Той не е свързан с литературата, но реших да припомня делото му, защото част от него е свързано с Добрич. Като малка често чувах името му, защото живееше някъде наблизо до нас. По-късно от прозореца на стаята ми виждах скелето, по което постепенно се оформяше фигурата на невероятно красив кон с горд конник върху него. Знаех, че той ще се превърне в паметник на хан Аспарух, който ще краси града ни. Уви, това не стана… Изчезна скелето с красивата фигура, която обичах да гледам от прозореца. Изчезна и нейният създател Джоката. Отдавна бях забравила за него, докато не попаднах на текст, от който разбрах каква е била съдбата му: след Добрич, се преселил да живее в Копривщица, където отнесъл и макета на паметника на хана, а след това се преместил във вилната зона на Балчик, където продължил да работи серия от малка пластика и да се занимава с любимата си тематика в скулптурата – история на Сърбия. Починал именно в Балчик на 10 юни 2011 г. Не по-малко драматично било и началото на живота му. Затова реших да разкажа за този интересен човек – сръбския склуптор, емигрирал в България, Джоко Сава Радивоевич (на сръбски: Đorđe Radivojević). Роден е на 13 май 1927 г. в село Магаш, община Бойник, Югославия. Участвал в антифашистката съпротива и партизанското движение в Югославия. На 30 юни 1952 г. Джока Радивоевич извършва атентат срещу министъра на вътрешните работи на Югославия Пане Джукич-Лимар, който е сред най-близките съратници на Йосип Броз Тито. Причина за атентата е лично отмъщение за смъртта на бащата на Джока Радивоевич, който лично от Пане Джукич-Лимар е натикан в затвора, където умира. Няколко дни по-късно Джоката емигрира в България и получава политическо убежище от Вълко Червенков. Така става единственият политически емигрант, избягъл не на Запад, а на … Изток.
Кандидатства в Национална художествена академия, където е приет и започва да следва скулптура. Радивоевич учи при Иван Лазаров и Любомир Далчев. Специализира две години в Ленинград (дн. Санкт Петербург), СССР. След завръщането си създава няколко монументални творби, сред по-известните от които са бюст-барелеф на Димчо Дебелянов в Копривщица, паметника на баронеса Юлия Вревска в Бяла (Русенско), „Бенковски на кон“ в Долна Митрополия. През 1969 г. работи по Паметника на шестнадесетте и надгробния паметник на Страхил към Мемориално-възпоменателен комплекс „Барикадите“ и други скулптори в местностите Петдесятница и Столовато краище в района на Копривщица, за които отказва да приеме авторски хонорар.
През 70-те години на XX век печели конкурс за изграждане на паметник на хан Аспарух в град Толбухин (Добрич) по случай 1300-годишнината на България.Радивоевич работи близо 8 години по проекта. Когато паметникът е готов, малко преди да се излее 13-метровата фигура от бронз, от Политбюро на ЦК на БКП решават, че Радивоевич не е член на БКП и паметникът трябва да се събори. Нареждането е лично от Людмила Живкова. По нейна заповед Радивоевич е изселен от Толбухин. След смъртта на Людмила Живкова е реабилитиран.
Интересен разказ за живота на Джоката в Копривщица е поместен в книгата на Славимир Генчев „От Копривщица за Копривщица“. Авторът е бил уредник в къща-музей „Димчо Дебелянов“, има 4 стихосбирки и две хумористични книги. Ето откъс от този разказ: „Той пристигна в града с два камиона имущество – в единия цялата му покъщнина, а в другия -триметров гипсов макет на изработения от него паметник на хан Аспарух, който трябваше да бъде готов и открит през 1981 г. в центъра на Добрич.
Бате Джоко – приказлив, забавен, оригинален особняк. Беше висок малко над среден ръст, с бяла коса и грижливо оформена бяла брада (роден през1927 г., по онова време той е бил само на 51 години, но в моите очи -тогава бях на 24 години -изглеждаше старец), строен, хубавец. В Копривщица живееше с двете си момчета, ученици в първите класове с малка разлика във възрастта. Грижеше се сам за децата си.За майка им дума не спомена, а и аз не любопитствах. Въпреки годините, прекарани в България, говореше български завалено, със сръбско произношение. Това придаваше особен облик на неговата цветиста реч, в която попръжните не бяха рядкост.
За изгонването си от Добрич бате Джоко почти не споменаваше; с удоволствие обаче разказваше как славно си поживял там десетина години. Преди враговете му да вземат връх пред Людмила Живкова, бате Джоко си поживял като цар Джоко. Но не му помогнаха нито близкото приятелство с бившите партизански водачи Пенчо Кубадински и Иван Врачев, нито славата му на „народен партизанин“ от съпротивата срещу нацистката окупация, нито издадената му задочно смъртна присъда в Югославия.
Промяната в отношението към него в Добрич той отдаваше на различни причини. Преди всичко, бате Джоко къде убедил, къде принудил местните власти да разширят площада, където щял да бъде издигнат 13-метровият бронзов паметник на хан Аспарух, което означавало да се съборят множеството къщи в близост, за да се освободи по-голямо пространство. Освен това поради необходимост от силно осветление през нощта, на площада били монтирани десетки стълбове с безброй лампи.
– И, Славе – за стотен път с огромно удоволствие казваше бате Джоко, – като светнаа ония ми ти лампи, и онаа светлина направо ги утрепа!
С някакво тайно злорадство ми обясни как хората, живеещи в къщите и блоковете около площада, си купили нови дебели пердета, за да могат да спят през нощта – толкова много и толкова силни били лампите. Усещах, че малко преувеличава, но кой ли не го прави всъщност. Така се ражда митологията…
Но ето, че не можа да види паметника осветен през нощта…
Според друга версия, когато паметникът бил готов, недоброжателите му, сякаш прогледнали изведнъж, го обвинили, че ханът поразително приличал на самия бате Джоко.
А Джоката Радивоевич бе спечелил анонимния конкурс за изграждането на паметника на хан Аспарух по случай 1300-годишнината на българската държава и бе работил повече от 7 години по проекта! Истинската версия, която бе станала обществена тайна, бе, че той, първо не бил българин, и, второ, не бил член на БКП. Това, разбира се, бе само прозрачен претекст.
С особено вълнение говореше за любовните и ловните си подвизи из добричкия край, а разказите бяха съпроводени от лая на ловните му кучета – бяха 5-6, беше ги докарал и тях в Копривщица. Но скоро се принуди да ги продаде, защото не можеше нито да ги храни, нито да ги използва по предназначение. Имаше и патици, и кокошки, които му се наложи да изколи и да затвори в буркани.
Гипсовият макет на паметника на хан Аспарух престоя няколко години в северния край на градския паркинг, докато не бе разрушен от дъжд, сняг, вятър и време. Бате Джоко не отиде нито веднъж да се погрижи за него или поне да го погледне. Съвсем логично, нали?“
На снимките: Джоката като млад; макетът на паметника на хан Аспарух; бюст-барелефът на Димчо Дебелянов в Копривщица; паметникът баронеса Юлия Вревская в Бъялам; паметникът на Георги Бенковски (на кон) в Долна Митрополия; паметникът на Тръстенишкия бунт в Тръстеник; Джоката в ателието (снимката е от архива на сина на скулптора – Александър Радивоевич.
