Съществува една много популярна книга, чрез която в университетите на Запад студентите и неспециалистите започват да навлизат в сложното първоначално възприемане на Китай – изследването на Хенри Кисинджър „За Китай“ (2011 г.), пише КМГ. Тя не е преразказ на историята на Китай, нито на неговата обособена специфика, а разкрива задълбочено отношенията между САЩ и Китай. Още в предговора, в който се подчертава че „Китай ще играе основна роля в света през ХХI век“ и че „Китай се превърна в икономическа суперсила и главен фактор във формирането на глобалния политически ред“, Кисинджър е категоричен че „взаимоотношенията между Китай и САЩ станаха централен елемент в търсенето на световен мир и глобално благополучие“ (Кисинджър, 2012, стр. 12). По този начин Кисинджър отхвърля настрана „зловещите перспективи на Студената война“.
Подобно разбиране се среща и от китайска страна. Висшият ръководител на ККП и КНР Си Дзинпин, който още през 2013 г. предложи идеята „Да създадем китайско-американски междудържавни отношения от нов тип“, при които „Китай и САЩ могат и са длъжни да вървят по нов път, различен от този в историята, които се характеризираха с противопоставяне и конфликти между Великите сили“, при които „благоприятното сътрудничество между Китай и САЩ ще послужи като баласт на световната стабилност и ще бъде катализатор за установяване на мир в целия свят“ (Си, 2024, стр. 336-337).
1. Трудният път на разбиране и взаимодействие през последното десетилетие
През последното десетилетие, въпреки общото разбиране за необходимостта от поддържане на сътрудничество между двете суперсили, американо‑китайските отношения на практика периодично се влошаваха и кумулативно губеха доверие, вместо да постигнат устойчиво подобрение.
Не става дума за „постоянно влошаване“, а за циклична ескалация на отношенията – те периодично се стабилизираха тактически (при взаимни срещи, с различни договорки), но структурно вървяха към по‑голямо напрежение. Сътрудничеството беше признато като необходимо, но ограничено на практика. И двете страни говореха за нуждата от сътрудничество (за климатичните промени, взаимната търговия, пандемията), но в ключови зони – технологии, сигурност, геополитика – доверието системно намаляваше. Влошаването беше частично и секторно, но водено най-вече от САЩ и натрупващо се чрез търговски конфликти, технологично „ограждане“, по повод на Тайван и Южнокитайско море, чрез взаимни санкции и ограничения. При Тръмп 1.0 конфликтът започна и беше шумен, при Тръмп 2.0 конфликтът се институционализира и стана по тих, но по-дълбок.
И понеже ставаше дума за отношения между суперсили, определящи бъдещето на света, всички останали страни и блокове наблюдаваха с тревога тези геополитически търкания. В частност, за Европейския съюз – който се намира между стратегическата сигурност със САЩ и икономическата взаимозависимост с Китай – сложността на поддържане на взаимноизгодни отношения бе огромна, понеже се наложи трудно да балансира, вместо да избира едната посока. САЩ настояват за стопроцентова лоялност, Китай – за открита и честна търговия, а ЕС се опитва да запази и двете. По този начин нарасна големият риск Европейският съюз да остане регулаторна сила без геополитическа и геоикономическа тежест, ако този баланс се превърне в безкрайно колебание.
Именно по тази причина не само Европейския съюз, но и всички други страни по света със загриженост, но и с надежда, наблюдават отношенията Китай – САЩ, очаквайки по-добри перспективи.
2. Инициативите на Китай за глобално развитие, глобална сигурност и глобално управление
В опити да реши глобалните проблеми ида затопли отношенията не само със САЩ, през последното десетилетие Китай изгради цялостна алтернативна рамка за глобално управление, която не е една инициатива, а пакет от взаимно допълващи се визии. Те са отговор на два ясно развиващи се процеси: от една страна, ерозията на следвоенния либерален ред, воден от САЩ и защитаван от ЕС и останалите страни от Запада; от друга страна, усещането в Глобалния Юг, че международната система работи „за малцина“ чрез дефинирани от Великите сили правила, въвеждани санкции и ограничения извън международното право.
Първата от тези китайски инициативи бе Инициативата за глобално развитие (Global Development Initiative – GDI), обявена през 2021 г. от Си Дзинпин на най-високо световно равнище – в ООН. По своя смисъл тя е подкрепа и обогатяване на Целите за устойчиво развитие (SDGs), но с „китайски средства“. Основната идея е че развитието е първично човешко право и ключ към стабилността. Китай твърди, че без икономическо развитие няма национална и глобална сигурност, че без развитие на инфраструктурата – няма стабилни и качествени институции, че без нарастващи и достойни доходи – няма истинска демокрация. Затова Инициативата за глобално развитие се фокусира върху практични, измерими области: борбата с бедността, продоволствената сигурност, здравеопазването, индустриализацията, изграждането на инфраструктура и осигуряването на достъпна енергия, дигиталната свързаност и т.н. Инициативата се реализира чрез двустранни проекти, осигуряване на кредити и грантове, непрекъснат технологичен трансфер, обучение на кадри, свързване с инициативата „Един пояс, един път“. Всичко това прави GDI привлекателна за развиващите се държави, но проблематична за Запада, който твърди че тя създава риск от дългова зависимост (който риск и без нея е огромен), че при нея има липса на прозрачност (типична и за транснационалните корпорации), че създава екологични притеснения и че променя геополитическия подтекст.
Втората от китайските инициативи е Инициативата за глобална сигурност (Global Security Initiative – GSI), често погрешно наричана „инициатива за глобално управление“, обявена през 2022 г. отново от Си Дзинпин. Основната ѝ идея е че сигурността трябва да бъде неделима – никоя държава не може и не бива да се чувства сигурна за сметка на друга. Към основните ѝ принципи спадат такива като уважение към суверенитета, ненамеса във вътрешните работи на други страни, отхвърляне на „блоковото мислене“, критиката към военни съюзи и предпочитането на диалога вместо налагането на санкции. Китай предлага и насърчава регионалните формати за сигурност, посредничеството, икономическите стимули за мир и търсенето на баланс, а не на хегемония. Като пример на тази Инициатива може да се посочи активната дипломатическа роля на Китай в Близкия изток и Африка.
На трето място ще посочим Китайската визия за глобално управление (Global Governance – GG), която не е разписана програма, а философия за сложния свят, в който живеем. Основна теза на визията е че светът е твърде разнообразен за един „универсален“ модел. Т.е., налице е вече многополюсен свят, който изисква реформи на структурата и функциите на ООН, МВФ, Световната банка, в които да се чува по силно гласът на Глобалния Юг, за да се постигне „демократизация на международните отношения“. Казано по друг начин, според Китай демокрацията е контекстуална, не универсална; стабилността е по важна от процедурите; редът предхожда свободата.
Тези китайски инициативи се посрещат в страните от Глобалния Юг най-често позитивно и като съдържателна съществена алтернатива на западните условия и правила, понеже постигат бързи резултати чрез реални проекти. Обратно, на Запад на тези проекти се гледа скептично, критично и дори много подозрително, понеже се възприемат като печеливша за Китай конкуренция за влияние и за „меко подкопаване“ на либералния ред и разписаните от Запада „правила“. Същевременно повечето народи (включително народите на Запад!) и международни институции гледат благосклонно на подобни инициативи, понеже те по своя характер са глобално предпочитани, а не са с еднозначен бенефициент. Например, Институтът Worldwatch във Вашингтон отдавна настоява също за преразглеждане на световната сигурност (Worldwatch Institute, 2005) – това е положително за Запада, понеже е от „западен“ институт; когато същото е от китайски източник – не се гледа толкова положително.
Споменаваме тези взаимосвързани китайски инициативи, понеже те вероятно ще бъдат обсъждани в бъдеще при предстоящи контакти на най-високо равнище.
3. Какво да се очаква в бъдещите отношения между Китай и САЩ?
Както посочихме по-горе, при Тръмп отношенията с Китай преминаха от изненадващи ходове към постоянство – а това прави съществуващата конфронтация по предсказуема, но не и по лека.
Може обаче да се очаква при среща на най-високо равнище да бъдат поставени на дневен ред два типа въпроси: глобални и междудържавни (Китай – САЩ).
Между САЩ и Китай, въпреки ожесточената конкуренция, съществуват няколко ключови глобални въпроси, по които те не само могат, но и трябва да си сътрудничат. Основното предизвикателство е, че политическото напрежение често възпрепятства съвместните действия. В момента отношенията са в състояние на „крехка стабилност“, където двете страни търсят прагматични решения, но също така се подготвят за дългосрочно съперничество, като се сключат „сделки“ (по любимата терминология на Тръмп).
Три са основните глобални теми, които могат да бъдат поставени на масата на преговорите.
Първо, за климатичните промени и зелената енергия – това е най-обещаващата област за сътрудничество. Двете държави са най-големите емитери на въглероден диоксид в света, като заедно формират почти половината от глобалните емисии. Никой климатичен проблем не може да бъде решен без съучастие, а без тяхното сътрудничество всякакви глобални споразумения за климата са обречени на провал. Те могат да си партнират в разработването на технологии за чиста енергия (слънчева, вятърна, батерии), въпреки че в момента Китай има значително предимство в тяхното производство.
Второ, за глобалната търговия, развитието на икономиките и критичните минерали. Въпреки че по тези въпроси конкуренцията е най-ожесточена, именно икономическата зависимост принуждава двете страни да преговарят. Търговските войни от 2025 г. насам нанесоха щети и на двете икономики, което доведе до търсене на „управлявано разкачване“ на взаимната зависимост. В началото на 2026 г. преговарящите обсъждаха създаването на „Съвет по търговията“ и „Съвет по инвестициите“, които да намират сектори за растеж, без да се застрашава сигурността на никоя от двете страни. Ключовите теми от взаимен интерес тук са критичните минерали и селскостопанската продукция. Както е известно, Китай доминира веригата на доставки на редкоземни елементи (необходими за електроника, батерии, изтребители), което тревожи САЩ, като вероятно ще се преговаря за „разхлабване“ на достъпа за американската индустрия. На свой ред, Китай вероятно ще разшири ангажимента си да купува милиони тонове американска соя, което подпомага фермерите в САЩ и осигурява храна на Китай.
Трето, за глобалното здравеопазване и бъдещите пандемии. Въпреки че интересът към тази тема намаля след ограничаването на COVID-19, тя остава критична. Доказа се, че вирусите не признават граници и че пандемиите нанасят огромни икономически щети и на двете държави. Превенцията и ранното реагиране са в техен взаимен интерес. Проблемът е че Световната здравна организация (СЗО) е в криза след оттеглянето на САЩ, което доведе до забавяне на проекти за борба с туберкулоза, малария и ХИВ/СПИН в развиващите се страни. Това създава вакуум, който Китай би могъл да запълни, но без координирани усилия със САЩ и други развити страни, ефективността ще пада.
За разлика от горните три теми, където има почва за компромис, въпросите на сигурността и идеологиите са основната пречка пред всяко двустранно сътрудничество. Именно тук се крие най-големият риск за мирното съвместно съществуване и за нарасналото напрежение между Китай и САЩ. Бъдещето на отношенията ще зависи от способността да се удължи списъкът с партньорства и да се съкрати списъкът с проблеми. Докато по икономиката и климата могат да се правят сделки („транзакционен мир“), по въпросите на сигурността и технологиите те се подготвят за дълга битка и тежки преговори. Успехът се крие в това да се конкурират ожесточено, но без да преминават червените линии, които биха довели до директен конфликт.
Що се отнася до основните сфери на двустранните отношения, то тук вероятно също ще се постигнат взаимноизгодни „сделки“, особено в икономическо и търговско отношение, вероятно ще се премине от „търговска война“ към „транзакционен мир“. След провала на американската тактическа търговска война (с митата), фокусът се измества към сключване на конкретни сделки и временно замразяване на ескалацията. Американският министър на финансите Скот Бесент вече потвърди, че Китай е изпълнил задълженията си по търговското споразумение с президента Тръмп, включително за мащабни покупки на американска селскостопанска продукция (като соя), което създава основа за относително стабилни търговски отношения през 2026 г.
Същевременно може би ще се наблюдава „стратегическа пауза“ в чип войната. Най-важният маркер за стабилност е решението на САЩ да отложат новите мита върху полупроводниците до средата на 2027 г. Тази „стратегическа пауза“ е договорена по време на срещата на върха в Пусан (Южна Корея) в края на 2025 г., като целта е да се предотврати незабавен инфлационен шок за глобалното автомобилно производство и електрониката, които разчитат на чипове. Забраните ще се заменят със система за „условен контрол“ (наречена „Trump AI Controls“).
Високите технологии и военната сфера ще остават основното поле на съревнование, но методите ще се променят. От една страна, САЩ ще продължават да инвестират в „цифрово-индустриален комплекс“ и да възпрепятстват китайския достъп до най-чувствителните технологии (като се вижда от казуса с холандската компания Nexperia, собственост на китайска фирма, от която бяха отнети правата на глас). От друга страна, Китай ще демонстрира независим технологичен напредък – от алгоритмичните иновации на AI модела DeepSeek до разработката на собствени висок клас чипове и шесто поколение изтребители, което принуждава САЩ да преосмислят стратегията си на пълна блокада. И двете страни ще търсят постигане на военен баланс и зваимно възпиране.
Въпреки общия оптимизъм за взаимноизгодни резултати при среща на най-високо равнище между Китай и САЩ през 2026 г., съществуват две основни точки на нестабилност, които биха могли бързо да влошат отношенията: това са 2-те „Т“.
Първото „Т“ е Тайван, която остава най-опасната зона на противоречия. Въпреки че самият Тръмп проявява по-малко идеологическа обвързаност с темата, Конгресът на САЩ прие законопроекта „PROTECT Taiwan Act“, който предвижда изключването на Китай от ключови глобални финансови институции (като G20 и Банката за международни разплащания), ако възникне заплаха за Тайван според определението на Вашингтон. Междувременно Китай засилва военните си учения около острова и настоява за „пълно национално обединение“. Това създава потенциал за сериозна ескалация.
Второто „Т“ е самият Тръмп. Тръмп е често непредсказуем или поне много трудно предсказуем. Ситуацията в САЩ и предстоящите избори може да го насочат да предпочете „по-твърди“ и забележими, но неочаквани за никого решения.
Summa Summarum. До края на 2026 г. ни очакват „хладни отношения“ с по-малко идеологически борби и с повече пазарлъци. Вместо „нова студена война“, виждаме прагматичен, макар и остър, диалог, в който икономическата взаимозависимост временно заглушава стратегическото съперничество. Бъдещето зависи от това дали двете страни ще успеят да направят заедно няколко крачки напред в посока на глобалната сигурност и взаимното зачитане. Ако успеят, 2026 г. може да бъде година на „управлявана стабилност“. Ако не – „2027 cliff“ („Ръбът през 2027 г.“), за който предупреждават отдавна редица анализатори, остава реална опасност.
