Осемнадесет години след като загуби властта и високомерно отказа да говори с народа си, на когото бе обиден, че не го е оценил, бившият премиер Иван Костов се върна сред народа. С книгата си „Свидетелства на прехода (1989-1999)”, чиято премиера беше преди два дни и с която ще обиколи България.
Не съм я прочела все още.
Но проследих внимателно интервютата, които даде Костов, рекламирайки творбата си като негова оценка за времето.
Да, Костов има право трябва да даде своята версия за периода, в който беше начело на държавата и в който имаше цялата власт в държавата.
Но какво прозира в тези „откровени” интервюта на Костов – отново НАРОДЪТ Е ВИНОВЕН за несъстоялата се декомунизация, за непроведените реформи, отново БЪЛГАРИТЕ СА ВИНОВНИ, че не защитили неговата демокрация и неговата пазарна икономика, за да стигне той – политикът, държавникът – до ужасната присъда в „Панорама”: „Българският народ е зле, защото не е страдал достатъчно!”
Ако Костов се върна след 18 години, за да ни каже това, по-добре да беше си стоял при теменужките в „Драгалевци”.
В тези интервюта нямаше и помен от оценка-разкаяние, че именно той унищожи СДС и надеждите на милиони българи. Признанието, че създаването на ДБС е било грешка, се промъкна между многото фалшиви думи, с които Костов се опитваше да реабилитира управлението си.
Нямаше разкаяние, че именно той разстреля българската индустрия с бандитската синя приватизация, че съсипа земеделието, че срина икономиката.
А и никой от колегите не го попита как стана раздържавяването на едни от най-големите български предприятия: „Арсенал“ – Казанлък, „Хлебна мая“ – Русе, ОЦК – Кърджали, „Хемус ер“ – София, „Елните“ – Несебър, хотелите „Санкт Петербург“ в Пловдив и „Средец“ в Слънчев бряг.
Не отрониха дума за Винпром „Дамяница“ и завода „Каолин.
Не споменаха, че той направи един електротехник най-големия банкер в държавата, който приватизира Боровец, Пампорово и Златни пясъци.
Никой не го попита що за пазарна икономика е била тази, по време на която всички големи сделки по приватизацията са били слагани първо на масата на НИС на СДС .
Никой ни го попита защо на НИС на СДС е било решавано на кой тв и радиооператор да бъде даден национален лиценз, кой да бъде сложен за шеф на ВКС, защо мафията и корупцията станаха визитната картичка на неговото правителство, защо създаде паралелна икономическа власт, защо раздели интелигенцията…
Не го попитаха защо дойде на власт с 44 % доверие, а си тръгна с 18%?
Не, не, причината не са тежките реформи, каквито оправдания се чуват. Народът понесе стоически всички изстъпления на реформите. Стягаше колана, мърмореше и чакаше да види управници, които не крадат и не го лъжат.
За тях, за онези с късата памет, ще припомня думите на бившия вицепрезидент Тодор Кавалджиев – една светла личност, изкарал младежките си години по затворите на тоталитарната власт, един високоморален политик, който скоро тихо ни напусна, казани през 2000 година: „СДС се провали в управлението, него го сплотява грехът! СДС мисли по комунистически. Сегашните управници гледаха само как да се угоят и накрадат на гърба на бедните, а Костов провали каузата на СДС и народа. Това е!”
Да, никой днес не пита Костов защо провали надеждите на един народ?
И понеже виждам, че паметта ни наистина е къса, предлагам да си
припомним какво бе Костов и какво остави след себе си.
На 17 юни 2001-ва Костов загуби изборите. Катастрофално.
В нощта на вота се разплака по време на пресконференцията. Очите му потънаха в сълзи. Погледът му бе блуждаещ, невярващ, неразбиращ. В този миг – в изтичащите последни часове на 17 юни 2001-а, Иван Костов приличаше на Тодор Живков на пленума на 10 ноември 1989-а.
На 19 юни 2001 г. Димитър Луджев даде следната оценка за причините за загубатта на Костов: „Той бе загубил реална преценка за живота около себе си. Костов се гордееше със стабилност, но нейната цена бяха мизерията, безработицата, ликвидацията на българската икономика, на социалните и културни институции. Това бе стабилност само на властниците и върхушката, която се обогатяваше.
Второто, с което се гордееше Костов, е доверието на ЕС. Но това не е вярно. Влиятелни среди в Брюксел и сред управляващите в Европа смятаха, че правителството на Костов има огромни дефекти и най-големите от тях са некомпетентност и корумпираност.
Костов проигра огромен шанс!
Той заложи на облагодетелстване на партийната клиентела и изграждане на могъщ партийно-административен апарат, вместо на действителен икономически растеж, на благоденствие и в някаква степен на пазарна икономика. В този смисъл това, че Костов и върхушката му си отиват, е здравословно за България.”
А Вили Цанков – писател, режисьор, общественик, написа: „Той е грешникът! Мъчно ми е за Костов. Защото се отличава с волята си, с нежеланието си да слезе, със самочувствието си на революционер. А е човек, извършил катастрофална грешка: създал партия – огледален образ на БКП. Човек, разделил отново народа на свои и чужди. Смъртен грях! Той е главният грешник! И всичко той ще трябва да понесе. Има една картина на Дюрер – рицар на кон, а край него вървят Смъртта и Дяволът. Рицарят излъчва самочувствието на единствен всесилен в живота. Иван Костов ми прилича на него. От едната му страна вместо Смъртта върви Корупцията, а от другата – вместо Дявола се влачи Беднотията. Както никой друг за тези 11 г. Костов върви напред и осъществява своите реформи, върви… и оставя след себе си проиграна нация с кастрирано мислене.”
След загубата Костов навлезе в най-тежкия период на политическото си битие. На 26 юли 2001 г., месец след тежката присъда на народа, публикувах статията „Трагизмът на Костов”: Когато видях снимката му на излизане от президентството, признавам си, че изпитах човешко съчувствие към отиващия си премиер, който след прощалната среща с президента (Петър Стоянов) не можа да скрие дълбоката драма, която изживява. Критикувала съм много от управленските и партийните решения на Иван Костов, била съм сред опонентите му в последните две години. Двамата сме си разменяли остри реплики, всеки от позицията на своето място в обществото. Знам, че в журналистиката, както и в политиката, няма място за емоции. И все пак – мълчаливо наведената глава на един министър-председател, загубил катастрофално партия и държава, в един миг ме накара да забравя миналото.
Пък и психологията на българина е такава – умее да прощава на падналите. За мое учудване обаче открих, че това правило не се отнася за политиците.
Разговарях тогава с много депутати от СДС, БСП и ДПС.
Равносметката ми е – Костов не може да се надява на милост нито от свои, нито от чужди.
„Kостов няма нужда от съжаление. Той трябва сам да изживее това си състояние, за да се закали. Никой от нас няма да му помогне. Сам трябва да си помогне. Защото заради него ние направихме елементарни грешки.” Каза го член на НИС, един от тези депутати от провинцията, които Костов направи местни феодали.
„Наистина никой няма да му помогне. Защото Костов навън мълчи, а вътре съска. Иска да предизвика съжаление. За него съд ще е малко, защото той провали не само СДС, той провали държавата.”
И това е ядна реплика на висш седесар – член на Националния съвет, един от емблематичните водачи на синята партия.
Няма съмнения, че в първите две години от своето управление Костов постигна много.
Той извади държавата от тресавището, в което я беше набутал комсомолецът Виденов. Костов положи основите на финансовата и политическата стабилност у нас.
Огромната му грешка е, че не успя да продължи постигнатото от самия него. Затова драмата на Костов след провала не предизвиква съчувствие сред доскорошните му съратници.
Той мълчеше не само пред медиите – мълчеше и в парламента, мълчеше на прощалната вечеринка с елита на СДС, мълчеше и на заседанията на НИС. Слушаше колегите си, докато се обсъжда даден проблем, не взимаше отношение, а след като дебатът приключи, обявяваше: „Всичко това е несъстоятелно. Не е солидно.”
Това мълчание не бе гордото мълчание на осъзнатата вина.
Това бе мълчанието за отмъщение.
Неговите предшественици Филип Димитров и Жан Виденов също преживяха драматично падането си от власт.
Жан веднага отпусна гордия перчем на челото и потъна в мълчание, обиден като дете.
Филип Димитров понесе рицарски загубата, но избяга от „Раковски” 134 и се скри във фондация „Демокрация”.
Също като него Костов бе избрал фондацията на ул. „Граф Игнатиев” за свое убежище. Но ако Филип остана верен на СДС и не каза дума против наследника си, Костов не се притесняваше да посича всичко по-долу от него.
И стигна до най-големия грях – създаде дублетна на СДС партия.
От властолюбие.
За отмъщщение.
Д-р Желев беше казал навремето, че Костов без власт е господин Никой. За съжаление той потвърди това.
Оказа се, че властта е била онзи мощен лост, който е държал Камандира изправен в обществото. И когато този бастун се счупи под тежестта на управленските му пороци, той бе обиден на целия свят. На народа си, че не го е оценил, на своите – че не пожелаха да го търпят, на медиите – че проникнаха в тайните на паралелната му икономическа власт.
Политическата равносметка за него беше безпощадна.
Откровените политически врагове на Костов бяха особено жестоки към него.
„Името на Иван Костов трябва да бъде забранено да се споменава в българския парламент, защото то е символ на страха от администриране и съдебни саморазправи. Жестоко е, когато не си човек! И не ми е жал!” Тази тежка присъда е на о. з. ген. Бриго Аспарухов и за разлика на някои от СДС той не пожела да се скрие в анонимност.
„Много ми е тъжно. Повече от него ми е тъжно”, избухна в смях зам.-председателят на парламента акад. Сендов, когато го попитах за съдбата на ученика му математик. „Мъчно ми е за СДС, а не за Костов. Ще ми стане мъчно, когато заради СДС Костов заложи себе си, своята политическа кариера, а не обратното. Не изпитвам и грам съжаление!”
Казват, че е изкуство да си създаваш врагове. Ако това е така, на Костов трябваше да се присъди „Оскар”.
Дори и Евгений Дайнов беше провидял, че ако в началото на 2001 г. „всички бяха срещу СДС” сега „всички са срещу Костов”.
Защото Костов искаше да бъде всичко в държавата.
И стана лесна мишена – за братовчедите, за партийците, за противниците.
Той просто не усети, че когато се забрави във високомерието си; когато потъна в самочувствието си, че има още поне два мандата; когато избра пренебрежението към другите; когато направи оценката си, че българският народ е беден, защото е мързелив, вече политаше към пропастта.
А наложеният от него страх в партията и в държавата не му позволи да се спре навреме.
Да се погледне отстрани.
Защото Костов можеше да се спаси. Да спаси и себе си. И СДС. И държавата. Можеше да не постеле червен килим пред Симеон на „Дондуков” 1. Ако беше слушал не драгалевската теменужка, а това, което му казваха медиите и опонентите.
След себе си Костов остави политически пепелища. В които дясното изгоря, корупцията стана норма на живот, а държавата – враг на народа си…
Не знам дали ще прочета това в неговите „Свидетелства на Прехода (1989-1999)“…
http://epicenter.bg
