- Почетният гражданин на град Добрич – доц. д-р Ташо Ташев, добруджанецът по род, душа и дух, пред НДТ и ndt1.eu
25.09.2026 г. Лекарят доц. д-р Ташо Ташев беше удостоен със званието „Почетен гражданин“ на Добрич на тържествено заседание на Общинския съвет по случай празника на града. Събитието се състоя в Концертна зала „Добрич“. Доц. д-р Ташо Ташев е роден в Добрич през 1936 г. Той е сред основателите на Отделението за бърза медицинска помощ в Окръжната болница в града и създава модел за спешна токсикологична помощ, признат през 1990 г. за национален модел. Бил е дългогодишен общински съветник и председател на Общинския съвет на Добрич в периода 1999–2003 година. БТА
Интервю на Румен Николаев
– Кога и къде сте роден?
На 22 февруари 1936 г. в София. Баща ми е емигрирал от окупирания от румънците Добрич и Добруджа през 1933 г. Затова съм роден в София. Баща ми е бил също председател на добруджанското дружество в Хасково на изселилите се добруджанци.
– Кога се завърнахте в Добрич?
Още на 26 септември 1940 г., на другия ден, след като градът и Южна Добруджа се завърнаха в пределите на България.
– Как ви изглеждаше Добрич тогава, при завръщането ви?
Пълен с файтони – това ме впечатляваше силно като 4-5-годишно дете. Имаше голям пазар. Живеехме на главната улица тогава – „Цар Борис Трети“, после стана „Георги Димитров“. Животът вървеше пред очите ни. Тук в града учих, завърших средно образование и отидох студент в София на 17 и половина години.
– Как избрахте медицината за висше образование?
По семейни причини (доц. д-р Ташев се смее). Традиция. Баща ми бе лекар, завършил е в Грац, Австрия. Майка ми също е учила медицина в Унгария. Съпругата ми също следва медицина. Знаем се още от 1953 година от университета. По-късно създадохме семейство. Все доктори сме – дъщерята, синът, зетят, снахата, внучките.
– Вие сте земеделски деятел, от богат род и родители, учили в чужбина, имали сте чифлик. Как ви позволиха да следвате медицина в ония години? Земеделският младеж Петър Станчев е трябвало да чука камъни с години, за да му позволят да се яви на изпити, да следва и стане доктор. Така ми разказа дъщеря му арх. Боряна Станчева. Други земеделски младежи също са чукали камъни, но не им дали да следват заради убеждения, родители, потекло. Затова ви питам.
При мен беше по-лесно заради баща ми. Уважаваха го, но не е само това. Преди девети септември 1944 г. се случва да го извикат в полицейски участък в Тошево. Има там пребит заловен. Полицаите карат баща ми да подпише, че онзи е умрял от сърдечен удар. Трябвал им подписът му, за да го довършат. Баща ми отказва: как така, човекът е жив, има още живот в него! И не подписва акта. Има още подобни случаи – подписвай и да го приключваме! Как да подпише такова нещо, то си е направо смъртна присъда, а човекът е жив и ще живее. Като младеж в ония години преди 1944-а залавят Иван Станчев, бият го в полицията в Добрич, спукват му тъпанчето на ухото и пак викат баща ми да подписва по късата процедура. Отказал отново – как тъй, младеж, може нещо да е сгрешил, ама да го унищожат жив. Затова и Иван Станчев (после стана кмет на Добрич, преди това воюва в Отечествената война) обичаше татко, уважаваше го, а край него и мен. Виж, Вида Димитрова управляваше града и околията, не ме обичаше. Тя обичаше да властва, да командва. Нарежда: да дойде доктор Ташев да ми прегледа, прочисти, промие ухото! Е, отговарям, като е толкова на зор, тя да дойде в кабинета. Та, по време на народния съд през 1945 г. оцелели благодарение на баща ми от предните години свидетелстват и това помага после на доктор Ташев при новата власт.
– Като дете сте имали чифлик в Генерал-Тошевско? Какво представляваше той?
Няколко стари турски къщи и земя, животни. Научих се малък да яздя коне, да ги впрягам, разпрягам, водя на паша, карах каруци. Детски занимания в помощ на родители, близки.
– Откъде идва родът ви?
От Котленския край, Сливенско. Отпреди 200 години имаме запазено родословие. Издадохме и книга.
– Живеете вече над 90 години, с бодър дух, винаги ведър, сърдечен. Какво помага най-много за подобно дълголетие?
Генът – на първо място. После – семейството, здравото семейство, семейната среда. Да имате повече общо: като се приберете вкъщи да са близки интересите ви от ежедневието, а не един на една, а друг на друга страна. Взаимна помощ да сте си. На трето място идва лечението – да бъде на ниво. После – профилактиката. Никога не съм пушил. Пия умерено, според случая. Пето – да си обичаш работата. При мен е като хоби, не ми е тежала никога; напротив, радвал съм се като ме викат посред нощ – значи съм нужен.
– Колко пациенти си имал приблизително като доктор?
(Доц. д-р Ташо Ташев се замисля и започва да пресмята.) От 1 февруари 1961 г. до 31 март 1993 г. Около 200-250 хиляди трябва да са. Радвам се, като ме спрат и ми припомнят кога и как съм ги лекувал. Голяма награда ми е. Преди много години ме спираха и благодаряха също и заради баща ми: той не е връщал пациенти, щото са нямали пари. Даже в някои случаи им е давал пари покрай рецептата и да отидат в аптеката да си закупят лекарствата. Това възпитание и уважение от родителите премина и при мен през годините. Вярвам да съм го предал и на децата ни.
– Къде са те?
Дъщерята завърши медицина. Беше ръководител в София при допускане и контрол на нови лекарства. И сега работи в подобна сфера. Синът е лекар в САЩ, Пенсилвания. Живее в къща, в престижен горист регион за средна класа в Щатите. Внучките също се насочват към медицината. Говорят чудесен български език, без акцент. Обичат да идват редовно в България.
– Не сте роден в Добруджа или Добрич по акт за рождение, но сте пълнокръвен добруджанец, с два века местно родословие, предци тук. Не сте ли искали да отидете във Варна или София, да останете там?
Не. Чел съм лекции на студенти от Варна. Предлагали са ми и там, и в София преподавателска, научна и лекарска практика на високо ниво. Не приех. Бил съм организационен секретар на национални и международни конференции със светила в различни области на медицината. Познаваха ме и ме признаваха далеч от Добрич и преди промените на десети ноември 1989 г., тогава град Толбухин. Въпреки че бях и си останах земеделец по убеждение дълги години от 1967 г. насам, управляващите и преди, и след това ме уважаваха най-вече заради отдадеността ми в професията. Можех да отида и остана в столицата или във Варна, но в Добрич и Добруджа ми е най-хубаво. Съпругата ми е от Югозападна България, ала отдавна си е и тя добруджанка. Всеки път, като изкачим с автомобил към платото над Аксаково по пътя за Добрич, абе, душата ни се отваря към равнината, Добруджа. Тя ми е сърцето откакто се помня.
– Вече като почетен граждани на Добрич, вероятно като първи земеделски деятел с такава висока награда, с родители с истинско европейско обучение и възпитание преди Втората световна война, след толкова десетилетия в мисия за здравето и добруването на хората тук, от висините на 90-годишния Ви пълноценен живот, какво пожелавате на добричлии, добруджанци, читателите на „Нова добруджанска трибуна“?
Да обичат родното си място, родния край. Да има повече единство и любов помежду ни. Да носим винаги Добруджа в сърцето си и да сме достойни граждани на Отечеството. И – да ни помнят с доброто за другите хора.
