КАЛЕНДАР НА СЪБИТИЯТА – 23 МАРТ

Руската орбитална станция “Мир” потъва в Тихия океан. “Мир” се състои от главен модул, изстрелян през 1986 г., и пет допълнителни модула, изстреляни поотделно в рамките на последвалото десетилетие и прикрепени към главния модул, за да се създаде голяма и многофункционална космическа лаборатория. “Мир” е трето поколение руски космически станции и притежава шест извода за скачване за други модули или космически съдове, разширена жилищна площ, електрозахранване и модернизирано изследователско оборудване в сравнение с предшествениците си. “Мир” поддържа живота на обитателите си от 1986 до 2000 г., включително и десетгодишен период на непрекъсната обитаваност, а също така е и домакин на серия американски астронавти в периода 1995-98 г. като част от съвместни мисии с космически совалки. През 1995 г. Валери Поляков (роден през 1942 г.) поставя световен рекорд, като прекарва близо 438 дена в космоса на борда на “Мир”. През март 2001 г. напуснатата станция е свалена с контролирано обратно навлизане в атмосферата, като оцелелите останки падат в Тихия океан, близо до Фиджи.

Започва двудневната осма национална конференция на СДС. На нея е решено да се лансират нови лица и да бъде номиниран кандидат за президент от името на СДС. В надпреварата за номинация се състезават Петър Стоянов, Александър Йорданов и Асен Агов. Победител със 77 % е заместник-председателят на СДС Петър Стоянов.
Петър Стефанов Стоянов е български юрист, политик, президент на Република България от 1997 до 2002 г. Роден е на 25 май 1952 г. в гр. Асеновград. Завършва Юридически факултет на Софийски университет “Св. Климент Охридски” (1976 г.). От 1978 г. работи като адвокат в Пловдив. Той е един от учредителите на Съюза на демократичните сили (СДС). От 1991 г. до 1992 г. е заместник-министър на правосъдието. Народен представител е в XXXVII и XL Народно събрание (1994 г.) От 1995 г. до 1996 г. е заместник-председател на Националния клуб за демокрация. На 1 октомври 2005 г. е избран за председател на СДС. Работи като адвокат от 1978 г. до 1992 г. Специализира гражданско право. Автор е на “Сериозно за развода”.

Тайван провежда първите си директни избори и избира Лий Тенгуи за президент.
Лий Тенгуи (роден през 1923 г.) е тайвански агрокултурен икономист и политик, президент на Тайван от 1988 до 2000 г. Роден в Тайван под японска власт, той получава образованието си в Имперския Киотовски, Айовския държавен университет и университета Корнел. Като член на партията Куоминтанг той служи в Общата комисия за селскостопанско възстановяване (1957-1961 г.) и като министър без портфейл (1972-78 г.), кмет на Тайпей (1978-81 г.), управител на провинция Тайван (1981-84 г) и вицепрезидент на Тайван (1984-88 г.). През януари 1988 г. поема президентството след смъртта на Чианг Чингкуо. Въпреки че първоначално е смятан за временна фигура, Лий Тенгуи продължава демократизацията на Тайван и през 1996 г. става първият й общонародно избран президент. Като продължава да насърчава индустриалната експанзия на Тайван, Ли използва икономическите успехи на острова, за да го изведе от международната му изолация. Предложението на Лий от 1999 г. Тайван да започне да се възприема като независима нация обтяга отношенията с континентален Китай. През март 2000 г. Лий е принуден да подаде оставка като глава на партията Куоминтанг. След като публично се отцепва от новите лидери на партията през 2001 г., като ги обвинява в предателство срещу Тайван, Лий Тенгуи е изключен от партията Куоминтанг.

Умира Елисавета Багряна (псевдоним на Елисавета Любомирова Белчева) – българска поетеса. През 1911-1915 г. учи славянска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. По това време дружи с писателите Г. Райчев, К. Константинов, Д. Дебелянов, Д. Подвързачов, Хр. Ясенов, Й. Йовков. През 1915 г. в списание “Съвременна мисъл” са отпечатани за пръв път две нейни стихотворения – “Вечерна песен” и “Защо”. През 1915-1919 г. е гимназиална учителка във Враца и Кюстендил. От 1921 г. тя редовно участва в литературния живот. Багряна сътрудничи във “Вестник на жената”, в. “Лик”, в списанията “Съвременник”, “Златорог” и др. Окончателно се утвърждава след издаването на първата си книга “Вечната и святата” (1927 г.). Чрез поезията на Багряна за пръв път в българската литература жената разкрива смело и откровено своята природа- “Потомка”, “Interieur”, “Пенелопа на XX век” и др. Изявява се и като детска писателка и преводачка. По-късно сътрудничи на в. “Литературен фронт”, на списанията “Изкуство”, “Септември”, “Пламък” и др. От 1952 г. поетесата е член на редакторската колегия на списание “Септември”. Други псевдоними, с които тя се подписва са Елизабета Б., Ел. Бленова, Ничия Долче, Микаела.

На 23 и 24 март българският външен министър Бойко Димитров участва в заседание на Комитета на министрите на външните работи на Съвета на Европа в Лисабон. Целта на заседанието е обмен на мнения с представителите на държавите от Централна и Източна Европа.

Славянският комитет е преименуван в Комитет за българите в чужбина. Той съществува от ноември 1944 г. Комитетът е изграден на обществено-държавни начала и се управлява от настоятелство – изборен орган, включващ представители на българската общественост и на българските дружества в чужбина.

Oт 23 март до 1 април се провежда официално посещение на министъра на външните работи Петър Младенов в Аржентина, Перу и Куба. Аржентина е първата латиноамериканска страна, с която България установява дипломатически отношения – на 8 юли 1931 г. Отношенията са прекъснати през 1944 г. и са възстановени през 1948 г. България и Перу установяват дипломатически отношения и откриват посолства в столиците София и в Лима на 18 април 1969 г. Българското посолство в Лима е закрито през 1990 г., възстановено през 1992 и закрито повторно през 1998 г. Перуанското посолство в София е закрито на 30 ноември 2003 г. Дипломатическите отношения между Република България и Република Куба са установени на 14 октомври 1960 г. Развивани са активно до 1990 г., след което в тях настъпва застой.

Подписана е спогодба за търговия и плащания с Япония за 1967-1971 г. Официални отношения между България и Япония се установяват по силата на Ньойския мирен договор от 27 ноември 1919 г. През 1933 г. монарсите на двете страни разменят кореспонденция относно установяването на дипломатическите отношения, като българското писмо от 6 септември 1933 г. се счита за началото на дипломатическите отношения от българска страна. През месец декември 1939 г. първият японски пълномощен министър в България връчва акредитивните си писма. Българска легация е открита в Токио през май 1942 г. Дипломатическите отношения с Япония са прекъснати на 7 ноември 1944 г. от правителството на ОФ и са възстановени на 12 септември 1959 г. На 1 юни 1964 г. отношенията с Япония са издигнати в ранг на посолства.

Подписани са дългосрочни търговски спогодби с Франция, Централноафриканската република, Република Габон, Ислямска република Мавритания и Република Чад.

Астронавтите В. Грис и Дж. Янг извършват първия полет на космическия кораб „Джемини-3“. “Джемини” са серия американски двуместни космически кораби за полети в околоземна орбита. Теглото им е от 3,2 т до 3,8 т. Състоят се от херметична капсула (спускаем апарат) за двама астронавти и отделящ се нехерметичен отсек с оборудване и двигатели. Капсулата е с диаметър 2,25 м и дължина 5,7 м. Системата за осигуряване на жизнените процеси е разчетена за 14 денонощия. Кацането на Земята се извършва само върху вода.

Състои се премиерата на съвместната продукция на Студията за игрални филми – София и ДЕФА – Берлин “Звезди”. Режисьор е Конрад Волф, а сценарист – Анжел Вагенщайн. В главните роли играят Саша Крушарска и Юрген Фрорип. Филмът пресъздава епизод от депортирането на евреите от Беломорието през 1943 г. На Международния кинофестивал в Кан филмът е представен от името на България и печели специалната награда на журито. През следващите години той е единственият български филм, откупен на Запад – в Италия и Франция.

Пакистан става първата в света ислямска република.
Пакистан е държава в Южна Азия. Територията й е 796 096 кв. км, населението през 2005 г. е 153 960 000 души, столицата е Исламабад. Езиците са Урду (официален), Пунджаби, Пашто, Синдхи, Балочи. Религиите са ислям (официална, предимно Сунитство), християнство и индуизъм. Паричната единица е пакистанска рупия. Държавата е федерация с 4 провинции. Държавният глава е президент; законодателният орган е двупалатен парламент (Национална асамблея и Сенат). Граници: на север и северозапад – планината Хиндукуш (височина до 7 690 м, вр. Тиричмир), на североизток – предпланините на Хималаите, на запад и югозапад – източната част на Иранското плато. Почти цялата територия на страната е заета от равнината около басейна на река Инд. В Пакистан се намира част от пустинята Тар. Основните полезни изкопаеми са нефт, природен газ, уранова руда, мед, каменни въглища. Климатът е мусонен, в по-голямата част от страната тропически, на северозапад субтропически. Растителността е полупустинна и пустинна, савани, в планините – ксерофитни храсти и горски участъци. Национални паркове са Киртхар и Лал Суханра. Основната част от населението е заето в селското стопанство (пшеница, просо, царевица, захарна тръстика). Хранително-вкусовата, текстилната, нефтодобивната и циментовата промишленост са развити. Пакистан изнася кожи, памучни тъкани, килими, риба и рибни продукти. Днешният Пакистан възниква на 14 август 1947 след разделянето на Британска Индия на 2 доминиона по религиозен признак: Индия и Пакистан. Пакистан е съставен от Източен Пакистан (днешен Бангладеш) и Западен Пакистан (днешен Пакистан). През периода 1947-1958 г. управлява Мюсюлманската лига. Приета е първата конституция през 1956 г. Страната води три войни с Индия: 1947, 1965 и 1971 г. През 1971 г. е образувана Народна република Бангладеш на територията на Източен Пакистан (президент З. Бхуто). Извършена е аграрна реформа, частична национализация (1972-1975 г.). На 29 юли 1975 г. е извършен преврат начело с ген. М. Мухамед (убит през февруари 1976 г.), направен е опит да се премахне корупцията сред военните и държавните служители. През 1977 г. е извършен нов военен преврат от ген. Зия Ул Хак; страната се връща към политиката на ислямизация. През 1988 г. военното положение е отменено; подписани са Женевските споразумения между Пакистан и Афганистан (1988 г.); проведени са избори – министър-председател става Б. Бхуто (1988-1990; 1993-1996 г.); президент Сардар Фарук Ахмед Легари (от 1993 г.). През ноември 1996 Легари разпуска Националната асамблея и поисква оставката на правителството. Новите избори печели ислямистката партия на М. Н. Шариф (министър-председател от 1996). През 1998 г. е извършен военен преврат, президент става ген. Парвез Мушараф. Създаденото от Пакистан ядрено оръжие предизвиква острата реакция на Индия, която също има ядрен потенциал. През есента на 2001 г. независимо от съпротивата на ислямистките сили в страната правителството на Пакистан е основен съюзник на САЩ във войната с режима на талибаните в Афганистан. Страната е член на Движението на необвързаните държави (1979 г.) и на ООН (1947 г.).

Умира Хилбърт Нютън Луис – американски физико-химик, член на Националната АН във Вашингтон. Завършва Харвардския университет през 1896 г. Преподавател е в Калифорнийския университет в Бъркли от 1912 г. Научните му трудове са в областта на химичната термодинамика и теорията за строежа на веществата. Предлага нова формулировка на третия закон на термодинамиката, което дава възможност точно да се определи абсолютната ентропия. Разработва методи за отчитане на свободната енергия на химичните реакции, въвежда понятието “термодинамична активност” (1907 г.). През 1912-1916 г. предлага електронната теория на химичните връзки. Първи получава тежка вода D2O през 1933 г. заедно с Р. Макдоналд.

Край Сурдулица повторно е разбита британската военна мисия на майор Франк Томпсън. На 18 март български части разбиват противника при планината Чемерник.

Генерал-полковник Владимир Заимов е арестуван. Осъден е на смърт и е разстрелян на 1 юни 1942 г. за шпионаж в полза на СССР. Той е военен и политически деец, взел участие в Балканските войни (1912–1913 г.) и в Първата световна война (1914–1918 г.). Включва се във Военния съюз, като през 1934 г. застава начело на антимонархическото му крило. По същото време изпълнява длъжността инспектор на артилерията. През октомври 1935 г. е уволнен от армията заради републиканските му идеи и е изправен пред военен съд. Поради липса на доказателства е оправдан. Заимов e деец на българо-съветските дружества. Поддържа връзка с БРП и работи за осъществяване на народофронтовските инициативи. По време на Втората световна война (1939–1945 г.) изпълнява секретни поръчения на Главното командване на Съветската армия в държави от Централна и Югоизточна Европа. Оказва съдействие и на ЦК на БРП при организиране на съпротивителното движение в България (1941–1944 г.) Хитлеристкото разузнаване разкрива дейността му и затова е арестуван.

Умира Иван Горанов – български лекар, основоположник на неврологията в България. За първи път в страната разработва въпросите на училищната хигиена. Син на П. Горанов. Специализира неврология в Петербург (1901-1903 г.) при И. П. Павлов и В. М. Бехтерев. Открива частна неврологична клиника в София. По време на Първата световна война е полкови лекар на Южния фронт, където изучава уврежданията на мозъка от въздушната вълна при експлозии.

Спрян е от печат седмичникът “Утрешна България“. Обществено-политическият вестник излиза в София от 1 януари. Директор е Ал. Ганчев. Сътрудници са проф. Л. Владикин, проф. Л. Диков, проф. Г. П. Генов, д-р Д. Вълчев и др. Поставя си за задача “превъзпитанието на българския народ в духа на новото обществено съзнание, подхранвано от национализъм”.

В Борисовата градина в София е основан Македонски ученически съюз, ръководен от централен комитет: Г. Иванов, Б. Батанлиев и Ат. Пашков.

Приет е Закон за ограничаване престъпленията против личната и обществена безопасност. Той е насочен против политическите убийства.

Германският Райхстаг издава декрет, с който предава цялата власт в ръцете на новия канцлер Адолф Хитлер.
Адолф Хитлер (истинска фамилия: Шиклгрубер) е германски политик, един от създателите на Националсоциалистическата Германска работническа партия (Nationalsozialistische Deutsche Arbeitspartei). В периода 1933-1934 г. той е министър-председател на Германия, а в годините между 1934 и 1945 г. е министър-председател и държавен глава. Обявен е за главен военен престъпник след Втората световна война. Произхожда от семейството на дребен митнически чиновник в Австро-Унгария. През 1913 г. се преселва в Мюнхен. Участва в Първата световна война. След войната (1920 г.) влиза в Националсоциалистическа партия (основана през 1919 г.), активно участва в разработването на програмата на партията и скоро става всепризнат лидер. Партия начело с Хитлер и ген. Е. Лудендорф прави несполучлив опит за държавен преврат през 1923 г., за което Хитлер е осъден на пет години затвор през ноември 1923 г. В затвора започва да пише книгата “Моята борба” (“Mein Kampf”), в която излага нацистката идеология и формулира задачите на националсоциалистическото движение. За борба с Комунистическата партия в Германия, която по това време е многочислена и добре организирана сила Хитлер създава въоръжените SS (Schutzt Stafel – охраняващи) отряди (1925 г.). За борба с бойните групи на комунистите създава щурмовите отряди SA (Sturm Abteilung) (1921 г.), които са унищожени през т. нар. “нощ на дългите ножове” (30 юни 1934 г.). Идеологията на Хитлер представлява еклектика от философията на “свръхчовека” на Ницше, антисемитизма на Е. Дюринг и геополитическите теории на К. Хаусхофер. Хитлер проповядва насилие срещу всички противници на националсоциализма. Представя го като единствената идея, способна и достойна да защити интересите на работниците, селяните и дребните собственици. Парламентарните избори, проведени през есента на 1932 г., са спечелени убедително от Националсоциалистическата партия и Хитлер е назначен за райхсканцлер на 30 януари 1933 г. След като взема изпълнителната власт, нацистката партия установява в страната националсоциалистическата диктатура и въвежда тоталитарно управление. След смъртта на президента П. Хинденбург Хитлер се обявява за държавен глава като “фюрер и райхсканцлер”. Обявява всички политически партии, организации и профсъюзите извън закона и конфискува имуществото им. Остават само Националсоциалистическата партия и създадените държавни синдикати под името Германски трудов фронт. Структурите на нацистката партия се вплитат във всички държавни структури. Изградени са концлагери, в които започва да се затварят “общественоопасните” елементи и които се превръщат в оръдие за разправа с политическите си противници. По време на Втората световна война Хитлер завладява почти цяла Европа и налага навсякъде с много терор и насилие нацистката идеология. С цената на много жертви силите на демокрацията и прогреса, начело със съюзните държави, побеждават Германия и ликвидират нацизма. В края на войната Хитлер се самоубива.

Роден е Васил Мирчев – български кинорежисьор. Завършва образованието си в Полша. Първоначално работи като документалист. Първите му творби са: “Сън” (1961 г.), “Ювеналия” (1961 г.), “Исландия” (1961 г.), “Продължаваща поема” (1966 г.), “Поздрав от Черноморието” (1967 г.), “Робинзон Крузо” (1967 г.), “Продължава да живее” (1967 г.), “Вариации върху една тема” (1968 г.), “Отечество” (1970 г.), “200 милиарда” (1971 г.), “Българинът и автомобилът” (1974 г.). В игралното кино дебютира с екранизацията по романа на Г. Марков “Мъже” (1966 г.). Работи едновременно в телевизията и киното: “Магарето” (1968 г.), “Танго” (1969 г.), “Голямата победа” (тв, 1972 г.), “Бялата одисея” (1973 г.), “Снаха” (1976 г.), “Ленко” (тв, 1978 г.), “Гонитба” (тв, 1980 г.), “Неочаквана ваканция” (тв, 1981 г.), “Една одисея из Делиормана” (тв, 1983 г.), “Горещи следи” (тв, 1986 г.), “Чисто нови момчета” (тв, 1989 г.). През 1993 г. създава документалния филм “Художникът Дечко Узунов”.

В Милано Бенито Мусолини създава първата фашистка организация – “Fasci di Combattimento”, откъдето идва и самият термин.
Бенито Мусолини, (наричан Дуче) е италиански държавник и диктатор. Емигрира в Швейцария, където се занимава със социалистическа дейност. Изгонен е за пропаганда. В Италия основава органа “Класова борба”, в който се обявява против завоевателната политика спрямо Триполитания. През 1912 г. става директор на италианския социалистически вестник “Аванти”. Избухването на Първата световна война го отдалечава от официалния социализъм. Основава вестник “Пополо д’Италия”, в който се обявява за намеса във войната на страната на Съглашението. Когато Италия влиза във войната, Мусолини се бие на фронта, ранен е и е уволнен от служба. През 1919 г. основава сдружението на фашите (fasci), което си поставя за цел да се бори отначало за задоволяване на италианските националистични амбиции, а после – да противодейства със сила на напредъка на болшевизма. След двугодишна борба свиква на конгрес в Неапол своите привърженици “черноризци” и потегля с тях срещу Рим (октомври 1922 г.), където завзема властта без съпротива. Управлението на Мусолини е под форма на диктатура. От 1922 г. до 1943 г. е министър-председател на Италия. Правителството му води завоевателна политика съвместно с хитлеристите. На 28 април 1945 г. е заловен при бягството си за Швейцария на брега на езерото Комо. Осъден е на разстрел от импровизиран съд с председател партизанския командир Валтер. Трупът му е окачен с главата надолу на една бензиностанция на Пиаца Лорето, Милано.

Потушено е въстанието, избухнало след като чети на ВМРО взривяват жп мост при Валандово на 20 март. Повече от 6000 македонски българи се спасяват в България.

Роден е Акира Куросава – японски кинорежисьор. Учи в Японската художествена академия в Токио, но изоставя приложното изкуство заради киното. Става сценарист и асистент-режисьор. От 1943 г. е самостоятелен постановчик. Постига бърз успех и през 1959 г. основава собствена филмова къща. Твори под влияние на европейската литература и западното кино. “Вратата Рашомон” (1950 г.) налага японското кино в Европа. Отделя голямо внимание на екранизациите – “Идиот” (1951 г.), “На дъното” (1957 г.), “Замъкът на паяците” (1957 г.), “Червената брада” (1965 г.). Снима филми за съвременността – “Да се живее” (1952 г.), за средновековните самураи – “Седемте самураи” (1954 г.), “Кагемуша” (1980 г.), “Ран” (1985 г.). Неговият първи цветен филм е “Додескаден”. Често главен изпълнител във филмите му е Т. Мифуне. Други негови филми са “Санширо Сугаита” (1943 г.), “Най-красивите” (1944 г.), “Този, който настъпва тигъра по опашката” (1945 г.), “Не съжаляваме за младостта си” (1946 г.), “Пияният ангел” (1948 г.), “Скандал” (1950 г.), “Записките на живия” (1955 г.), “Да спиш добре като лошите хора” (1960 г.), “Телохранител” (1961 г.), “Рай и ад” (1963 г.), “Сънища” (1990 г.), “Мечтите на Куросава” (1990 г.), “Рапсодия през август” (1991 г.), “Мададайо” (1993 г.). Акира Куросава умира през 1998 г.

Умира Филип Тотю (Тодор Тодоров Станчев) – български революционер. През 1840 г. учи в Търново, а след 1842 г. се заловя с търговия. След едно спречкване с турците около 1850 г. той забягва с неколцина другари и дълго обикаля из Търновско, Еленско и др. По-късно преминава на юг от Стара планина и действа в Новозагорско. На няколко пъти Филип Тотю е залавян и затварян в Търновския и Сливенския затвор, но успява да избяга и отново става хайдутин. Властта дава големи награди за главата на Хвърковатия Тотю, както го наричали. След като бяга от Сливенския затвор през 1863 г., се прехвърля в Румъния. За да прикрие следите си, променя името си на Тотю. Там се запознава с Г. С. Раковски и под негово влияние осъзнава нуждата от организирана борба за освобождението на България. На 17 май 1867 г. начело на чета от 35 души Филип Тотю преминава р. Дунав при Свищов. Целта е да се съедини в Стара планина с четата на П. Хитов, преминала Дунав на 29 април. В гората Пустията при с. Върбовка, Севлиевско, четата е обградена от военни части и башибозуци. През нощта оцелелите се изтеглят към Балкана. Филип Тотю с още 4 души се стигат до Стара планина в района на Юмрукчал (дн. Ботев връх), където се срещат с четата на П. Хитов. От там заедно се отправят за Сърбия. Там участват във Втората българска легия. След това Филип Тотю се установява в Румъния. Непрекъснато е дирен, арестуван, той постоянно мени местожителството си и е принуден да замине за Русия, където престоява по-дълго време, ползвайки руска държавна пенсия. През 1875 г., когато избухва въстание в Босна и Херцеговина, Христо Ботев е натоварен от БРЦК да обиколи южноруските градове, за да набере средства, оръжие и българи – офицери на руска служба. Ботев трябва специално да се срещне с Филип Тотю. До него той носи и специално писмо от комитета. Филип Тотю заминава за Румъния, но потушаването на Старозагорското въстание 1875 г. осуетява преминаването му с чета в България. През 1876 г. той участва в Сръбско-турската война и преминава с чета в Северозападна България, но четата му е отблъсната. След войната се завръща в Русия и участва в Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.). След Освобождението Филип Тотю живее в с. Две могили и в Русе. Занимава се със земеделие и получава скромна пенсия за участието в националноосвободителните борби.

Умира Георги Сугарев – македонски революционер, функционер на ВМОРО. Заедно с четата си той е обкръжен в с. Паралово, Битолско. Всички загиват.
Сугарев завършва Битолската българска гимназия и учителства в Кичевско, Демирхисарско и др. През 1901 г. Сугарев участва в четата на Н. Русински в Демирхисарско. През следващата година става войвода на чета в Битолско. По време на Илинденско-Преображенското въстание той е войвода на въстанически отряд. След въстанието остава в Македония и заедно с Д. Груев и Хр. Узунов възстановява революционната организация в Битолско, Кичевско, Ресенско, Демирхисарско. Сугарев участва в Прилепския конгрес на Битолския революционен окръг през 1904 г.

Братята Орвил и Уилбър Райт получават патент за построения от тях в САЩ самолет. Братя Райт са американски авиоконструктори и летци. Монтират на конструиран от тях планер двигател с вътрешно горене и на 17 декември 1903 г. извършват няколко полета с продължителност до 59 сек. През 1908 г. първи осъществяват полет с пасажер на борда.

Умира доктор Константин Стоилов – български държавник и политик, юрист. Той учи в родния си град, след което продължава образованието си в Робърт колеж в Цариград. След кратко учителстване (1871–1872 г.) следва право в Хайделбергския университет и го завършва с докторат. Допълнително слуша лекции и по френско гражданско право в Париж. След завръщането си в България Стоилов е член на Пловдивския губернски (апелативен) съд. Скоро след това е повишен като председател на Софийския губернски съд. В качеството си на висш съдебен магистрат участва в Учредителното събрание 1879 г. в Търново. Той е един от лидерите на оформилото се в него консервативно течение, което след закриването на събранието се оформя и като самостоятелна политическа партия под същото име. Стоилов е депутат в Първото ВНС и участва в излъчената от него парламентарна делегация за поднасяне акта на принц Александър Батенберг за избирането му за български княз. С проявената широка ерудиция той привлича вниманието на българския владетел, който го кани за свой частен секретар, а после го назначава и за секретар на Политическия си кабинет. Стоилов заема отговорни държавни постове: министър на външните работи и изповеданията (14 януари–3 март 1883 г.), министър на правосъдието (7 септември–31 декември 1883 г.). Във Временното правителство на П. Каравелов, съставено след детронирането на княз Александър I Батенберг, отново е министър на външните работи и изповеданията (12–16 август 1886 г.). В следващия кабинет, възглавен от д-р В. Радославов, му е поверено Министерството на правосъдието (16 август 1886 г.–28 юни 1887 г.). Междувременно през октомври 1886 г. е включен в състава на делегацията, излъчена от III ВНС, която заминава за Европа да търси нов кандидат за българския престол на мястото на абдикиралия княз Александър I Батенберг. След падането на Радославовото правителство Стоилов е натоварен от регентите със съставянето на новия кабинет, в който поема и Министерството на правосъдието (28 юни–20 август 1887 г.). Като министър-председател Ст. Стамболов го кани отново да възглави Министерството на правосъдието (20 август 1887 г.–12 декември 1888 г.). Напускайки Стамболовия кабинет, Стоилов се отдава на адвокатска практика. В началото на 90–те г. на ХIХ в. отново се включва в политическия живот на Княжеството и става един от лидерите на Съединената легална опозиция. След правителствената промяна от май 1894 г. княз Фердинанд I му възлага съставянето на следващия кабинет, в който поема и портфейла на Министерството на вътрешните работи. При последвалата през февруари 1896 г. правителствена реконструкция Стоилов отстъпва Министерството на вътрешните работи на Н. Бенев и възглавява освободеното от Гр. Начович Министерство на външните работи и изповеданията. След като постига помирение с Русия през февруари 1896 г., в резултат на което княз Фердинанд I е признат за законен владетел, настъпва охлаждане на отношенията му с Двореца. Това впоследствие довежда и до оставката на възглавявания от него кабинет януари 1899 г. Минавайки в опозиция, Стоилов отново се отдава на адвокатска практика, без да прекъсва активната си политическа дейност. Съсредоточава вниманието си към основаната от него още през 1894 г. Народна партия.

Родена е Златка Чолакова – българска писателка. Завършва славянска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски” през 1922 г. Работи като учителка в Радомир (1923-1924 г.) и в София (1924-1947 г.). Редактира сп. “Детски свят”, страница във “Вестник на жената” и излязлата в няколко броя училищна библиотека “Антим I”. Член е на Съюза на българските писатели. Посещава почти всички европейски страни, Египет, САЩ, СССР (през 1944 г.), Япония, Индия. Издава: “До Египет и Палестина” (1927 г.), “Някогашните наши столици” (1928 г.), “При маджари и немци” (1930 г.), “Из Добруджа” (1933 г.), “Приказни страни” (1933 г.), “Бачо Киро” (1935 г.), “Америка” (1937 г.), “Песента на фиорда” (1939 г.), “Свободата на Македония” (1942 г.), “30 дни в Съветите. 1944” (1945 г.), “Недопята песен” (1947 г.), “Къдрие” (1953 г.) и др.

Роден е испанският художник Хуан Грис. Учи за инженер в Мадридското училище по изкуства и производства (1902-04 г.). През 1906 г. се мести в Париж и започва да създава рисунки в стил Art Nouveau за вестници. Сближава се с художниците-кубисти, най-забележимото му познанство е с Пабло Пикасо, и скоро развива собствена версия на кубизма – синтетичен кубизъм, чийто стил е по-строг и изчислен, отколкото при другите творци-кубисти. Творбите му, обикновено рисувани от натура, се характеризират с остри геометрични композиции. Техниките му включват ползването на хартиени колажи. Хуан Грис също така създава скулптури, книжни илюстрации и декори и костюми за балета на Сергей Дяилиев.

Роден е Роже Мартен Гар – френски писател. Главното му произведение е многотомният роман-епопея “Семейство Тибо” (Нобелова награда – 1937 г.). Във формата на политически роман представя широка картина на френската действителност в началото на ХХ в. Автор е още на романа “Жан Бароа” и повестта “Старата Франция”. Последното му произведение е “Автобиографични и литературни спомени” (1955 г.).

Умира Николай Рубинщайн – руски пианист, диригент и педагог. Брат на А. Г. Рубинщайн. Завършва Юридическия факултет на Московския университет през 1855 г. Концертира с голям успех още като студент. През 1860 г. по негова инициатива и под негово ръководство е създадено Московското отделение на Руското музикално дружество, участва като диригент и солист в неговите симфонични и камерни концерти. Същата година открива Музикалните класове, на чиято основа през 1866 г. е създадена Московската консерватория (Рубинщайн е неин директор и проф. до края на живота си). Негови възпитаници са С. И. Танеев и А. И. Зилоти. Той е голям интерпретатор и популяризатор на творчеството на П. И. Чайковски. Чайковски му посвещава своето трио за пиано „В памет на великия артист“ (1882 г.). Автор е на пиеси за пиано, романси и други музикални произведения.

Открито е второто ОНС. Председатели са Петко Каравелов (23-25 март), Петко Р. Славейков (26 март – 29 ноември), Никола Сукнаров (от 29 ноември). И тримата са либерали.

Роден е Константин Мутафов – български драматург, театрален критик и преводач. Завършва гимназия в родния си град Русе и драматична школа във Флоренция. Негови драми са “Иуда” (1914 г.), “Пленникът в Трикери” (1917 г.), “Дядо Климе” (1917 г.), “Омуртаг” (1925 г.), играни с успех и в Народния театър – София; “Над живота” (1906 г.), “Убитата лисица” (1933 г.) и два тома детски пиеси (1928 г. и 1929 г.). Мутафов има и редица разкази, печатани в периодични издания.

Към Българското читалище в Цариград се основава Българско благодетелно братство “Просвещение”. Основано е от П. Р. Славейков и негови съратници с цел да просвещава децата на бедни български занаятчии, дошли да търсят препитание в столицата на Османската империя и в близките около нея селища. “Просвещение” открива редица училища, които снабдява с библиотеки, учебни пособия, книги, вестници и списания. То просъществува до обявяването на Руско-турската освободителна война. Сред по-известните ученици, поддържани от братството, са Трайко Китанчев, Георги Измирлиев и др.

Лайпцигският университет присъжда на професор Фридрих Ницше докторска степен за публикуваните му статии. Ницше е основоположник на философията на живота. Първоначално се увлича от древногръцката култура, за кратко е под влияние на позитивизма. Ницше продължава идеалистическата линия на Шопенхауеровия волунтаризъм, като си поставя за задача да преодолее неговия песимизъм и съзерцателност. Според него „волята за власт“ е първична движеща сила, с която се обяснява поведението на човека и цялата човешка история, и нейно висше въплъщение е „свръхчовекът“. Той е господар на себе си и затова господства и над останалите, като признава за единствен критерий за доброто и злото собствената си воля. „Свръхчовекът“ издига в свой култ силата във всичките й форми. Ницше е привърженик на социалния дарвинизъм. По-важни негови съчинения са: „Произходът на трагедията“ (1871 г.), „Ненавременни размишления“ (1872-1876 г.), в които се откроява като горещ почитател на Вагнеровото творчество, „Тъй рече Заратустра“ (1883-1891 г.), „Отвъд добро и зло“ (1886 г.), „Към генеалогията на морала“ (1887 г.), „Веселата наука“ (1882 г., 1969 г., на бълг. 1994 г.), „Зора“ (1881 г.), „Случаят Вагнер“ (1888 г.), „Ницше contra Вагнер“ (1889 г.), „Генеалогия на морала“ (1887 г.), „Ето човека“ (1888 г.), „Антихрист. Опит за критика на християнството“ (1888 г.), „Залезът на боговете“ (1889 г.) и незавършената „Воля за власт“ (1887-1888 г., публикувана посмъртно).

Със султански ферман с. Самунджиево е преименувано на Орхание и получава статут на град, център на кааза. От 1934 г. градът се нарича Ботевград.

Роден е Лудвиг Квиде, немски пацифист и историк. През 1907 г. е избран в баварския парламент, в периода 1919-22 г. е член на народното събрание на Ваймар, а по-късно служи в Райхстага. Неуморим в нападките си срещу немския империализъм, Квиде е хвърлен за кратко в затвора заради брошурата си “Caligula: eine Studie über römischen Cäsarenwahnsinn” (“Калигула: изследване върху една цезарова римска лудост”) от 1894 г. Във въпросния труд образът на Калигула пресъздава този на император Уилям ІІ. Като водещ поддръжник на Лигата на нациите Квиде споделя Нобеловата награда за мир от 1927 г. заедно с Фердинанд Бюисон. Квиде живее в изгнание в Швейцария по време на Първата световна война и отново след издигането на Хитлер на власт.

Руските войски преминават р. Дунав и завземат по-важните турски крепости в района на Северна Добруджа – Исакча, Мачин и Тулча. Крайната цел на руското настъпление е Силистра.

Умира Стендал (псевдоним на Анри-Мари Бейл) – френски писател. Той е един от основоположниците на критическия реализъм. Автор е на романите “Арманс, или Сцени от парижкия живот” (1827 г.), “Люсиен Льовен” (1834-1835 г.), “Червено и черно” (1830 г.), “Пармският манастир” (1839 г.), на повести, мемоари (“Животът на Наполеон”, 1817-1818 г.; “Мемоари за Наполеон”, 1836-1838 г.), трудове върху изкуството (“История на живописта в Италия и Рим”, 1817 г. и др.), на психологическата студия “За любовта” (1822 г.) и др.

В бостънския вестник “Morning Post” за първи път се появява изразът “O.K.” като шеговито съкращение на неправилно написаното “oll korrect” – това е една от версиите за произхода на популярния американизъм.

В Англия е забранена търговията с роби.

Роден е Пиер Симон Лаплас – френски астроном, математик, физик, философ, член на Парижката Академия на науките от 1785 г., член на Френската академия от 1816 г. Автор е на класически трудове по теория на вероятностите и небесна механика (динамика на Слънчевата система като цяло, устойчивост на Слънчевата система и др.) Систематизира и обобщава откритията на Нютон, Халей, Д’Аламбер и Ойлер върху следствията на земното притегляне. Негови съчинения са “Аналитична теория на вероятностите” (1812 г.), “Трактат по небесна механика” (т. 1-5, 1798-1825 г.); има много трудове по теория на диференциалните уравнения, математическа физика, акустика, геодезия. През 1796 г. предлага космогонна хипотеза (хипотеза на Лаплас) за произхода на Вселената. Представител е на механистичния детерминизъм.

Катерина Медичи признава правата на френските хугеноти, с което настъпва краят на Втората хугенотска война. Хугенотските войни (1562-1594 г.) по форма са религиозни войни между католици и хугеноти. Католическият лагер се ръководи от могъщия дом на херцозите Гизи. Калвинистката (хугенотска) партия се възглавява последователно от Бурбонските принцове (наварския крал Антоан, Анри III Наварски, принц Конде), от адмирал Колини и др. Войните започват с клането на хугеноти в градчето Васи през пролетта на 1562 г. и продължават 30 години с прекъсвания. Първите три Хугенотски войни (1562-1563 г., 1567-1568 г., 1568-1570 г.) завършват с мира в Сен Жермен, според който хугенотите получават 4 крепости в Южна Франция и политически привилегии.

Папа Николай ІV изпраща архидякон Антибар Мартин с писма до българския цар Георги І Тертер и търновския патриарх Йоаким ІІІ. Папата настоява те да се присъединят към Лионската уния и да признаят върховенството на Римската църква. Папският ход не дава резултати, но римският първосвещеник нарежда на францисканските монаси да активизират дейността си в България и другите източни страни. Францисканците първоначално са странстващи монаси, проповядващи на народен език отказ от всички блага и обет за бедност. През средновековието орденът се превръща в опора на папството.

Стефан Драгутин и неговият брат крал Стефан Урош ІІ Милутин обединяват силите се срещу Дърман и Куделин, управляващи областта Браничево. Самостоятелните български владетели Дърман и Куделин претърпяват поражение. Изтеглят се на север от р. Дунав и търсят помощ от татарския хан Ногай. Браничевската област е откъсната от българската държава и е включена във владенията на Стефан Драгутин. Това провокира похода на владетеля на Видинска област Шишман срещу сръбските братя. В отговор сръбските войски превземат Видин, но след намесата на татарския хан Ногай са принудени да се оттеглят. Добрите взаимоотношения между Видинското деспотство и Сърбия са гарантирани с два династически брака – на Шишман с дъщерята на сръбския велможа Драгош и на Михаил Шишман с Ана, дъщерята на крал Милутин.