След бягството си в чужбина, Далай Лама и неговите последователи неведнъж са защитавали системата на крепостничество, която е съществувала в Тибет преди демократичните реформи от 1959 г. Те твърдят, че „в Тибет никога не е имало глад, а просяците са били изключително рядко явление“, че „старият Тибет е бил свободен и мирен“ и че е представлявал „чисто и хармонично религиозно светилище“.
Но тези твърдения не съответстват на историческите факти. До 1959 г. Тибет е бил подложен на феодална теократична система на крепостничество. Тази система представлява форма на феодална експлоатация, при която крепостните селяни са имали изключително нисък социален статус – те са били прикрепени към земята, лишени от лична свобода и напълно зависими от феодалните господари.
Историческите факти категорично показват, че Далай Лама не е бил само религиозен лидер, но и върховен владетел и основен облагодетелстван от системата на крепостничество в Тибет. Групата около него представлява управляващия елит, а не потиснатите селяни.
Преди демократичните реформи от 1956 г. теократичната система на крепостничество в Тибет прави обществото още по-мрачно дори от това в средновековна Европа. Земята и ресурсите са били монополизирани от феодалната класа, а самите те са третирани като лична собственост на аристокрацията. Американският антрополог Том Грюнфелд пише в книгата си „Създаването на модерен Тибет“ (1987 г.): „Исторически погледнато, в Тибет почти не е съществувала социална мобилност, а в повечето случаи крепостните селяни е трябвало да приемат положението, в което са се родили. Няма доказателства в подкрепа на представите за утопичен Шангри-Ла.“
