „Рапсодия в бяло“ (2002 г.). Автор на книгата „Пълнолудие, или Две кофи смях“ (1999 г., съавтор).

Несебър е обявен за архитектурно-исторически резерват. Градът е един от най-старите в Европа и най-богат на архитектурни паметници от средновековието в България. Наследник е на древното тракийско селище Месабрия, основано през второто хилядолетие пр.н.е.

Въвежда се държавен спиртен монопол (изключително право на държавата да произвежда спирт и спитни напитки и да търгува с тях) с приетия от VI Велико Народно събрание закон за спирта и подсладените спиртни напитки и търговията с ракии и вино.

Извършени са успешни изпитания на първия реактивен изтребител – немския “Месермшит”.

Вили Месершмит (1898-1978 г.) е германски авиоконструктор и индустриалец. Конструира множество военни самолети, хеликоптери и планери, между които изтребителите “Ме-109” (в германските ВВС в периода 1935-1945 г.), “Ме-110”, “Ме-115”, “Ме-262” (реактивен) и др. Основател на фирмата “Месершмит” (1923 г.).

Роден е Джачинто Факети – италиански футболист, защитник. Играч на “Тревильо” (1956-1959 г.) и “Интер” – Милано (1960-1978 г.). Шампион на страната (1963 г., 1965 г., 1966 г., 1971 г.) и носител на купата (1978 г.). В шампионата е изиграл 475 мача, в които е вкарал 59 гола. Носител на КЕШ (1964 г., 1965 г.) и на Междуконтиненталната купа (1964 г, 1965 г.). В националния отбор има 94 мача с 3 гола. Участник на 3 СП (1966 г., 1970 г., 1974 г.) и на ЕП (1968 г.). Обявен за футболист на Италия през 1968 г. Включен е в отбора на ФИФА за прощалния мач на Яшин (1971 г.). Сред най-добрите италиански защитници, капитан на “Скуадра адзура” в 70 мача. От януари 2004 г. е президент на “Интер”. Умира на 4 септември 2006 г. в Милано, Италия.

С преврат в Испанско Мароко започва Гражданската война в Испания.

Кралство Испания е държава в Югозападна Европа, заема по-голямата част от Пиренейския п-в. Площ – 504 780 кв. км. Население – 39 600 000 ж. (1996 г.), испанци, каталонци, баски и др.; 97% католици. Официален език – испански. Столица – Мадрид. Парична единица – евро (до 2002 песета). Административно разделена Испания е разделена на 50 провинции, влизащи в състава на автономните области: Андалусия, Арагон, Астурия, Балеарски о-ви, Канарски о-ви, Кантабрия, Кастилия-Леон, Кастилия-Ла Манча, Каталуния, Естремадура, Галиция, Мадрид, Мурсия, Навара, Валенсия, страната на баските-Ла Риоха. Конституционна монархия. Законодателният орган е двукамарен парламент (Генерални кортеси).

Най-старите жители на Испания са келтиберийците – резултат от смесването на келти и ибери. Финикийците и гърците основават селища по неините брегове, развива се търговията. През III в. пр. Хр. Картаген завладява страната. Римляните изместват картагенците и Испания остава римска провинция до нахлуването на аланите, свевите и вандалите. Вандалите се установяват в областта, наречена на тяхно име – Андалусия (409 г.). По същото време вестготите основават държава, която е унищожена в 711 г. от нахлулите от Африка араби (битката при Херес). Оттогава до ХV в. историята на Испания се свежда до борбата на Кордовския халифат срещу установилите се в Астурия християни. Християните успяват постепенно да създадат няколко кралства (Арагон, Кастилия, Леон, Навара) и да се изравнят по сила с мюсюлманите. През 1492 г. Фердинанд и Изабела Католици, чийто брак обединява (1469 г.) под един жезъл Арагон и Кастилия, завладяват Гренада и изгонват маврите от п-ва. Победата над маврите съвпада с откриването на Америка. Създадената испанска монархия достига апогея си и най-голямото си колониално разширение при Карл V и Филип II, които владеят Австрия, Холандия и почти цяла Южна Америка (Карл V казвал, че в неговата империя слънцето никога не залязва). Двамата владетели създават силна монархия. След падането на австрийския владетелски дом (1700 г.), чиито последни представители са свидетели на икономически упадък на кралството, на испанския престол се възкачват Бурбоните. В лицето на Филип V, те възстановяват благосъстоянието на страната, но са прогонени от Наполеон I, който назначава за испански крал брат си Жозеф Бонапарт (1804 г.). След Реставрацията през 1814 г. Фердинанд VII дава клетва да спазва конституцията, но абсолютната монархия е възстановена (1823 г.). По същото време испанските колонии в Южна Америка се обявяват за независими републики. През 1833 г. кралица Изабела сменя на трона Фердинанд VII и остава владетелка цели 35 години. Избухналата през 1868 г. революция дава изпълнителната власт на маршал Серано до възкачването на Амедей I (1870 г.), който абдикира през 1873 г. Обявена е републиката; карлистите вдигат въстание, което е потушено в полза на Алфонс ХII. Роденият след смъртта му син е провъзгласен за крал от деня на рождението си под името Алфонс ХIII (1886 г.); царува под регентството на майка си Кристина. През 1898 г. Испания влиза във война със САЩ и губи колониите си Куба, Пуерто Рико и Филипинските острови. Алфонс ХIII е принуден да освободи престола и да напусне страната през 1931 г. Установената република е силно антиклерикална и враждебно настроена към собствениците на земя. Фалангистите под ръководството на Франко по време на Гражданската война (1936-1939 г.) свалят републиката. Франко установява фашистка диктатура (1939 г.) и въпреки симпатиите му към силите на Оста запазва неутралитета на Испания по време на Втората световна война. Собствеността и привилегиите на Църквата са възстановени и Испания е обявена за монархия (1947 г.); Франко е провъзгласен за доживотен регент. През 1969 г. съдът одобрява предложението му след неговата смърт за крал на Испания да бъде издигнат принц Хуан Карлос I Бурбон (което става на 22 ноември 1975 г.). Съгласно конституцията от 1978 г., Испания е обявена за наследствена конституционна монархия. През 1983 г. се преобразува в държава, състояща се от 17 автономни области, които имат свое правителство и парламент. На проведените през 1996 г. парламентални избори спечелва Консервативната партия; на 6 май е съставено правителство начело с Хосе Мария Аснар Лопес. През 1955 г. Испания влиза в ООН, а през 1959 г. – в ЕИО.

В София е проведена конференция на изключените от БРСДП (Българската работническа социалдемократическа партия) дейци начело с Димо Казасов, Асен Цанков, д-р Петър Джидров и Георги Чернооков, подкрепили управлението на проф. Александър Цанков.

Проф. Александър Цанков е политически и държавен деец, икономист. Роден е на 29 юни 1879 г. в Оряхово. Завършва право в СУ „Св. Климент Охридски“, след което специализира държавни науки и политическа икономия в Мюнхен, Берлин и Бреслау (днес Вроцлав, Полша). След завръщането си в България редактира сп. „Банков преглед“, а от 1907 г. постъпва в СУ „Св. Климент Охридски“ като преподавател по политическа икономия. Титлата професор получава през 1919 г. Взема дейно участие и в политическия живот на страната. В края на XIX в. влиза в Българската работническа социалдемократическа партия, а след разцеплението й през 1903 г. минава към течението на широките социалисти. След постъпването си в университета напуска техните редове. Симпатизира на външнополитическия курс на радослависткото правителство за въвличането на България в Първата световна война 1914 г.-1918 г. на страната на Централните сили. По време на войната е заместник-директор на Дирекцията за стопански грижи и обществена справедливост. След края на Първата световната война влиза в новообразуваната организация Народен сговор и след убийството на Ал. Греков през май 1922 г. е издигнат за неин председател. Участва дейно в подготовката на държавния преврат на 9 юни 1923 г. и след неговия успех става министър-председател, като поема и Министерството на народното просвещение. Той е един от главните инициатори за образуването на новата политическа формация Демократически сговор през август 1923 г., но не успява да се наложи като неин лидер. През януари 1926 г. е принуден да подаде оставката на възглавявания от него кабинет, след което е избран за председател на ХXI Обикновено народно събрание. На същия пост е издигнат и след провеждането на изборите за ХXII Обикновено народно събрание. От 15 май 1930 г. до 29 юни 1931 г. е министър в кабинета на А. Ляпчев, като отново оглавява Министерството на народното просвещение. При извършеното през 1932 г. разцепление на Демократическия сговор застава начело на едно от двете му течения, което скоро след това преобразува в самостоятелна политическа партия под името Народно социално движение и по хитлеристки образец се обявил за неин водач. След забраната на политическите партии от режима на деветнадесетомайците преминава към полулегална политическа дейност. Обявява се в опозиция на монархическия режим отдясно и ратува за по-тясно икономическо и политическо сближение на България с хитлеристка Германия. В началото на септември 1944 г. емигрира от България. Живее известно време в Германия и Австрия, а от 1949 г. – в Аржентина, където остава до края на живота си. Бидейки в емиграция, застава начело на ново правителство, което се опитва да концентрира усилията на всички емигранти от България против отечественофронтовската власт, но без успех. Поради напреднала възраст от началото на 50-те години се оттегля от активна политическа дейност. Като икономист научните му интереси са насочени към стопанската история на България и Европа.

Адолф Хитлер издава първия том на “Моята борба”.

Роден е Джон Глен – американски астронавт, подполковник от ВМФ. Завършва Летателното училище при Авиационно-тренировъчния център на ВМФ в Тексас (1943 г.), след което служи в различни части на ВМФ. През 1954 г. завършва Училището за летци изпитатели на ВМФ в щата Мериленд. През 1957 г. извършва непрекъснат трансконтинентален полет със свръхзвуков самолет. От 1959 г. е в групата на астронавтите към НАСА. На 20 февруари 1962 г. за първи път в САЩ извършва полет около Земята (5 часа) с космическия кораб „Меркурий“.

Албер Калмет и Камий Герен откриват първата противотуберколозна ваксина.

Роден е Нелсън Ролихлахла Мандела – южноафрикански политик, президент на ЮАР (1994 – юни 1999 г.), символ на борбата срещу политиката на апартейд. Роден е в семейството на вожда на племето тембу. Учи в колежа на Форт Хер, откъдето е изключен (1940 г.) заради участие в стачка. Работи като полицай в мина в Йоханесбург. През 1942 г. завършва колеж и Уитуатърсрандския университет с бакалавърска степен по изкуство и право. От 1951 г. е член на адвокатската колегия в Йоханесбург. С активна политическа дейност се занимава от 1944 г., когато става член на Младежката лига на АНК; оглавява кампанията за неподчинение на расистките закони (1952 г.); през 1953 г. е избран за президент на АНК в провинция Трансваал; през 1955 г. участва в конгреса на народите от Южна Африка През 1956 г. попада в списъка на 156-те човека, обвинени в държавна измяна и арестувани от властите в ЮАР. От 1960 г. е в нелегалност, а от 1961 г. ръководи военната организация на АНК. През 1962 г. отново е арестуван и е осъден на 7 години затвор; през 1964 г. получава доживотна присъда. Нелсън Мандела прекарва 18 години в затвора на о. Робън (1964-1982 г.), през 1982 г. е преместен в затвора в Кейптаун, където остава 6 г., след което е хоспитализиран заради туберкулоза. Мандела става най-известният политически затворник в света, води се кампания за неговото освобождаване. През 1985 г. той отхвърля предложението на президента П. Бота да бъде освободен, но да се откаже от каузата си. Освободен е на 1 февруари 1990 г., след като в системата на апартейд започва криза. Избран е за председател на ИК на АНК (1991 г.) и за негов президент (от юли 1991 г.). През септември 1991 г. подписва национално споразумение за мир от името на АНК, уточнява процедурите за спиране на политическото насилие. На 3 февруари 1992 г. в Париж заедно с президента на ЮАР Фр. де Клерк получава награда на ЮНЕСКО за мир “Хофу-Боани”. През 1993 г. отново с Де Клерк получава Нобелова награда за мир. През 1994 г. е избран за президент на ЮАР в първите общонационални избори с участието и на чернокожото население. През 1996 г. под негово ръководство е разработена и приета новата конституция на ЮАР. Автор е на книгите: “Няма лек път към свободата” (1965 г.), “Готов съм да умра” (1979 г.) и др. Умира на 5 декември 2013 г. в Йоханесбург.

Роден е Андрей Андреевич Громико, руски общественик, дипломат и държавник. Той заема постовете министър на външните работи (1957-1985 г.), председател на Президиума на Върховния съвет на СССР (1985-1988 г.); посланик в САЩ и в Куба (1943-1946 г.), постоянен представител на СССР в Съвета за сигурност на ООН (1946-1952 г.), посланик във Великобритания (1952-1953 г.). Известен и авторитетен дипломат е от времето на „студената война“. Участва в много сесии на ООН. Той е един от създателите на Варшавския договор. Автор е на много статии и научни изследвания в областта на международните икономически и политически отношения. Умира през 1989 г. в Москва.

Яне Сандански издава манифест в подкрепа на младотурците. На 14 август е отпечатана негова Проектопрограма в духа на отоманизма.

Яне Сандански e роден в с. Влахи, Благоевградско през 1872 г. След поражението на Кресненско-Разложкото въстание 1878-1879 г. родителите му се преселват в Дупница и той получава началното си образование там. След това работи като просбописец, държавен чиновник и пр., като в същото време не престава да се самообразова. В националноосвободителната борба на българите от Македония Сандански се включва в края на 90-те години на XIX век. Неколкократно той преминава с чети в Македония с цел да съдейства за ускоряването на процеса за изграждането на революционни комитети в различните селища. Заедно с това полага усилия и за набавяне на оръжие и средства за организацията. Една от най-дръзките му акции в тази насока е известната афера „Мис Стоун“. На 21 август 1901 г. по шосето между Банско и Горна Джумая Елена Стоун и нейната придружителка Катерина Цилка, са отвлечени. Похитителите искат откуп от Турция, който, заради натиска от страна на Великите сили, получават. С получените на 18 януари 1902 г. 14 500 златни турски лири е предвидено закупуването на оръжие.

Яне Сандански не одобрява взетото от Солунския конгрес решение за въстание в Македония и Одринско през пролетта на 1903 г. Въпреки това не се противопоставя и се включва дейно в подготовката на Илинденско-Преображенското въстание 1903 г.

След гибелта на Гоце Делчев Сандански се утвърждава като един от лидерите на левицата във Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Благодарение на неговите усилия, въпреки погрома на въстанието, в следващите няколко години това течение взема надмощие в организацията. В отсъствието на Христо Матов и д-р Татарчев по време на Рилския конгрес на организацията през 1905 г. левицата се опитва да наложи своите възгледи във взетите от конгреса решения и приетия нов устав. Марксистите Д. Хаджидимов и Н. Харлаков се включват към групата на Серския революционен окръг и оказват влияние върху поведението на Сандански. Левичарите настояват за над националност и децентрализация в Организацията. През декември 1906 г. е свикан конгрес на ВМРО, на който Сандански и привържениците му поставят начало на разцеплението в Организацията. В борбата си срещу десницата Сандански стига до крайност и през ноември 1907 г. нарежда убийството на двама от неините водители – Иван Гарванов и Борис Сарафов. С това поставя началото на братоубийствената война между двете течения, която не стихва и след края на Първата световна война 1914-1918 г. На Кюстендилския конгрес от март 1908 г. Яне Сандански е изключен от организацията и е осъден на смърт. След Младотурската революция през юни 1908 г. и Сандански излиза от нелегалност и на много места повереното му оръжието е предадено на властите. Само след две години младотурците започват мащабна кампания за унищожаване на ВМРО. По това време Сандански продължава да получава всеки месец пари от турците. Той става един от основателите и водителите на Народната федеративна партия, която застава зад идеята за независима Македония в рамките на южнославянска федерация.

Сандански се изявява като открит противник на личния режим на цар Фердинанд I. Убит е близо до Роженския манастир, край Мелник на 22 април 1915 г.

Открита е ЖП линията Роман-Плевен (83 км).

Умира Стефан Стамболов, български революционер, политик, поет и журналист. Той е роден на 12 февруари 1854 г. във Велико Търново. Образованието си започва в родния си град, по-късно учи в Одеската семинария (1870-1872 г.). Израства в обкръжението на революционери като Христо Иванов-Книговезеца, Отец Матей Преображенски, Христо Караминков – Бунето и участвува в почти всички прояви на борбата за политическа независимост през 70-те години на ХІХ в. – член е на Българския революционен централен комитет (БРЦК) в Букурещ и в Гюргево, изпълнява важна роля в подготовката на Старозагорското (1875 г.) и на Априлското въстание (1876 г.). След 1880 г. става подпредседател, а и председател на Народното събрание. В периода 1888-1894 г. е министър-председател. Допринася за Съединението на Княжество България и Южна Румелия. Участва е контрапреврата през 1886 г. Стефан Стамболов провежда ярко изразена националистична политика, способства за укрепване на дипломацията, на икономиката и на държавническата мощ на България. Влиза в конфликт с царска Русия и княз Фердинанд.

Произвеждат се избори за Седмо ОНС. Те са спечелени от управляващите народнолиберали.

Тодор Икономов подава оставка като председател на Държавния съвет.

Тодор Икономов е политически, държавен и обществен деец, публицист, редовен член е на Българското книжовно дружество (днес БАН). Роден в с. Жеравна, Сливенско през 1838 г. Първоначално учи в Сливен при С. Доброплодни и в София при С. Филаретов. През 1861 г. заминава за Русия и следва в Духовната академия в Киев. След завръщането си, работи като учител в Шумен и в Тулча. Изявява се като един от най-видните възрожденски педагози – пише множество статии по въпросите на образованието, издава учебници, съдейства за налагането на новобългарския език. Взема участие в църковната борба и в изграждането на новата българска църква след издаването на султанския ферман от 1870 г. Икономов е избран е да представлява Тулчанската община на Църковно-народния събор в Цариград (1871 г.). Там участва в издаването на сп. „Читалище“ и редактира в. „Турция“. Изразява интересите на умерените и заможни представители на българската буржоазия и подкрепя идеята за създаване на дуалистична турско-българска държава. През 1872 г. се завръща в Тулча и работи като секретар в Епархийския съвет. След Освобождението участва в изработването на Търновската конституция (1879 г.), като застава на консервативни позиции. Заема редица важни държавни постове: префект на Сливен и Бургас, министър на вътрешните работи (19 януари–24 март 1880 г.), кмет на София, окръжен управител на Шумен, председател на Държавния съвет, министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията (20 септември 1883 г.– 29 юни 1884 г.). Русофил по убеждения, Икономов е подложен на преследване по време на управлението на Стефан Стамболов (1897 г.–1894 г.). Установява се да живее в Шумен и се отдава на книжовна дейност. Умира на 28 октомври 1892 г.

Роден е Елин Пелин (псевдоним на Димитър Иванов Стоянов) – български писател класик. Родом е от с. Байлово, Софийско. През 1895 г. напуска гимназията и става учител в родното си място. Следващата година кандидатства в Рисувалното училище, но не е приет. За пръв път печата през 1895 г. От 1899 г. е в София, където работи като журналист, издава сп. „Селска разговорка“. От 1903 г. с помощта на проф. Ив. Шишманов е назначен на служба в Университетската библиотека, а през 1906-1907 г. командирован във Франция. От 1926 г. до 1944 г. е уредник на музея „Иван Вазов“ в столицата. Участва в редактирането на в. „Българан“, сп. „Слънчоглед“, в. „Развигор“, детски издания. Член е на БАН от 1940 г. Негови съчинения: „Разкази“ (т. I, II, 1904 г., 1911 г.), „Гераците“ (1911 г.), „Пижо и Пендо“ (1917 г.), „Сборник от разкази“ (1923 г.), „Земя“ (1928 г.), „Ян Бибиян. Невероятни приключения на едно хлапе“ (1933 г.), „Ян Бибиян на луната“ (1934 г.), „Под манастирската лоза“ (1936 г.) и др. Елин Пелин е един от най-популярните български автори за деца. Умира на 3 декември 1949 г.

Проведен е нов неуспешен опит на Предния отряд на генерал Гурко, да овладее Шипченския проход. Командващият Западния руски отряд ген. Н. Криденер изпраща подразделение, което трябва да влезе в Плевен. Започва строителството на Втори мост над р. Дунав при Свищов.

Умира Бенито Пабло Хуарес – мексикански държавник и политик, национален герой на Мексико. Роден е 21 март 1806 г. в Сан Пабло Гелатао, Оахака. Завършва духовна семинария през 1827 г. и юридически науки през 1833 г. в гр. Оахака, където по-късно работи като адвокат. Като губернатор (1847-1852 г.) на щата Оахака изиграва важна роля в организацията на съпротивата срещу интервенцията на американска войски по време на Американо-мексиканската война (1846-1848 г.). Бори се срещу диктатурата на А. Сантана, заради което е изгонен от страната. През 1854 г. се завръща в Мексико. Заема поста министър на правосъдието и култовете (1855 г.) в революционното правителствово на Х. Алварес. Той е един от авторите на конституцията (1857 г.) и на редица антиклерикални закони. През 1858-1861 г. е начело на правителството, ръководи разгрома на реакционерите в периода на Гражданската война (1858-1860 г.). Участва активно в разработването на законите за реформата от 1859 г. През 1861-1872 г. е президент на страната. Ръководи борбата срещу англо-френско-испанската интервенция и вътрешната реакция, завършила с пълна победа на мексиканския народ. Рожденият му ден – 21 март е национален празник в Мексико.

Ватиканският съвет обявява догмата за непогрешимостта на папата по въпросите на морала и вярата.

Умира Хаджи Димитър. Димитър Николов Асенов е син на преуспяващ занаятчия, който през 1842 г. заедно със съпругата си и синовете си пътуват до Ерусалим на хаджилък – от тогава Димитър става „Хаджи“. Двама от братята му се сражават в Критското въстание 1866-1869 г., а най-малкият участва в четата му и загива. Чичовците му Стоян и Добри са известни народни хайдути, по-късно и войводи.

Хаджи Димитър учи в родния си град. След убийството на Али ефенди от Панайот Хитов и Ст. Люцканов през декември 1860 г. е принуден да се укрива и през пролетта на 1861 г. излиза хайдутин в четата на П. Хитов. С нея обикаля Балкана до есента на 1863 г. и известно време е знаменосец. Заедно с П. Хитов прекарва зимата на 1863-1864 г. в Сърбия, а през пролетта отива в Букурещ, където се среща с Г. С. Раковски. През лятото заедно със Ст. Люцканов Хаджи Димитър минава р. Дунав начело на чета от 12 души, но бързо се разделят. През 1866 г. заедно с Жельо Войвода, Стефан Караджа и чета от 20 души преминава в България, но и този път войводите се разделят. Заедно с няколко души Хаджи Димитър действа из Балкана до есента. През 1867 г. влиза като войвода в Тайния централен български комитет. На 6 юли начело на въоръжена чета от 129 души преминава р. Дунав при с. Вардим, Великотърновско, край устието на р. Янтра, заедно със Ст. Караджа. Тежко ранен, Ст. Караджа попада в ръцете на османските потери. С останалите около 40 четника Хаджи Димитър пробива обсадата и след няколко дни се установява на връх Бузлуджа. Тук четата е обградена от потери и редовна турска войска. На 18 юли следобед, след неколкочасово сражение, загиват почти всички. В боя е убит и Хаджи Димитър, главата му е занесена в Търново, а оръжието и книжата на четата са предадени на Мидхад паша.

Умира Спиро Джеров (С. Дж. Македонски) – деец на българското национално-освободително движение. Роден е около 1834/1836 г. в Битоля. Учи в гръцко училище; по-късно посещава Цариград, Смирна, Египет. От 1862 г. до 1866 г. е в затвора по обвинение в заговор. След освобождаването му, заедно с Ст. Везенков се опитва да организира антитурско движение в Крушевско. Участва в Критското въстание (1866-1869 г.). През 1867 г. се включва във Втора българска легия в Белград. След разпускането й се записва в четата на Х. Димитър и Ст. Караджа (1868 г.), в която е назначен за чл. на военния съвет. Загива в сражение с турската войска вероятно на връх Хаджи Димитър (Бузлуджа).

Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, състояща се от около 127 души преминава в България при с. Вардим, Свищовско. Тя е подготвена от т.нар. Българско общество в Букурещ (продължител на идеите на Таен български централен комитет). Съществуват документални сведения, показващи, че членовете на Българското общество са предвиждали едновременно с четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа в българските земи да се прехвърлят и други по-малки чети, сформирани в различни крайдунавски селища. Румънските власти обаче вземат мерки, за да предотвратят подобни четнически акции, които могат да ги злепоставят пред европейската дипломация.

От името на населението във Видинския санджак българските старейшини подават до Високата порта прошение, с което настояват за валия да бъде назначен Али Риза паша.

Роден е Васил Иванов Кунчев (Левски), наричан още Дякона или Апостола. Той учи в родния си град – Карлово, а след това в Стара Загора. През 1858 г., с помощта на вуйчо си Василий, Левски приема монашество под името Игнатий, а година по-късно става дякон. На 3 март 1862 г., под влияние на идеите на Г. С. Раковски, Васил Кунчев заминава за Сърбия и постъпва в Първа българска легия в Белград, като участва в сраженията за Белградската крепост. В този период получава прозвището Левски, заради проявената храброст и ловкост. След разпускането на легията Левски се присъединява към четата на дядо Ильо войвода.

През 1863 г. се прехвърля в Румъния, но след кратък престой се завръща в България. От 1864 до 1866 г. учителства в с. Войнягово и организира „патриотични дружини“ за бъдещото въстание. През 1867 г. Левски е знаменосец на четата на Панайот Хитов, следващата година заедно с него се връща в Сърбия и постъпва във Втора легия. След разпускането й прави опит да премине в България с чета, но е заловен от сърбите и затворен в Зайчар. Така неуспехът на четническата тактика го довежда до идеята, че изходът на национално -освободителната борба е в пренасяне на нейния център в България. Идеята му се състой в изграждане на революционни комитети вътре в самите български земи, които да се превърнат в центрове българската революция. Тази идея той изразява най-напред в едно писмо до Панайот Хитов, а след това я прави достояние и на други дейци от българската революционна емиграция в Румъния. В резултат на 11 декември 1868 г.и на 1 май 1869 г. Левски предприема две обиколки из страната. За първата си обиколка той получил известна материална подкрепа от Българското общество в Букурещ, а за втората бил подпомогнат от либералната група „Млада България“, която го снабдила и със специална прокламация на български и турски език, издадена от името на „Привременно правителство в Балкана“. На 26 август се завръща в Букурещ, за да участва в създаването на БРЦК, но тъй като идеите му не са приети от революционерите в Румъния на 26 май 1870 г. Левски напуска Букурещ и се завръща в България с цел да организира и изгради мрежа от революционни комитети. Успява да привлече за свои помощници редица революционни дейци като Хр. Иванов-Големия, Т. Пеев, С. Младенов, отец Матей Преображенски (Миткалото), Ив. Драсов, Ив. Атанасов-Арабаджията и др. Функциите на централен комитет или т. нар. Привременно правителство възлага на Ловешкия комитет. За връзка с емиграцията в Турну Магуреле е създадено задгранично представителство на ВРО. Успехите на Левски в изграждането на революционната организация променят отношението на Българския революционен централен комитет в Букурещ към него. През 1871 г. от Румъния са му изпратени като помощници Ангел Кънчев и Димитър Общи. С изградената вътре в страната революционна организация Левски застанал изцяло в подкрепа на Любен Каравелов и неговата борба против привържениците на либералното течение в БРЦК. През втората половина на 1871 г. той изработил проектопрограма и проектоустав на БРЦК и ги изпратил до революционните комитети за обсъждане и мнение. По негова инициатива в края на април и началото на май 1872 г. в Букурещ било свикано първото Общо събрание на БРЦК, на което Левски получава и специално пълномощие за действие в българските земи. Възгледите на Апостола за изграждане на ВРО и нейните задачи са изложени в изработената от него „Нареда на работниците за освобождението на българския народ“ (1871 г.). В уводната и част е формулирана целта на организацията: „С една обща революция да се направи коренно преобразование на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление). На същото това място, което нашите прадеди със силата на оръжието и със своята кръв (са) откупили, в което днес безчовечно беснеят турските кесаджии и еничари и в което владее правото на силата, да се издигне храм на истината и прaвата свобода, а турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всички народности. Българи, турци, евреи и др. ще бъдат равноправни във всяко отношение: било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото и да било. Всички ще спадат под един общ закон, който по вишегласие на всички народности ще се изработи.“ За всяко отклонение от тази цел „Наредата“ предвиждала смъртно наказание. Останалите и параграфи се отнасят до организационната структура на ВРО, правата и задълженията на революционните дейци и наказанията за извършените от тях провинения.След като получава пълномощието от БРЦК. Васил Левски се завръща в България и продължава по-нататъшното изграждане на ВРО. Основава нови комитети не само в Северна, но и в Южна България, включително и в Македония. Точно когато дейността му достига своя най-голям размах на 22 септември 1872 г. в Арабаконашкия проход (дн. Ботевградски проход), Средна Стара планина, въпреки забраната от негова страна, е ограбена турска пощенска кола. Акцията е организирана от Общи, взети са 125 000 гроша, които трябвало да бъдат използвани за нуждите на Вътрешната революционна организация. В отговор турските власти предприемат масови арести на населението в този край, задържани са и голям брой членове на революционните комитети в Тетевен, Орхание (дн. Ботевград), Етрополе, Ловеч и близките край тях села. Действията на турските власти са улеснени до голяма степен от признанията, които прави Димитър Общи след залавяне му. Благодарение на тях властта попада и по следите на В. Левски. За да бъде предпазена от пълно унищожение ВРО, БРЦК иска от Апостола да вдигне въстание в България. Той обаче отказва, тъй като въпреки постигнатите успехи смята, че подготовката за въстание не е достатъчна. С риск на живота си от Пазарджик Левски се отправил към Ловеч, за да може да прибере и запази архивите на организацията. След това има намерение да се прехвърли в Румъния. На 26 декември 1872 г. пристига в Къкринското ханче, откъдето възнамерява да тръгне за Търново и Букурещ. При пътуването от Ловеч до Къкрина е придружаван от Никола Цветков.

На 27 декември 1872 г. Левски е заловен от турските власти. Първоначално е отведен за разследване в Търново, а след това е изправен пред специален съд в София. Първият разпит е проведен на 4 януари 1873 г. от комисия начело с Али Саиб паша. Пред съдиите Апостолът прехвърля цялата вина за дейността на ВРО върху себе си и предотвратява задържането на други нейни дейци. На 7 януари е организирана очна ставка с Димитър Общи и Атанас Попхинов. На следващия ден за одобрение специалната комисия изпраща до великия везир в Цариград присъдата на членовете на Революционния комитет в с. Голям извор, Тетевенско, участвали в обира при Арабаконак.

В края на януари и началото на февруари група комитетски дейци от Чирпанско и Старозагорско замислят план за освобождаването на Васил Левски. Под ръководството на Атанас Узунов се подготвя чета, която трябва да спре влака за Одрин и да освободи Левски. Замисълът не довежда до съществен резултат.

Левски е осъден на смърт чрез обесване. Със специална султанска заповед на Абдул Азис смъртната присъда на Апостола е потвърдена. Васил Левски е обесен на 19 февруари 1873 г. в покрайнините на София.

Васил Левски се налага като лидер на ВРО, идеолог, организатор и ръководител на българското национално- освободително движение. Далновиден и талантлив организатор, той обобщава опита на революционното движение до този момент и пръв достига до съзнанието за необходимостта от предварителна подготовка чрез създаването на революционни комитети и пренасяне на центъра на организирането на националната революция в българските земи. Убеден демократ, Левски вярвал в силите на българите сами да извоюват своята свобода, защото „който ни освободи, той ще ни зароби“. Проповядва идеята за „свята и чиста република“, за общество и държава, в която всички „да бъдат напълно свободни там, гдето живее българинът – в България, Тракия, Македония“.

Умира Николай Иванович Новиков – руски писател, просветител, журналист, книгоиздател. Роден е на 27 април 1744 г. През 1769 г. основава в Москва сп. „Живописец“, което след 5 години е забранено от цензурата по подозрение, че поддържа връзки с франкмасонството. Редактира също „Московски ведомости“. Създава училища, печатници и книжарници. Основава Дружеството на приятелите на науката. Затворен е през 1792 г. по заповед на Екатерина II и е пуснат на свобода в началото на царуването на Павел I. По-важни съчинения: „Руска историческа библиотека“ и „Речник на руските писатели“.

Умира Джейн Остин – английска писателка. Родена е на 16 декември 1775 г. в малко село в Хемпшир. Творчеството й се състои от шест книги – “Убеждение”, “Мансфийлд Парк”, “Разум и чувства” и “Гордост и предрасъдъци”. След смъртта й сестра й Касандра публикува двата ръкописа на “Нортхангърското абатство”и “Убеждение”.

Роден е Уилям Мейкпийс Тъкъри – английски писател реалист. По-важни негови романи и социологични трудове: “Книга за снобите” (1846-1847 г.); романът “Панаир на суетата” (1847-1848 г.); “Нашата улица” (1848 г.); “Д-р Бърч и младите му приятели” (1849 г.); “Пенденис” (2 т., 1848-1850 г.); “Хенри Езмънд” (3 т., 1852 г.). Умира на 24 декември 1863 г.

Робеспиер се присъединява към идеите на Френската буржоазна революция.

Максимилиан Мари Изидор де Робеспиер е роден през 1758 г. Той е един от ръководителите на Великата Френска революция. Учи в колежа „Луи Велики“ в Париж, след което завършва Юридическия факултет на Сорбоната. Робеспиер се смята за ученик и последовател на Жан-Жак Русо. След 1781 г. е адвокат в Арас и защитава подсъдими на политически процеси. От 1783 г. е член на Араската академия за наука и изкуство. Избран е за депутат в Генералните щати от третото съсловие на Арас. Привърженик е на радикалните идеи и действия по аграрния въпрос. Робеспиер се налага като лидер на якобинците. Теоретически обосновава революционно-демократичната диктатура и терора като главно оръжие на революцията. Робеспиер става жертва на заговор на своите политически противници, които организират преврат на 27 срещу 28 юли 1794 г. Осъден е на смърт и на 28 юли 1794 г. е гилотиниран.

Руската армия, командвана от генерал Пьотр Румянцев, нанася тежко поражение на турците край река Прут.

Умира Жан Антоан Вато – френски художник и гравьор. През ранните си години работи като художник-копист. Приятелството му с художниците К. Жило и К. Одран развиват интереса му към театъра и декоративното изкуство. Вато получава звание академик за голямата картина „Поклонение на остров Кифера“ (1717 г., Лувър). По-късно сюжетите му стават свързани с общо съдържание – театрални сцени и „галантни празници“. Вато създава картините „Венециански празник“, „Празникът на любовта“ и „Обществото в парка“ (Дрезденска картинна галерия), „Радостите на живота“ („Колекция Уолас“, Лондон), „Жил“ (Лувър, Париж) и др.

Умира Микеланджело да Караваджо – италиански художник, основоположник на реализма в европейския живопис от ХVII в. Учи в Милано (1584-1588 г.). Пристига в Рим (между 1589 г. и 1593 г.), където работи до 1606 г. След това живее и работи в Неапол (1607-1610 г.), на о. Малта и в Сицилия (1608-1809 г.). Творчеството на Карваджо възниква като опозиция на господстващите направления в италианското изкуство от края на ХVI и началото на ХVII в. Ранните му произведения (1592-1598 г.) се характеризират с ярък колорит и прозрачна светлосянка, точно предаване на всички подробности на моделите. Микеланджело Карваджо създава картините – “Малкият болен Вак”(галерия Боргезе, Рим);”Юноша с кошница плодове”(галерия Боргезе, Рим); “Кошница с плодове” (1596 г., пинакотека Амброзиана, Милано), “Врачка”(Лувър, Париж). Карваджо създава картини на религиозна тематика: “Почивка по пътя към Египет”(галерия Дория Памфили, Рим). В края на ХVI в. се оформя оригиналната живописна система на Карваджо. Други произведения: “Призоваването на апостол Матей” и “Мъчението на апостол Матей” (1599-1600 г.); “Разпъването на апостол Петър” и “Превръщането на Савел” (1600-1601 г.); “Полагане в ковчега” (1602-1604 г., пинакотека Ватикана); “Погребението на св. Лучия” (1608 г.).

Българската войска, командвана от цар Иван Александър, побеждава ромеите в битката при Русокастро. В началото на лятото българите навлизат изненадващо в Североизточна Тракия и възвръщат властта си над черноморските градове и областта около Диампол (Ямбол), завладени от Андроник ІІІ Палеолог след битката при Велбъжд (Кюстендил). Императорът се отправя срещу тях и установява армията си в близост до Русокастро. Започналите преговори завършват със споразумение, но българският владетел го нарушава. Срещу ромеите са изпратени татарските му съюзници, току-що пристигнали на бойното поле. Ромеите са разбити. Победа позволява на цар Иван Александър да диктува условията на последвалите преговори.

Голям пожар унищожава две трети от Рим. Император Нерон набеждава за подпалвачи християните и ги подлага на гонения.

Нерон е римски император (от 54 г.) от Юлиево-Клавдиевата династия. Той е син на Гней Домиций Агенобарб и на Агрипина. Осиновен от Клавдий, който го прави свой наследник и поверява възпитанието му на философа Сенека и вожда на преторианците Бур. Става император след смъртта на Клавдий, за чиято дъщеря се оженва през 53 г. До 62 г. управлява с помощта на сената. За да се освободи от твърдото влияние на майка си и съперничеството на законния син на Клавдий – Британик, убива и двамата. Започва терор, репресии и конфискуване на имуществото на противниците си. Срещу него се надигат сенатът (заговорът на Пизон, 64 г. сл. Хр.) и гражданите на Рим. Нерон обвинява християните в подпалването на Рим (64 г.) и ги подлага на гонения. Избухват въстания в Галия и Испания; част от римските провинции признават за император управителя на Испания Галба (68 г.). Изоставен от Сената и преторианците, Нерон избягва от Рим и се самоубива.