ДЕНЯТ НА ДОБРИЧ – 25 СЕПТЕМВРИ! ЧЕСТИТ ПРАЗНИК, ДОБРУДЖАНЦИ!

• След подписване на Ньойския мирен договор Южна Добруджа (и град Добрич) е в границите на Румъния. Борбата срещу румънската окупация продължава до 1940 г., когато е подписана Крайовската спогодба и Южна Добруджа е върната на България. На 25септември 1940 г. българската армия влиза в Добрич. На тази дата се чества Денят на град Добрич.

Като празник на града 25 септември се чества от 1990 година, когато официално е отбелязана 50-годишнината от възвръщането на Южна Добруджа и с Указ № 87 от 19.09.1990 г. на президента на Република България бе възстановено старото име на града – Добрич.

КРАЙОВСКАТА СПОГОДБА е договор, подписан в гр. Крайова на 7 септември 1940 г., между България и Румъния, след блестяща международна дипломация на цар Борис III, защото, по силата на Ньойския договор от 27 ноември 1919 г., Румъния си присвоява Южна Добруджа. Борбата срещу румънската окупация продължава до 1940 г. На 7 септември преди 70 години е подписана Крайовската спогодба, с която Южна Добруджа е върната на България. На 25 септември 1940 г. българската армия влиза в Добрич.

УСЛОВИЯТА НА СПОГОДБАТА налагат Румъния да върне на България Южна Добруджа. На 19 август 1940 г. протичат мъчителни и трудни преговори между двете държави. Румънската страна се стреми да направи възможно най-малки отстъпки, но в крайна сметка на нея и? се налага да върне южната част на Добруджа на Царство България. Така 88 000 румънци, заселени от румънските власти, когато територията на Добруджа е окупирана от Румъния, са принудени да напуснат и да се преселят на север, докато 65 000 българи от северната част емигрират в родината България. Те идват само с това, което са можели да носят, и със своите стада, като са оземлени със земята, отнета от румънските власти в първото десетилетие на окупацията от другите българи в полза на румънските заселници.

РЕШАВАЩАТА ГОДИНА ЗА СЪДБАТА НА ЮЖНА ДОБРУДЖА Е 1940. Тогава всички съседни държави, освен Гърция, както и великите сили са съгласни, че за запазване на българския неутралитет трябва да се направят отстъпки и то за територията, която всички смятат за безспорно българска – Южна Добруджа. Повратният момент, който служи като катализатор за процесите, свързани с ревизионизма към румънската държава е започналата на 10 май 1940г. германска офанзива на Западния фронт.

КАТАСТРОФАЛНОТО ПОРАЖЕНИЕ НА СЪЮЗНИЦИТЕ до голяма степен унищожава международния им престиж. В същото време, докато германските войски са на запад, СССР се чувства с развързани ръце и на 26 юни 1940г. предава нота до румънското правителство, с която иска предаване на Бесарабия на Съветска Русия. В противен случай ще започнат военни действия. При това положение единствената помощ за Румъния може да дойде от страна на силите на Оста. Румънските власти дори предвиждат окупация на държавата от германски войски, за да се запази териториалната цялост на страната.

НИТО ТРЕТИЯТ РАЙХ, НИТО ИТАЛИЯ МОГАТ да се ангажират във война срещу Съветският Съюз. Те съветват Румъния да отстъпи. В същото време на Унгария е дадено да се разбере, че Оста не може да подкрепи военно разрешаване на въпроса с Трансилвания. Предварително са отправени и предупреждения към България. Турция намираща се под английско влияние също отправя заплахи за военна намеса в случай на нарушаване на българския неутралитет. Българската дипломация, за разлика от унгарската не смята, че моментът ще бъде изпуснат. Започва изключителна активност пред представителите на великите сили. Съветският съюз отдавна е признал българските претенции. Добрите отношения със САЩ датиращи още от времето преди Първата световна война и непострадали от нея, както и разбирането от страна на американското общество и управляващи към българския национален въпрос също са налице.

С ОГЛЕД НА ЗАСТРАШЕНОТО СИ ПОЛОЖЕНИЕ РУМЪНИЯ се обвързва изключително със силите на Оста. С това идва и отхвърлянето на английското покровителство, а от там признаването от страна на Великобритания на българските искания спрямо Южна Добруджа. Остава да се убедят Германия и Италия. Последната е в изключително добри отношения с България и българските дипломати своевременно я уведомяват за всяка своя стъпка. За спечелване на германската подкрепа допринася успешното разиграване на “руската карта”. Претенциите на Русия за доминация в България, предложенията за пакт за взаимопомощ и неимоверното увеличаване на руското влияние при евентуално получаване на Южна Добруджа с руско посредничество притесняват Германия. Това важи с пълна сила, при положение, че и Третият Райх и СССР виждат в своя пакт за ненападение само временна мярка преди неизбежния сблъсък.

ТЕЗИ ГЕРМАНСКИ ОПАСЕНИЯ успешно се подхранват от българските официални власти, които шантажират Германия, но с оглед на обстоятелствата желаят получаването на Южна Добруджа именно чрез съдействието на Райха. Последният разбира последствията за своята сигурност при установяването на руско “влияние” в България и в множество разговори, включително в личен такъв между министър-председателя Богдан Филов и Адолф Хитлер дава гаранции за връщането на Южна Добруджа на България.

В СЪЩОТО ВРЕМЕ НИЩО НЕ СЕ ПРЕДЛАГАпо отношение на живеещото поне от век в Северна Добруджа българско население, при положение че земята на румънските колонисти на юг, преди това е била отнета от коренното българско население. Тези причини, както и решението на втория Виенски арбитраж, което връща Трансилвания на Унгария фактически прекъсват преговорите, въпреки гаранциите на румънското правителство че двата процеса текат независимо един от друг. По повод на стагнацията Богдан Филов и Иван Попов/външен министър/ предлагат окупация на Южна Добруджа.

ЦАР БОРИС III ОТКЛОНЯВА ТЕЗИ ПРЕДЛОЖЕНИЯ И СЕ ОБРЪЩА КЪМ РИМ И БЕРЛИН.От там следват телеграми до Букурещ/съответно на 6 и 5септември/, в които румънското правителство е обвинено в неспазване на договореностите и саботиране на преговорите. По това време, особено след Виенския арбитраж /30 август/ режимът на Карол II е загубил всичките си поддръжници в румънското общество. Това дава повод на новия министър-председател генерал Йон Антонеску да поиска абдикация на краля в полза на неговия малолетен син Михай. На 6 септември 1940 г. той подписва абдикацията си.

СЛЕД ПРИЛОЖЕНИЯТ ГЕРМАНСКИ И ИТАЛИАНСКИнатиск на 7 септември 1940г. е подписан Крайовският договор, по силата на който Южна Добруджа се връща на България. Предвижда се размяна на равен брой румънски колонисти от Южна и българи от Северна Добруджа. Това показва, че не всички български поселения на север са ликвидирани. Към тази размяна трябва да се пристъпи в срок от три месеца. Българската държава трябва да изплати 1 милиард леи обезщетение за румънската собственост в Южна Добруджа. А българските “преселци” от Северна Добруджа могат да вземат със себе си само това, което могат да носят, но не и злато.
Но несправедливите от финансова гледна точка условия нямат значение за българите. На 21 септември добруджанското население посреща възторжено българската войска.

ЗА ИМЕТО НА ГРАД ДОБРИЧ

Историята за създаването на нашия град е обвеяна в легенди и предания, това се отнася и за неговото име. Най-популярната легенда е за турския търговец Хаджиоглу Бакалина. Пътувайки с керван, той спрял на този своеобразен кръстопът, построил къща и с течение на времето около нея възниква селище. За съжаление няма никакви доказателства в подкрепа на тази романтична история. За първи път срещаме името на града в данъчен регистър, който е датиран към 1526–1527 г. Населеното място е наречено Хаджиоглу и е малко село – описаните домакинства са 14. През 1557 г. полския посланик(пратеник) в Османската империя Отвиновски пътувайки за Цариград, в своя дневник нарича града Малък Базарджик. Самата дума Пазарджик, съдържаща в себе си умалителното „джик“, ни дава значението „малък пазар“. През 1569 г. друг полски посланик – Тарановски отново споменава града.  Интересен документ е регистърът на джелепкешаните от  1573 г. Там е упомената „касабата Пазарджик“. Този списък прибавя нов нюанс по темата за името на града. Това е исторически период в който градът е населен предимно с мюсюлмани. Прави впечатление, че от 39 джелепкешани 23 са хаджии. Изключено е в тези опасни времена толкова много хора да са ходили до Мека. През 60-те години на двадесети век Руси Стойков изследва имената и установява, че те са с арабски произход за разлика от имената в същия регистър на хората от Провадийска и Шуменска каза, които са с тюркски произход. Най-вероятно тези „хаджии“ или техни предци са преселвани от арабския полуостров след походи на султаните Селим и Сюлейман Великолепни. Може да допуснем, че не само сред джелепкешаните, а и в други обществени прослойки е имало от тези хора. Арменските пътешественициСаркисАпеха и Самуел Лехаци, преминали през града, съответно през 1591 и 1608 г., го наричат Пазарджик. През 1620 г. в препис на султански ферман за първи път се появява името ХаджиоглуПазаръ. Хаджиоглу в пряк превод означава „сина на Хаджията“. Но с оглед на изнесените по-горе факти можем да предположим, че прибавеното Хаджиоглу към вече оформеното определение за пазарен град „Пазаръ” всъщност не е лично, а обобщаващо нарицателно име, още повече че до момента не е идентифициран реално съществувал човек с име Хаджиоглу, който да е оставил следа в местната история. Друга гледна точка ни предлага Евлия Челеби – турски пътешественик от средата на 17 век. В своя пътепис той разказва, че градът е основан от Хаджиоглу, който е бил военачалник на Муса Челеби. Муса Челеби е един от синовете на Баязид, участник в междуособична война за престола и в крайна сметка султан за около три години. Епохата е началото на 15 век – важен период, свързан с утвърждаването и стабилизирането на османската власт на Балканите, но няма данни, потвърждаващи тезата на турския пътешественик. Не е за пренебрегване и факта, че събитията са с 260-годишна давност, отглас от едно почти митологично за османските турци време.

Според документите, с които разполагаме към днешна дата, от началото на 17 век до неговата втора половина градът се казва ХаджиоглуБазаръ. Според Страшимир Димитров – учен превел над 600 документа от кадийския регистър от 18 век, в посочения период името е Хаджиоглу Пазарджик. Специалисти работили с местни архиви от 19 век използват името ХаджиоглуБазаръ, а други ХаджиоглуПазаджик, но е факт че градът посреща Освобождението като Хаджиоглу Пазарджик. Изписването на името се променя по обективни причини в новата епоха. Между 1878 г.и 1882 г. то е Хаджи-Оглу-Пазарджик. Нашия град е може би единственото населено място, чието име се състои от три думи. 1881 г. е годината, в която жителите се организират, желаейки турското название да бъде заменено с Добрич в памет на деспот Добротица, легендарен местен владетел от 14 век. Изпратено е прошение до варненския окръжен управител, който на свой ред го препраща до министъра на вътрешните дела Григор Начович. На 27.02.1882 г. княз Александър Батенберг дава своето одобрение, а бр. 22 на „Държавен вестник“ поставя на картата на България новия град Добрич.

Следващите десетилетия са време на подем и развитие, но след Междусъюзническата война и подписването на Букурещкия мирен договор на 28.07.1913 г. Южна Добруджа става част от Румъния. Само няколко месеца по-късно на 14.04.1914 г. бива приет „Закон за организацията на Южна Добруджа“, чиято цел е да промени коренно облика на областта. Една от формите на асимилация е промяната на имената на някои населени места – Добрич става Базарджик. Новите реалности водят до желание за реванш от страна на България. Първата световна война е подходящ повод за промяна на статуквото като не само Добруджа е повод за нашето участие в този гигантски конфликт. В късната есен на 1915 г. нашата армия се включва в бойните действия, а през месец септември 1916 г. Трета армия започва да води сражения на т.н. Добруджански фронт. На 4.09.1916 г. градът е освободен и отново приема името Добрич. Но радостта е кратка. Въпреки спечелените победи на бойното поле войната е изгубена. Ньойския договор, подписан на 27.11.1919 г., присъжда Добруджа на Румъния. Добрич е отново преименуван на Базарджик. Новите стопани правят всичко възможно да колонизират областта. Въвеждат се закони и всякакви видове правила, които да ограничават и унижават българите. Освен това в периода 1922–1940 г. от различни краища на Румъния, а и извън нея, в Добруджа са преселени над 100 000 румънци.

Тридесетте години са време на промяна в международния политически климат. Доминацията на нацистка Германия и СССР води до благоприятно стечение на обстоятелствата, при което Добруджа отново се връща в пределите на Родината. Подписаният на 7.09.1940 г. Крайовски договор слага край на една несправедливост, а градът след почти двадесет и една годишно прекъсване отново се казва Добрич. Новата администрация полага сериозни усилия за стабилизиране и укрепване на държавността, но епохата е превратна. Втората световна война е в разгара си и скоро настъпват промени, които разтърсват обществото из основи.

В началото на месец септември 1944 г. съветските войски навлизат в България. Командващ на Трети украински фронт е маршал Толбухин. Неговото име тепърва ще се свърже трайно с града. Извършеният на 9.09.1944 г. държавен преврат води до сериозни промени в устройството на страната. След един своеобразен „междинен период“ България се превръща в социалистическа република. Такава остава до политическата промяна през 1989 г. В тази епоха ролята на СССР в обществения ни живот е водеща, руските войски, навлезли в страната през 1944 г., са обявени за освободители. Към много военни и политически фигури е засвидетелствано уважение под най-различни форми.

Такъв е и случаят с маршал Толбухин. През 1946 г. той е обявен за почетен гражданин на Добрич, а на 20.10.1949 г. няколко дни след смъртта му Великото народно събрание с указ № 871 преименува града на Толбухин. Указът е обнародван в Държавен вестник на 25.10.1949 г. Името на съветския маршал бележи цяла една епоха – социалистическата, но тя свършва през 1989 г. след така наречените „демократични промени“.

На 19 септември 1990 г. по инициатива на добричлии председателят /президентът/ на Република България подписва Указ № 87, с който Толбухин се преименува на Добрич. Указът е обнародван на 25 септември същата година в брой 77 на Държавен вестник и прочетен от акад. Николай Тодоров – председател на Седмото Велико народно събрание, на многохилядния тържествен митинг на пл. „Свобода“, проведен по повод 50 години от подписването на Крайовския договор и възвръщането на Южна Добруджа към България.

Цветан САШЕВ