Протойерей Александър Агейкин, Мария Сенчукова
Източник: www.pravmir.ru
Превод: Татяна Филева
Настъпва Неделя на Блудния син. На какво учи християните евангелската притча, която, мисля, всички знаем наизуст? За това говори протойерей Александър Агейкин.
Лесен и труден за разбиране
За мен притчата за блудния син е ярко описание на човешките типажи, направено от Самия Христос. Но, за съжаление, ние не сме се научили да разбираме в пълнота тази притча. Забравяме, че там са представени не само два персонажа: нехайният, ленив блуден син и бащата. Там е представен и вторият син – верният.
Блудният син е разбираем за всеки от нас – това е образът на нашето грехопадение, на нашата житейска гордост. Всички ние всеки час, всеки миг вземаме от Бога своя дял от наследството под формата на някакви житейски стремежи и привързаности. Лесно е да разпознаем себе си в образа на завърналия се у дома и приет от бащата блуден син. Но кой от нас открива себе си в онзи брат, който, връщайки се от работа на нивата, видял радостта на бащата за завърналия се блуден син и пира, който бащата устроил в негова чест? И в сърцето на по-стария брат се заражда обида: „Аз винаги съм бил с теб, а ти не си ми дал дори и козле, за да седна на трапеза с приятели!”.
„А ти къде беше досега?”
Тази притча е не само за хората, които си отиват, отпадат, а след това, идвайки на себе си, се връщат, но и за онези, които живеят в Църквата, но обидите и липсата на любов не им позволяват да живеят в радост и да приемат с радост своите братя.
Това сме ние, верните християни. Това е казано за нас. Идва човек в църквата – и ние го посрещаме не с радост, а с обида: къде беше досега? Сега той се е замислил, мисълта за покаянието изведнъж е изплувала в главата му, а досега къде е бил? Ние, които винаги сме ходели на църква, молим се постоянно – именно ние сме достойни да бъдем християни!
Да се радваш на завърналия се
Пред Бога всички са равни: и онзи, който си е отишъл, а след това „като дошъл на себе си”, се е завърнал с покаяние, и този, който винаги е с Бога. Радостта за каещия се грешник днес неизвестно защо се ражда само на небесата, а не в нашия всекидневен църковен живот, не сред въцърковените хора.
Ние не сме се научили да се радваме на завръщането на всеки човек – ето, това е онази ценна мисъл, която виждам в тази притча. Не трябва да размисляме за това къде братът е пропилял богатството си и защо точно сега се е завърнал у дома.
Затова и Църквата в тази подготвителна неделя преди Великия пост ни е предложила притчата за блудния син – за да се научим по-често да се вглеждаме в себе си, да разпознаваме себе си в евангелските персонажи. Затова ни е дадено и самото Евангелие – за да се научим да сверяваме своя живот с него, а не просто да се наслаждаваме на чудните слова и ярките притчи на Христос.
Бащинската любов: синът остава син
В притчата присъства образът на бащата. Чрез него Господ ни показва Своята безгранична любов. Съществува абсолютна „свобода”, която предлагат на човека съблазните, съществува и Божествена любов, която никакъв човешки грях не е в състояние да победи. Тя ни дава сила, надежда и упование, защото няма такъв момент, в който не бихме могли да дойдем на себе си и да се завърнем при Бога, молейки Го за помощ по примера на блудния син: „Аз не съм достоен да се нарека Твой син, но ме приеми поне като наемник, защото не мога без Тебе – аз погивам без Тебе”.
И Господ не само прощава, но и покрива всичко с любов. Синовното достойнство не убива човешкото. В тази притча Госопод отговаря на въпроса колко скъп Му е всеки човек – като роден син. И никакви обстоятелства – човешко своеволие, своенравие, гордост – на фона на Божествената любов не могат да заличат тези отношения между Отец и сина, между Бога и човека, и предстоенето на човека – син, а не роб, треперещ от страх – пред Бога.
