Кольо Анастасов, оставил вечни образи на сцената на Сатиричния театър, е роден на 22 април 1932 г. в София. Завършва актьорско майсторство при проф. Стефан Сърчаджиев във ВИТИЗ през 1955 г. Творческата му биография включва над сто роли в театъра, киното, телевизията и телевизионния театър.
Една от най-емблематичните сред тях е в спектакъла “Сако от велур” на режисьора Младен Киселов по едноименната пиеса на Станислав Стратиев. Там Анастасов инжектира благостта, мълчаливото страдание и липсата на нормалност в своя персонаж. Пиесата заедно с другия текст на Стратиев – “Римска баня”, са темели в сценичната история на Сатиричния театър. Човекът на Кольо Анастасов е сред чиновниците бюрократи, с които се сблъсква главният персонаж, когато трябва да узакони вълненото си сако като овца, за да може да го притежава. Той влиза в кабинетите на учреждението, но не може да пробие през непроходимата стена от бюрократи. Спира и при Висящия, който е влязъл в асансьора на учреждението, но остава там, след като подемникът внезапно спира, но не могат да намерят техник заради текучество, отпуски и лични причини. Човекът остава да виси горе над сцената и се радва, ако някой спре да си лафят. Съпругата му носи там храна, двамата обсъждат бъдещето на децата и прочее битови подробности. Абсурдна история от най-висша природа! Кольо Анастасов беше прекрасен в демонстрацията на качествата на чиновника. Толкова железен, непреодолим, но в същото време не и гаден или отблъскващ. Да ти домилее за този човечец, превърнал чиновническите си задължения в символ верую на живота си. Когато Сатирата гостува в Москва и Петербург със “Сако от велур”, руските театрали си посипват главите с пепел – сметнали са, че тази роля е излишна и я премахнали в спектакъла на техния Сатиричен театър.
Изпълнението на
Никола Анастасов
ги въодушевява,
възторгва ги и те не пестят похвалите си към нашия актьор, ядосвайки се за своята прибързаност.
Но в театъра неписан закон е различното усещане на думите в текста на пиесата и скритите зад тях емоции и качества на характера. Благодарение на това различно усещане режисьорите се връщат към текстове отпреди 5-7 века и съживяват човешките и обществените отношения, закодирани в тях. Кольо Анастасов внасяше в своите персонажи черти от своята природа на мек, сговорчив, нескандален човек. Неговият бюрократ в “Сако от велур” сякаш беше сбъркан, неориентиран човечец, жертва на обстоятелства, неизбрани от него, струпали се неочаквано върху главата му. Като че ли не му се вярваше, че е в това положение. За разлика например от Калоянчев, който обичаше персонажи, създаващи пречки и неприятности на другите, в усилията да спечели ситуацията и играта. Човекът на Калата нареждаше, човекът на Кольо Анастасов осъществяваше. Дори често, без да схваща ситуацията. В спомени големият артист признава, че му върви да играе малкия човек, бития неудачник. Той
предпочита да
е приятел с
враждебностите,
а не да ги бори
И публиката обича този негов стил на игра, прехвърля го върху характера му, влизайки в най-голямото заблуждение на театралните зрители, когато надаряват актьора с качествата на персонажите, които изиграва на сцената.
Една социална авантюра на Кольо Анастасов го разкрива в пълна степен. Той се запознава с жителите на селата около София, запалва се от техния хумор, от отношението им към живота и хвърля многогодишни усилия, за да осмисля техните лафове, да вникне в тяхното отношение към властите, труда, забавата, гражданските задължения и пр. Дори приема да го изберат за шеф на Съвета за култура в Бистрица. Местните не вярват, че той може с нещо да им помогне, след като са потънали в многогодишни проблеми – нямат пътища, автобусът от София не идва редовно, улиците са потънали в кал и децата им трябва да я газят на път до училището, а местното ТКЗС дори не притежава трактори. Кольо Анастасов обаче се амбицира и отива в Пътно управление. Там казва на инженерите, полудели от изненада и радост, че го виждат: “Моля ви се да направим пътя до училището!”. Най-искрено обещават, че ще направят всичко каквото поиска, и го питат да обясни къде точно е вилата му. Помислили хората, че големият артист моли за улица до имота си. Кольо Анастасов им казва, че
иска да оправят пътя
от мегдана до
училището, за да не
джапат децата в кал:
“Направете я, все едно че е до вилата ми!”. И наистина построили въпросната улица. А като я пуснали в експлоатация, Кольо Анастасов разбрал, че на нея всъщност е селската кръчма.
Общуването с шопите обогатява хумора на Кольо Анастасов. Той споделя, че се научил на техния начин на шега и смях. И дава за пример “Бистришките баби”, които са много стари, но продължават да обикалят сцените в страната със своите песни, отпивайки от павурчето с ракия и хвалейки се: “Умирачката не мое да ни фане, щото сме все по сцените я в Копривщица, я в Лондон!”.
Често ме обзема печал, че гениални артисти като Никола Анастасов са се родили и играли на сцената в годините на борба за театрално оцеляване. Трудно им е било да направят комедиен театър, мъчително им е било да избират пиеси, внимавали са кого ще поканят на премиерите и купоните след тях, треперели са как ще реагират на думите им от сцената. Смешниците, които представяли пред зрителите в Сатиричния театър, са им заповядвали в реалния живот, управлявали са ги, позволявали са вида и силата на техните реплики от сцената. На 8 август се навършиха 9 години от смъртта на Кольо Анастасов, с когото незнайно как и защо се сприятелихме в последните години от живота му. Отивах у тях на малката софийска уличка близо до неговия театър, а той ме чакаше нетърпелив, за да сподели прочетеното през няколкото дни от предишната среща. Когато нещо пропускаше или забравяше, изтичваше в стая до хола, където държеше книгите, албумите и дневниците си. Щастлив съм, че има път и начин да оживя спомена за този български актьор!
