Бръснарницата на бай Митю

• Бръснарницата на бай Митю – за короната на селски парламент с ухание на лавандула. От добруджанската берберница до Кралския мол и Бъкингамския дворец

 1965-2005 г., Добруджа – Роял мол – Бъкингам, Лондон

 За короната на селски парламент наред с хоремага, хлебарницата, ресторанта и магазина успешно можеше да се състезава и бръснарницата. На село в Добруджа, в Дончево, подстригването и бръсненето ставаше на три места – при дядо Ноню, при бат‘ Тодор Докторовия и у бай Митю Бръснаря. При първите двама ставаше бързо, щото често нямаше чакащи. Първият бе на години, но още държеше бръснача що-годе здраво, да не пореже или „заколи“ клиент. Бе дал занаята и на сина си Кольо в града, ама там бе далеч и скъпо. Тодор бе по-млад от колегите си, вземаше по-малко пари, май, но подстригваше бавно.

Затова пък у бай Митю Бръснаря си бе направо щастие да отидеш и да няма никой, особено неделя преди обед. Още по-интересно ставаше, когато на стола или сред чакащите седяха клиенти с мнение по всички въпроси – от политиката, спорта, жените, та чак до историята или неясното „светло“ бъдеще.

Бай Митю държеше бръснарницата в малко кухненце. Там вечно ухаеше на тежък мешан мирис на коса, кожа, стипца и лавандула, греяно вино и ракия. Зиме добавете уханието на горени дърва, черни въглища и друг кюмюр – и ще получите приятно благовоние. Истинско – както и хората вътре.

Като хлапак баща ми ме водеше там най-вече със себе си за моя подстрижка, щото харесваше как майсторски бръснарят бръсне с бръснача. Татко имаше свои германски бръсначи „Солинген“ и ги ползваше, но се оставяше с удоволствие в ръцете на виртуозния бербер. Бай Митю също подстригваше умело. Имаше и друго – той беше сладкодумен и не оставяше аудиторията да скучае.

Още първия път в бръснарницата ме озадачиха портрети на хора, за които бях подочувал нещо или попрочитал – Сталин, Вълко Червенков, Тито, Енвер Ходжа. Все приятели на народния ни вожд Георги Димитров дълги години. После нещо не са ни били много мили или драги. Не ги бях виждал никъде как изглеждат. Тук (ни) гледаха от пожълтели вестници отпреди двайсетина години, нейде из периода 1948-1953 г.

Бай Митю изглеждаше явен и отявлен сталинист, не криеше това, не се страхуваше, даже се и гордеееше сякаш. Имаше много вътрешна убеденост. Често казваше: „Ех, да беше Сталин жив сега, че да видите ред и живот, дисциплина. Да натика виновните и лентяите, крадците дето им е мястото, в кучи гъз! К‘вой туй сега – разхайтена работа. Ех, тогава имаше ред, труд, закони за всички. Сега е подобие. Слаба ракия.“

Най-често и много бръснарят чистосърдечно съжаляваше, че Сталин не е поживял още, че „да довърши работата“… Какво е имало да довършва Сталин, само гадаех и гледах снимките на Вожда стоманен. Покрай бръснаря чакащите веднага вземаха думата и започваха селски, почти безкрайни дебати. Добре бе, че процедурите свършваха и клиентите намаляваха, щото стомахът ти стърже за обяд, а не се храниш с приказки.

В зависимост от присъстващите политикантстването вземаше едни или други насоки. Случваше се понякога някой „сегашен“ местен ръководител или на по-висок пост – бригадир, звеновод, агроном, учител – да е сред клиентите и бай Митю ги пускаше тънко по пистата партийна: какво щеше да се случи, ако Сталин беше още жив? Нямаше предвид конкретно „по-първите“ хора, обвързани с Партията и Властта на местна почва, а изобщо участта на партийните кадри, дето „пипат“, тоест – крадат, дори да е (полу)законно. Разстрел! Куршум! И проблемът е решен. Така било. Можело и да продължи.

Политическите ежби преминаваха и в по-високи градуси, ако сред чакащите идваха такива, подранили от кръчмата или късно „затворили“ заведението снощи. Ставаха по-откровени при наличие на поддръжници и на явната „сталинска“ опозиция в лицето на бай Митю на сегашната мекушава и „пипаща“ власт. Имаше моменти, когато дебатите преминаваха в по-явни препирни и част от „ръководните“ селски кадри напускаха бръснарницата преди да се обръснат или подстрижат. Намираха предлог.

По някое време местните лидери започнаха да предпочитат да правят това бръснене или подстригване в града: така и така биваха там често за съвещания, инструктажи, заседания и други организационни въпроси при и пред „по-големите“. Изкарваха оправдано още часове в Толбухин (днешния Добрич), вместо да се чудят в село на какви „събеседници“ ще се натресат у омирисаната бръснарничка. В града бръснарите, като най-вещи и тънки психолози, предугаждаха умело кой каква подстрижка ще хареса, за да пусне повече бакшиш. И я правеха в съвсем лукс среда, „купешка“, както казваше тати.

Личеше, че „селските“ първенци избягват бръснарницата, щото при нечия тяхна поява клиенти мълчаливо ставаха, ама не за да остъпят реда си на новодошлия, а за да не се хванат за гушите. Все имаше „нещо“ някой на някого – да връща, дава, изрича: за боя на детето му в училище, за по-малко полагаемо жито, слабо място за лично ползване, бостан в лошо кьоше на нивата –  да го обират леко преминаващите, слабо място за полагаема част от царевичното поле, лошо третиране на близки труженици, по-евтино изкупуване на тютюн, агнета и прасета. Не само „лидерите“ страдаха…

Най-често общи оплаквания отнасяха овчарите на частните стада – за загубена или открадната овца, бити животни, осакатени, неоагнени живи. Ако се е случило да бъдат ударени от влак или машина животни, дори преди доста време – пак излизаха стари пастирски грехове. Затова овчарите също избягваха да идват в калабалъка, сред много клиенти, при бай Митю. Те, наред с „ръководните“, имаха и лични часове и прием. Плащаха си повече, но си спестяваха разправии с пострадали или чувстващи се такива.

Бръснарят не смееше да си губи клиенти не толкова заради парите, колкото за реномето. Изглеждаше наперен идеалист с идеално избръснато лице и идеална подстрижка. Жив и непримирим сталинец. Това му поведение печелеше допълнително клиентела даже сред пострадалите най-много по времето на Сталин и Вълко Червенков. Може би щото бе леко „контра“ срещу настоящата власт.

Чудех се: как ли милицията и Властта не се задействат да направят забележка на бай Митю, че се „отпуска“ да говори така неудобно понякога за управляващите ни? Що ли не го гонят, предупредят? Може да са го правили или се успокоявали, че бръснарят е „наш другар“, но на по-твърди принципни позиции. И му се е разминавало по партийна, другарска и селска линия.

Бай Митю бе виртуоз в бръсненето. С безкрайно острия бръснач правеше чудеса и се чудех как не реже и „коли“ хора с най-гъстите като четина бради. Имаше и клиенти с бръчки дълбоки като есенна оран. Но се справяше и с тях. Кожите после лъщяха. Берберинът виртуозно показваше на доволния селянин новото му гладко и свежо лице в голямото огледало. Като нови тръгваха оттам всички.

Имаше и друг съществен ритуал. След избръсването на мъжете бай Митю дезинфекцираше лицата им с лавандулов спирт. Беше евтин. Шишенце от него струваше 24 стотинки и редовно имахме вкъщи за почистване при нараняване. Татко го ползаше при порязване, щом се бръсне у нас, а не при майстора. Бръснарят имаше няколко бутилки с лавандулов спирт и разни одеколони. За да е сигурен, че няма да има възпаления по кожата, той обливаше клиентите първо със спирта. Направо ги къпеше.

Силният градус и понаранена кожа веднага си даваха реакция и хората често подскачаха леко или повече от стола. Малцина издържаха стоически това лавандулово пиршество, бай Митю ги пляскаше успокоително и умирително по лицата, те живваха, ставаха бодри. Спиртните изпарения също удряха в очите и ноздрите яко и не всички издържаха тия атаки външно. Ние, децата, умирахме от кеф, радост да гледаме тези свещенодействия на виртуоза бръснар, същински Фигаро от операта „Севилският бръснар“, и най-вече гърчещите се на стола доскоро здрави, прави, яки мъже, окъпани в лавандулов спирт.

Маестрото бербер не пестеше приказки, шеги, труд, внимание и спирт. Шоуто си заслужаваше кибиченето, чакането на своя ред. Децата бяхме с частично предимство. Ако възрастен клиент пред нас има да се бръсне и подстригва, ние по негово благоволение можехме да се подстрижем набързо, щото бай Митю трябваше да внимава с трудни бради и косми на по-възрастни  хора. А и използаше случая да не слушаме всичко, което си говорят големите. Де да знае човекът после какви ги разправяме у нас на нашите.

Ей тоя лавандулов мирис накрая и подскоците на клиенти ни хвърляха в неистова радост и трудно сдържан хлапашки смях. Кикот направо. И ние изпод машинката на бай Митю излизахме други, млади, подредени, красиви. С бръснача ни оправяше бакенбардите и космите по вратлетата. Молех се да не натисне повече бръснача. Слава Богу! И на Бръснаря. Беше майстор и затова му дадоха прозвището Бръснаря. Като титла по-скоро, отколкото прякор. Уменията му бяха известни и извън село и казваха, че го викат да подстригва частно „големци“ в града. Беше си авторитет. И заслужено.

Когато отивах войник, вечерта се остригах при бай Митю. И си взех от косата кичурче, ей тъй, за спомен. Платих му с банкнота, надхвърляща многократно тарифата за „нула номер“. Като благодарност, че 15 години съм се подстригвал най-често тук. За радостта да слушам истории извън официалните. За майсторлъка да прави хората по-хубави всяка седмица.

***

След 2000 година се случваше да пътувам през Лондон за голф турнири в Шотландия. Веднъж самолетът кацна преди обед в британската столица, а служителите в градския транспорт стачкуваха. Градът бе блокиран до към 18 часа следобед. Нямаше как да стигна при племенницата си Катя и нейния български приятел Иво. Автобусът ни остави от летището до станция Виктория. Хванах първия по-широк път и се озовах на Роял мол-а, Кралския мол. Имах достатъчно свободно време, за да вляза и видя какво пазари слугинажът на и за Нейно величество кралицата Британска.

След първите две-три стъпки в Кралския мол през ноздрите и мозъка ми прелетяха десетки години, уханието ме хвърли като машина на времето в детските ми години и бръснарничката на бай Митю.

Миришеше фино усилено на лавандула! В Лондон?! Като на село! В светлия скъпарски мол ли бях или във варосаната селска берберница? Умът трудно го побираше. Немеех минута, две, три. После разбрах, че от столетия лавандулата била официалното растение на Кралския двор и семейство.

Митю Бръснаря младоженец

Да ви … „таковам“ империята, би казал откровено и весело всеки селски зевзек от „онова“ време на 60-те, 70-те, 80-те, че и години после, имащ спомени от добруджанските бръснарници с окъпани лица в спирт от лавандула. Щом се озове в мола на кралицата, на Нейното величество… Как да е, асимилирам преживяното, премирисаното. Обикалям всички щандове на мола веднъж, дваж, триж, сякаш ще го изкупувам като шейх или олигарх. Гледам цените от няколко паунда до няколкостотин и над хиляда паунда. Купувам накрая дреболии като сапунчета и ароматизатори, моля да ми ги опаковат отделно и сложат в различни торбички. Правят го. Ценят всеки клиент. Имам оправдание що съм се шлял толкова тъдява – купувам за различни хора. Ще занеса подарък за мама на село да се къпе с „кралски“ сапун, ухаещ на бръснарницата на бай Митю от долната улица. И миризмата да напомня на татко къде се е бръснал най-хубаво, на младини и сетне, гладко, меко, приятно, преди майсторът берберин да го облее с дежурното шише лавандулов спирт…

Нося в ръцете си торбичките с кралския герб. Багажът съм си го оставил на гардероб в автостанцията и имам още бол свободно време да „ръшкам“ свободно и важно из пъпа на Лондон. Наблизо е Бъкингамският дворец. Отпреде е почти празно откъм туристи и зяпачи. Без обществен транспорт си като вързан на място в огромния град. Опашка се простира настрани от кралския дворец. За късмет, кралицата е за 40 дни извън столицата. Отишла през есента да си отдъхва заслужено по своите замъци в Шотландия. И пускат посетители в нейния дворец в Лондон срещу скъп вход.

След като си се тълпил през годините няколко пъти пред желязната ограда на двореца сред хиляди туристи да гледате и зяпате гвардейците с рунтавите шапки, сега ти се пада шанс да влезеш там, дето рядко пускат простосмъртни и то за часове. Пари се изкарват, но не може да си купиш спомени. И след усилно чакане купуваш входния билет за Бъкингам.

Взизаш. С торбички от Роял мол-а си направо част от пейзажа вътре. След минута, две, три, не повече от пет, постепенно усещаш, че из двореца се носи също тъй тънко ухание на лавандула, не е остатък от обиколките ти в мола. Не е и от сапунчета, ароматизатори и покупки в торбичките. Не! Не е от мола. От двореца е.

И в Бъкингамския дворец мирише на … лавандула! За момент губиш ориентация – къде си, що си, кой си? В покоите на Нейното величество ли си, или във варосаната бръснарница на бай Митю с портретите на Сталин, Тито, Червенков и Енвер Ходжа в Добруджа? Ще се подстригваш ли на село или опознаваш най-важното място в световната история през последните 500 години?

Този „лавандулов“ скок във времето и пространството ти идва двойно,  тройно (по-силно и от якия съветски войнишки одеоколон „Тройной“ в казармата ни в Балчик) – малко множко, неочаквано, нанагоре и то втори път за час-два. Мозъкът престава да работи известно време, очите се напълват с влага. Картините се размиват. Нейде отсреща бай Митю къпе с лавандулов спирт поредния доволен клиент, после го обтрива мощно със сух пешкир или хартия, подсушава и маже с люта стипца; той се гърчи възбудено от щипещия го силен миризлив спирт и стипцата, а със съседчето си Митето се кискаме, държим се за коремчетата от смях, да не се попикаем…

Бай Митю казва дежурното „Честито!“, взема парите и честия и честен бакшиш от клиента и ни пита: „Айде, кой ще сяда?“ Сяда този, дето сълзите му са избили по-малко от смях и вижда къде да се покачи и седне на кожения висок стол. Бай Митю изтръсква бялата кърпа с коси и косми от предния клиент и я вързва внимателно зад вратлето. Церемония, ритуал. Сякаш ще излитаме в космоса, в света на големите; или ще ни полагат за рицари, без броня дори и само с 20 стотинки в плиткото джобче на протритите ни селски панталонки…

Митю Бръснаря на работа в птицекомбината

Вадя суха кърпичка и бърша влагата от очите си. В сърцето на Бъкингамския дворец. В залата, където Нейно Величество присъжда  рицарско звание…

Бай Митю Бръснаря си е отишъл. Отишли са си и стотиците негови клиенти от стола, на който сядахме и ние. Малката варосана бяла бръснарничка я няма. Зелената врата отдавна е заключена. Остана само лавандуловият мирис на спирта, спиращ тук-таме при порязване леката червена кръв от острия бръснач.

Румен Тодоров (из подготвяната за издаване книга „Добруджански записки“)

 На водещата снимка: Бай Митю Бръснаря (Димитър Лазаров) като воин в царство България