Наричат Христо Фотев най-изящния български поет и майстор на най-нежната любовна лирика. Поет явление, определен от неговия събрат по перо и талант Стефан Цанев като автор на “най-чистата поезия в българската литература”.
Христо Фотев е роден в Истанбул, но през 1940 г. семейството му се премества в Бургас и заживява в Коджакафалийската махала, махалата на бежанците.
Морето става “централен философско-поетичен символ” и изиграва ключова роля при изграждането на творчеството му. А стихотворението “Колко си хубава…” е един от най-големите и безспорни шедьоври на българската любовна лирика.
През 1951 г. Фотев кандидатства в Художествената академия, но не е приет. Прекарва осем месеца като моряк на риболовен кораб.
От 1957 г. е художник в стенописното ателие на дом “Украса” в Ямбол. Две години по-късно става редактор на многотиражката на мина “Черно море”.
Първата му стихосбирка – “Баладично пътуване”, е издадена през 1961 г. и още на следващата година той е приет за член на СБП.
През 1962 г. става драматург на бургаския театър “Адриана Будевска”. От 1964 г. повече от четвърт век Христо Фотев е творчески секретар на Дружеството на бургаските писатели.
След дълго мълчание през 1978 г. поетът издава “Обещание за поезия”. През 1981 г. са публикувани две стихосбирки: “Литургия за делфините” и „Спомен за един жив”.
Три години по-късно събира избрани стихове в “Словесен пейзаж”. През 1989 г. излиза сборникът му с поеми “Венецианска нощ”, а по-късно “Тембъри, прогонени от рая”.
В края на 90-те е замислен негов тритомник с поезия, но излиза само един, финансиран от “Мултигруп”.
От 1990 г. е главен редактор на бургаския литературен алманах “Море”. В края на 1992 г. Фотев е скандално уволнен от местната общинска управа. С това приключва и придобилият славата на най-добър извънстоличен литературен алманах. През 1994 г. Фотев става повторно драматург на бургаския театър. Напуска ретроградния СБП и става член на Сдружението на българските писатели.
Трудно е да се каже дали Христо Фотев изживява това, което после превръща в поезия, или първо на един дъх описва любовните си терзания и страсти и после ги изживява в реалността. А може би всички те живеят в необяснима симбиоза.
Кроткият и сърдечен иначе поет сякаш става съвсем друг човек, когато е обладан от музата на поезията Ерато.
Три пъти Фотев навлича “брачния хомот”, но това не значи, че е бил примерен и верен съпруг – защото е бохема и любовник и защото обича сбирките с приятели с много поезия и алкохол.
Първата му съпруга се казва Цветана, но тя сакаш няма никакви допирни точки с виталността на Фотев. Ценителят на женската красота бързо се разочарова от нея. И един ден просто напуска “семейното гнездо” за цели 5 години.
И тук Христо Фотев попада в два прелюбопитни тригълника. Той, събратът му Иван Пейчев и актьорът Досьо Досев сякаш се скриват от света и заживяват с рецитиране на стихове и артистични забавления.
Историята мълчи дали са им гостували и жени, но по това време Фотев се запознава с втората си съпруга – Мария. Тя е с пет години по-голяма от него и с любовта си той успява да я извади от депресията, стиснала душата й, след като погребва съпруг и дъщеря.
Христо и Мария живеят заедно пет години, но благодарение на Уляна – по-малката дъщеря на Мария, се оформя нестандартен любовен триъгълник. Фотев се жени за доведената си дъщеря Уляна и става зет на съпругата си Мария, която пък става негова и на дъщеря си кума. Този брак просъществува цели 18 години.
Христо Фотев е откривателят на таланта на Петя Дубарова. Когато тя е на 10-11 години, той води нещо като поетичен кръжок в Бургас.
С поетичния си усет долавя особения начин, по който момичето гледа на света около себе си, на образите, които то създава без никакво усилие.
След смъртта на момичето Фотев ще каже: “Почти непоносимо ми е да говоря за Петя Дубарова в минало време. И няма да говоря в минало време за нея – нейните прекрасни стихотворения и моето отчаяние във въздуха, в който още вибрира крехкото дихание на устните ѝ, ми забраняват това… Понякога трябва да се надигна на пръсти, за да я погледна в очите…”.
Морето само живите обича
Морето само живите обича,
а мъртвите изхвърля на брега.
Едно момиче, ах, едно момиче
морето не изхвърли на брега.
Остана само кърпата позната
да се прелива с белите вълни.
Момичето обичаше моряка,
моряка — всички хубави жени.
Остана само кърпата с червени
и лилави ресни като преди.
Ний плакахме безшумни и смутени
и скочихме в студените води…
До дъно преобърнахме морето
със пръсти, посинели от тъга,
да търсиме момичето, което
морето не изхвърли на брега.
Бях на самия връх…
Бях на самия връх на мойта младост.
Бях див, несъразмерен и красив.
Обичах те без милост аз – със ярост –
и се учудвам, че останах жив.
Бях млад, красив и неправдоподобен.
Как падах аз над тъмния ти глас.
Виновен съм – от твоя скръбен спомен
не справедливост – милост искам аз.
И пак сънувам оня светъл хаос…
(Не подозирах, а съм бил щастлив.)
Обичах те без милост аз – със ярост.
И съжалявам, че останах жив.
