АМА КАК ОБИЧАМЕ ДА УБИВАМЕ…НАЛИ?
Тази седмица България отново ще седне пред телевизорите. Не заради политика. Не заради поредния скандал. А защото едни момчета ще излязат с българския флаг на гърдите си и ще се опитат да победят най-добрите волейболисти в света.
И аз ще бъда пред телевизора!
В годините нямах голям интерес към волейбола. Някак си спортовете, в които противниците се гледат през мрежа, не бяха сред моите..
Е, ама последните десетилетия вече са.. Волейболът и тенисът се превърнаха в моите спортове, а аз – в истински непоправим фен.
И това започна, когато на терена на големите волейболни нации се появи България с поколението на Владо Николов, Матей Казийски, Пламен Константинов, Евгени Иванов и още много други, които ни караха да се гордеем, че сме българи.
Станахме волейболна нация. Нашите момчета се оказаха сред най-добре платените състезатели в най-големите световни клубове, а ние тук, пред телевизорите, слушахме химна и някак си ставахме малко по-добри, малко по-горди и малко повече българи.
Днес вече е дошло ново поколение. И в него особено ярко се открояват двете момчета на Владо Николов.
Същият Владо Николов, когото нямам удоволствието да познавам лично, но за когото съм крещяла с цяло гърло пред телевизора.
Заедно със съпругата си – защото големите неща почти винаги стават в добри семейства – той е отгледал две момчета, които са истинско чудо.
Чудо от професионализъм, дисциплина, отговорност и труд. Истинско чудо, при положение че единият още няма двадесет години.
И си представях как се случва това. Първо – с личния пример на родителите. После – с изграждането на характер. С възпитанието, че големите победи идват след огромен и всекидневен труд.
Както лекарските, адвокатските или артистичните семейства често създават следващо поколение професионалисти, защото децата израстват в тази култура, така и в семейството на Владо Николов очевидно се е наложила културата на победата. Културата на труда. На отказа от удоволствия. На готовността още на осемнайсет години да облечеш националния екип, да запееш химна, прегърнал българския флаг, и да носиш на гърба си надеждите на една държава.
Ние нямаме много поводи за гордост. Поне не през последните години.
Затова ми се видя дълбоко нечестно Владо Николов да бъде нападнат по начина, по който беше нападнат, в момента, в който реши да влезе в политиката.
Казвам това с ясното съзнание, че не споделям политическите възгледи на партията, в която Владо Николов избра да влезе. Всеки, който ме чете, знае това. Именно затова реакцията ми няма нищо общо с партийни симпатии. Има общо единствено с отношението ни към хората.
Преди това той участва в телевизионно реалити /беше добро/, където се видя, че е умен, почтен и способен да взема трудни решения, дори когато те не са в негова полза.
Вероятно така е възпитал – заедно с майката – и своите деца. Днес те излизат срещу най-добрите в света, за да защитават българския флаг.
И тогава си дадох сметка какво всъщност правим.
Човекът, с когото заедно сме пели химна, за когото сме викали от трибуните и пред телевизорите, се появи в политиката и ние успяхме да го омаскарим за по-малко от седмица.
Няколко очевидни грешки, породени от липса на политически опит и медийна подготовка, бяха достатъчни, за да превърнем всичко в публичен линч. Разнасяхме го дни наред в мемета, направени от хора, които никога с нищо не са допринесли за тази държава. Подигравахме се с образованието му, което впоследствие се оказа напълно реално. И вероятно го накарахме да се отдръпне.
И това е дълбоко нечестно.
Ние сме като публиката на гадиаторите – искаме кръв!
Първо обожаваме. После чакаме някой да се препъне. И когато това стане, не просто го критикуваме. Настървяваме се.
Твърде често се превръщаме в публика, която с удоволствие довършва онези, които допреди малко е аплодирала. Понякога дори хора, които са направили много повече за България от повечето свои съдници.
И ме е срам.
Защото хвърлихме на кучетата човек, който освен собствената си кариера е изградил и две страхотни момчета, които днес защитават името на България по света.
Правят го достойно.
Правят го за себе си.
Но го правят и за всички нас.
И това е, което ще остане.
Всичко друго са шумът и пяната на социалните мрежи.
Владо Николов вече има биография. И две момчета, които започват да пишат своята.
И затова изпитвам огромен респект.
Защото истинските победители много рядко са случайност.
Те почти винаги са възпитани от хора, които също са победители.
А ако мога да се извиня от името на тълпата, бих го направила.
Политикът Владо Николов тепърва ще трябва да доказва какво може. Както всеки политик.
Но това не ни дава право да зачеркнем човека Владо Николов и всичко, което вече е дал на България.
Утре отново ще крещим с пълно гърло за най-младия национален отбор в Лигата на нациите.
Ще благодарим на тези момчета, каквото и да постигнат.
И на родителите им.
Защото без тях нямаше да ги има.
Същото, впрочем, важи и за хора като Григор Димитров. Докато печелят, ги носим на ръце. Когато загубят или направят избор, който не ни харесва, сме готови да ги заровим.
Може би това е най-тъжното.
Не че трудно създаваме герои.
А че сякаш с радост да ги убиваме.
(От фейсбук)
