Най-хубавото представление е онова, в което не личи постановчикът. Хората са дошли да се вълнуват, а не да се чудят. Думите са на големия български актьор Константин Коцев, роден на днешния ден преди 100 години.

Един от неговите железни принципи е да не променя текста, а когато го питат има ли роля, която би искал да изиграе, той отговаря: „Ами тази, която не познавам. Тя е като любовта. Да я срещнеш, без да я знаеш. Както не можеш да кажеш искам такава и такава жена, а разбираш, че си се влюбил, едва когато я откриеш. Това, което ще дойде, ако дойде, е най-хубавото. Не съм се отказал да чакам. Ще чакам до последен дъх!“.

Константин Коцев е роден на 4 юни 1926 г. в Истанбул, Турция. По това време баща му – инженер, работел в завод, в който произвеждали и бомби. Една от тях избухва в ръцете му и той загива. Веднага след инцидента семейството се прибира в България. Тогава бъдещият актьор е едва четиригодишен, но вече има актьорски прояви. С голяма изразителност той разказва детски небивалици, импровизира и ярко пресъздава случки и хора, с които се е срещал в живота. Умението му да разказва и увлича слушатели непрекъснато нараства.

ЗАЩО ПАЦО?

Като малък бил дебело бебе и всички му викали – Пашата. И от Пашата се появява прякорът му Пацо, разказва актьорът: „Но най-смешното беше на един фестивал, когато италианците чуха, че ми викат Пацо и се стреснаха. Защото „пацо“ на италиански означава луд, безумен. Де да знам, може и така да е“, продължава той.

Като ученик в основното училище привлича вниманието на учителя си по литература – детския писател Денчо Марковски, който го препоръчва на режисьора Николай Фол, ръководител на първата в България детска театрална школа. Приет в школата на Николай Фол, в която учи безплатно заради яркото си актьорско дарование, Константин Коцев бързо завоюва успехи, а балерината Мария Димова му преподава уроци по пластика и ритмика, които по-късно той показва на сцената.

КАРИЕРАТА МУ ЗАПОЧВА С ЛАВРОВ ВЕНЕЦ…

Първите си уроци по актьорско майсторство получава лично от Николай Фол, който му поверява главната роля в постановката на собствената си пиеса „Сватбата на мишока Мики“, с която през 1938 г. трупата предприема задгранично турне в Загреб, Хърватия, а младият актьор е награден с лавров венец.

Творческото проявление на Константин Коцев в тази роля е толкова ярко, че на следващата година, когато театралната школа на Николай Фол е разформирована, той вече участва в състава на детската група на Йосиф Цанков, която изнася по радиото детски музикални пиеси. Най-голямото постижение на Константин Коцев в този театрален радиосъстав е образът на Пинокио от Карло Колоди, който той пресъздава. 

НЕВЪЗМОЖНОТО БЯГСТВО ОТ ТЕАТЪРА

На два пъти Константин Коцев изменя на влечението си към театъра. Първия път – записвайки се да учи право в Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, който успешно завършва през 1950 г.

Втория път участва в състава на националния отбор по баскетбол. На тези негови влечения не могат да го откъснат от истинската му страст  – театъра. Юридическият факултет разширява общата му култура и го кара още по-сериозно и с чувство за отговорност да се отнася към театралното изкуство, а участието му като играч в националния отбор по баскетбол засилва усещането за контакт със зрителите и развива колективност в играта.

През 1953 г. – вече отслужил военната си служба, Константин Коцев се явява на кандидатстудентски изпит във Висшия институт за театрално изкуство „Кръстьо Сарафов“ (ВИТИЗ), днес Национална академия за театрално и филмово изкуство „Кръстьо Сарафов“ (НАТФИЗ). Учи в класа на проф. Кръстьо Мирски. Завършва института през 1957 г. На въпроса по какъв начин постъпва във ВИТИЗ, с присъщото си чувство за хумор, отговаря: „С ходатайството на Андрешко. С брат ми имахме един костюм. Той го съблича и остава вкъщи, аз го обличам и излизам, или обратно. Издокарах се с него и се явих на приемен изпит пред Масалитинов, Мирски, Островски с разказа на Елин Пелин“. 

През 1958 г. дебютира в Бургаския драматичен театър „Адриана Будевска“, в който играе един сезон, с ролите на Иванчо Йотата от „Чичовци“ по Иван Вазов и на полковия свещеник от „Майка Кураж“ на Бертолт Брехт. Основен девиз на неговата работа през този период е: „Нормален е пътят на човека тогава, когато има възможност за творчество.“

ЧЕТВЪРТ ВЕК В САТИРАТА

Той е един от основателите на Държавния сатиричен театър „Алеко Константинов“, на чиято сцена играе от 1959 до 1984 г. На въпроса нарочно ли постъпихте в Сатиричния театър, отговаря: „Преди ВИТИЗ бях завършил юридическия факултет. Записах право и намерих правия път – вместо да защитавам правото с кодекс в ръка, аз браня правдата със смях на устата“.

В началото на сцената на Сатиричния театър той изпълнява второстепенни роли, като играе пет епизодични образа в „Дървеница“ на Владимир Маяковски и шест малки роли в „Удържимият възход на Артуро Хи“ на Бертолд Брехт. Следват Иванчо Йотата и Мичо Бейзадето от „Чичовци“ по Иван Вазов, генералът от „Сватба“ от Антон П. Чехов, чиновникът Хеберлинк от „Франк V“ на Фридрих Дюренмат… 

Желанието, с което изпълнява всяка творческа задача, колкото и нищожна да е тя, необикновеното му усърдие, прецизността, с която изработва всеки детайл, всеотдайността му на сцената, стремежът му да вдъхва живот на всеки свой герой, постепенно развиват и обогатяват творческото му дарование, посочва критиката. Основно негово кредо е жаждата му да претворява на сцената образи на живи хора – своеобразни, понякога причудливи и искрено развълнувани.

ГОЛЕМИЯТ УСПЕХ

Първият му значителен творчески успех е превъплъщението в роля на Човекът, който трябва да вземе участие в играта, в постановката „Обличане на Венера“ на Добри Жотев на сцената на Държавния сатиричен театър „Алеко Константинов“ през 1966 година. Разработена в поредица пантомимични етюди, ролята дава възможност на Константин Коцев само с помощта на няколко шапки, които сменя съобразно характера, да покаже способностите си на съвременен комедиен актьор, като пресъздава цяла поредица от  неповторими образи на свои съвременници. 

В постановката „Обличане на Венера“, в образите на Сами от „Фунт – стерлинг“ на Шон О‘Кейси, в Айзеринг от „Бидерман и подпалвачите“, в Дон Хуан от „Много шум за нищо“ на Шекспир, в Учителя от „Големанов“ на Ст. Л. Костов, в Съглашателя от “Мистерия Буф“ на Владимир Маяковски, Константин Коцев разграничава трите основни сфери, в които се проявява на театралната сцена. От една страна, това е героят с каменно затворено лица – злобен, подозрителен, неподатлив, от друга страна, това е героят добряк – наивно чистосърдечен, по детски откровен с искрената си вяра в доброто, и от трета страна, това е злопаметният злодей – заядлив, ехиден, нахално бъбрив в самонадеяната си взискателност, едно претенциозно нищожество, готово да погълне целия свят, за да задоволи болезнената си амбициозност. 

Сред най-ярките му сценични превъплъщения  на театралната сцена са в моноспектакъла „Дневникът на един луд“ по Николай Гогол, в ролите на Жевакин от „Женитба“ на Николай Гогол, на Крутицки от „И най-мъдрият си е малко прост“ от Александър Островски, на генерал Караулов в „Сватба“ от Антон П. Чехов, на Белведонски от „Баня“ на Владимир Маяковски, на Тартюф от едноименната комедия на Молиер, на Гоца Герасков в „Суматоха“ и Исай в „Януари“ на Йордан Радичков, на Обуховски в „Час пик“от Ставински, както и на Сим в пиесата на Никола Русев „Старчето и стрелата“, поставена от режисьора Методи Андонов през 1969 г.

РАЗВОД СЪС САТИРАТА, НОВИ ВЪРХОВЕ

През 1984 г. Константин Коцев напуска Държавния сатиричен театър „Алеко Константинов“ и се премества в театър „София“ – от 1984 до 1990 г. След това е артист на свободна практика.

През 2001 г., заедно с Лара Береану и Ириней Константинов, той гастролира в Ню Йорк, Вашингтон, Лос Анджелис, Чикаго и Лас Вегас, САЩ с пиесата „Лунатици“ на Леон Митрани.

Участвал е в над 100 театрални постановки. Последната му роля е през 1997 година, на сцената на „Театър 199“, в пиесата „Слънчеви момчета” от Нийл Саймън, на която Константин Коцев дебютира като режисьор. 

Актьорската кариера на Константин Коцев включва и над 80 роли в киното в повече от 40 филма. Първата му роля е в дебютния филм на Валери Петров и Рангел Вълчанов – „На малкия остров“ (1958). Любимец на няколко поколения българи, той става с филмите „Любимец 13“ (1958), „Първи урок“ (1960), „Инспекторът и нощта“ (1963), „Бялата стая“ (1964), „Привързаният балон“(1967), „Случаят Пенлеве“ (1967), „Шведските крале“ (1968), „Шарен свят“ (1971), „Тихият беглец“ (1972), „Къщи без огради“ (1974), „Топло“ (1978), „Нощните бдения на поп Вечерко“ (1980), „Равновесие“ (1983), „Константин Философ“ (1983), „Време разделно“ (1988), „Индиански игри“ (1990), „Рапсодия в бяло“ (2002), както и с десетки роли в постановки на телевизионния театър.

Последната му изява е през юни 2006 г. на юбилейното честване за неговата 80-годишнина в кино „Одеон“, когато е излъчен филмът с негово участие „Гола съвест“. Умира на 4 август 2007 г. в София.

ПРИЗНАНИЕ 

През 1969 г. е удостоен със званието „Заслужил артист“, а през 1980 г. – „Народен артист“.

През 1971 г. във Варна получава наградата за най-добра мъжка роля за ролята на Гроздан във филма „Шарен свят“ по новелата „Гола съвест“ на Николай Хайтов. На 22 май 2003 г. е удостоен с наградата на Министерство на културата „Златен век“ за принос в българската култура.

От 18 април до 2 май 2022 г., в рамките на фестивала Master of Art, в градината „Кристал“, в София, бе подредена фотоизложбата „Константин Коцев на театралната сцена“.

На 24 март 2026 г., на централната колона в Държавния сатиричен театър „Алеко Константинов“ бяха открити скулптурните маски на актьорите Константин Коцев, Катя Паскалева и Васил Попов в компанията на вече съществуващите маски на Георги Парцалев, Татяна Лолова, Стоянка Мутафова, Георги Калоянчев, Никола Анастасов, Невена Коканова, Радой Ралин, Пепа Николова, Григор Вачков. Автор на маските е скулпторката Кунка Димитрова.

/ДД

/СЗ/МГ/ отдел „Справочна“

Използвани източници: Енциклопедия „България“, т. 3, с. 581; „Голяма енциклопедия България“, т. 6, с. 2433: Енциклопедия „Българско кино“; сп. „Жар“, бр. 34, 25.08.1972 г.; сп. „Театър“, бр. 6 от 1973 г.; в. „Стандарт“, 31.01.1996 г.; в. „Република“, 10.08.2001 г.;  БТА, ВИНФ, 22.5.2003; 04.08.2007; в. „Монитор“, 08.08.2007 г.; в. „Демокрация“, 26.07.2000 г.; https://www.bta.bg/bg/news/254264-izlozhba-pod-otkrito-nebe-predstavya-zabelezhitelnite-roli-na-konstantin-kotsev; https://www.bta.bg/bg/news/lik/1090771-gord-sam-che-dnes-vaso-popa-malkiya-patso-i-katya-paskaleva-veche-imat-svo

Политиката за повишаване на качеството на висшето образование трябва да бъде продължена. Това каза министърът на образованието и науката проф. Георги Вълчев на среща с ректорите на висшите училища. Това съобщиха от пресцентъра на министерството на образованието и науката. 

Той представи пред тях част от приоритетите в сектора и заяви готовност за диалог по всички въпроси с висшите училища. „Системата на висшето образование е една от най-реформираните и това се оценява, както с вътрешни, така и с външни инструменти“, посочи министърът. По думите му МОН ще продължи да насърчава научноизследователската дейност, а образованието ще остане приоритет за правителството въпреки сложната бюджетна ситуация.

Министър Вълчев постави фокус на подготовката на бъдещите учители и призова ръководителите на висшите училища да не правят компромиси с недобре подготвени студенти в това поприще. „Това е ключово не само за качеството на средното образование, но и за висшето“, изтъкна проф. Вълчев.

На срещата бяха обсъдени мерки за облекчаване на процедурите за привличане на чуждестранни студенти, както и продължаването на програмите за ремонт на общежития. Министър Вълчев посочи, че МОН не планира целенасочена политика за намаляване на срока на бакалавърските програми от 4 на 3 години, но висшите училища могат да направят такава промяна по определени специалности, ако я считат за целесъобразна.

В срещата участваха и заместник министрите на образованието и науката проф. Сеня Терзиев и акад. Николай Витанов, началникът на кабинета на министъра Георги Балджиев и директорът на дирекция „Финанси“ в МОН Соня Кръстанова.

Италия победи с 1:0 Люксембург в първата си контрола след краха срещу Босна и Херцеговина и отпадането от Мондиал 2026. Точно 20 години след световната титла, сега отборът на „скаудра адзура“ е пълен с играчи, чиито имена не говорят нищо на широката футболна общественост.

Няма ги вече Дел Пиеро, Канаваро, Малдини, Баджо и другите титани, не са повикани дори и настоящите звезди – Тонали, Барела и Калафиори, а изпълнителите са момчета, които тепърва пробиват в големия футбол. Тоталната подмяна направи временният селекционер Силвио Балдини, който води доскоро младежкия национален тим и познава добре талантите.

Той извика само капитана Джанлуджи Донарума от големите играчи, като по всичко личи, че вратарят ще бъде предводителят на тази млада група състезатели. Но кои са те?

Костантино Фавазули – 22-годишен бек на Катандзаро от Серия Б.

Пиетро Комуцо – 21-годишен централен защитник на Фиорентина.

Фабио Чиародиа – централен защитник на Борусия Мьонхенгладбах. На 20 години, роден в Германия.

Давиде Бартезаги – 20-годишен ляв бек на Милан.

Николо Пизили – огромен талант от школата на Рома, на 21 години.

Лука Липани – 21-годишен халф на Сасуоло.

Шер Ндур – има сериозен опит в мъжкия футбол, макар и на 21 години. Вече е играл в Бенфика, ПСЖ, Брага и Бешикташ, а сега е във Фиорентина. Има сенегалски корени.

Луиджи Черубини – 22-годишно крило на Рома, което игра под наем в Сампдория през миналия сезон.

Франческо Пио Еспозито – той е доста по-популярен от останалите момчета. На 20 години, шампион с Интер. Именно той вкара на Люксембург.

Лука Колесохо – 21-годишно крило, което е собственост на Бърнли, но играе във ФК Париж под наем. Можеше да играе за САЩ, Канада или Нигерия, но избра Италия, от където е майка му.

Николо Фортини – 20-годишен ляв бек от Фиорентина.

Сейду Фини – крило от Фрозиноне, който е собственост на Дженоа. Роден е в Кот дИвоар преди 20 години.

Матео Дагасо – 22-годишен халф от Венеция.

Филипо Мане – защитник на 21 години. Има сенегалски корени.

Франческо Камарда – 18-годишен талант от школата на Милан, който играе като централен нападател.

Онест Аханор – защитник на 18 години от Аталанта. Родителите му са нигерийци, но играе за Италия.

Самуеле Инасио – 18-годишен атакуващ играч, който е част от първия тим на Борусия Дортмунд, за които вече записа 6 мача и 1 гол.

/ТС/

„Час ЛИК“ на БТА е мястото за срещи отблизо с лицата на българската култура, наука, образование и религия. Подкастът може да бъде проследен в интернет страницата и в YouTube канала на БТА.