В равните полета на Добруджа е скрита и много от древната история на страната ни. Едно от забравените чудеса е древният римски град Залдапа, чиито улици са буквално на сантиметри под настоящото ниво, разказва директорът на Регионалния исторически музей в Добрич Костадин Костадинов. За първи път през 2015 година музеят започна разкопки на древния град, простиращ се на площ от над 100 ха. Само за месец и половина работа екипът от археолози от Добрич, Варна и Силистра откриха уникална по размери епископска базилика.

Залдапа е най-големият град във вътрешността на Добруджа и е бил сред главните в римската империя. Бил разположен на главния път между Марцианопол и Доросторум. За първи път обаче археологически разкопки на града, криещ много тайни за историците, но пък явно добре познат на иманярите, започнаха миналото лято, когато Министерството на културата отпусна 40 хил. лв., а община Крушари, на чиято територия е градът, осигури от собствения си бюджет 10 хил. лв. Бързо трудът им даде плодове с разкриването на голяма базилика. „Известно е, че по това време епископските центрове на територията на днешна България са били 21, а митрополиите в късната античност, откогато датира и градът Залдапа, са били 5 на брой. За сравнение – днес са 15. Това показва колко значима роля е имал градът за територията на Долен Дунав – част от Римската империя по нашите земи“, разказва Костадинов.

Екипът, който и тази година ще работи на обекта, е в състав доц. Валери Йотов от варненския музей и колегата му от Силистра проф. Георги Атанасов, Йото Йотов и Десислава Христова от музея в Добрич. Обектът се намира в близост до село Абрит и е отдавна известен на науката, като дълго време се е мислело, че това е град Абритус и по тази причина е дошло и името на селото. С откриването обаче на Абритус край Разград се стига до извода, че това е древният град Залдапа, разказват още историците.

Причината да започнат едва ли не спешно разкопки е сигнал за иманярски набези. Огледът на историците ги навежда на мисълта, че иманярите са попаднали на голяма антична сграда и така се стига и до първите археологически разкопки на обекта. „Градът е известен и с това, че е бил родно място на един от най-големите бунтовници срещу Римската империя в късната античност – Виталиан, който пред 514 г. – преди 1500 г., вдига въстание срещу император Атанасий Първи Библиотекар. Въстанието трае няколко години, като Виталиан дори обсажда Константинопол. Въстанието е потушено, но Виталиан се е самопровъзгласил за император – макар и за кратко. Ние се надяваме и продължаваме да се надяваме да открием някакви артефакти, свързани с него. Може би косвено доказателство за това негово бунтовническо движение е намерената колона от червен мрамор“ – разказва Костадинов. Миналата година по време на разкопките проф. Атанасов бе споделил, че Залдапа е отбелязан в историческите източници и като епископска резиденция във втората половина на VI век в един списък на епископиите, публикуван от Жан д’Русе – известен френски специалист. Разкритата епископска базилика професорът сравнява с най-големите храмове от това време – в Одесос, Томи (дн. Констанца) и в Истрия. „Параметрите на храма са впечатляващи – основната й част е 37 м, широка е 21 м. Това е най-широката раннохристиянска базилика, по-широка е от тази в Одесос и Марцианопол“, казва още проф. Атанасов. Сред оригиналните елементи на мащабната находка той отделя внимание и на мощните фундаменти, изградени с хоросан, дълбоки над 1.5 м, което според него говори, че сградата е била двуетажна. „Тя е трикорабна, едноабсидна с триделен притвор. На страничните кораби е имало и абсида. Много мощни кораби – 1.30 м, което показва голяма височина на църквата. Тази базилика има рядка по красота и финес олтарна преграда. Те обикновено са с големи мраморни плочи. Забележителното тук е, че тази е ажурна, като брюкселска дантела, изплетена и изрязана от мрамор, който като се измие, става прозрачен. Има само един аналог – единствено в голямата базилика на Истрия – най-богатия град в Добруджа, той е гръко-римски, това е втората олтарна преграда, която е така изпълнена в християнския свят“, разкри миналата година проф. Атанасов, а Костадинов добави, че до турското нашествие на Балканите всички иконостаси в църквите са били мраморни. „Дървото влиза след турското нашествие, защото те не са оставили нито една църква непоругана по пътя си и са ги разграбвали и чупили иконостасите им. Освен това ислямът е забранил пищните украси в църквите – мрамор, злато и сребро, и така навлиза дървото, а златните и сребърни кандила се заменят с медни, като сребърни украси на места започват да се появяват чак в XVII в. отново в църквите“, казва Костадинов.

За колоната от червен мрамор, която бе намерена по време на работата на обекта, историците разказват, че това е колона от червен мрамор с бели ивици – много красив, и се е използвал за големи катедрали, като е наричан още кралска бреча. Находището на този червен мрамор се е намирало на около 50 км от Константинопол – добивал се е в Мала Азия. Когато персите и арабите след това завладяват териториите, в които се е добивала едно време порфирата, добивана в Египет – знаковият мрамор, ползван от императорите, то този материал е бил заменен от бреча каролина. Такива колони са се поставяли в храмовете, в които се е черкувал императорът и тъй като Виталиан се е самопровъзгласил за такъв, а и голяма част от Източната Римска империя го е признавала за владетел, предполагаме, че е възможно епископската базилика, която разкрихме, да е останала с тази колона вследствие на мимолетното императорстване на Виталиан, казва Костадинов. Той разкрива още, че градът носи тракийско име, като допълва, че това е рядък феномен, защото римляните са давали свои имена на завладените градове и крепости. Според някои името на града – Залдапа, означава жълта или лековита вода, което се свързва с многобройните извори в района, част от които съществуват и днес и са слабо минерални, разказва още директорът на добричкия музей, като добавя: „Думата „апа“ е тракийска и е запазена и до днес в румънския език и означава вода“. Историците предполагат, че градът датира от III-IV столетие пр. н.е., разцветът си е достигнал през III в. от н.е. Два пъти е бил нападан – от готи и хуни, като е възстановен в средата на VI в. от Юстиниян и упадъкът му идва в началото на седми век – между 602-610 г., когато е бил разграбен от авари и славяни и повече не е бил възстановяван, казва още Костадинов. Сред любопитните находки, разкрити миналото лято, Костадинов споделя, че точно върху базиликата са попаднали на прабългарско жилище, а до това време се е твърдяло, че след периода си на съществуване градът не е бил обитаван. „Намерихме типична степно-номадска керамика, което доказва, че градът е бил обитаван и в по-късно време“, казва историкът.

Сред интересните находки са четири мраморни гълъба, за които се предполага, че са били част от украсата на амвона. Намерени са и над 800 монети, кръстове, търговски печати, култови предмети, много мраморни елементи.

Кметът на община Крушари Димитър Стефанов се надява благодарение на големия исторически обект районът да се развие и икономически и да стане привлекателно място за туристи. Още повече, че предстои откриването на най-новия граничен пункт с Румъния, който е между селата Северняк от българска страна и Добрин – от румънска.

„Общината съвместно с РИМ подадохме заявление до Министерство на културата и Националния институт за недвижимо културно наследство, с което искаме да се даде статут на Залдапа като недвижима културна ценност от национално значение. Чакаме всеки момент да излезе протоколът за това, но проблемът е, че обектът все още няма акт за собственост – той е държавен, но не е актуван, за да се определи на кое подразделение на държавата принадлежи. Това е пречка, защото без такъв акт не може да се кандидатства по проекти. Използвам страниците на в. „Стандарт“, за да апелирам да бъде по-скоро издаден такъв акт за собственост и то на общината, тъй като общините имат повече възможности и са амбицирани. Идеята е Залдапа да се превърне в обект на природен и културно-исторически туризъм“, заяви Костадинов.

По стъпките на римските легионери в Троянския Балкан

Крепостта „Состра“, базиликата „Св. Георги“ и антична магистрала очакват туристите

Пътуване по древен римски път, посещения на минерални извори, разглеждане на останки от старинни крепости, опознаване на природните красоти на Централна Стара планина. Всичко това ще бъде предлагано по атрактивен начин чрез осъществяването на нов проект – „Виа Траяна Балканика“, идеята за който е на кмета на Троян Донка Михайлова. Главната цел e общината да се развива и утвърждава като конкурентна дестинация за целогодишен туризъм.

Всичко това стана въмжно, след като на заседание на междуведомствената комисия и на специализирания експертен съвет към Министерството на културата бе решено да бъде предложено на министъра на културата римската крайпътна станция „Состра“ до село Ломец и раннохристиянската базилика „Св. Георги“ до село Дълбок дол да получат статут на паметници от национално значение. Те се намират в границите на изключително добре запазен античен комплекс, разположен на важния за Римската империя път, свързващ Дунав при село Гиген и Филипополис. Този комплекс е сред най-бързо развиваващите се туристически дестинации в Северна България през последното десетилетие.

„Состра“ – едноимената крепост и крайпътната станция – е проучвана от археологически екип под ръководството на доц. д-р Иван Христов – зам.-директор на НИМ. В близките месеци археолозите ще проучат останките от станцията, обслужвала римската държавна поща, римски императори и висши магистрати, преминавали през Хемус по споменатия древен път. Всички старини ще бъдат запазени на открито под специална защитна конструкция, като така ще бъде увеличена експозиционната площ с археологически паметници на „Состра“. Предвижда се изграждането и на археологическа база в новозакупен от общината имот, в който през миналия сезон д-р Христов откри цялостно запазен римски басейн и основи на сгради с подово отопление.

Археологическите проучвания ще продължат през лятото в земеделски парцели срещу главната порта на крепостта „Состра“. Те са с лице към съвременния главен път Ловеч – Троян и за тях в Община Троян са изготвили подробен устройствен план за изграждането на път, паркинг и посетителски център за туристите.

Третият паметник, който съвсем скоро ще получи категорията „от национално значение“, е най-добре запазеното трасе от римския път в района на курорта Беклемето в близост до Троянския проход. Трасето е истинска антична магистрала, широка 7 м, с осова линия, с банкети и инфраструктура като наблюдателни кули и сгради, обслужващи търговския трафик в прохода през античността.
Партньори на програмата за проучвания и опазване на римското наследство в Троянския край са НИМ, Ротари клуб и Музеят на занаятите в Троян.

Via Dolorosa в буквален превод от латински означава „Пътят на болката“. Всъщност това е улица в стария Йерусалим, по която е минал с кръстния си товар Исус Христос към мястото на разпятието – Голгота, показва справка в Укипедия. По Via Dolorosa са девет от четиринадесетте спирки по Кръстния път на Христос.

Последните пет спирки са на територията на храма на Божи Гроб.
Кръстният път започва от т.нар. Лъвска порта на Йерусалим, в близост до мястото, където се е намирала крепостта Антония, и води към западната част на Стария Йерусалим и Храма на Божи Гроб. Описанието на този маршрут на Кръстния път е направено за първи път в края на XIII век от доминиканския мисионер Риколдо да Монтекроче и той е установен през XIV век от францискански монаси.
В Йерусалим хиляди вярващи изминават Пътя на болката, по който е започнал последният земен път на Христос към Голгота. Традицията на поклонничеството води началото си от 12 век, когато Йерусалим бил столица на кръстоносците. През следващите три века култът към „страстите Христови“ и Кръстния път станали особено популярни в цяла Западна Европа. В различни европейски градове се появили много църкви и олтари в памет на различни епизоди от пътя на Христос към Голгота. По този маршрут в Йерусалим се извършва настоящият Кръстен път, като по него има четиринадесет „станции“ или спирки, като осем от тях са отбелязани с малки параклиси. Те са свързани с различни събития от Евангелието – осъждането на Христос на кръстна смърт, носенето на кръста, свалянето на Христос от кръста, полагането на Христос в гроба и др. На всяка една от тези спирки се четат специални молитви. Петте последни „станции“ се намират в самия храм: три от тях – на Голгота; четвъртата – пред Камъка на помазването, където поставили след свалянето от кръста тялото на Христа и където Йосиф Ариматейски го умил с благовония; петата – самата гробница, параклисът над гроба.

Депресията Данакил в Етиопия е „най-неземната“ зона на Земята, твърдят учени от научната общност Europlanet, които описват най-малко три екстремни екосистеми, съществуващи там, подобни на живот на други планети, съобщава РИА Новости, цитирани от „Фокус“.

„Сега има само единици научни работи, посветени на това място, и нула биологични описания на живота тук, затова депресията Данакил наистина е неизследвана територия. Тя е невероятно красиво, но сурово място. Температурата в пустинята Данакил достига 42 градуса през деня и 30 градуса през нощта, а хлорните пари постоянно изгарят дробовете ни.Всички микроорганизми, които живеят тук, биха били изключително интересни за астробиолозите“, казва Фелипе Гомес от Астробиологичния център в Мадрид, Испания.

Гомес и колегите му през този месец започнаха да изучават изключително необичайния и странно изглеждащ „извънземен свят“ в Етиопия, разположен в пустинята Данакил, в северната част на страната. Депресията се е образувала в резултат на сблъсък на три литосферни плочи. Благодарение на вулканична дейност, генерирана от тях, днес тази депресия е най-горещото място в света. http://www.trud.bg

Още на влизане в Жеравна усещаме възрожденския дух и се пренасяме назад във времена на хайдути и кехаи. За това спомага запазената и до днес архитектура от Възраждането. Повечето къщи в Жеравна са строени именно тогава, като са запазени над 200 дървени. Някои от тях са доста по-стари от Съединените щати, шегуват се местните. Макар ремонтирани и обновени, къщите за гости също пазят възрожденския дух. Те наброяват 34 с общ капацитет от над 250 легла.

Можем да отседнем в тях, дори и да не сме си направили резервация, защото местните са изключително гостоприемни и няма да върнат никого, каквито са били балканджиите от едно време. Но за да сме спокойни, все пак е по-добре да се обадим предварително, категорични са стопани на къщи за гости в Жеравна. Нощувката ще ни струва между 15 – 35 лв., а цените в механите и кръчмите са по всеки джоб. В местните заведения предлагат вкусно похапване в уютна атмосфера както и домашни вина и ракии. Можем да опитаме баклава, сладки, курабии, да пием ароматно турско кафе и чай. А от сергиите из уличките на Жеравна ни примамват домашно сладко от плодове, мед и подправки. Местни жени продават битови пана и торбички.

По думите им от миналото до днес в Жеравна е развито килимарството, което заедно с туризма е основен поминък за местните. Балканското кътче се слави с котленските килими, които се тъкат на прав стан. Селцето с население от 410 души предлага пълноценен отдих, както и възможности за религиозен и културен туризъм. Има какво да се види, затова няма да скучаем. Веднъж посетили Жеравна, туристите се връщат отново, уверяват местни. В Жеравна се намират къщите музеи на Йордан Йовков, Сава Филаретов и на Руси Чорбаджи, има още художествена галерия, както и действащ храм – църквата „Св. Николай“. Българските туристи се отправят първо към къщата на Йовков, защото го обичат и тачат, докато чуждестранните са привлечени повече от тези на Руси Чорбаджи и Сава Филаретов заради по-богатата им архитектура и етнографската експозиция в тях, разказва екскурзоводът Надежда Илиева.

По думите й Жеравна се посещава целогодишно както от нашенци, така и от французи, германци, англичани и австрийци. Родната къща на писателя Йордан Йовков се намира в западната част на Жеравна, на възвишението Голямо бърдо. В нея той е роден на 9 ноември 1880 г. в семейство на овчари. Йовков живее там до завършване на средното си образование, след което семейството му се мести в Добруджа и писателят повече никога не се завръща в родния си дом. Но пък посвещава сборника си „Старопланински легенди“ на родната Жеравна. Къщата става музей през 1958 г., като при реставрацията й е променен само сайвантът. В нея има стая с огнище, менсофа, където всички са спели, гостна и зимник. Тук можем да видим писалката, с която Йовков е написал „Старопланински легенди“. Съхраняват се и книги, дарени от съпругата на писателя Деспина Колева, преведени на различни езици – румънски, полски, гръцки и др. В двора през 1964 г. е поставена скулптурата на поета. Работното време на къщата музей е от 9 до 18 часа всеки ден, като входната такса за учащи е 1,50 лв., а за възрастни 3 лв. Беседата на български или чужд език струва 5 лв., а вторник е ден за безплатно посещение.

По думите на Надежда Илиева къщата музей на Руси Чорбаджи е една от най-забележителните къщи в селото. Той е бил заможен скотовъдец, а по време на турското робство е бил кмет на Жеравна. През 1800 г. обаче близо 7000 кърджалии идват в селото. Руси им прави голямо посрещане, пече хляб, но не успява да ги умилостиви и те погубват него и семейството му, като отвличат дъщеря му Калина. През 1958 г. къщата става музей и е частично реставрирана. Но дърворезбите, правени някога от тревненски майстори, са запазени автентични. Къщата е със зряло възрожденски тип архитектура – със закрит чардак. Стаите са всекидневна, гостна и пруст. Входът за ученици е 1,50 лв., а за възрастни – 3 лв. Беседата ще ни струва 5 лв., а в понеделник можем да я разгледаме безплатно. Къщата музей е отворена от 9 ч до 18 ч без почивен ден.

Къщата музей на Сава Филаретов е една от най-богатите на дърворезби в селото и единствената, в която има семеен параклис, разказва Илиева. Тя е на близо 250 г. и е построена през XVIII век. Сава Филаретов е един от най-видните дейци на българското Възраждане, учител и основател на първата девическа гимназия в София
В къщата можем да видим платно от Божи гроб, донесено от бащата на Филаретов. Къщата е отворена без почивен ден от 9 ч до 18 ч, като безплатно можем да я посетим в понеделник. Разгледали забележителностите, в Жеравна можем още да наемем кон за езда, да ловим риба в микроязовира, да берем гъби, горски ягоди и билки в планината. Или просто да се насладим на гледката към Котел и южния дял на Стара планина от хребета Верила. Всяка година през август в селцето се провежда Фестивал на фолклорната носия. Тогава Жеравна посреща с танци и песнопения 100 каба гайди, зурни от Петричко, нестинарски игри и кукери от цялата страна, както и самобитни занаяти и традиционни гозби. Тази година фестивалът ще е на 22, 23 и 24 август. Жеравна е включена в тур, промотиран от Министерство на икономиката и енергетиката (МИЕ), по проект за насърчаване на вътрешния ни туризъм.  bgchudesa.com/НДТ

„Писин Молитор“, една от най-модните градски къпални в Париж, отвори врати точно 85 г. след като парижаните видяха за пръв път съблекалните му в стил ар деко. Този път „Молитор“ е част от луксозен хотел и дневният билет за него е 150 евро. За някогашния му чар говори фактът, че златният олимпиец от САЩ и бъдещ изпълнител на Тарзан Джони Вайсмюлер е бил спасител в „Молитор“.

Вайсмюлер печели три златни медала на олимпиадата в Париж през 1924 г. и два в Амстердам през 1928 г., но прекарва цели сезони в „Молитор“. Там дава уроци по плуване и спасява удавници.

Редовните тренировки му помагат да вземе ролята на Тарзан няколко години по-късно.
„Молитор“ е любим на парижанки, които десетилетия ходят в него по монокини. През 1989 г. басейнът затваря. Превърнат е в сцена за рейв партита и канава за художници на графити.

Кабините на „Молитор“ са направени като океански лайнер с палуби, бели перила и кръгли илюминатори. Има покрит зимен басейн и открит, с пясък за слънчеви бани.
В романа от 2001 г. „Животът на Пи“ на Ян Мартел главният герой е кръстен Писин Молитор, защото баща му искал душата на момчето да е чиста като водата на басейна. Момчето сменя името си на Пи.

Едно от историческите събития, свързани с басейна, е фотосесия от 1946 г., в която светът вижда за пръв път бикини. Моделката е някогашната стриптийзьорка Мишлен Бернардини. Говори се, че след тази сесия получила над 50 000 писма от почитатели.
Парижани обаче помнят „Молитор“ и като зимна пързалка.

„Спомням си го като тясно и претъпкано място, което обикаляхме безкрай, като се блъскахме един друг“, разказва пред Би Би Си Корин Ледерик, която през 1958 г. е била ученичка в Париж.

„Това беше място, в което богаташките деца от 16 район и онези от Булон-Биянкур се биеха. Всички момичета бяха с жилетки и шалчета, които се кръстосваха на гърдите и се закопчаваха отзад.“

Други парижани си спомнят басейна като място за училищни екскурзии. „Не можехме да скрием удоволствието, с което шумно се качвахме на автобуса, пращан всеки вторник от гимназия Сен Жан дьо Паси“, разказва парижанин, завършил гимназия през 1961 г.
„Пристигаме, блъскаме се на входа и се изсипваме в малките съблекални, които са подредени в редица и съвсем еднакви. За нас „Молитор“ означаваше, че няма часове и домашни, а и тази невероятна атмосфера… Учителите Бурбон и Сантини бързо ни събираха с пищящите си свирки.“

„Тичахме, където беше забранено, крещяхме, бяхме толкова щастливи, че оставахме без дъх. Понякога минавахме покрай хубави госпожички и плувахме край тях, като си разменяхме погледи.“

В средата на 80-те френският фотограф Жил Ригуле започва заснемането на „Молитор“ и други басейни в Париж, Франция и по света. Снимките му са запечатали свободата на парижани.

„Тичахме и се плискахме, децата скачаха. Навсякъде имаше коси и голи гърди, беше времето на безметежното плажуване“, спомня си той.
Въпреки това през 1989 г. 60-годишната сграда е пред разруха. Кметството няма пари за ремонт. Решава да затвори „Молитор“. 11 години по-рано басейнът е престанал да бъде и зимна пързалка.

Комплексът трябвало да се превърне в жилищни блокове. Спасяват го местни активисти. SOS Molitor провежда събития за набиране на пари. През повечето време обаче басейнът привлича като магнит младежи, включително художници на графити.
„Да рисуваш графити по онова време, беше доста дръзко, градските власти не го приемаха и затова „Молитор“ бе целият изрисуван“, казва 87-годишният Клод Вейл, чиято история на басейна бе наскоро публикувана. „След това все повече и повече хора се катереха по покрива, за да влязат вътре и да рисуват там.“

През 2001 г. рейв парти на френския техно-колектив Heretik събира 5000 души в басейна. Няколко години по-късно Nike прави там импровизиран корт за свои фенове. Оттам те могат да гледат на живо мачовете от „Ролан Гарос“.
Новият луксозен хотел „Молитор“ пази някои от частите на оригиналната сграда, включително прозорците в стил ар деко и специфичния жълт цвят на фасадата. Сега обаче басейнът е по-лъскав, откогато и да било.

Историкът Вейл не се притеснява от това. 81 години след като за пръв път е плувал в басейна, той пренощува там със съпругата си за откриването на басейна на 19 май.
„Радвам се, че успях да поплувам. Беше огромно удоволствие да се върна след толкова години.“

Мнозина парижани обаче няма да успеят. Хората могат да ползват басейна, ако са гости на хотела (цените почват от 215 евро за нощ), станат членове на клуба „Молитор“ срещу 3000 евро годишно или платят дневна такса между 150 и 180 евро.
Въпреки това децата от съседните училища в 16-и район ще могат да се упражняват в „Молитор“. И вероятно да си хвърлят погледи, докато се разминават в коридорите му.

http://www.trud.bg

Демони пазят чудотворен извор между пернишките села Боснек и Чуйпетлово. Вечер тъмните създания с човешки фигури и глави на бик излизат, за да дебнат за грешници, дошли да търсят спасение край живата вода. Това разказаха пред „Зодиак“ местните хора, които неведнъж са били свидетели на чудесата, които стават близо до феномена. Те са категорични, че живата вода разпознава кой е грешен и не се е покаял. Когато такъв човек се изправи пред извора, той пресъхва в миг. Едва след период от време от него отново започва да блика вода.

Според легендата недостойните за чудото на водата дори изчезват. И днес се разказват истории за повлечени от тъмните сили грешници. Те изчезват в кладенеца, както тукашните наричат извора.

За тях не е загадка защо водата идва на пулсации. Според учените става въпрос за карстов извор, който събира водите си в подземна кухина и той не извира, докато въпросната кухина не се напълни.

Обяснението на местните обаче е далеч по-различно. Те вярват,  че водата избира пред кого да се покаже и на кого да помогне. Така е векове, твърдят хората от Боснек и разказват, че за него се знае още от XII в., когато е бил описан от османски пътешественик. Той нарекъл извора Чешмата на щастието. „Водата край селото е лековита“, непоколебим е бай Методи пред „Зодиак“ и разказва ,че преди години в селото имало жена с дете, което имало проблем с очите. „Няколко пъти измила очите му и то се излекувало. Така стана и със сестра ми. Тя от дете носеше очила и с помощта на водата и чай от черна боровинка след една година зрението й се оправи“, сподели единственият постоянен жител на Чуйпетлово.

Има още много истории за изцерени хора, които местните знаят, въпреки че не са документирани. Те приемат лековитата вода за даденост на мястото, където са се родили. Въпреки това никой от тях не стъпва вечер край извора, където витаят други сили. Казват, че от разказите на дедите им не всички се страхуват и затова край извора идват всякакви хора. Някои успяват да си тръгнат с ценната жива вода и да се помолят за здраве, за други изворът пресъхва и те си тръгват с греховете, с които са дошли.

Без кмет и кръчма, но с църква

В селото с жива вода Чуйпетлово днес е останал само един постоянен жител. Въпреки че има живота вода, тук няма лекар, кмет, площад и кръчма, но има църква, разказва бай Методи. По родното му място водят острите завои, натрошен асфалт и планинските склонове. Някога Чуйпетлово било пълно със хора, сега са останали само празните къщи и Методи. Едничката му надежда е църквата „Света Петка“, построена през 1860 г. От нея само той има ключ и я отваря по празници и за туристи, дошли за живата вода. „Бия камбаната и за арно, и за лошо“, разказва той.

Повечето икони в църквата са от календари и вестници, другата част са дарение. Храмът е почти разрушен от земетресения, но това не пречи на хората и от съседните села да идват и да се помолят, а бай Мето е готов винаги да я отключи.

Икона, скрита в близката пещерата. Ликът на Богородица се явява.

Хората идват в местността край пернишките села не само заради силата на водата, но за да търсят спасение от Богородица. Нейният образ се съхранява в близката пещера, където преди вече почти десетилетие местните поставят нейна икона. В мига, в който докоснала скалата,  над нея се появил ликът на Божията майка. Познавачи на околностите разказват, че оброците по тези места били многобройни. За жалост и съвременни иманяри ровили около тях и някои вече съществуват само в паметта на възрастните. На живата вода обаче никой не е посягал и сигурно затова тайната й ще остане неразгадана още дълго.

Бягството на президента

„Кой където се е родил, там трябва да остане“, казва дядо Методи, който никога не би заменил малкото село за големия град.

Въпреки че днес живее сам, преди време Жельо Желев е бил негов пръв приятел. Запознават се в селото, защото бившият президент на страната харесвал мястото и често се отбивал тук, за да избяга от столицата. Най-яркият спомен за последния им разговор е свързан със страната. Защо по такъв начин е започнало да се разваля държавата, питал Методи, а Желев му отговорил, че гладен народ по-леко се управлява.

http://trud.bg

В първата българска столица – Плиска се намира уникален по рода си културно-исторически комплекс, наречен „Дворът на кирилицата“. Високите над 2 м кирилски букви са изработени в Армения от 12 арменски скулптори, ръководени от народния майстор Рубен Налбандян и са транспортирани до България с 2 камиона. Естественият керемиден цвят на пясъчника туф, от който са направени скулптурите, излъчва топлотата и силата на арменската земя. Шест от буквите изписват името на първата българска столица ПЛИСКА. Останалите са разположени свободно върху затревената площ, без да следват азбучния ред. Защото всяка има своето послание с изображенията и орнаментиката си.

На 2 май 2015 г. тишината на малкото селище Плиска, някогашната първа столица на Българската държава, се огласява от прииждането на хиляди хора. Поводът е знаменателен – честването на 1150-годишнината от Покръстването на българите в източноправославната християнска вяра. Старата Базилика посреща висши духовни и светски личности от цялата славянска общност за Божествена света литургия послучай празника.

Голяма част от човешкото множество се събира и на поляната в противоположния край на градчето. Ориентират се по огромния 12 метров кръст, който се издига зад висок каменен зид. На него е окачен герб със стара българска розета, обрамчена от името на Плиска и завета на Аспарух „Тук ще бъде България!“ На обикновена дървена порта с обикновени букви пише: Двор на кирилицата. В деня на празника портата се отваря, за да посрещне първите посетители на един уникален не само за България, но и за света културно-исторически комплекс.

За създаването на този своеобразен дом на кирилските букви разказва неговият инициатор – Карен Алексaнян – арменец, установил се в България и научил много за историята ни:

„От частичните сведения, достигнали до нас от „Житието на св. Климент Охридски“ от Теофилакт Охридски, разбираме, че след смъртта на св. Методий на 6 април 855 г. в Европа започнали мъченията над неговите и на св. Кирил ученици. По-младите от тях били отвлечени в робство, а по-възрастните – изгонени.

Климент, Наум и Ангеларий успели да стигнат до Белград, който по онова време бил българска гранична крепост. Там ги посрещнали с радост и ги изпратили с почести в Плиска при цар Борис, защото те „копнеели за България“, а царят „отдавна жадувал за такива учени мъже“. След пристигането им в столицата (около 866 г.) Борис настанил Климент и Наум в дома на боила Есхач, а Ангеларий – при другия си доверен боил Чеслав. Известно време царят пазел в тайна пребиваването в Плиска на приносителите на новата славянска писменост, „докато приготвим напълно това, което трябва да направим“. Но самият той бил обхванат от силно желание „всеки ден да разговаря с тях“

Именно под въздействие на прочетеното в житието аз видях във въображението си дома на Есхач, където Климент, Наум и Ангеларий преработили глаголицата в кирилица, съобщили радостната новина на цар Борис и го поканили да му я покажат. Представих си царя, седнал на трон в единия край на двора, а пред него – буквите, наредени като войници на църковно-славянщината. Срещу фигурата на Борис, в далечината пред западния зид, виждах голям кръст, а пред него като бели видения – образите на св. Кирил и св. Методий. Книгата в ръцете им беше изписана на глаголица, но погледите им благославяха новите кирилски букви.

Така се роди идеята за изграждането на Дворът на кирилицата. За съжаление, не е известно къде точно са били домовете на боилите, в които са творили Кирило-Методиевите ученици. Може би Господ ме доведе и ми показа мястото, където са били създадени буквите. Няма как да разберем, остава само да се надяваме и да мечтаем, че е така.“

Респектът пред делото на царя покръстител и обединител на българите изразява параклисът в края на двора – „Св. Борис I Покръстител“. Пределно семпъл и в същото време – внушителен с каменните си стени, резбования олтар и иконата на царя светец. Аскетичната атмосфера в параклиса спомня тайното покръстване на Борис и внушава единяването на управника и духовника, непримиримия борец за християнизация на българите и смирения монах, търсещ душевно успоконие след трудните години на царуването си.

Параклисът е осветен на 25.04.2015 г. от Варненско-Преславския митрополит Йоан. По волята на създателя, всяка свещ, запалена в параклиса на светеца, е лепта за поддържане на църквата в Плиска.

Вдясно от тежката врата на параклиса е камъкът с кръст – хачкар. Това е най-простият, но и най-величественият символ на най-старата християнска държава – Армения. От началото на своето създаване до днес земята й е осеяна с над 100 000 подобни паметници. Минавал някой майстор по пътя си, виждал каменен блок и започвал да дяла на него кръст. После си тръгвал и оставял християнския знак да се знае, че тази земя е свещена. Затова всички хачкари са различни и неповторими. Като поставения в Двора, на който е написано на арменски: „Този камък хачкар е поставен в прослава на българския народ послучай 1150 години от Покръстването“

Високите над 2 м кирилски букви са изработени в Армения от 12 арменски скулптори, ръководени от народния майстор Рубен Налбандян и са транспортирани до България с 2 камиона. Естественият керемиден цвят на пясъчника туф, от който са направени скулптурите, излъчва топлотата и силата на арменската земя. Шест от буквите изписват името на първата българска столица ПЛИСКА. Останалите са разположени свободно върху затревената площ, без да следват азбучния ред. Защото всяка има своето послание с изображенията и орнаментиката си.

Скулптурите цар Брис и на св. Кирил и св. Методий са изработени от българския скулптор Бехчет Данаджъ. Комплексът включва и галерия с постоянна експозиция, разказваща с картини историята на Покрстването, приемането на кирилицата в България и признаването на църковните славянски книги от християнския свят. Има конферентна зала и магазин за сувенири. Всички те допълват цялостния ансамбъл на комплекса.

Дворът е откритото слънчево лице на всеки дом. Създава усещане за простор, но и за защитеност със здравите си зидове. Той е входът към своето, но и началото на пътя за обитателите му към световете на другите. Хората са подреждали дворовете си с любов, пазели са ги чисти и са ги населявали с живот и красота. Такъв е и Дворът на кирилицата – мястото, където кирилските букви се завръщат у дома, след като са дарили светлина и познание на една значителна част от човечеството.

Дворът на кирилицата изказва голяма благодарност на г-н Ашот Сергеевич Агабабян, депутат от Народното събрание на Р. Армения, за неоценимата и безкористна помощ по организацията на доставянето на буквите и хачкар-а в България. НДТ

Менхир в Карнак (Menhir at Carnac) е старинен култов комплекс в регион Бретан (Bretagne), намиращ се в Западна Франция. Менхирите по принцип представляват продълговати камъни, забити самостоятелно в земната повърхност или образуващи дълги алеи, които се предполага, че са свързани с култа към мъртвите. Височината на камъните варира от 1 до над 20 метра, а най- големият менхир се намира именно в Карнак (Бретан). Той се състои от общо 2813 камъка, подредени в цели 13 реда. Според някои информации праисторическите каменни блокове тук са над 3000.

Камъните в Карнак са мегалити, долмени кромлехи и всъщност само един самостоятелен менхир. Каменните блокове се разпростират в северо-източна посока на север от града. През вековете този праисторически комплекс е многократно ограбван, което предполага, че в миналото е бил много по-огромен. Днес Менхир в Карнак е обявен за национален паметник и е под закрилата на френската държава.

Самият Карнак е едно изключително приятно градче, благословено с прекрасни плажове, където има всичко необходимо за една морска почивка. Няма как обаче човек да пропусне култовия комплекс в покрайнините на селището. До него може да се стигне лесно, като туристическото бюро в градчето дава ясни упътвания на туристите.
Достъпът до Менхир обаче е ограничен, особено през летните месеци, с цел защита на блоковете от ерозия и предотвратяването на допълнителни фактори за разрушаването има. До комплекса обаче може да се стигне до определени точки за наблюдение, откъдето се открива доста добра гледка.

Менхирите се появяват в епохата на неолита в Европа, около 4000 г. пр. н.е., по същото време, когато в Африка са изградени първите египетски обелиски. Менхир в Карнак са били оформени от 4500 пр.н.е. до 2000 г. пр.н.е. Точната дата на изграждането и поставянето на каменните блокове тук е доста трудно да се определи заради малкото материал, който е открит под тях и който може да говори за археологическа пластовост. Предполага се, че повечето мехири датират от около 3300 г.пр.н.е., но със сигурност някой са на повече от 6 хилядолетия.

Най-вероятно култовият комплекс Менхир в Карнак представлява нещо като некропол. Тук хора са полагали камъни в чест на своите предци. Камъните в Карнак са толкова много, че някои алеи достигат дори до самия бряг. Повечето от камъните са издялани във формата на огромни геометрични символи. Днес ерозията, климатичните влияния, както и разграбването през вековете за строежа на различни сгради в региона са отнели от грандиозността на целия комплекс.

Доста често менхирите са с формата на триъгълник, които в античната митология символизират космическата хармония. В културата на селтите триъгълници представляват символ на трите фази на развитие на всички хора, а в за християнството този геометричен символ се свързва със Светата Троица.

Менхир в Карнак се разделя днес условно на три основни групи каменни редове – Ménec, Kermario и Kerlescan. В Ménec има общо 11 реда с общо около 71 каменни блока, като в западния край те са доста разрушени. Най-големите менхири тук достигат до височина от 4 метра, а най-малките около 0, 6 метра.

В Kermarioв Карнак могат да се видят цели 1029 камъка, подредени в общо 10 реда. По-наизток остава светилището Kerlescan, което се състои от около 555 каменни блока, организирани в 13 реда. В комплекса Менхир в Карнак има още няколко по-малки групи от култови камъни, но те са по-встрани и са в доста по-лошо състояние.

Освен каменните блокове, тук могат да се видят и няколко могили, като Saint-Michel. Тя е построена някъде между 5000 г. пр. н.е. и 3400 г. пр.н.е. и изпълнява функциите на гробница за високопоставени хора.  http://pochivka.com