Неистов вой се надигна след регистрацията на листите за парламентарните избори в България. Спортистите били прекалено много и нямало да свършат работа. Всъщност явлението въобще не е ново у нас. Отдавна изявени имена са търкали банките в парламента, дори до днес. Весела Лечева бе едно от остриетата на БСП докато не влезе в конфликт с Корнелия Нинова, като на няколко избора би и уж вездесъщия Цветан Цветанов. Олимпийският ни шампион Христо Марков също влиза в няколко парламента, както и известната състезателка по спортна стрелба Нонка Матова. Конституцията на България е подписана от легендарните треньори Иван Абаджиев и Нешка Робева. А в последния парламент заседаваха националът по борба Даниел Александров, който дори участва на световно първенство като народен представител и лекоатлетът Красен Кралев, бивш министър на спорта. Само преди години
една партия
включи в листите
си Димитър Пенев и Петър Жеков
Йордан Лечков пък два мандата бе кмет на Сливен, а след това остана в общинския съвет.
България нито е родината на идеята за включването на спортисти в листите, нито е толкова напред в това. Традицията всъщност е вековна. Може би от 1847 година, когато състезателят по крикет Томас Абди печели изборите за британския Парламент в Лайм Риджис. За да стане по-късно рицар и първи баронет на Албинс. Защото колегата му Франсис Чарлз Сиймор-Конуей е член на Камарата на лордовете още през XVIII век и представлявал четири района в Парламента – Орфорд, Лисбърн, Атрим и Камелфорт, но заради правата си по рождение.
Малцина знаят, че един от най-изявените състезатели по американски футбол Джералд Форд ще стане президент на САЩ за цели три години след скандала „Уотъргейт“. Той става вицепрезидент на Ричард Никсън след оставката на Спиро Агню, или Спиро Агнев, и след оставката на Никсън поема поста. И остава единственият, който е управлявал, без да е участвал в избори.
Форд на младини е един от най-добрите на терена, като пет отбора от професионалната лига се борят за правата му. В крайна сметка обаче той решава да запише право в „Йейл“ и да поеме към политиката. Твърди се, че и митичния президент Ейбрахам Линкълн е бил изявен борец и дори е приет в националната зала на славата на този спорт. Той провел над 300 схватки на тепиха, като загубил само един мач. Зад океана има стотици примери с депутати, сенатори и губернатори. Като например кечистът Джеси Вентура, който дълги години управлява Минесота, или пък щангистът и културист, а след това актьор Арнолд Шварценегер, който един мандат е губернатор на Калифорния.
Целта на политическите партии с привличането на спортисти винаги е била само една – да се
преобразува тяхната слава в гласове
и нищо повече. По цял свят шампионите са тези, на които хората се радват искрено, без разлика от пол и политически убеждения. Така реално се прави опит да се привлекат огромната част от избирателите – тези, които трудно отиват до урните, или т. нар. периферия. Защото заради любимия спортист може да жертваш малко време да гласуваш, докато за политика – твърдо не.
Може би малката разлика от света е, че у нас спортът се движи с тези, които биха взели властта. През останалата част си трайка и гледа да докопа по-голям бюджет за федерацията си. След промените управлението на българския спорт се свежда единствено и само до висене пред кабинета на министъра, за да се изкопчат някакви допълнителни средства. А вкарването на представител в парламента се смята за сериозен коз по време на преговорите. Особено ако партията ти е управляваща.
Колкото и учудващо да звучи, в момента има бивши спортисти, които управляват. Михаил Кавелашвили бе избран за президент на Грузия през 2024 г. И все пак става въпрос за бивш национал по футбол, стигнал през кариерата си дори до „Манчестър Сити“ през времената, когато парите от Катар още не бяха пристигнали. В Грузия явно имат особен интерес към спортистите. Неговият колега Каха Каладзе, една от легендите на „Милан“, в момента е кмет на Тбилиси, а друг от националния отбор по футбол – Левон Кобиашвили, е депутат. В парламента е и 3-кратният олимпийски шампион по вдигане на тежести Лаша Талахадзе.
В Албания премиер пък е Еди Рама. Национал по баскетбол и дългогодишен състезател на „Динамо“ (Тирана), който след края на кариерата си става политик.
Разбира се, шампион по спортисти в политиката, поне в Европа, е Русия.
Около Владимир Путин гравитират имена от почти всички спортове
С него са фигуристите Ирина Роднина и Антон Сухарилидзе, борецът Александър Карелин, боксьорът Николай Валуев, легендарните хокеисти Вячеслав Фетисов и Владислав Третяк, гимнастичката Светлана Хорхина, въпреки че най-близо до сърцето му е нейната колежка от художествената гимнастика Алина Кабаева. Следва световният шампион по шах Антолий Карпов, докато съперникът му Гари Каспаров е лице на опозицията, колкото и слаба да е тя. Следват бобслеистът Алексей Войвода, скиорката Любов Егорова, боксьорът Павел Колобков и много други. И въпреки това през последните години министър на спорта не е от тях, а се привлича някой, който е мениджър.
В Украйна положението е същото, дори без да споменаваме, че боксьорът Виталий Кличко е кмет на Киев. През различни държавни и парламентарни постове са минали Сергей Бубка и брат му Василий, който също бе доста добър състезател на овчарски скок, борецът Жан Беленюк, който е от африкански произход, легандарният щангист Александър Писаренко и футболисти като великите Олег Блохин и Андрий Шевченко. Дори великият спринтьор Валерий Борзов бе дълги години депутат.
В Румъния през политиката минаха имена като Илие Настасе, Ангел Йорданеску, Николае Райня и Габриела Сабо. В полския Сейм заседаваше невероятния вратар Ян Томашевски, а в Сената бе Гжегош Лато, един от най-големите футболисти в историята. Италия прати в Европарламента невероятния атлет Пиетро Менеа, а Словакия – един от най-големите хокеисти за всички времена – Петер Щасни.
Олимпийският шампион по фехтовка Пал Шмит стигна до президентския пост в Унгария, но го напусна след невероятен скандал с докторската му дисертация.
В него имаше и българска връзка
Оказа се, че 180 страници от труда на Шмит са преписани от Николай Георгиев, който дълги години работи в библиотеката на МОК в Лозана и има няколко книги и разработки за развитието на олимпийската програма.
Ако някой си мисли, че спортът е някакъв минипатент на бившите социалистически страни, жестоко се лъже. Елитният състезател по спортна стрелба Таро Асо бе цели 9 години премиер на Япония до 2021 г. В германския Бундестаг заседава легендата в биатлона Франк Улрих, както навремето същото правеше една от най-великите гюлетласкачки в историята Илона Слупиянек в този на ГДР. 3-кратният олимпийски шампион по спускане с шейни Георг Хакъл е в парламента на Бавария.
Два обаче са най-ярките примери в историята. Носителят на „Златната топка“ за 1995 г. Джордж Уеа бе президент на родната Либерия от 2018 до 2024 г., като през това време дори се включи в националния отбор на над 50 години, за да направи рекорд за най-възрастен национал.
Един от най-кървавите диктатори в историята на човечеството
Иди Амин също започва от спорта
Той е шампион на Уганда в категория „лека-тежка“ от 1951 до 1960 г. Известен с мощния си удар и според съобщенията е съветвал боксьорите да търсят категоричен нокаут, за да избегнат пристрастни рефери.
Мохамед Али веднъж заявява, че Амин е единственият човек, срещу когото не би искал да се бие, опасявайки се, че ако спечели, ще бъде убит, а ако загуби – също. Въпреки това Али посещава Амин през 70-те години. По време на войната между Уганда и Танзания през 1979 г. Амин предлага да уреди конфликта чрез боксов мач срещу танзанийския президент Джулиус Ниерере.
Освен бокс Иди Амин е бил национал и по ръгби, а се е пускал и на плувни съревнования. Но спортът така и не помага, защото по време на управлението на Касапина от Уганда са убити между 100 000 и 500 000 души. Но той е повече изключение от правилото. Защото никога не може да се каже, че е бил политик, след като взема властта с военен преврат и по същия начин я сдава.
