КАЛЕНДАР НА СЪБИТИЯТА -28 МАЙ

Умира Леа Иванова. Тя е българска популярна изпълнителка на шлагери, легенда в българската забавна музика. Родена е на 13 август 1923 г. в София. Израства в Цариград, където пее в детския хор на Българската екзархия. Учи в Дупница, а от началото на 40-те години в София. Пее като солистка в джаз „Славянска беседа“, в „Джаз Овчаров“ и оркестър „Оптимистите“, с който работи до 1956 г. Изпълненията £ са в стил „суинг“. От 1956 г. е в оркестрите на Хр. Вучков, Д. Ганев, Големия оркестър към Концертна дирекция. Сътрудничеството £ с Е. Казасян започва от 1957 г. и продължава почти 30 години. В началото на 60-те години прави турнета в Румъния, Унгария, Югославия (бивша), Берлин. От 1963 г. до 1983 г. работи във вариетета от висока класа в чужбина, продължават концертите £ в почти цяла Западна Европа, САЩ, Канада, Южна Америка, Близкия Изток. Изявите £ в България до началото на 80-те години са с инцидентен характер.

Открива се първият в Иран ислямски парламент.

Иран е ислямска република в Югозападна Азия. До 1935 г. официалното £ наименование е Персия. Териториалната й площ е 1 648 000 кв. км. Населението наброява приблизително 63 000 000 жители. Етническото разпределение е приблизително следното: 65% персийци, 18% азербейджанци, 5% кюрди и др. Официалната за страната религия е ислям (98% шиити). Официалният език е персийски. Столицата на Иран е гр. Техеран. Паричната единица е риал. В административно отношение Иран се дели на 24 остана. Законодателният орган е еднокамарен парламент – Събрание на ислямския съвет (меджлис), в който участват 270 депутата. Избира се с тайно гласуване за срок от 4 години.

Умира Жан Вилар – френски актьор и режисьор. Роден е на 25 март 1912 г.

От 1932 г. учи в школата на Ш. Дюлен. Дебютира на сцената на театър „Ателие“ в Париж, където се изявява и като режисьор. В периода 1945 г.-1951 г. играе и поставя спектакли в различни парижки театри. От 1951 г. до 196 г. е директор, актьор и режисьор на Националния народен театър в Париж. Развива идеите на Р. Ролан за народния театър, дава тласък за създаването и развитието и на други народни театри в цяла Франция. Като режисьор поставя предимно класически произведения, на които придава съвременно звучене. Сред по-известните му постановки са: „Ричард II“ от Шекспир (1947 г., изпълнител и на гл. роля), „Смъртта на Дантон“ от Бьохнер (1948 г., Робеспиер), „Сид“ от Корней (1949 г., кралят), „Хенри IV“ от Пирандело (1950 г., главна роля), „Дон Жуан“ от Молиер (1953 г., главна роля), „Кариерата на Артуро Уи“ от Брехт (1960 г., Уи), „Мир“ по Аристофан (1961 г.) и др. От 1947 г. е несменяем ръководител на фестивалите за драматично изкуство в Авиньон. От 1946 г. се снима в игралното кино. Автор на книгата „За театралната традиция“ (1965 г.).

В орбита е изведена космическата лаборатория “Марс 3”, която достига Марс през декември 1971 г. Модулът, движещ се в орбита, изпраща изображения и данни за планетата. Когато модулът прави опит да кацне на повърхността, контактът с него е загубен.

Възстановеният кораб „Радецки“, свързан с героичния път на четата на Христо Ботев, прави своя първи рейс по р. Дунав.

Австрийският пътнически параход “Радецки” е извършвал рейсове по р. Дунав главно между Оршова и Галац. Построен е през 1851 г. в Будапеща, от 1858 г. носи на носа си бюста на своя патрон – австрийския фелдмаршал от чешки произход Йосиф Венцел Радецки (1766 г.-1858 г.). При пътуването му към Виена на 16 и 17 май 1876 г. от различни дунавски пристанища (Гюргево, Зимнич, Турну Магуреле, Каратия и Бекет) на него на групи се качват, преоблечени като градинари, четниците от четата на Христо Ботев. На 17 май войводата на четата Христо Ботев настоява капитанът на парахода Дагоберт Енглендер да спре парахода на българския бряг при с. Козлодуй, Оряховско, като му връчва и писмен ултиматум на френски език. От палубата на парахода Ботев отправя и последните си писма до приятелите в Букурещ и до съпругата си Венета. При с. Оряхово четата слиза на родния бряг и поема пътя към Стара планина.

Параходът излиза от употреба през 1918 г. и е унищожен през 1924 г. В периода 1964 г.-1966 г. с доброволни средства от българските деца той е построен отново по запазени чертежи и превърнат в музей, открит в чест на 90-годишнината от подвига на Ботевата чета.

България и Турция издигат дипломатическите си представителства в ранг посолства.

Образувана е Организацията за освобождение на Палестина (ООП).

Организацията за Освобождение на Палестина е политическа и паравоенна организация на палестинските араби, чиято цел е установяването на независима палестинска държава между река Йордан и Средиземно море. ООП се ръководи от Ясер Арафат от 1969 г. до смъртта му през 2004 г., когато той е наследен от Махмуд Абас (на снимката). През последните години официалната цел на ООП се определя по нов начин — създаване на държава, обхващаща Западния бряг и ивицата Газа, въпреки че значителна част от организацията не се придържа към нея.

Създадена е международната неправителствена организация за защита на човешките права наречена “Амнести интернешънъл”.

Народното събрание ратифицира договора между България, Албания, ГДР, Полша, Румъния, СССР, Унгария и Чехословакия за създаването на Военно-политическата организация на Варшавския договор.

Договорът е сключен на 14 май 1955 г. за срок от 20 години, с автоматично продължаване за следващите 10 години при условие, че не е денонсиран една година преди изтичане на срока. Държавите участнички в договора се задължават в съответствие с Устава на ООН да се въздържат в международните отношения от заплаха със сила или използването £ и да разрешават всички спорове с мирни средства. Висш ръководен орган на съюза е Политически консултативен комитет. Създадено е обединено командване на въоръжените сили и за негов главнокомандващ е назначен маршалът на СССР И. С. Конев. По-късно са създадени Комитет на министрите на отбраната, Комитет на министрите на външните работи и Обединен секретариат.

На 28 май 1955 г. българското Народното събрание ратифицира договора, според който държавите се задължават да си оказват взаимни консултации по важни международни въпроси и военна помощ при нападение върху някоя от тях. След предаване на ратификационните грамоти договорът влиза в сила на 5 юни 1955 г.

След 1962 г. Албания не участва в работата на органите на договора, шест години по-късно обявява й неговата денонсация.

Независимо от високоотговорните декларации в документите на съюза неговите въоръжени сили неведнъж постигат целите си с насилствени методи. През 1956 г. Съветския съюз с въоръжена намеса във вътрешните работи на Унгария ликвидира въоръжения бунт на унгарския народ срещу комунизма. През 1968 г. страните членки на Варшавския договор, без Румъния, изпращат войски в Чехословакия, за да спрат започналия демократичен процес и създаване на условия за демократично развитие на чехословашкото общество. По време на своето съществуване Варшавският договор и неговите обединени въоръжени сили се използват за поддържане на напрежението между Източна и Западна Европа. На 1 юли 1991 г. договорът е прекратен.

Академичният съвет на Софийския университет “Свети Климент Охридски” обсъжда искането на Стопанския факултет за отделянето му в самостоятелен икономически институт и 18 от 25-те членове на Академичния съвет се обявяват против.

Софийският университет “Св. Климент Охридски” е основан на 1 октомври 1888 г. като Висш педагогически курс с едногодишен срок на обучение при Софийска мъжка гимназия. Инициатори за създаването му са Иван Шишманов, Т. Иванчов и Г. Живков. Редовни преподаватели са Ст. Станимиров, Ал. Теодоров-Балан, Л. Милетич и Ив. Георгов, като извънредни преподаватели работят Й. Ковачев, Ив. Данев и Н. Михайловски. От 1889 г. със закон е постановено откриването на Висше училище в София, а негов ректор става Ал. Теодоров-Балан. Първоначално са приети 43- ма студенти. Като преподаватели са привлечени М. Драгоманов, Ив. Брожка, А. Шоурек, П. И. Бахметиев. През 1888 г. е създадена Университетската библиотека. Първият випуск завършва през 1891 г. До началото на ХХ в. са обособени 3 факултета – Историко-филологически (философия, история, география, славянска филология и педагогика), Физико-математически (природни и математически науки) и Юридически (правни и политически. науки). През 1901 г. са приети и първите девойки (16 студентки). Със Закон за университета (1904 г.) Висшето училище приема статут на университет, превръща се в юридическо лице и е преименувано на Български университет “Братя Евлоги и Христо Георгиеви от Карлово” (двамата братя даряват 6,8 млн. лева и парцел в центъра на столицата за построяването на висше училище). На 4 януари 1905 г. е преименуван “Св. Климент Охридски”. През 1918 г. е открит Медицински факултет, през 1921 г. – Агрономически, през 1923 г. – Богословски и Ветеринарен факултет. На 24 май 1936 г. Ед. Бойл връчва тържествено ректорски жезъл на университета (копие от жезъла на ректора на Оксфордския университет). От 1986 г. съществува университетското издателство “Св. Климент Охридски”, а от 1905 г. се издава “Годишник на Софийския университет”.

Военният съд в Скопие осъжда българите, сътрудници на българската власт, на смърт чрез разстрел: Спиро Китинчев, кмет на Скопие, Димитър Чкатров, инженер от Прилеп, един от най-видните деятели на свободата на Македония, д-р Панайот Хитров.

На смърт чрез обесване са осъдени – Димитър Гюзелев от Струмица, директор на радио Скопие, д-р по философия, д-р Димитър Раев, адвокат, бивш областен управител на Скопска област.

На различни срокове строг тъмничен затвор: Захари Иванов, чиновник, Никола Икономов, д-р Благой Панчев, икономист, помощник-кмет на Скопие, Азис Ибрахим, турчин, служил на българската власт.

Роден е Рудолф Джулиани, бивш кмет на Ню Йорк. Роден е в Бруклин, Ню Йорк. Кмет е от 1993 г. до 2002 г. Джулиани завършва колежа на Манхатън през 1965 г., а през 1968 г. се дипломира в Ню Йоркския университет.

Започва да работи за американското правителство от 1970 г., като заема различни постове в Министерство на правосъдието. От 1977 г. до 1981 г. има частна адвокатска практика, но от 1981 г. отново заема правителствени постове.

Роден е Бюлент Еджевит – турски политик и държавник. По образование е литературовед. Завършва Роберт колеж в Истанбул през 1944 г. През 1946 г. – 1950 г. работи в секретариата на пресаташето на турското посолство в Лондон. Сътрудник е на вестник „Улус“ – централен орган на Народнорепубликанската партия (НРП) (1951 г.-1957 г.). През 1957 г. е избран за депутат в парламента. В периода 1961 г.-1965 г. е министър на труда в коалиционните правителства на И. Иньоню. В годините между 1966 г.-1972 г. е генерален секретар, от май 1972 г. – генерален председател на НРП. Министър-председател на Турция е в периода януари – ноември 1974 г. и от януари 1978 г.

Приет е Закон за трудовата повинност. С него се въвежда задължителен общественополезен труд: 12 месеца за младежите над 20 г. и 6 месеца за девойките над 16 г. Временната трудова повинност е 3-28 дни в годината за мъже между 20 и 50 г. Повинността е лична и не се откупува. Ръководството се осъществява от запасни офицери, окръжни трудови бюра и специална Дирекция начело с о. з. полк. Иван Русев. Законът е посрещнат зле от опозицията и от съседните държави.

Роден е езиковедът Иван Петков Гълъбов. В периода 1942 г.-1943 г. специализира в Хайделберг и Берлин. Професор е във Висшия педагогически институт във Велико Търново; в Института за български език при БАН (1960 г.-1970 г.). Изпълнява също така длъжностите директор на Института по славянски филология в Залцбургския университет и на Българския изследователски институт във Виена, който е създаден по негова инициатива през 1977 г. Автор е на съчиненията: „Проблемът за члена в български и румънски език“ (1962 г.), „Надписите към Боянските стенописи“ (1963 г.), „Старобългарски и латински в европейското средновековие“ (1973 г., на немски език) и др. Умира в Залцбург на 13 декември 1978 г.

Умира Пенчо Петков Славейков. Той е роден на 27 април 1866 г. Син е на Петко Рачев Славейков. Учи в Трявна и Стара Загора по време на Руско-турската война (1877 г.-1878 г.). След войната семейството му живее в Търново и Сливен. В края на 1879 г. се установяват в София. До 1881 г. учи в София, а през 1883 г. е един от инициаторите на ученическия „смут“ в Пловдивската гимназия. По това време е под силното влияние на баща си и на неговия приятел П. Каравелов. През 1884 г. след нещастен случай край заледената Марица заболява тежко и остава частично неподвижен за цял живот. Лекува се в Пловдив, София, Лайпциг, Берлин, Париж. Стиховете, които създава по това време, са повлияни от Хайне. По препоръка на д-р Кр. Кръстев учи в Лайпциг (1892-1898 г.), където слуша лекции на естета неокантианец Й. Фолкелт, психолога В. Вундт, изучава големите немски поети и философи. От Германия редовно сътрудничи на сп. „Мисъл“ и на „Българска сбирка“; създава поемите „Ралица“, „Бойко“ и „Неразделни“, първите глави от епопеята „Кървава песен“, мрачните миниатюри от „Сън за щастие“. През 1899 г. издава над 20 статии, очерци и есета, създава оригиналната антология „На острова на блажените“. Завръща се в България през 1898 г.; учител е в Софийска мъжка гимназия. Става близък помощник на д-р Кр. Кръстев в редактирането на сп. „Мисъл“. Поддиректор (1901 г.-1908 г.) и директор (1909 г.-1911 г.) на НБ в София, директор е на Народния театър (1908 г.-1909 г.). В 1911 г. посещава някои европейски градове, за да се запознае с библиотечните сгради и библиотечното дело. В София завършва втора част на „Кървава песен“ и подготвя антологията „Немски поети“. Уволнен от министъра на просвещението С. Бобчев на 10 юли 1911 г. Не приема длъжността уредник на училищен музей и заминава за чужбина. В края на август 1911 г. е в Цюрих, където го посреща Мара Белчева. В края на ноември същата година пристига в Италия. Силният душевен гнет влошава здравето му и той умира. Поради преждевременната му смърт предложението на шведския проф. Алфред Йенсен да бъде удостоен с Нобелова награда за литература не е разгледано от Нобеловия комитет. Костите на поета са пренесени в България през 1921 г.

След катастрофален провал в Париж Джакомо Пучини за първи път представя в Бреша кардинално преработената опера “Мадам Бътерфлай”, която постига голям успех.

За да не попадне в плен, се самоубива войводата Никола Шишманов. Роден на 27 септември 1880 г. в с. Славейно, Смолянско. Учи дюлгерство в Гюмюрджина. Включва се във ВМОРО през 1900 г. Участва в Славейновската и Чепеларската чета. Ранен е тежко в сражение срещу турския аскер на 27 срещу 28 май 1904 г. и, за да не попадне в плен се самоубива.

Роден е Тодор Андонов Чопов. Той е български революционер и писател. Син е на македонски революционерка Руша Делчева, сестра на Г. Делчев. Тодор Андонов Чопов завършва гимназия в Солун. Включва се в революционната борба на македонските българи срещу турците. През 1913 г. участва като доброволец в българската армия. Семейството му се установява в Горна Джумая (дн. Благоевград). Работи като телеграфист в пощата, развива активна културно-просветна дейност. Взема участие в Септемврийския селски бунт (1923 г.) с Горноджумайския отряд. Приживе публикува само няколко разказа. През 1968 г. под редакцията на Г. Караславов излиза книгата “Повести и разкази”.

Роден е Едуард Бенеш – чешки общественик и държавник. Бенеш е президент от 1935 г. до 1938 г., министър-председател от 1921 г. до 1922 г. и министър на външните работи от 1918 г. до 1935 г.. Той е един от инициаторите, създателите и активните функционери на т. нар. Малка Антанта. Член е на Съвета (1923-1927 г.) и председател на Комитета за сигурност (1927-1938 г.) на Обществото на народите. След нахлуването на Вермахта в Чехословакия през октомври 1938 г. подава оставка като президент и заминава в САЩ, където е професор в Чикагския университет. След II Световна война отново става президент на Чехословашката република (официално избран на 19.06.1946б г.). Насилствено е свален от поста под натиска на Съветския съюз и на Чехословашката комунистическа партия през февруари 1948 г.

Роден е публицистът Христо Иванов Силянов. Той е един от ръководителите на ВМОРО. Учи в Цариград, Солун и Битоля, където завършва гимназия. Следва история в Швейцария, и завършва СУ “Св. Климент Охридски” през 1907 г. Учителства в Прилеп в периода 1901 г.-1902 г. През 1902 г. минава в нелегалност и тръгва с четата на войводата Марко Лерински. Участва в Илинденско-Преображенското въстание 1903 г. След потушаването му се заселва в София. Занимава се с журналистика и с обществена дейност. Преди избухването на Балканскaта война (1912 г.-1913 г.) е в Македония с четата на В. Чекаларов. Председател е на Дружеството на столичните журналисти (1931 г.-1932 г.). За пръв път печата през 1898 г. в сп. “Ученически другар”. Редактира вестниците “България”, “Бум”, “Демократически преглед”, “Сила”, “La Bulgarie” и др. Сътрудничи с хумор, разкази, статии и фейлетони на сп. “Ново време”, “Просвета”, “Пролетна заря”, “Македонски преглед”, “Съвременна илюстрация”, “Македония”, “Македоно-одрински преглед”, “Художник”, “Народ и армия”, “Сборник от турските зверства”, “Седмица”, “Свободно мнение”, “Наблюдател”, “Отечество”, “Военни известия”, “Обединение”, “Листопад”, “Нови хоризонти”, “Български турист”, “Нова България”, на в-к “Македонска трибуна”, “Завет”, “Македония”, “Вардар”, “Знаме”, “Време”, “Вечерна поща”, “Нов век”, “Мир”, “Трибуна” (Враца), “Знание”, “Илинден”, “Пряпорец” и др. Основава заедно с Ал. Кипров хумористичния в-к “Българан” и остава задълго в кръга на българановци. А. Страшимиров го настанява на работа като ред. във в-к “Ден”. Повикан е в Цариград, за да поеме издаването на екзархийския в-к “Вести” в решителен политически момент – юни 1908 г., когато се премахва цензурата. Редактира заедно с П. К. Яворов и Д. Крапчев в-к “Илинден”. След 1923 г. е в Демократическия сговор, понякога застава на консервативни позиции. Христо Иванов Силянов е автор на: “Тъгите на роба” (1903г., в съавторство с Вл. Ковачев), “Стихове” (1905 г.), “Един именит син на Костурско. Васил Чекаларов” (1914 г.), “Сръбско-българският спор и Русия” (1915 г.), “Македонската емиграция и българският нац. въпрос” (1919 г.), “От Витоша до Грамос. Походът на една чета през Освободителната война – 1912 г.” (1920 г.), “Писма и изповеди на един четник – 1902 г. ” (1967 г.), “Освободителните борби на Македония” (т. I-II, 1933 г.-1943 г.), “Спомени от Странджа. Бележки по Преображенското въстание в Одринско – 1903 г.” (1934 г.).Умира в София на 26 септември 1939 г.

Обесен е Георги Измирлиев – Македончето. Екзекуцията е извършена в Горна Оряховица. Измирлиев умира с думите “Сладко е да се умре за свободата на Отечеството!”. Роден на 21 април 1851 г. в Горна Джумая (Благоевград). Учи в Серес, в Цариград и във Военното училище в Одеса като юнкер в Люблянския пехотен 59-и полк. След като установява непосредствен контакт с българската революционна емиграция в Румъния Македончето се включва като военен специалист в подготовката на Априлското въстание 1876 г. Гюргевския революционен комитет го избира за помощник-апостол и военен ръководител на Първи- Търновски революционен окръг в България. В началото на 1876 г. Георги Измирлиев се прехвърлил през р. Дунав в определения му район, където развива широка организаторска дейност – създава нови комитети, привлича много съидейници и ги обучавана военно дело. След предателство турските власти тръгват по следите му, арестуват го и издават смъртна присъда.

Обесен е Бачо Киро – учител, книжовник, читалищен деец, фолклорист, историк, участник в националнореволюционното движение. Роден е на 7 юли 1835 г. в с. Бяла черква, Великотърновско. Първоначално постъпва като послушник в Батошевския манастир. След това учителства в селата Коювци, Вишовград, Мусина, Михалци, Бяла черква и др. С пламенното си слово призовава народа към борба. Основава читалища и разпространява революционните идеи най-вече из родния си край. Сам застава начело на революционния комитет в Бяла черква, който е основан от В. Левски. При избухването на Априлското въстание 1876 г. в Първи – Търновски, революционен окръг Бачо Киро става един от организаторите и подвойвода на четата на Поп Харитон. Участва в сраженията и при Дряновския манастир. След разгрома на четата успял да се спаси, но след това бил предаден и заловен от османските власти. Изправен от тях пред съд в Търново, той се държи достойно, произнася пламенна реч в стихотворна форма. Осъден е на смърт и обесен в Търново.

След предателство революционерът Цанко Дюстабанов е заловен.

Цанко Христов Дюстабанов е деец на национално-революционното движение. Роден е на 13 май 1844 г. в Габрово в патриотично семейство. Завършва Габровското класно училище. През 1872 г.-1873 г. учи в Робърт колеж в Цариград. Въпреки че първоначално той не е привърженик на революционния път в националноосвободителната борба, постепенно се включва в обществено-политическия живот на родния си град. През 1875 г. е избран за училищен настоятел и член на околийския съд. Включва се в местния революционен комитет и като негов член разгръща широка дейност в подготовката на Априлското въстание през 1876 г. След избухването на въстанието застава начело на въстаническа чета и води сражения с турски потери при Батошево, Кръвеник, Ново село. Ранен тежко, той е заловен, осъден на смърт и обесен във Велико Търново.

В периода 27 – 28 май Васил Левски преминава в България. Целта му е да изгради широка мрежа от комитети, които да се заемат с практическата подготовка на бъдещата българска революция. Само за около година и половина той успява да създаде комитети в почти всички по-големи български селища, като по този начин поставя основите на Вътрешната революционна организация (ВРО). Начело на ВРО Левски поставя Ловешкия централен комитет, известен още и под името Привременно правителство в България. Връзките с Букурещкия комитет се осъществяват чрез Данаил Попов, български търговец, живеещ в Турну Мъгуреле.

Роден е генерал-майор Панайот Сантурджиев . Той завършва осми випуск на Военното училище в София и участва като доброволец в Сръбско-българската война 1885 г. С Първи пехотен Софийски полк се сражава при Пирот. След войната Сантурджиев взема участие в детронацията на княз Александър Батенберг от 9 август 1886 г. По-късно става командир на дружина в Шестнайсети пехотен Ловчански полк. В Балканската война (1912-1913 г.) участва първоначално като командир на Първа дружина от Тридесет и осми пехотен Одрински полк, а след това на Тринайсети пехотен Рилски полк. По времето на Първата световна война Сантурджиев командва първа бригада от седма пехотна Рилска дивизия. След като се уволнява от армията Сантурджиев е председател на доброволческата организация “Сливница”. През 1952 г. е обявен за почтен гражданин на София.

Издаден е императорски указ на Александър ІІ, с който Одеското българско настоятелство е официално утвърдено под името „Настоятелство на одеските българи, събиращо дарения в империята за бедните български православни църкви и училища“.

Одеското българско настоятелство е Наименование на обществена благотворителна организация на българите емигранти в Одеса. Основана е през 1854 г. след настъпилото в Русия раздвижване сред българската емиграция във връзка с избухването на Кримската война 1853 г.-1856 г. Между нейните основатели е и известният български възрожденски деец Н. Хр. Палаузов. В настоятелството влизат главно търговци и църковни дейци. То си поставя за цел да съдейства за създаването на независимо българско конституционно княжество с помощта на Русия. Наред с това настоятелството развива и друга общественополезна дейност: подпомага много млади българчета да получат своето образование в руски учебни заведения, събира и изпраща помощи за редица български училища и черкви и пр. Престава да съществува след Освобождението. С цялата си разностранна дейност Одеското българско настоятелство допринася твърде много за укрепване на българо-руските културни връзки през последните десетилетия на Българското възраждане.

Роден е революционерът Никола Тихов Обретенов. Комитетски куриер е от 1869 г. Преди това работи като учител и библиотекар. Той е един от основателите на Русенския революционен комитет. Участник е в заседанията на БРЦК в Букурещ. Никола Обретенов е сред организаторите на Гюргевския революционен комитет. Определен е за главен апостол на София, а после – за помощник-апостол в Трети (Врачански) революционен окръг. Без да успее да организира някаква дейност в България (по обективни причини), се прехвърля в Румъния, където се включва в четата на Христо Ботев, където е член е на щаба. След разгрома £ е заловен и заточен в крепостта Акя, Северна Палестина. Освободен е през 1878 г. Никола Обретенов взема участие в Кресненско-Разложкото въстание. След Освобождението през 1878 г. е околийски началник в Тутракан, Враца, окръжен управител в Силистра, Русе и София. Депутат и помощник-кмет на Русе от 1907 г.

Русия и Турция подписват Букурещкия мирен договор. Договорът се състои от 16 явни и 2 секретни клаузи, според които Русия получава Бесарабия с крепостите Хотин, Бендера, Акерман, Килия и Измаил; Молдова и Влашко се връщат на Високата порта, като турското правителство дава гаранции за съхраняване на техния автономен статут. Последица от договора е и решението на Портата да предостави на Сърбия право на вътрешна автономия. Българският въпрос не се третира в договора.

Умира Луиджи Бокерини – италиански композитор и виолончелист.

Роден е на 19 февруари 1743 г. в град Лука, Италия. Утвърждава виолончелото като солов инструмент. Автор е на около 30 симфонии и приблизително 400 камерно-инструментални произведения, съчинения за виолончело и др. Сонатите и концертите на Бокерини са класически образци на соловата инструментална музика от ХVIII в.

Софроний Врачански завършва Втори Видински сборник, състоящ се от 386 листа и съдържащ 79 слова, едно посвещение и послесловие.

Софроний Врачански (поп Стойко Владиславов) е деец на Българското възраждане, книжовник, учител, църковен деец. Роден e през 1739 г. в Котел. Осиновен е от вуйчо си след като остава сирак. Софроний Врачански учи в котленското килийно училище. През 1762 г. става свещеник, а после учител в родния си град. Занимава се и с книжовна дейност – преписва и подвързва книги. През 1765 г. преписва „История славянобългарска“, донесена в Котел от Паисий Хилендарски (в бележка към преписа си пише: „Тази история принесе Паисий йеромонах от Света гора Атонска и я преписахме у село Котил“). В средата на 70-те години отива в Света гора (Атон), където престоява шест месеца. През 1781 г. преписва за втори път Паисиевата история. По време на кърджалийските размирици изтърпява нечувани страдания, лежи в затвора, а в Карнобатско, където живее известно време, едва не е лишен от живот. Около 1794 г. се замонашва и става епископ във Враца и приема името Софроний. През 1800 г. отива във Видин и 3 години извършва архиерейска служба. След това отива в Крайова и в Букурещ. Там продължава книжовната си дейност. През 1806 г. отпечатва в Римник (Румъния) книгата „Кириакодромион, сиреч Неделник“ и с това слага началото на новобългарската печатна книга.

Софроний Врачански е пръв ученик и последовател на Паисий Хилендарски. Той разпространява българското книжно учение, произнася църковни проповеди на български език. Преписва на простонароден български език два часослова и дамаскин, съставя два сборника, прави преводи.

Наполеон Бонапарт (бъдещият император на Франция) пристига в Париж, за да постъпи на редовна военна служба.

Наполеон Бонапарт е роден е в град Аячо на остров Корскика през 1769 г. През 1785 г. той завършва военно училище в Париж и става подпоручик. През 1793 г. като капитан-артилерист участва в обсадата на Тулон, зает от англичаните. Благодарение на неговите способности френската революционна армия превзема Тулон и прогонва британския флот от френските брегове. На 14 януари 1794 г. е произведен в звание бригаден генерал. През 1795 г. ликвидира роялистки метеж в Париж, след което е назначен за командващ на френската армия, действаща в Италия. През своята военна кариера Наполеон печели повече от 60 сражения. По време на похода в Италия (1796-1797 г.) се проявява не само като талантлив генерал, но и като добър дипломат. През 1798-1799 г. организира и командва египетски поход, разбива турската армия, завладява Египет и Сирия и организира административна и данъчната система в завладените територии. На 9 ноември 1799 г. Наполеон извършва държавен преврат и става пръв консул. На 18 април 1804 г. е провъзгласен за император на Франция. Опитва с цената на нови войни и победи да се задържи на императорския престол. Англия, Австрия и Прусия образуват Рейнската лига (1804) – политически съюз, насочен срещу Франция. През 1805 г. Наполеон разгромява Австрия (битката при Аустерлиц) и сключва Пресбургския мир (1805 г.). През 1806 г. в битките при Йена и Ауерщад разгромява Прусия и я окупира. Англия организира морска блокада на Франция и Наполеон отговаря с континентална блокада срещу острова. През 1807 г. разбива руската армия при Ейлау и Фридланд. Принуждава Русия да се присъедини към континенталната блокада и с Тилзитския мир разделя Европа на 2 зони на влияние – френска и руска. През 1808-1811 г. той предприема поход за завоюване и окупиране на Испания, през 1809 г. побеждава Австрия, без да я обезвреди напълно. През 1812 г. Наполеон предприема несполучлив поход в Русия и е принуден да отстъпи и потегля обратно за Франция. Основната му грешка в руския поход е не толкова военна, колкото политическа Вместо да даде свобода на руския народ, като разруши феодално-крепостническата система, премахне самодържавието и въведе конституционно управление, той окупира Русия. Това позволява на Александър I и царедворците да го обявят за враг на Русия и на православната вяра. Целият руски народ се вдига на война за защита на вярата и отечеството. В тези условия прогресивните идеи на Френската революция са обявени за реакционни. Победата на Русия в Отечествената война (1812-1813 г.) позволява да се съхрани самодържавието в продължение на повече от 100 години. През 1813 г. на Парижкия конгрес Наполеон отхвърля условията за мир. След поражението на Франция в битката при Лайпциг (1813 г.) съюзните армии окупират страната, Наполеон абдикира в двореца Фонтебло и е заточен на о-в Елба. През пролетта на 1815 г. напуска о-в Елба и се завръща във Франция. Настъпва периодът на т. нар. „100 дни“. Реставрацията на монархията във Франция е премахната. След загубата в битката при Ватерло през 1815 г. Наполеон е заточен на о-в Св. Елена, където е поставен под най-строг режим и охрана от английските войски. След смъртта на му са публикувани неговите „Мемоари от о-в Света Елена“ и „Мемоари“, продиктувани по време на заточението.

Роден е поетът Томас Мур. Той учи в Дъблинския университет. Сред най-известните му поеми са “Лала Рук” (1817 г.) и “Ирландски мелодии” (1807 г.-1834 г.), в които са разработени национално-патриотични мотиви. В сборника стихове “Песни на народите” (1818 г.-1827 г.) е включен известният романс “Вечерен звън”. През 1823 г. издава сборник сатири “Басни за Свещения съюз” против реакционната политика на европейските управници. Умира на 25 февруари 1852 г. в Лондон.