Със свистене на куршуми и военна операция ни посрещна планината Симиен и дълго време не ни пускаше да си ходим
Като любител на планините и пътешествията, ровейки из интернет, попадам на една агенция, която предлага интересно приключение в Етиопия, а именно изкачване до най-високия връх Рас Дашен в планината Симиен. Той е висок 4550 м.
Събираме се група от 16 души и потегляме към Адис Абеба, столицата на Етиопия. Докато летим над Етиопия, минаваме точно над планината Симиен, която е и нашата цел по-късно. Погледната от високо, тя ми заприлича на дракон с разперени крила. Други я оприличиха на палмово дърво.
В Адис Абеба имахме един ден да разгледаме някои местни забележителности. Най-интересен беше националният музей на Етиопия, където може да се види гипсово копие на Люси – реконструираната по намерен на територията на Етиопия скелет на жена австралопитек. Това е най-древният човек, чиито останки са намирани.
Затова именно се смята, че градът е „люлка“ на човечеството. Посетихме и църквата „Свети Георги“, която в момента реставрираха.
На следващият ден летяхме до град Гондар, откъдето с автобус стигнахме до Дебарк и входа на национален парк „Симиен“ – там ни чакаха местните водачи, които щяха да ни водят до върха.
Така започна нашето пешеходно приключение към покрива на Етиопия, връх Рас Дашен. Групата се придружаваше освен от двамата водачи, също и от въоръжена охрана – по един отпред и отзад на колоната. Охраната беше необходима, защото преминавахме през много бедни райони на Северна Етиопия и в населените места веднага ни обграждаха на големи групи просещи деца, на които, ако няма какво да дадеш, могат да ти вземат всичко.
Първите два дни от 7-дневния ни преход бяха с умерена физическа натовареност, около 15 км на ден, но на по-голяма надморска височина – около 3200-3400 м. Преминавахме покрай отвесни склонове и гледките бяха много впечатляващи. Имаше и изкачване и слизане по стръмни наклони. Пътеките бяха с много камъни и неудобни за ходене туфи и фин прах.
Видяхме и първите животни, маймуните гелади, които са родствени на павианите и жевеят само във високопланинските райони на Етиопия и Еритрея.
Следваха два дни на аклиматизация за голямата надморска височина, която предстоеше да преодолеем. Лагерът беше на 3400 м н.в. Там спахме две нощи в палатките и обикаляхме околните височини, едната от които беше на 4000 м.
Наслаждавахме се на
залеза, който в Африка
е много впечатляващ
Спането на такава височина е трудно, защото всяко завъртане в спалния чувал или ставане до тоалетна е свързано с много усилия и после заспиването е трудно. Едва успявахме да поспим по няколко часа.
Вече аклиматизирани, поехме към базовия лагер, като ни предстояха около 28 км труден преход с изкачване на поредния висок връх – 4200 м. Пристигнахме в лагера много уморени, а на сутринта трябваше да ставаме по тъмно, в 3 ч през нощта, за да атакуваме върха.
Предстоеше кулминацията на нашето пътешествие – атака на Рас Дашен при +1200 м денивелация. Знаехме, че тръгваме толкова рано, защото горе под върха имаше военно поделение и там можеше да ни забавят проверките на разрешителното за изкачването на върха.
Но въобще не предполагахме какво ни чака при изкаването и в подстъпите на върха. Още по тъмно, както бяхме с челниците и се потяхме по баира,
в един момент започнаха
да се чуват изстрели
съвсем близо до нас
Помислихме, че военните си правят учение и местните гидове ни накараха да загасим светлините за всеки случай, за да не станем мишени на куршумите. Но в един момент изстрелите спряха, развидели се и продължихме нагоре към Рас Дашен.
Стигнахме до подножието на върха и там ни спряха военните за проверка. Оказа се, че не можем да се качим на върха, защото там са разположили радарни установки и върхът от 5 дни е забранена военна зона. Местните питаха някакъв офицер дали не можем да се качим на съседния връх, който е с няколко метра по-нисък, и той ни разреши. Някои се качиха, други останахме да чакаме долу. Като слезе групата от върха, се появи друг, по-висш началник, който ни задържа и искаше да вкара в ареста местния водач, който ни беше завел в забранена военна зона. На всичко отгоре се оказа, че тези стрелби, които чухме, не са били учение, а истинска военна операция срещу военизирани групи от Еритрея, с която Етиопия има пререкания.
Оказа се, че сме били в разгара на военни действия и сме извадили голям късмет. След като ни държаха 3 часа горе и след проведените телефонни разговори от страна на туристическата агенция с военния министър и този на туризма, най-накрая ни освободиха да си тръгнем, но с категоричната забрана никога повече да не се доближаваме до върха. Успокоени, че не не се наложи да спим в ареста горе под върха, тръгнахме надолу към лагера. Уморени от дългия и напрегнат ден, пристигнахме почти на свечеряване. Разтоварихме напрежението като се наредихме в кръг около огъня, отпуснахме с малко бира и потанцувахме с местните.
Не съм вярвал, че някога ще пиша пътепис, който ще прилича на военен репортаж, но ето, и това се случи.
След този епичен преход, в който изминахме общо 82 км, ни чакаха по-лежерни дни. Трябваше да стигнем до първия по-голям град – Гондар, където ни чакаше хотел с истинско легло и баня. Всички имахме нужда да смъкнем 7-дневния прах по нас и по дрехите ни и да поспим истински.
От Гондар продължихме до град Бахир Дар – курорт на езерото Тана. Пътят между двата града е около 270 км. Мислехме, че ще е рутинно пътуване с автобус, но не, и тук ни чакаха изненади. Не бяхме се отървали все още от военните. На много места се виждаха хора с пушки по шосето и имаше изградени военни постове, които проверяваха дали не сме терористи от Еритрея.
На едно място ни спряха военни, качиха се в автобуса и тъкмо си мислехме, че вече няма да ни се размине, когато те слязоха и се качиха на покрива на автобуса, за да ги возим до следващия пункт. В Етиопия е обичайно да се возят хора по покривите на коли, камиони и автобуси, дори и на кораби.
Пристигнахме в Бахир Дар, един сравнително спокоен и доста приветлив град. Там ни организираха екскурзия до
извора на р. Сини Нил,
един от трите притока
на голямата река Нил,
осигуряващ цели 85% дебит
Много красиво място и впечатляващи водопади. Направихме и разходка с лодка до остров в езерото Тана, където посетихме местната църква.
Остана време за още една разходка в Адис Абеба и подобаващ край в местен етно ресторант с програма от местни танци, в които се включиха и някои ентусиасти от групата. На другия ден ни чакаше полет към Истанбул и София.
Малко се бяхме притеснили, прочитайки в интернет, че Тръмп се кани да бомбардира Иран и дали няма да отложат полетите, но и това ни се размина. Случи се, но седмица по-късно.
Така че бяхме късметлии в това пътуване и може спокойно да мечтаем за следващите приключения, които ни чакат. Дано и светът да стане по-мирен и да няма повече войни.
