2016 г.

НАТО одобри всеобхватен пакет за подкрепа на Украйна. Пакетът включва съветници за украинските въоръжени сили, лечение на ранени войници, реформа на украинския отбранителен сектор.

2015 г.

Европейската авиационна компания Airbus сключва договор с консорциума OneWeb за изграждане на комуникационна система от 900 сателита около Земята.

2014 г.

Андрей Киска встъпва официално на длъжността президент на Словакия.

2013 г.

Египет и Сирия скъсват дипломатически отношения.

2012 г.

Русия изпраща войски в Сирия за охрана на военни обекти.

2011 г.

Умира дългогодишният председател на Съюза на тракийските дружества в България Костадин Карамитрев (1932 – 2011).
Костадин Карамитрев е роден на 5 октомври 1932 г. в Хасково. Родът му води началото си от с. Доганхисар (Дедеагачко), Беломорието, и е свързан с националноосвободителните борби и трагедията на тракийските българи. Дядо му Киро е братовчед на Капитан Петко Войвода. Костадин Карамитрев е бежанец от Западна Тракия (през 1944 г.). Има висше инженерно-строително образование, научна степен „доктор”, старши научен сътрудник. Заемал е различни ръководни стопански и административни длъжности в областта на строителството, благоустройството, регионалното планиране и развитие, местната власт и в гр. София.
След промените от 1989 г. е един от главните инициатори за възраждане на организираното тракийско движение у нас. През 1990 г. е избран за председател на тракийската организация и е преизбиран от ХІХ-ия и следващите конгреси. На XXII конгрес (Общо събрание) от 20 май 2006 г. в Бургас е избран за председател на УС на ВК на СТДБ, а Общото събрание от 11 май 2011 г. във Варна единодушно го избра за почетен председател на организацията.
Значителен е приносът му за разработването на новата стратегия на СТДБ: за национално тракийско движение, „Тракия без граници”, „Интеграция на Тракия в рамките на ЕС”, за създаване и управление на Еврорегион „Тракия”. Работи усилено за възобновяване на връзките с българите в чужбина, за възраждането на българщината и православието в изконните български земи.
Носител на най-високото държавно отличие орден „Стара планина” І ст. Асоциацията на българите в Украйна го удостои със званието „Личност на годината – 2010” за големия му принос в укрепването на културните връзки между България и Украйна и сътрудничеството с Асоциацията, за утвърждаване и защита на българщината там.

2008 г. –  в Севастопол е открит паметник на императрица Екатерина II .

2007 г.  – Германският сателит TerraSAR-X беше изстрелян от космодрума Байконур с помощта на ракетата носител Днепър .

 2001 г. – Шанхайската организация за сътрудничество е основана от лидерите на Китай , Русия , Казахстан , Таджикистан , Киргизстан и Узбекистан .

1995 г.

Умира Джон Атанасов – български учен. Той е роден на 4 октомври 1903 г. в Хамилтън в семейството на българския преселник Иван Атанасов от с. Бояджик, Ямболско и майка американка. Джон Атанасов е определян като „Бащата на компютъра“. Завършва математика. На 30 годишна възраст защитава докторат по теоретична физика. Областите, в които работи, са квантова механика и физика на кристалите. Около 1933 г. с малка субсидия (650 долара), един помощник (инж. Клифърд Бери) и 300 електронни лампи той създава първия прототип на компютъра в света през 1939 г. с название АВС (Атанасов Бери Компютър). Някои източници сочат за пръв компютър този, създаден през 1946 г. с име ЕНИАК (по модела на Дж. Атанасов във връзка с производството на водородната бомба). Съдебен процес от 19 октомври 1973 г. излиза със заключението, че Атанасов е първооткривател на компютъра. През 1970 г. е награден от БАН с орден „Кирил и Методий“ I степен, а 20 години по-късно в САЩ, получава Националния медал за технологии, връчен му от Дж. Буш за изобретяването на електронния цифров компютър и за принос в развитието на техническото образование и възпитание през XX в. От 1983 г. е определен за чуждестранен член на БАН. През 1970 г. и 1985 г. посещава България.

1977 г.

По-малко от две години след смъртта на Франциско Франко в Испания са проведени първите от 41 години към този момент демократични избори.
Франциско Франко е испански генералисимус. Роден е на 4 декември 1892 г. в Елферол. В периода 1939-1975 г. налага диктаторски стил на управление на Испания. Завършва пехотна академия, участва в колониалните войни на Испания в Африка, командир е на Чуждестранния легион (1921 г.). През 1934 г. е началник на главния щаб на сухопътните войски командир на испанския корпус в Африка (Мароко). Организира и ръководи въоръженото въстание на испанските демократичните сили срещу комунистическата диктатура, в резултат на което избухва Испанската гражданска война (1936 г.-1939 г.). След победата на патриотичните сили управлява чрез диктатура, провъзгласен е за пожизнен държавен глава (“каудилио”) на Испания. Създава тоталитарна система в Испания. Става вожд на Испанската фаланга (организация на националистическите сили), председател е на министерски съвет до 1973 г. и върховен главнокомандващ на държавата. Прокарва закон за наследството на престола през 1947 г., съгласно който Испания “в съответствие с традицията” е провъзгласена за кралство. На 22 юли 1969 г. за бъдещ крал на Испания е обявен Хуан Карлос Бурбон. След ликвидиране на последствията от комунистическото управление, постепенно се оттегля от властта. Умира на 20 ноември 1975 г. в Мадрид.

1969 г.

В Държавния сатиричен театър започва закрита премиера на пиесата на Георги Марков „Аз бях той“ с режисьор Методи Андонов. Пиесата е спряна, авторът й е сериозно критикуван и същия ден по-късно Георги Марков напуска България. Установява се в Англия и работи в българската секция на Би Би Си до септември 1978 г., когато е убит загадъчно с т.нар. български чадър.

1954 г.

Учреден е УЕФА. Съюзът на европейските футболни асоциации е учреден по време на Световното първенство в Швейцария по инициатива на Анри Делоне (Франция), Жоне Крайхай (Белгия) и д-р Оторино Бараси (Италия). Първоначално включва 30 европейски държави: Австрия, Албания, Англия, Белгия, България, ГДР, Гърция, Дания, Ейре, Исландия, Испания, Италия, Люксембург, Норвегия, Полша, Португалия, Румъния, Северна Ирландия, СССР, Унгария, Уелс, Финландия, Франция, ФРГ, Холандия, ЧССР, Швеция, Швейцария, Шотландия, Югославия. По-късно към тях се присъединяват и Турция (1955 г.), Малта (1960 г.), Кипър (1964 г.) и Лихтенщайн (1976 г.). До 1992 г. общият брой е 34. След политически промени, довели до обединяването на Германия и разпадането на СССР, ЧССР и Югославия, броят на приетите в УЕФА страни нараства на 48. УЕФА организира европейски първенства за мъже, жени, юноши, както и европейски клубни турнири (КЕШ, КНК, Купа на УЕФА) и Суперкупа на Европа.

1943 г.

Роден е Джони Холидей – френски певец, китарист, автор на текстове и киноактьор. Записва първата си песен на 14 март 1960 г. – “Да те обичам лудо”, през април същата година се появява по телевизията, а през септември дебютира в “Алхамбра”. В 40-годишната си кариера прави около 400 турнета и има 18 платинени албума. На 12 април 1965 г. в Локонвил се жени за Силви Вартан – френска певица. Двамата имат син – роден през 1966г. – Дейвид Холидей. Джони Холидей и Силви Вартан са “Златната двойка” на Франция и идоли на поколението си. Развеждат се на 4 ноември 1980 г. Година по – късно се жени за модел на име Бабет Етиен – на 1 декември 1981 в Лос Анджелис. Бракът им трае 2 месеца и 2 дена. Любовната му авантюра с френската актриса Натали Бай започва през 1982 г., след срещата им в телевизионно шоу. Натали ражда дъщеря им Лаура в края на 1983 г. Разделят се през 1986 г. Сключва брак с Аделин Блонди през 1990 г. Разводът им е през 1992 г. През 1996 г. се жени за Летисия Боду, а през 2004 г. Декември месец 2005 г. излиза неговият 33 сингъл, който оглавява класациите във Франция – „Mon Plus Beau Noel“. Участва в редица филми, между които “Детектив” (режисьор Ж. Л. Годар), “Семеен съвет” (режисьор К. Гаврас), “Търсете идола” (заедно със С. Вартан, Ш. Азнавур и др.). Албуми: Ma vérité (2005 г.) ,À La Vie, À La Mort (2003 г.) ,100% Johnny – Concert a la Tour Eiffel (2000 г.) ,Sang pour Sang (1999 г.) ,Ce Que Je Sais (1998 г.) ,Allume le Feu – Stade de France 98 (1998 г.) ,Lorada Tour (1996 г.) ,Destination Vegas (1996 г.) ,Lorada (1995 г.) ,Rough Town (1995 г.) ,31 Compilation Albums in 1993 , Parc des Princes (1993 г.) ,Bercy (1992 г.) ,Ça Ne Change Pas Un Homme (1991 г.) ,Dans La Chaleur De Bercy (1990 г.) ,Gang (1986 г.) ,Rock and Roll Attitude (1985 г.) , Johnny Hallyday Au Zenith (1984 г.) ,Live À Pantin (1982 г.) ,Palais Des Sports (1982 г.) .

1941 г.

В Ксанти излиза първият брой на всекидневника „Беломорска България“.

1930 г.

В София е създаден Съюз на славянските дружества. Той е образуван от 5 славянски дружества. За председател на съюзът е избран проф. Стефан С. Бобчев.
Стефан Савов Бобчев е държавен и обществен деец, юрист, фолклорист, славяновед, публицист. Той е редовен член на БАН, дописен член на Югославската академия в Загреб, дописен член на Чешката академия в Прага, почетен доктор по право в университета „Ян Коменски“ в Братислава. Роден е на 20 януари 1853 г. в гр. Елена. Получава средното си образование в Цариград, а след това следва медицина. Завършва и право в Москва. След завръщането си в България се установява в Пловдив, където заема множество висши държавни длъжности: председател на окръжното съдилище, член и председател е на Върховния административен съд, депутат в Областното събрание (1883 г.–1885 г.), директор на правосъдието в Източна Румелия. През 1911 г. е избран за министър на народното просвещение в правителството на Ив. Гешов, а една година по-късно е изпратен като пълномощен министър в Санкт Петербург. Той е един от инициаторите за създаването на Висшето училище (дн. СУ „Св. Климент Охридски“). Стефан Бобчев е преподавател в него по българско и славянско право и по история на каноническото право от 1902 г. до 1927 г. По негова инициатива се създава и Балкански близкоизточен институт, в който той е директор и преподавател по съвременна политическа и социална история. Бобчев основава и дълги години ръководи Дружеството на българските публицисти и писатели. Издава и редактира в. „Стара планина“, сп. „Юридически преглед“, сп. „Българска сбирка“ и др. Издава редица студии, сборници, трудове, по–важните от които са: „Писма за Македония и македонския въпрос“, „Източна Румелия“, „Българско обичайно наказателно право“, „Българско обичайно съдебно право“ и др. Умира на 8 септември 1940 г.

1919 г.

Роден е Алберто Сорди – италиански актьор и режисьор. Роден в Рим. В италианската столица се развиват действията в някои от най-известните му филми. Започва кариерата си в киното на 19 години с озвучаване на италианските версии на филмите на Лаурел и Харди. През 1952 г. се снима в “Белият шейх” на Фредерико Фелини, а година по-късно – в “Мамини синчета” на същия режисьор.
Сред класиката са филмите с участието на Сорди “Един американец в Рим”, “Труден живот”, “Две нощи с Клеопатра”, “Прелъстителят”.
Сорди е участвал в над 160 филма. Освен с Фелини работи с режисьори като Луиджи Коменчини, Виторио де Сика, Дино Ризи. Умира на 25 февруари 2003 г. в родния Рим.

1916 г.

Роден е Хърбърт Александър Саймън – американски социолог теоретик. Завършва образованието си в университета в Чикаго. Преподава в Техническия институт в Илинойс между 1942 г. и 1949 г., а след 1949 г. – в Технологическия институт Карнеги. От 1949 г. до 1955 г. чете лекции като професор по администрация и психология в Университета Карнеги-Мелън, а след това е ръководител на катедра по компютърни науки и психология. Широките познания на Саймън в областта на психологията, компютърната наука и икономиката му дават възможност да направи задълбочени проучвания върху поведението на администрацията и процеса на вземане на решения в корпорациите. Забележителен принос за развитието на икономическата наука е концепцията му за обвързаната рационалност. Получава Нобелова награда за икономика (1978 г.).

1915 г.

Роден е Томас Хекъл Уилър – американски лекар, вирусолог, член е на Американската академия за изкуство и наука, на Националната академия на науките на САЩ (1964 г.). Завършва Мичиганския университет (1936 г.), доктор на науките от 1940 г. Работи в Бостън в Харвардското медицинско училище (1936-1939 г.), в детска болница (1940-1941 г., 1945-1946 г.), в педиатричен център (от 1947 г.), в Хавардското училище за здравеопазване, където е преподавател (от 1954 г.). Основните му трудове са по паразитология, бактериология, култивиране на вируси на цитометалии, херпес, полиомиелит и др. Съвместно с Дж. Андерсън и Ф. Робинс установява, че вирусът на полиомиелита не е невротропен. Лауреат е на Нобелова награда за физиология и медицина (1954 г., заедно с Дж. Андерсън и Ф. Робинс).

1914 г.

Роден е Александър Муратов – български поет и преводач. Завършва педагогическо училище в Ловеч (1932 г.). Следва романска филология в Парижката Сорбона (1936 г.), завършва в СУ “Св. Климент Охридски” (1940 г.). Като студент членува в нелегалния литературен кръжок “Христо Смирненски”, сътрудничи на изданията на РМС. Редактор (1945-1947 г.) и отговорен редактор (1950-1953 г.) на сп. “Кооперативно другарче” и “Пламъче”. Печата за първи път през 1931 г. в сп. “Българска реч”. Автор на стихосбирки: “Близо и далече” (1940 г.), “Спасена светлина” (1960 г.), “Малък квартал” (1968 г.), “Жива природа” (1975 г.), “Горещници” (1980 г.) и др. Издава сборник със сатирични творби “На разни адреси” (1962 г.). Съставител е на антологията “Съвременна белгийска поезия” (1969 г., съвм. с Ф. Верезен). Сборник с литературна критика “Испански и латиноамерикански поети” (1980 г.). Умира на 14 ноември 1994 г.

1908 г.

Открива се XIV ОНС. Председател: Христо Славейков, заменен от д-р Петър Ораховац на 15 октомври 1910 г. (демократи).

1907 г.

Роден е Боян Болгар – български писател. Автор е на книги с есета, пътеписи, романи. Ръководител е на издателство „Перун“ (1943 г.). След преврата на 9 септември 1944 г. е редактор, секретар на българския ПЕН-център, преводач от френски език. Боян Болгар е автор на съчиненията: „Парижки мозайки, или Ние, хората“ (1933 г.), „Жива и мъртва Атина, или Ние, хората“ (1937 г.), „Пътищата се пресичат“ (1947 г.), „Чиста монета“ (1952 г.), „С открито лице“ (1954 г.), „Седемнадесетгодишните“ (1956 г.), „Близнаците“ (1958 г.), „Скрито отечество“ (1970 г.). Умира на 5 септември 1984 г. в София.

1907 г.

В Хага започва втората световна мирна конференция, в която вземат участие 44 страни.

1897 г.

Започва Четвъртият конгрес на македонската емиграция. Участие взимат 20 дружества. Председател на Върховния комитет е Христо Станишев, а подпредседател – Георги Георгов.
Христо Арапнаков Станишев е деец на македоно-одринското революционно движение, инженер. Роден е на 24 декември 1863 г. в Кукуш. Завършва инженерство в гр. Гент (Белгия). След завръщането си в България работи по професията си в различни градове на страната. Заедно с това участва и в македоно-одринската освободителна борба. През 1896 г. е включен в състава на Върховния македоно-одрински комитет, като от юни 1897 г. до юли 1898 г. е и негов председател. След разцеплението на ВМОК (1902 г.) отново възглавява онази част от неговите привърженици, които са против крилото на ген. Ив. Цончев. След Първата световна война е избиран неколкократно за председател на конгресите на македонските благотворителни братства, член е на Изпълнителния комитет на македонските благотворителни братства, председателства и Великия македонски събор, проведен е през 1933 г . в Горна Джумая (дн. Благоевград). Той умира на 13 декември 1952 г.

1892 г.

Умира Тома Георгиев – деец на българското националноосвободително движение и политик. Роден е на 1857 г. в Панагюрище. По време на Априлското въстание е личен секретар на Г. Бенковски. След разгрома на въстанието е заловен и затворен в Софийския затвор. След Освобождението работи в Английската благотворителна мисия на лейди Е. Страгфорд и д-р Дж. Лонг. Противник е на режима на Ст. Стамболов. Осъден е и обесен по обвинение за участие в заговора за убийството на министър Хр. Белчев. През 1901 г. са издадени неговите спомени за Априлското въстание „Бележки за Средногорското въстание в 1876 година“.

1889 г.

Умира Михай Еминеску – румънски поет-класик. Той е роден на 15 януари 1850 г. в Ботошани. Представител е на румънския романтизъм. Работи като суфльор в пътуващ театър, библиотекар, училищен инспектор, редактор. Слуша лекции във Виенския и Берлинския университет (1869 г.-1874 г.). Публикува разкази в сп. „Литературни беседи“. Сред по–известните му произведения са: „Животът“ (1879 г.), „Император и пролетарий“ (1879 г.), „Луцифер“ (1883 г.), сатиричния цикъл „Послания“ (1881 г.-1890 г.), „Хиперион“ (1890 г.).

1876 г.

Обесен е войводата на Габровската чета – Цанков Христов Дюстабанов.
Цанко Дюстабанов в деец на националнореволюционното движение. Роден е на 13 май 1844 в Габрово в патриотично семейство. Завършва Габровското класно училище. В периода 1872-1873 учи в Робърт колеж в Цариград, след което се занимава известно време с търговия. Макар Дюстабанов да не е привърженик на революционния път в националноосвободителната борба, постепенно се включва в обществено-политическия живот на родния си град. През 1875 година е избран за училищен настоятел и член на околийския съд. Включва се в местния революционен комитет и като негов член разгръща широка дейност в подготовката на Априлското въстание през 1876.
След избухването на въстанието в Соколския манастир край Габрово на 13 май се събират 219 души, които сформират чета. Два дни по- късно четниците, предвождани от Дюстабанов пристигат в с. Батошево, Севлиевско. Там те вдигат местното население и бунтът бързо обхваща околните села Кръвеник и Ново село. На 23 май 1876 г., укрилите се в района на връх Марагидик (днес Русалка) въстаниците начело с Дюстабанов, Фильо Радев, Георги Бочаров и Дончо Фесчиев водят тежко сражение с турските потери. По време на сражението Дюстабанов е ранен тежко. Пет дни по-късно, след предателство на кмета на едно от селата, Цанко Дюстабанов е заловен и осъден на смърт. Обесен е в Търново (дн. Велико Търново).

1876 г.

В Япония в резултат на цунами загиват около 28 хиляди души.
Цунами е природно явление, представляващо поредица вълни, възникващи при масивно разместване на водите на езеро или море. Земетресения, земни свличания, вулканични изригвания или удари на космически тела, като метеорити, могат да предизвикат цунами, довеждащи до тежки разрушения по крайбрежието на водния басейн. Вълните започват да нарастват на височина, когато наближат брега.

1872 г.

Роден е Антон Тодоров Страшимиров – български писател, белетрист, драматург, публицист. Учи V (IХ) клас в Разград, след това в Земеделско училище в Садово. През 1895 г. заминава за Берн, Швейцария, слуша лекции по литература и география, запознава се отблизо с творчеството на Х. Ибсен, А. Стриндберг, М. Метерлинк. През 1898 г. е гимназиален учител във Видин. Заедно с доктор З. Димитров, д-р Н. Петков и В. П. Гочев редактира сп. “Праг” (Видин). Учител е в педагогическото училище в Казанлък (1898-1900 г.). Уволнен е от всички училища в България заради спречкване с кмета. Активно участва в македонското движение, четник на Я. Сандански. Редактира в. “Реформи”, орган на Върховния македонски комитет, сп. “Звезда”, от кн. 5 (Търново) и сп. “Културно единство” (Солун). От 1902 г. до 1929 г. нееднократно е избиран за народен представител. Участва в Балканската война като редник. Редактира сп. “Наши дни” (1921 г.), което отразява културния живот след войните. През 1926 г. под редакцията на Страшимиров започва да излиза в. “Ведрина”, около който се обединяват писатели като Г. Караславов, А. Тодоров, К. Зидаров и др. Страшимиров започва литературната си дейност в края на 80-те години. За пръв път печата през 1889 г. Съчинения: “Смях и сълзи” (1897 г.), “Есенни дни” (1902 г.), “Прилепски светци” (1900 г.), “Среща” (1904 г.), “Свекърва” (1906 г.), “Апостолът на свободата” (1909 г.), “Песен на песните” (1910 г.), “Вампир” (1902 г.), “Роби” (1930 г.), “Цанко Дюстабанов” (1936 г.), “Висящ мост” (1911 г.), “Пропаст” (1936 г.), “Хоро” (1926 г.). Умира на 7 декември 1937 г.

1868 г.

В Калофер е роден генерал-майор Иван Табаков, завършил Военното училище през 1887 г. По време на Балканската война командва конен полк. През Междусъюзническата война воюва срещу гърците при Суха баня. През Първата световна война командва 2-ра Конна дивизия освободила Битоля, Прилеп и Охрид. Загива при атентата в църквата “Св. Неделя” през 1925 г.

1863 г.

Излиза брой 1 на в. “Гайда”, редактор на който е П. Р. Славейков.
“Гайда” е първият български сатиричен вестник. Издава се в Истанбул като първият му брой излиза на 15 юни 1863 г., а последният — на 15 април 1867 г. Подзаглавиeто му е „Сатирический вестник за свестявание на българите. Издава се секи 15 дена. Год. аб. 2 бели меджидиета“. Спрян е от турската цензура за периода 24 април 1865 г. – 1 януари 1866 г. След подновяването излиза като филологическо списание „нравствената цел на което ще е със занимателното си съдържание да приучи на прочитание нашите съотечественици“. Първото стихотворение на Христо Ботев, Майце си, е отпечатано в този вестник.

1862 г.

Георги Раковски изготвя в Белград „Статут“ („Щатути“) на “Привременното българско началство”, което „ще има пълна сила да отправлява всички ония дела, касающи се на всеобщото Българско въстание“. Всички решения на “Началството” ще се взимат „по вишегласие“.

1850 г.

Роден е Сава Милков Мирков – български военен лекар, полковник, от 1898 г. е действащ член на БКД. Завършва Киевската духовна семинария и медицина в Москва през 1876 г. Участва в Руско-турската война (1877 г.-1878 г.) като лекар на 2. дружина на Българското опълчение. След Освобождението организира първата болница в България за ранени и болни войници в Казанлък. Създава сборна подвижна болница за Българското опълчение в Пловдив (1878 г.). Назначен е за софийски губернски военен лекар, а от май 1879 г. – за старши лекар в Първокласната болница на София. По време на Сръбско-българската война (1885 г.) е главен лекар на българската войска. По негово настояване само 12 дни преди началото на войната България става член на Международната организация на Червения кръст. След войната се занимава с обществена дейност. Има значителен принос за благоустройството на София. През Балканските войни (1912 г.-1913 г.) и Първата световна война (1915 г. – 1918 г.) се включва в санитарните мисии на Българския червен кръст. Умира на 9 август 1927 г.

1849 г.

Умира Джеймс Нокс Полк – американски политик, 11-и президент на САЩ (1845-1849 г.). Роден е на 2 ноември 1795 г. в Мекленбърг Каунти. Завършва право в Университета в Северна Каролина (1818 г.). Седем последователни мандата е в Долната камара на Сената (от 1825 г.). От 1839 г. е губернатор на щата Тенеси. През 1844 г. е номиниран от Демократическата партия за вицепрезидент, но след възникналите в партията конфликти около кандидатурите за президент на Мартин Ван Бюрен и Джон Калхун, партийният конгрес го избира като компромисен кандидат. По време на президентския му мандат САЩ водят война срещу Мексико (1848 г.).

1843 г.

Роден е Едвард Хагеруп Григ – норвежки композитор, пианист, диригент и общественик. Той е един от най-видните представители на норвежката композиторска школа. В периода 1863-1866 г. живее в Копенхаген. Основател е на Музикална академия (заедно с Ю. Свенсон) и Музикално дружество. През 70-те години на ХIХ в., заедно с жена си, камерната певица Н. Хаген, прави няколко концертни турнета в Западна Европа. Автор е на произведения за хор, на обработки на норвежки песни и танци за пиано. Автор е на музиката към „Пер Гинт“, „Лирически късове“, „Норвежки танци“ и пр., както и на множество песни в народен дух. Най-известни са: „Смъртта на Аза“, „Танцът на Анитра“ и др.Умира на 4 септември 1907 г. Берген

1836 г.

Арканзас става 25-ят щат на САЩ.

1826 г.

В турската столица Цариград избухва бунт на еничарите, които са недоволни от провъзгласената военна реформа в османската армия. Около 20 000 метежници се събират на Ат мегдан и настояват султанът да отмени решението от 29 май 1826 г. От името на Махмуд ІІ великият везир отхвърля исканията на еничарите и им предлага да се приберат в казармите си. След техния отказ верните на султана войски блокират площада и избиват всички бунтовници.
На 29 май 1826 г. Султан Махмуд II свиква разширен съвет, който взима решение да се създаде редовна турска армия. Този акт създава реална възможност за премахване на еничарския корпус, чийто войници са най-консервативният елемент в политическия живот на Османската империя. Военната реформа според Махмуд ІІ трябва да подготви почвата за цялостното модернизиране на империята. Султанът заема престола с помощта на русенския аянин Мустафа паша Байрактар след свалянето на Мустафа IV и убийството на султан Селим III. През 1808 г. еничарите вдигат бунт, целящ възстановяването на султан Мустафа IV. Махмуд ІІ убива брат си Мустафа IV и остава единствен потомък на Османовата династия. На 5 януари 1807 г. султанът официално обявява война на Русия, но резултатите от конфликта не са положителни. Предприетият от Наполеон I поход срещу Москва през 1812 г. дава възможност на султана да подпише с Русия т. нар. Букурещки мирен договор от 16 май 1812 г., според клаузите на който за граница между двете държави е приета р. Прут до сливането й с р. Дунав. Русия получава Бесарабия, а Османската империя – Влахия и Молдова. Азиатската граница между империите не се променя. Управлението на Махмуд ІІ не е белязано със знака на спокойствието. През 1815 г. започва Второто сръбско въстание, през 1821-1829 г. в ход е гръцкото национално-освободително въстание, което приключва със създаването на независима гръцка държава. Империята воюва и срещу Али паша Янински (1820-1822 г.), а през 1831-1833 г. се развива турско египетски конфликт, провокиран от амбициозния египетски васал Мехмед Али паша. Конфликтът е приключен с помощта на Великите сили и с големи териториални загуби за империята. Освен с външнополитическа активност управлението на Махмуд ІІ е свързано и радикални вътрешни реформи. По негова заповед освен, че е ликвидиран еничарският корпус са реформирани и централната и провинциалната администрация, премахнати са старите административно-териториални единици и са създадени нови. Създаден е Министерски съвет начело с башвекил, на мястото на великия везир. Махмуд ІІ е първият османски владетел, демонстрирал различно отношение към немюсюлманското население на империята – издига идеята за равнопоставеност на всички поданици. Не са малко и промените в обществения, културно-просветния и религиозен живот на Османската империя.

1798 г.

Роден е княз Александър Михайлович Горчаков – руски държавник, дипломат. Произхожда от едно от най-старите руски семейства (Рюриковия род). Завършва Царскоселския лицей заедно с А. С. Пушкин през 1817 г. Започва дипломатическата си служба през 1817 г. и съпровожда министъра на външните работи К. В. Неселроде на конгресите на Свещения съюз. Заема различни дипломатически постове в Лондон, Рим, Берлин, Виена. В продължение на 26 години ръководи външната политика на Руската империя. От 1856 г. е министър на външните работи. Една от основните му цели докато заема този пост е насочена към премахване на ограниченията, наложени на Русия от Парижкия мирен договор. Разгромът на Франция от Прусия във войната (1870 г.-1871 г.) позволява Горчаков да обяви отказването на Русия от Парижкия договор, ограничаващ руския суверенитет в Черно море, и това да бъде признато от другите държави. Успява да попречи на Германия да разгроми за втори път Франция (1875 г.) и да осигури дипломатическата подготовка на бъдещата война между Русия и Турция. След успешния за Русия Санстефански мирен договор Горчаков не успява да неутрализира докрай протестите на Австро-Унгария и Великобритания. Представлява Русия на Берлинския конгрес (1878 г.). На конгреса Русия успява да защити интересите си и да прокара докрай политиката си за сметка на България и поробените българи, останали в Османската империя. Напуска правителството по здравословни причини през 1879 г. Умира на 11 март 1883 г. в Баден Баден. Погребан е в Петербург.

1520 г.

Папа Лъв Десети отлъчва Мартин Лутер, осъждайки 41 от тезите му като ерес.
Мартин Лутер е немски философ, теолог, родоначалник на Реформацията в Германия, основател на протестантизма (лутеранството). Роден е на 10 ноември
1483 г. , Айслебен, Саксония. От 1512 г. е професор по философия и теология във Витенбергския университет. Повлиян от хуманистите и от чешкия реформатор Ян Хус, решава, че е необходима реформа в Католическата църква. На 31 октомври 1517 г. излага във Витенберг своите 95 тезиса срещу злоупотребите и търговията с папски индулгенции. Провъзгласява идеята за спасение на хората с помощта на вярата, като отхвърля посредничеството на Църквата и духовенството между хората и Бога. Обявява за най-висш религиозен авторитет Светото писание. На 10 декември 1520 г. публично изгаря папската була, с която е обявено отлъчването му от Църквата. На Вормския райхстаг (1521 г.) категорично отказва да се отрече от учението си. Последните години от живота си посвещава на пасторска дейност. Преводът на Библията и литературните трудове на Мартин Лутер имат голямо значение за развитието на литературния немски език и немската литература. Автор е на „Послание до германското дворянство“, на памфлета „За Вавилонския плен на Църквата“, на трактата „За свободата на християните“, „Срещу булата на Антихриста“ и др. Умира на 18 февруари 1546 г. в Айслебен, Саксония.

1400 г.

Умира Св.Патриарх Ефрим Сръбски – български монах, трети патриарх на Сърбия. Произхожда от свещенически род. Става монах в Хилендарския манастир през 1334 г. Последовател е на исихастите (отшелниците). През 1347 г. заминава за Сърбия и се заселва като отшелник в известния Дечански манастир. По настояване на сръбския княз Лазар е избран за сръбски патриарх през 1375 г. с одобрението на цариградския патриарх. Четири години по – късно – през 1379 г. се отказва от патриаршеството и отново става отшелник. След близо 10 години става отново патриарх (1389 г.-1392 г.). След 1392 г. живее като отшелник до смъртта си. Канонизиран е през 1406 г. Като светец е почитан в Косово и Сърбия. Мощите му са в църквата „Св. Димитър“ в Печ (Косово).

1389 г.

В битката на Косово поле загиват султан Мурад І и сръбският крал Лазар Хребелянович. Това е най-известното сражение между балканските християни и мюсюлманите османци преди завладяването на Константинопол. Митовете, породени от смъртта на двама владетели на бойното поле, покриват с множество неизвестни хода на военните действия. Османски извор съобщава, че в бойните редици на християните има и българи, но те вероятно не са изпратени от владетелите на трите български държави, а са самоорганизирани военни отряди на локални военачалници. След смъртта на Мурад І синът му Баязид І (1389 г.–1402 г.) веднага убива брат си и напуска полесражението. Той се отправя към Одрин, за да си осигури безпроблемно владетелския трон. Пътят от Косово до Одрин преминава с такава скорост, че получава прозвището “Светкавицата”. Новият султан решава, че разполага с достатъчно потенциал, за да завладее целия Балкански полуостров, и поема курс на твърда агресивна политика.

1253 г.

На всички българи и на българската държава е наложен ежегоден данък от татарите. Съобщението за налагането на данъка е предадено от францискански монах, който посещава по това време Златната орда – татарско обединение, което се разпростира върху териториите на Източна Европа, Западен Сибир и Средна Азия. Като изрежда държавите, които плащат годишен данък на татарския хан, той споменава голяма и малка България и допълва, че освен държавния данък всяка къща е задължена да дава на татарите по една секира и кюлчета желязо.

1253 г.

Сключен е договор на цар Михаил ІІ Асен с Дубровник. От българска страна договорът е подписан от владетеля и от севастократор Петър, негов зет, а от дубровнишка от княз Георги Марсилий и двадесет и шест градски благородници. С него се регламентира бъдещо военно взаимодействие на двете страни срещу Сърбия и нейния владетел крал Стефан Урош І (1243 г.–1276 г.), определен като общ “враг”. Условията, включени в договора, изискват съвместни действия на българи и дубровничани при войната със сърбите, която очевидно се възприема като предстояща. В договора се определя бъдещата подялба на сръбските територии. Втората група задължения, с която се ангажират страните, се отнася до търговските им връзки. След като напомня за правата на дубровнишките търговци от времето на цар Иван Асен ІІ, договорът фиксира равни условия за търговците от двете страни. В документа многократно се подчертава високата позиция на царския зет севастократор Петър като самостоятелен, макар и тясно свързан участник в договорените взаимоотношения.