Съгражданката ни Гергина Георгиева навърши 101 години на 4 март, съобщи кореспондентът на Радио Варна Албена Иванова.
В навечерието на празника на жената заместник-кметът Димитрин Димитров поздрави рожденичката, като й пожела здраве и бодър дух. Преживяла много, леля Гергина посрещна гостите с усмивка и позитивизъм. Разказа за трудности, но и за щастието да си обграден с много внуци, правнуци, праправнуци. Днес се вълнува от това, което става в близка Украйна. Там е останал бащата на трите й дъщери. Рецептата й за дълъг живот е силна вяра в Бог, в себе си и в доброто.
Родена на 4 март 1921 година в село Фрикацей, Тулчанско, на 18 години среща съпруга си – украинец, след време съдбата ги разделя. При размяната на населението между Северна и Южна Добруджа в резултат на Крайовската спогодба от 1940 г. между България и Румъния се заселват в Дропла, с това, което са можели да вземат.
Имотни и безимотни сме били, важното е да се работи – казва баба Гергина: „Обедняхме, като се преселихме. Заселихме се първо в село Дропла. Като дойдохме тук, животът ни започна наново. Имаше едно голямо помещение. Всички преселници там бяхме наредени, докато ни разпределят да дадат – според имота им…
Житейската си история разказва дъщеря и Марина, която се грижи за нея: „Моят баща е украинец. Когато са се преселвали, са се разделили с намерението да отидем в Украйна, Измаил. И той е от голямо семейство – пет братя, две сестри. Гледат да отидем и ние – семейство е оставил все пак. И като решил да идва тука, на границата не го пуснали, защото сестра му, от немотия и глад, взела една крина зърно, и той заради нея влязъл в затвора. Казали му – ти си затворник, границата е затворена за тебе и тъй сме останали тука.“
След повече от 30 години животът и поднася изненада, среща баща си (1972) в Кишинев по време на една екскурзия. Много лесно се разпознават: „Беше една незабравима среща, защото съм копие на баща си. Като тръгнахме да се връщаме, едните ме дърпат насам, другите …“ – развълнувана е 79-годишната Марина.
Пътят на баба Гергина преминава и през село Тригорци, после в Балчик, занимавала се е с кухненска работа. За дъщеря и тя е повече от 24 карата злато, диамант, защото: „Това е рядкост да достигнеш тези години…“
А как се постига това дълголетие – споделя самата тя с молитвеник в ръка: „Един, който е най-горе, Той ми помага – Всевишният. Той знае как съм прекарала и какво съм правила. На заем съм взимала, връщала съм, честна съм била. Никого не съм ощетила в работата си. И с имане, и с нямане – аз съм се задоволявала.“
След годините на трудности, днес столетничката се радва на широка гледка към балчишкия залив и съзерцава корабите, където може да е и един от внуците и – капитан. Миналата година заедно празнуват общо 135 години.
