Обществото трябва да стане по-толерантно, но трябва и да има хора с увреждания на всички нива във властта
Още акценти в интервюто:
- Омбудсманът няма място в политиката, трябва да бъде независим и активен там, където хората имат нужда
- В Европа, като види на спирката човек в количка, шофьорът на автобуса не чака да бъде поканен, просто спира, слиза, обслужва го и продължава курса
- Промените се случват с обществен натиск, иначе не става
- Малко са партиите, които предлагат места за инвалиди, но ги слагат на неизбираеми места и по този начин само ги използват
– Г-жо Димитрова, през юли имаше случай, в който няколко автобуса от столичния градски транспорт не можаха да качат мъж в инвалидна количка и го подминаха, а случаят нашумя през социалните мрежи. Вие самата се придвижвате с инвалидна количка – как може да се подобри средата в градския транспорт за хората с увреждания?
– Голяма част от автобусите и трамваите са адаптирани, но явно в този случай ставаше въпрос за нещо, което се чупи. Нещо, което е нaправено некачествено.
Първо трябва целият градски транспорт да бъде адаптиран. Да има подвижни рампи и въобще всякакъв вид улеснения, като говорим не само за хората в инвалидни колички, но и за незрящи. Второ, трябва да бъдат обучени всички шофьори как да реагират в такива ситуации, които са ежедневие. Трето, трябва да се затегне контролът върху обществения транспорт.
Метрото например официално се води достъпно за хора с увреждания, но не е така – между перона и вагона има разстояние. А и нивото на вагоните е по-високо и човек сам не може да го преодолее, трябва му помощ. Аз имам късмета да пътувам често в чужбина, в Европа предимно. Там в момента, в който видят, че на спирката има човек в количка, шофьорът не чака да бъде поканен, просто спира, слиза, обслужва го и продължава курса.
Обществото у нас като цяло става все по-толерантно, въпреки че има още какво да се желае. Трябва да се проявява разбиране. А и ние самите, като хора с увреждания, трябва да имаме повече смелост. Да излизаме, да ходим на театър, на кино. У повечето от нас има някакъв страх как ще бъдем приети и дали няма да ни заглеждат, да се питат “Този пък сега какво прави тук”. И при нас трябва да е инициативата, но и в обществото. Може би е въпрос на време, защото виждам, че с годините все пак има някакъв прогрес. По-слаб е той в администрацията.
– На вас случвало ли ви се е в градския транспорт да изпадате в подобна ситуация? София достъпна ли е като градска среда за хората с увреждания?
– Случвало ми се е да ми бъде отказан градски транспорт. За съжаление, там, където живея, дори и самият трамвай да е достъпен, аз не мога да стигна до него, защото няма инфраструктура. Затова рядко ползвам. По-често ползвам метро, но пак казвам, трябва да е задължително с придружител. Докато извън България това не съществува като проблем.
Първото, което прави много неприятно впечатление у нас, е, че повечето държавни болници все още са недостъпни, което е недопустимо. Някои общини също са недостъпни. Това също е недопустимо. Много се надявам да се отделят някакви пари от всичките, които се харчат за какво ли не, за достъпност поне на основните сгради като болници, учреждения, бюра по труда. Например бюрото по труда във Варна не е достъпно.
– Това казахте и по време на изслушването ви пред омбудсмана. Поискахте промени в Закона за хората с увреждания, с които да се налагат по-високи санкции на недостъпните институции. А има ли общини, а и училища и университети, които са се погрижили да бъдат достъпни?
– Да. Например община “Триадица”, където живея, е достъпна. Големите общини също са. Все още са малко училищата, които предлагат достъп за трудноподвижни хора. А това е изключително важно, защото намирането след това на работа за човек с увреждане започва от образованието. Дори здрав човек трудно би си намерил работа без образование. При университетите нещата вече са по-различни от времето, когато аз бях студентка, повечето вече са адаптирани. Но в училищата положението още е критично. Редки са случаите, в които въобще има асансьор.
– Казахте, че в района, в който работите, е труднодостъпно за вас. Пред какви предизвикателства ви се е налагало да се изправяте?
– Да, трудно е за достъп, защото кварталът е стар. Тротоарите, достъпът до сградите, до транспорт – много е трудно. Тротоарите все още не са преработени на много места. Виждам, че се прави нещо, но не е достатъчно. Наскоро попаднах на клип в интернет как момче седи на стълби и си дърпа количката, за да ги преодолее. Беше на някакво учреждение, което е покъртително. В 21-и век в България не може да е така. Много е грозно.
Преди може би година моя позната в провинцията имаше нужда от зъболекар. Жилището ѝ е на висок етаж, нямаше кой да я свали. Никой не се и наемаше да я лекува в дома ѝ. Има проблеми и с достъпа до здравеопазване.
– Какво трябва да се направи?
– Промените се случват с обществен натиск, иначе не става. Освен това е важно да има хора с увреждания на всички нива в държавата, в управлението. Малко са партиите, които предлагат места за инвалиди. Давам пример с предизборна кампания за Народното събрание. Обикновено хора, които са с проблеми, са слагани на неизбираеми места. От една страна, дърпат гласове, но от друга, нямат реален шанс да влязат в парламента. Използват се по този начин.
За да има промяна, трябва да има хора с увреждания във всички власти. Но най-съществен е общественият натиск. През последните години, когато има някакъв проблем, именно той кара политиците да се замислят и да действат в дадена посока.
Сякаш хората в София са по-толерантни, по-активни в тази сфера. Аз самата се чувствам по-добре тук. Срещала съм подкрепа, когато нещо трябва да се преобразува в квартала, да се сложи рампа. Докато много мои познати, които живеят в други населени места, не срещат подкрепа. Трябва да се намери начин за съдействие. Но това става бавно, с промяна в обществото.
– Преди години, когато вие станахте депутат, монтираха специално рампа на входа на старата пленарна зала. През 2021 г. обаче депутат от ГЕРБ в инвалидна количка не можа да положи клетва от трибуната в Партийния дом, където вече заседава парламентът. Оказа се, че пленарната зала не е пригодена за това. Вие влизали ли сте в нея?
– Не, не съм.
– Как може пленарната зала, а и самият парламент да станат достъпни за хората с увреждания?
– Винаги има начин, за всеки архитектурен проблем има решение. Невинаги е въпрос на пари. В Европа паметници на културата биват преустройвани, за да има достъп.
Явно това не е било приоритет на хората, които са правили това преустройство. Не се знае утре какви депутати ще влязат, нито какво може да се случи на някой действащ депутат и дали няма да ползва инвалидна количка. Не е спазен и законът в случая. На мястото, където се коват законите, да не бъде спазен законът, е парадоксално. През 2005 г., когато влязох в тогавашното 40-о НС – също. Хайде, тогава бяха минали няколко месеца от приемането на Закона за хората с увреждания, но нямаше достъп.
Тогава бяха сложени временни рампи, които днес още стоят като временни. В интерес на истината, имах много голямо разбиране от тогавашното ръководство на парламента. Имаше и платформа, която да стига до една от заседателните зали долу, но беше дарение от една фондация. Беше ми назначен асистент, за да ми помага с придвижването. И колегите много ми помагаха, но самостоятелно беше невъзможно да се придвижвам.
– Какви промени могат да се направят в пленарната зала, за да бъде достъпна?
– Не съм я виждала, но трябва задължително да има достъп до микрофон. Да може човек безпрепятствено да излезе или влезе, когато има желание, а не да прави знаци някой да му помогне и да ходи след него. И концепцията на Хартата за хората с увреждания към ООН е човек да бъде самостоятелен, когато това е възможно.
– През август от “Райън еър” свалиха от самолета дете с инвалидна количка, което предизвика вицепремиера Гроздан Караджов да сезира Комисията за защита от дискриминация. Как могат да се избегнат подобни неприятни случаи?
– Тогава не реагирах, но наистина бях много неприятно изненадана. Живеем в 21-и век. Представете си, че сте в такова физическо състояние, че трябва да ползвате такава акумулаторна количка, нямате силата в ръцете. И все пак трябва да пътувате, за да отидете на лечение или пък на почивка. Изведнъж ви казват, че не може с тази количка. Може би трябва самите компании по-ясно да посочват, когато купуваш билет и отбелязваш, че си с инвалидна количка, да обясняват условията. Четох мнения и на специалисти, и на авиопилоти, че всяка количка може да бъде обезопасена. Това е работа на авиокомпанията. Летенето със самолет не е евтино.
– Докато бяхте депутат, една от инициативите ви е била изграждането на национална система от приюти за бездомни и социално слаби хора. Защо се стигна дотам да станем свидетели на онези “стаи на ужасите”, за да вземе властта мерки?
– Защото няма достатъчно такива домове. Държавата не се е погрижила за възрастните хора навреме. Няма достатъчно центрове, домове за възрастни хора, нито за възрастни хора с деменция и техните роднини са принудени да търсят различни варианти за настаняване. Държавата не си е свършила работата тук. Трябва да бъдат изградени повече такива домове, за да има къде да бъдат обгрижвани както трябва по стандарт. Неприятно впечатление прави, че се развиват дейности, които имат повече финансиране, а по-малко тези, които не са толкова финансово изгодни. Може би държавата трябва да се намеси там, където дейностите са по-малко финансово изгодни.
Надявам се мерките да дадат резултат. Мисля, че вече има и законодателни такива. Една от причините да се случи това, е врътката да се определят като места за нощувки. Трябва да се направят промени, за да няма такава опция, да няма вратичка в закона, защото така те няма нужда да бъдат лицензирани.
– Подкрепяте инициативата на омбудсмана за проверка в интернатите и в местата, където пребивават децата в конфликт със закона. Поискахте те да бъдат закрити и да се организират по-съвременни мерки за проблемните, социално слабите и бездомните деца. Защо?
– Самият омбудсман отиде там и установи, че всъщност това не е място, където може да превъзпита. По-скоро е обратното. Всяко от тези деца е стигнало там поради определени причини, но го няма индивидуалния подход. Трябва да бъдат по-малки тези центрове, с по-малко деца, да им бъде предоставена адекватна услуга и грижа, за да могат да излязат от пътя, по който са тръгнали. Доколкото разбрах, там има и други деца, не само такива в конфликт със закона, ами и по социални причини. Нямат семейства и няма кой да ги издържа.
– Вашата кандидатура за зам.-омбудсман беше издигната от Националната мрежа за децата и “Карин дом”, където работите. Каква дейност вършите с тях? Как такива фондации помагат на обществото да бъде по-толерантно?
– Това са неправителствени организации, които работят на терен, занимават се с деца в риск, също и с деца в конфликт със закона. Работи се и за по-добър достъп до медицински храни, какъвто доскоро нямаше. Благодарение на тези организации се стигна до отпускане на такива медицински храни от здравната каса.
Фондация “Карин дом”, с която съм свързана вече над 15 г., от 2009 г. помага на стотици деца със специални потребности, както и на техните семейства, когато това се налага. Първи в България работим по програмата “Ранна интервенция за деца, които са изложени на риск от изоставяне” още от родилния дом, но и след това. Но най-вече с деца, които имат нужда от подкрепа, за да могат успешно да се адаптират в масовите училища. Най-общо дейността ни за рехабилитация на деца с увреждания.
– Според вас омбудсманът и неговият заместник имат ли място в т. нар. домова книга за служебен премиер?
– Правозащитникът няма място в политическия живот. Поне това е моето мнение. Обвързването с политиката винаги води до някакви съображения. Омбудсманът трябва да бъде независим, за да може да е активен там, където е нужно, където хората имат нужда от него, а не да се съобразява с някакви конюнктури.
– Инцидентът с 8-годишния Иван, който загина след падане по време на парасейлинг в Несебър, повдигна въпроса за безопасността на атракционите и кой отговаря за тях. Какво може да се направи, за да се избегнат такива инциденти?
– Оказа се, че никой не отговаря за тях. Най-неприятното е, че самите собственици явно не са преценили въобще ситуацията. Чувам за изтъркани колани, за амортизирани въжета. Това е безотговорно. Но ние не можем да разчитаме на съзнанието на хората, които предоставят тази услуга. Трябва ясно да е разписано кой отговаря за тези атракции. И не говорим само за парасейлинга. Има виенски колела, всякакви атракциони, които са потенциално опасни и не е ясно кой отговаря за безопасността им. Имаме толкова много министерства, толкова много администрация…
Отново за администрацията искам да кажа, че трябва да бъдат малко по-толерантни. Била съм свидетел на неприятно, пренебрежително отношение към възрастни хора и към хора с увреждания. Не всеки има достъп до образование, не всеки има възможност да знае всичко. Просто трябва малко повече толерантност към хората от по-уязвимите групи.
CV
- Родена е на 5 март 1978 г. във Варна
- Завършила е Икономическия университет във Варна, специалност “Счетоводство и контрол”
- Преминала е през курс по политически мениджмънт в училището за политика “Димитър Паница” към НБУ
- От 2005 до 2009 г. е депутат от НДСВ в 40-ото НС
- От 2009 до 2023 г. е част от УС на “Карин дом”
- Работи като експерт по външни финансирания и дълготрайни активи в сферата на енергетиката
- През август 2025 г. е предложена за зам.-омбудсман от Националната мрежа за децата и “Карин дом”
- Говори английски, чешки и словашки език
