Още като дете чете „Записки по българските въстания“ и до днес я знае почти наизуст, а заради „Сто години самота“ на Маркес започва да учи испански
Умен, начетен, образован, владее английски, руски, немски, испански, босненски/сръбски/хърватски, полски и ползва френски език и от 25 години води “Панорама” – най-авторитетното публицистично предаване на БНТ. Завършва Факултета по журналистика в Софийския университет “Св. Климент Охридски”, част е от легендарното студентско предаване “Ку-Ку”, а от 1993 г. попада в елитния отбор на Иван Гарелов в обществената телевизия. Седем години по-късно – от 2000 г., става водещ на “Панорама” и вече четвърт век е човекът, който умно и задълбочено разговаря с лидерите на мнение у нас.
Притежава тънко чувство за хумор, а тези, които го познават отблизо, са били свидетели и на друга негова интересна способност – пее изключително добре и френски шансони, и италиански канцонети, дори и арии.
Преди дни – на 9 януари, Бойко Василев навърши 55 години. Тогава го поканихме да разкрие пред читателите на “24 часа” кои са онези книги, повлияли върху развитието му като човек и журналист. Класацията му се превърна в нещо повече – в своеобразен наръчник за качествена литература.
Моят спомен с книгите се разтваря назад във времето като захар във вода. Може би затова винаги отговарям различно на въпроса коя ми е любимата.
Майка ми чете на мен и брат ми “Индийски приказки”, които всъщност са “Махабхарата”. Юдищира, Арджуна, Бхимасена… Как съм запомнил тези странни имена? Принцовете се прицелват в лешояда, но ще уцели Арджуна. Единствено той вижда само окото на птицата. Вижда целта и ще победи.
Не мога да се закълна коя е първата книга, която прочетох сам. Не беше ли една литовска с приключения? Или латвийска? Или “Лукчо” на Джани Родари? Сигурен съм обаче, че още като дете прочетох “Записки по българските въстания” на Захари Стоянов. До днес я обичам най-много; знам я почти наизуст. Карах децата да играем на въстаници, като аз трябваше да бъда Бенковски, моят герой: бях на шест, когато честваха стогодишнината на Априлското въстание. И днес се кълна в Захари, който описа българските възходи и падения. От него научих, че
българската работа може да е велика, но никак не е лесна
“Записките” определиха детския ми вкус – “Клетниците” на Виктор Юго (с образа на Анжолра) и “Тил Уленшпигел” на Шарл де Костер (там моят герой бе Вилхелм Орански, Мълчаливият). Оттам, изглежда, дойде моят интерес към Европа и света, лидерите и войните.
В софийската Немска гимназия започнах да се надпреварвам с книгите. Изчетох почти целия Стендал, от когото, признавам, не помня нищо. С Шекспир не беше така. Смятам “Хамлет” за ключов текст в моя живот. Първото съчинение, което публикувах в сп. “Родна реч”, бе тъкмо за датския принц; преди това слушах песента на “Щурците”. Не мога да си представя млад човек, който може да подмине Хамлет – не заради прочутите колебания, а заради думите и действията.
Съзряването дойде с две книги, които ми даде моята братовчедка Ива: “Майстора и Маргарита” на Михаил Булгаков и “Името на розата” на Умберто Еко. Бях поразен. Как е възможно да се пише така? И въобще, има ли смисъл да се пише иначе? Възхити ме съчетанието на история, фантазия и ерудиция. Приех, че за да се удивиш на непознатото, трябва да го потопиш в познатото – и обратното. “И светлината свети в тъмнината” (Йоан 1:5).
Така стигнах до Хорхе Луис Борхес. Неговият разказ “Градината с разклоняващите се пътеки”, както впрочем и “Нощта, възнак” на неговия сънародник, следовник и съперник Хулио Кортасар, въведе една от любимите ми теми – парадоксите на времето. Често си представям как времената се смесват и миналото пробива настоящето със знаци и вещания.
През 2004-а попитах Еко дали мрази Борхес,
за да го опише в “Името…” като фанатичния библиотекар отец Хорхе от Бургос. Писателят почти се обиди: “Как така? Аз го обожавам!” С други думи, това е игра: сатирична, странна, страстна и прекрасна.
Май тъкмо играта с езика ме привлече в “Сто години самота” на Габриел Гарсия Маркес. Когато я прочетох, не знаех испански. Заради нея започнах да уча. Дали не ме е пленил чудесният превод на Румен Стоянов? Един от любимите ми поети, Федерико Гарсия Лорка, също звучи великолепно на български. Сравнете “като слънца му раните горяха” (превод на Муратов/ Далчев) с las heridas quemaban como soles. Само на мен ли ми се струва, че българският ритъм е по-мощен от оригинала?
Понякога се чудя в коя от великите книги има всичко, което харесвам – игра с епохите, внезапна мисъл, спиращи дъха метафори и пищен, бароков език. Има ги при Томас Ман, в “Йосиф и неговите братя” или във “Вълшебната планина”: отдолу поток от лава, отгоре мраз и красиви ледени фигури, типична немска гениалност. Или при Достоевски. “Бесове” е ключ не само за руската революция и характер. Този роман ми даде друга любима тема – как утопията се превръща в антиутопия.
А един исторически пътеводител се превърна в приключение – “В търсене на Константинопол” от руския византолог Сергей Иванов. С жена ми Албена я изходихме цялата по средновековните места на Истанбул, където бродят сенки на ромейски императори и български царе. Беше като в “Индиана Джоунс” – с тайни входове и подземия, в които, ако се взреш във водата, можеш да видиш Св. Богородица Одигитрия.
Преди двайсетина години открих младия Даниел Келман, наскоро – Мирча Картареску. Прелиствам “Тил” и “Теодорос” и разбирам какво съм търсил в литературата. Търсил съм епоса. Човекът предизвиква стихиите и раздвижва големите вълни на историята. А след това потъва с един последен, красив и безсмислен жест, с една жестока метафора.
