Етническото заиграване в политиката е като да палиш огън, за да си стоплиш ръцете: за 5 минути е уютно, после гори къщата.
Българските турци не са „електорат за специални жестове“. Те са български граждани с конкретни проблеми и конкретни очаквания: работа и доходи, нормални пътища и здравеопазване в регионите, качествено образование за децата, сигурност, справедливост, край на на феодалните зависимости.
Това не се печели с церемониални снимки и символични маршрути, а с постоянна работа на терен, местни лидери, ясни политики и уважение, което се вижда и между изборите.
Да, паметта за „възродителния процес“ и почитта към жертвите са важни – и е нормално обществени фигури да отдават уважение. Но когато подобни посещения се превърнат в единствената видима “политика” към една общност, те звучат като PR, не като реална грижа. Последните дни показаха точно този медиен модел – много жест, малко съдържание.
И тук е проблемът на „Демократична България“ с българските турци: няма да видите човек с турско име в предните редици при тях или на депутатските им банки.
Но пък лакърдии как ще им решат проблемите – бол.
Акции да искаш – кеф ти Росенец по вода, кеф ти Росенец 2 по суша.
Истината е проста: ако искаш подкрепа, дай представителство и резултати, не символи.
Политика, която може да обедини, вместо да дели, изглежда така –
силни местни кандидати, които са разпознаваеми и работят целогодишно, не само в TikTok сезона.
Уважението на миналото е важно, но ако един политик не може да предложи бъдеще, не може да иска и да очаква доверие
Не сте чули правилно гласа на хората. Не се търсят хляб и зрелища. Търсят се тези, които могат да правят хляб и бъдеще.
