Вече публикувахме наградените разкази от Областния ученически конкурс „С Йовковата бяла лястовица”, организиран от Регионален исторически музей – Добрич под патронажа на областния управител г-н Красимир Кирилов. Днес ще имате възможност да се запознаете с размислите на младите хора върху творчеството на Йордан Йовков. Припомняме, че журито определи следните награди в конкурса за есе:

I място – Елиза Петрова Тодорова, 7. Б клас, ОУ ”Йордан Йовков”, гр. Каварна

II място – Пресиян Данаилов Проданов, 12. Б клас, ЕГ “Гео Милев”, гр. Добрич; в момента студент в Германия

III място – Туана Енгин Дженгис, 7. А клас, СУ „Св. Климент Охридски“, гр. Добрич

 

 С Йовковата бяла лястовица

Есе

В нещастието няма друго лекарство освен надеждата.

Уилям Шекспир

 

Не съм виждала бяла лястовица. А толкова ми се иска някой ден, когато сърцето ми е препълнено от своята и от чуждата болка, да я зърна как стои елегантно върху жицата и разпръсква като вълшебен  еликсир около себе си надеждата, милосърдието, съпричастието.Повечето хора днес са обезверени,безидеали, загрижени единствено или за това как да оцелеят,или как повече да забогатеят. Непрекъснато виждам около себе си егоизъм, суета, безразличие към чуждите проблеми.Може би затова Йовковият разказ ,,По жицата” докосна душата ми толкова силно, накара ме да се замисля колко много хората се нуждаят от вяра, от близостта на една протегната за помощ ръка,която да им покаже,че не са сами, че по света все още стават чудеса.Нужни са ни благородни сърца като на Моканина да ни дадат утеха, да ни подкрепят, когато здравето, спокойствието и сигурността се изнизват като пясък от дните ни.

За Гунчо и за неговото семейство жиците на живота им са отпуснати почти до земята под тежестта на много черни лястовици.Баща и майка,сполетени от най-страшното – болестта на детето си.Той – обезсърчен и разтревожен, тя – угрижена и безмълвна, надмогнали предразсъдъците и страха от присмеха, се опитват да победят съдбата.Момиче, все още неизпитало щастието да се влюби, да бъде съпруга, да се порадва на своя рожба.За Нонка съществуването на бялата лястовица е възможно: вярата, неподвластна на разума, свети в младите ѝ усмихнати очи.С един кон и с една каруца три отчаяни души скитат по прашните добруджански пътища подир красива илюзия.С очи, вперени все нагоре – към Божията милост, към Божия знак, че и за тяхната мъка може да се намери лек, че Господ ще се смили и ще изпрати своя вестител – вълшебната птица на изцелението.

Любовта към децата им преобразява хората.Кара ги да напуснат уюта и сигурността на семейното огнище, да се впуснат в опасности и премеждия,да потърсят доскоро невероятни пътища за спасение.Когато чета този разказ, си мисля за всички родители, които са готови на всичко, за да помогнат на болните си синове или дъщери.Покосени от страданието,те се лутат от една надежда към друга,събират последните си душевни сили,препъват се, падат, но продължават, защото най-свидното им, най-обичаното, без което щастието е немислимо, се нуждае от помощ.Велика е родителската любов и неизмеримо големи са майчините и бащините саможертви!Обикновеният селянин е скептичен към вестта за чудодейната птичка, но обичта към последното му оцеляло дете го кара да скрие дълбоко бащините сълзи и да обърне надеждата си в друга посока.Кой знае, може би този път…

За моменти на неизмерима болка и страдание пише и поетът Дамян Дамянов.Неговите стихове:,,Когато си на дъното на пъкъла,/ когато си най-тъжен и злочест…”,сякаш са създадени за тези бедни селяни, които разнасят мъката си ,търсейки изход.В такива мигове на безизходица, сред мрака на отчаянието, един непознат ги доближава до надеждата за пърхащи бели криле и за чудодейно изцеление.Понякога помощта идва оттам, откъдето не я очакваш.Не близките и дългогодишните приятели, а случайно срещнат човек може да съживи душата ти с топлината на съпричастието.

Повечето хора не обичат да се занимават с чужди проблеми.Виждат угриженото лице на свой колега, на съученик или познат, но предпочитат да не се намесват, да продължат да си живеят на своето малко, спокойно островче, където грее слънце и не духат бурни ветрове.Защо да се мокрят в дъжда, когато могат да останат сухи под чадъра на безразличиетои незаинтересоваността?

Много харесвам литературни герои като Моканина и Серафим.Те се извисяват над делничното и прозаичното и доказват, че най-ценни в живота са съпричастието, човечността и благородството.Опитвам се да изграждам у себе си тези качества и съм щастлива, когато мога да направя добро, колкото и малко да е то.

А лъжата?Убедена съм, че също като Моканина бих излъгала, ако знам, че така ще помогна на някого.Понякога истината може да бъде наистина ,,горчива”.Една лъжа, макар и противоречаща на Божиите закони, може да докосне като с ангелско крило болката и да я увие в мекия пашкул на вярата.А когато има надежда, съпротивителните сили срещу злото се усилват.На доскоро тъмното небе се появява светлина и една бяла лястовица полита над теб – да ти покаже пътя към спасението.

Писателят оставя финала на разказа отворен.Всеки читател може да го довърши, както предпочита. А аз… Аз продължавам пътуването заедно с Гунчовото семейство.След дни на отчаяние и безсънни нощи утрото разтупква сърцата на тримата странници и очите им се пълнят със сълзи на щастие. Сред черните си посестрими върху натежалата жица е кацнала една бяла лястовичка.Иска ми се историята да свърши така!Като Моканина и аз копнея доброто по света да е повече от злото.

Елиза Петрова Тодорова

 

 

С Йовковата бяла лястовица

Есе

Лястовицата е дребна птица, която се среща в няколко континента, като един от тях е Европа. Много лесно човек може да открие тази птица по нейния външен вид и оперение, отличаващо се с комбинацията от червени, сини, кафяви и черни цветове. Според вярванията на нашия народ това не е една най-обикновена птица, която човек може да види по дърветата или в небето. За нас нейното идване е свързано с края на зимата, студа, мрака, тя оповестява, че вече пролетта е дошла.

За всеки този сезон означава ново начало. Това е време за нови идеи, желания, надежди, нови стремления и действия. Затова без съмнение можем да кажем, че лястовицата е знак за пробуждане, възраждане, за идването на доброто.

Но дали тази птица може да има и бяло оперение? Може ли тя да бъде това, което ни носи надежда? Дали съществуването на бяла лястовица не е просто една измислица? А дори и да е измислица, трябва ли това да ни откаже от това да вярваме, че някога може да я видим?

Съществува теорията, че бялата лястовица се появява веднъж на 100 години. Това прави тази птица изключителна, различна и отърсена! Тя носи това, от което човек има нужда – доброта, хармония, сигурност. Неслучайно много хора мечтаят да я срещнат, да се любуват на този момент, защото повече няма да имат тази възможност.

Винаги когато говорим за доброта, хуманизъм, надежда, няма как да не споменем и Йордан Йовков, “певеца на Добруджа”. В центъра на изображение в разказите на автора е човекът, който има способността да вижда красивото и доброто около себе си. Често писателят поставя своите герои в ситуации, в които трябва да вземат важно решение, което е от голямо значение за по-нататъшните им действия. Те са съсредоточени в своя вътрешен свят, авторът ги представя в момент на размисъл, на търсене на посока.

Но би било изключително погрешно да определим Йовков като автор, който просто разказва за трудностите на човека и за неговата надежда, че ще преминат през тези ситуации. Йордан Йовков е поет, чието творчество докосва читателя. Той е нравствен учител за всеки, които осмисля посланията на неговите произведения. Писателят ни учи не само за важността на любовта, човечността, състраданието към чуждата болка – той ни учи как да бъдем хора. Затова Йордан Йовков се различава от всеки друг автор, неговите герои и образи остават за дълго време в съзнанието на читателя.

Едно от тези произведения, в които мотивите за доброто и надеждата са поставени на преден план, е разказът “По жицата”. Йордан Йовков написва това произведение, след като научава, че в Казанлъшко се е появила бяла лястовица. За нея хората вярвали, че може да излекува всяка болест. Около тази идея са съсредоточени и действията в разказа.

Още началото на текста загатва за тежката съдбата на другоселеца Гунчо. Авторът подробно описва неговия външен вид: “Висок, едър човек беше; но че е сиромах и като че ли сиромах се е родил – и това си личеше: ризата му беше само кръпки, едро и неумело шити, поясът му оръфан, потурите – също”. Образът на героя е допълнен и от думите на Моканина. Става ясно, че някаква “грижа” занимава мислите на другоселеца.

По пътя за село Манджилари селянинът не е сам – той е със своята дъщеря Нонка и нейната майка. Когато Моканина се доближава до тяхната каруца, той узнава тежката участ на тези хора – вижда болната Нонка. От разказа на Гунчо читателят разбира, че той не за пръв път се изправя пред такъв проблем, че вече се е срещал със смъртта. Нонка е неговата единствена все още жива рожба. За нея той дава всичко само за да я опази.

Девойката авторът само щрихира, не навлиза в подробности, но представя нещо по-важно – причината за нейното състояние. То е свързано с образ, познат от библейските текстове – този на змията. В “книгата на книгите” този образ отвежда към първите хора, към първородния грях. Чрез нея Дяволът събужда любопитството у Ева към това, което Бог забранява – Дървото на мъдростта. Затова и Йордан Йовков неслучайно избира този образ. Змията е символ на злото, на изкушението, на коварното. Дори и да не е ухапала девойката, тя става “източник” на страданията на Нонка – оттогава тя “изсъхна като вейка”.

Тяхната последна надежда за спасение остава бялата лястовица: “…ама който я види, от каквато и болест да е болен, оздравя!” В този момент главният герой, който нито е чувал, нито е виждал бялата птица, осъзнава, че не трябва да лишава Гунчо от единствената надежда. Но постъпката му е още по-трогателна при разговора с Нонка. Той избира да наруши една от Десетте Божи заповеди – изрича лъжа. Но това негово решение не трябва да бъде критикувано. Зад неговата постъпка не се крие зла умисъл или желание да се възползва от трудната ситуация, в която е попаднало това семейство. Тя откроява желанието на Моканина да укрепи надежда, че могат да срещнат бялата лястовица. Поради това лъжата в този случай е благородна.

След като тримата герои, търсещи спасението в бялата лястовица, продължават по пътя за село Манджилари, Моканина потъва в дълбоки мисли, загледан в отдалечаващата се каруца. Разбрал историята на болното момиче, осъзнал нейната трагичност, страдание и надежда, той възкликва: “Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!”

С тези думи завършва и разказът “По жицата”. Точно те карат читателя да се замисли и да достигне до прозрение. Чрез тях авторът внушава, че всеки човек рано или късно се среща с трудности в живота. Но това не означава, че тези трудности не са преодолими, не означава, че човек не трябва да се бори. Единственото, от което се нуждаем, за да се справим с тях, е вярата. Само чрез тази неумираща надежда болката може да бъде победена!

Неслучайно първият разказ, за който човек би се сетил, когато чуе името на Йордан Йовков, е произведението “По жицата”. Но причината не е единствено историята, което той описва, защото разказът е актуален не само днес – той ще бъде актуален и в бъдеще. Още при първия прочит на Йовковата творба всеки вижда себе си в ситуация, подобна на тази, в която е Нонка. Всеки, без значение от възрастта, е изпитвал същата болка, чувствал се е така, сякаш няма изход, сякаш няма решение на даден проблем или трудност. Но това, което ни спасява от тази безперспективност, от това страдание, е “бялата лястовица”. Нашата вяра не може да бъде ограничена. Не е важно дали вярваме в нещо, което е реално, постижимо, или в нещо въображаемо, недействително, защото вярата е нашият пътеводител. Всеки има своята “бяла лястовица”, която иска да открие. Тази надежда, че някога бихме имали възможността да я видим, ни дава сили да се стремим, да се борим, да желаем. Всеки има нужда от надежда, защото без нея животът би бил просто едно съществуване без смисъл, цел и посока

Пресиян Данаилов Проданов

 

С Йовковата бяла лястовица

Есе

 

Човешкият живот прилича на път, белязан от непрестанния стремеж за повече радост и щастливи мигове. Водени от светлия копнеж за нещо красиво и добро, хората преминават от ден на ден, очаквайки мечтите им да се сбъднат. И макар че в земния път има много болка, остава надеждата-силата, която спасява от отчаянието и помага на човека да продължи да търси щастието. Така е и с героите от разказа по “По жицата”, които следват своя път, вярвайки в едно красиво чудо.

На прашен добруджански път Йовковият герой Моканина среща изпепеляващото страдание, безмерната болка и мъка, които тегнат над Гунчо и неговото семейство. Добър и състрадателен, овчарят откликва на чуждото страдание, съпреживява драмата на бедните родители, чиято дъщеря е неизлечимо болна. Със силата на любовта към ближния Петър Моканина разбира нуждата от вярата в бялата лястовичка-символ на доброто и светлото в живота, и извършва благороден грях, като изрича една неистина.

Словата му обаче имат магическа сила и връщат надеждата за спасение, съхраняват светлата вяра в сърцето на болното момиче. Кому е нужна жестоката истина, когато тя лишава от надежда за спасение, отнема красотата и радостта в делниците ни. Застанал очи в очи с болната Нонка, осъзнал драмата на спомената от мъка майка, “разчел” погледа на Нонкиния баща, Моканина разбира колко нужна е надеждата, че бялата лястовица съществува, че нейната висша сила ще победи страданието.

Стореното от овчаря е висша форма на добротворство. Върнатата вяра в бялата птица е възкресената надежда в доброто. Доброто, което е най-святата кауза и ако имаш способността да го правиш, то не си живял напразно, защото и най-малкото сторено добро те прави потребен.

Туана Енгин Дженгис

loading...