Човек е ненаситен. Не 90, а и 190 години да живея, пак ще казвам: „Ех, хубаво е да видим какво ще стане“. Малко е времето. Надявам се, че през тези 90 години каквото е трябвало да направя, съм го направил. Това каза за БТА актьорът Нино Луканов по повод своя 90-годишен юбилей.
С присъщата си житейска философия той приема, че не всичко зависи от човека и че понякога обстоятелствата не позволяват да се осъществят всички намерения. „Ако обстоятелствата са били такива, че не са ми съдействали, отчитам го не като моя вина, а като пропуск, без който може“, отбеляза той.
За него актьорската професия е Божи дар. Първите предпоставки за срещата му с изкуството открива в семейната си история. „Аз съм попски внук по майчина линия. Моят дядо поп Георги Иваначов беше великолепен човек с баритонов глас. Ако беше посветил този глас на изкуството, на операта и певческото изкуство, щеше да има огромни успехи. Но той беше обичан от цялото село и от всички свои енориаши, които бяха много сплотени. Вероятно от него съм наследил някои неща“, разказа актьорът.
Родителите му нямали особено отношение към изкуството, а пътят му към сцената започнал съвсем естествено, без предварителен план. Роден и израснал в село Девене, той учил в местното училище, където имало прогимназия – първо и второ отделение, както и първи, втори и трети клас. За по-нататъшното образование децата трябвало да продължат във Враца. „Нямаше човек, който да не желае децата му да продължат да учат и да се измъкнат от тази кал“, спомня си Луканов.
Именно във Враца съдбата го среща с театъра. По онова време постановките били с многобройни актьорски състави и в масовите сцени често участвали ученици, когато професионалните артисти не достигали. Негов съученик го завел в театъра и двамата се включили в премиера. По-късно приятелят му престанал да посещава репетициите, но той продължил. Постепенно хората в театъра забелязали интереса и любопитството му към актьорската работа. „Гледах ги все в очите и устата“, разказва с усмивка Нино Луканов. Така започнал да прекарва повече време в театъра, отколкото в гимназията.
Това не останало незабелязано от учителите и стигнало до директора на училището. Един ден той го повикал и го посъветвал първо да завърши образованието си. Младият театрал послушал съвета, завършил гимназия и след това отново се върнал към сцената. Вече намерил своето място сред артистите във Враца, започнали да му поверяват малки роли, а името му постепенно се появило и в театралните афиши.
Сред важните моменти в този начален период било участието на Луканов в постановката „Скъперникът“. Тогава Григор Вачков боледувал и младият актьор бил назначен да го замества по време на репетициите, с готовност да излезе и на сцената, ако титулярът не може да участва в представление. След военната си служба той бил един сезон редовен актьор в Ямбол. По-късно завършва тогавашния ВИТИЗ и по разпределение пристига в Стара Загора. „Мислех, че трите години ще ги изкарам така, както трябва, а вече 64 години живея тук“, казва актьорът за града, с който свързва голяма част от творческия си път.
Сред запомнящите се моменти в кариерата на Луканов са ролите в постановките „Ревизор“ и „Хан Аспарух“. В „Ревизор“ отначало очаквал да получи ролята на слугата, но му поверили образа на градоначалника. Постановката, както и неговото присъствие в нея, били оценени като едно от най-значимите театрални събития през сезон 1962/1963 година.
Само месец по-късно на сцената излиза „Хан Аспарух“ – пиеса в стихове от Радко Радков. „Получи се вдъхновено, изключително представление. В главната роля получих много признания“, спомня си Нино Луканов.
В творческата си биография актьорът има и превъплъщения в образи като Чобан в пиесата на Христо Кацаров, с които доказва присъствието си не само на местната, но и на националната театрална сцена.
За актьорската професия Нино Луканов говори като за особено състояние на духа, в което човек понякога забравя себе си. Признава, че извън сцената общуването невинаги му е било лесно. „Не можех да разговарям с хората за обикновени неща нормално – заеквах, запъвах се. Но на сцената не беше така“, разказа той.
Важна част от професионалното му развитие е и едногодишната творческа командировка в Москва и Ленинград. Престоят му там не само го обогатява като личност, но му дава възможност да задълбочи познанията си за актьорската техника. Особено внимание отделя на дишането на актьора на сцената на драматичния театър – умение, което е съществена част от овладяването на сценичната реч и присъствието пред публиката.
Нино Луканов е роден на 14 ноември 1936 година във врачанско с. Девине. Завършва ВИТИЗ „Кр. Сарафов“ през 1962 г. По време на обучението си получава назначение като актьор в старозагорския драматичен театър. Дебютира в ролята на студента от пиесата „Когато розите танцуват“ на Валери Петров. Следват роли в пиесите „Рози за доктор Шомов“, „Разлом“, „Женитба“, „Ревизор“, „Златната карета“ „Почивка в Арко Ирис“, „Време разделно“, „Милионерът“ и други.
Общо над 100 роли в повече от 7000 спектакъла на старозагорския драматичен театър „Гео Милев“. Нино Луканов е също изследовател и теоретик на актьорското изкуство и успешно защитава дисертация на тема „Дишането на актьора на драматичния театър“, като получава научна степен кандидат на изкуствоведческите науки.
Участва в четири български игрални филми „Царска милост“ (1960), „Дъга срещу скорпион“ (1967), „Вибрация“ (1982), „Златният век“ (1984. За приноса си в областта на театралното изкуство Нино Луканов получава заслужено признание – голямата награда – Стара Загора (1972), носител е на орден „Кирил и Методий“ III степен (1970) и I степен (1986). Автор на две самостоятелни фотоизложби в Стара Загора – „Театрални диалози“ (1983) и „Борис Христов в Стара Загора“ (1984).
По повод юбилея на Нино Луканов Държавен архив – Стара Загора откри фотодокументална изложба със снимки и вещи от личния архив на актьора.



































