Умира Йоан Павел ІІ (Карел Войтила) – папа от 1978 г.
Роден е през 1920 г. във Вадовице, до Краков в семейството на железничар, рано остава сирак. По време на немската окупация на Полша е работник, миньор, играе в любителски театър. Става свещеник (1946 г.), епископ (1958 г.) и архиепископ на Краков (1964 г.). Павел VI го ръкополага за кардинал (1967 г.). Участник е във II Ватикански събор. Владее латински и няколко европейски езика, включително и руски. Избран е за папа на 16 октомври 1978 г. Наричат го „папата суперзвезда“, „папата циклон“, „неуморният понтифекс“. През 2002 г. посещава България; отхвърля т. нар. „българска връзка“ в атентата срещу него от 1980 г.; обявява за блажени отец Й. Шишков, отец К. Вичев и отец П. Джиджов, екзекутирани през 1952 г.
Съчинения: „Поезия, есета, драма. Избрани произведения“ (на български език 1992 г.), „Мъж и жена го сътвори. Катехизис на човешката любов. Избрани страници“ (на български език 1993 г.), „Личност и акт“ (на български език 1994 г.), „Да прекрачиш прага на надеждата“ (на български език 1995 г.), „Кирил и Методий. Благовестие и икуменизъм. Документи“ (на български език 1996 г.), „Любов и отговорност“ (на български език 1996 г.), „Дар и тайна. Спомени“ (на български език 1997 г.), „Евангелие на живота. Енциклика“ (на български език 1997 г.), „Писмо на папа Йоан Павел II до артистите“ (на български език 2000 г.) и др.

България става член на НАТО. С тържествен ритуал в централата на НАТО в Брюксел са издигнати националните знамена на новоприетите в алианса 7 държави от Централна и Източна Европа. Външният министър Соломон Паси произнася слово на тържественото заседание на Северноатлантическия съвет по повод приемането на седемте нови членки на НАТО.

Варненската корабостроителница е закупена за 35 500 000 лв. от Българския морски флот.

Аржентина нахлува на Фолклeндските острови. Този период е известен като Фолклендската криза. Опити за мирно решение на конфликта чрез преговори правят министърът на външните работи на Съединените щати Александър Хейг, генералният секретар на ООН и правителството на Перу. Те се провалят, тъй като аржентинската хунта начело с президента генерал Галтиери отказва да изтегли войските си от островите. Правителството на Маргарет Тачър в Лондон настоява за запазването на британския суверенитет над островите. Около тридесет бойни кораба, помощни плавателни съдове и военновъздушни сили и 6000 войници преодоляват 13 000 км от Англия до южната част на Атлантическия океан, за да възвърнат островите със сила. Колонията острови Крал Джордж е възвърната сравнително лесно на 25 април. Въздушните нападения и корабният артилерийски обстрел над Източен Фолкленд започват на 1 май и са последвани от десант в Западен Фолкленд на 14 май. Седмица по-късно войници са стоварени и на брега при Сан Карлос, Фолкленд Саунд, за да обхванат от две страни аржентинските сили в град Стенли. Последното сражение за пристанищния град Стенли се води на 13 юни. Аржентинските войски се предават на следващата вечер. Близо хиляда британски и аржентински военнослужещи са убити по време на този конфликт, като 368 аржентински моряци умират на борда на крайцера „Генерал Белграно“, торпилиран от британска подводница на 2 май. Великобритания губи над 50 войници и моряци при въздушно нападение над самолетоносачи южно от Блъф Коув на 8 юни. Военните действия доказват уязвимостта на бойните кораби от авиацията. Кралският военноморски флот губи два разрушителя и две фрегати, а ракета въздух-земя потопява нает товарен кораб край бреговете на Сан Карлос на 25 май. Непосредственият политически резултат от победата на Великобритания в конфликта е свалянето на президента Галтиери в Аржентина.

Умира Орлин Василев (псевдоним на Христо Петков Василев) – български писател комунист. Той е роден на 20 ноември 1904 в село Враняк, Михайловградска област. Сменя различни професии за препитание. През 30-те години на ХХ век е редактор на вестник „Свят“ (1933-1934 г.); многократно арестуван. След 9 септември 1944 г. е директор на радиоразпръскването, работи в кинематографията, в редакцията на вестник „Литературен фронт“, директор на Народната библиотека, депутат в НС. Автор на разкази, очерци, статии, филмови сценарии, есета, романи, драми и произведения за деца. Някои негови съчинения са: „Бялата пътека“ (1929 г.), „Прости сърца“ (1930 г.), „Огненият обръч. 1923 г.“ (1933 г.), „Дивата гора“ (1935 г.), „Хайдутин майка не храни“ (1937 г.), „Зъб за зъб“ (1944 г.), „Житие-битие“ (1945 г.), „Тревога“ (1948 г.), „Любов“ (1952 г.), „Щастие“ (1954 г.), „Отломки“ (1963 г.) и др. Сценарист е на филма „Страхил войвода“ (1938 г.), от който са запазени 1 200 м в архивите на БНФ. С Борис Боризанов работи върху екранизацията на пиесата на Никола Икономов „Калин Орела“ (1950 г.), а със Захари Жандов по филмирането на пиесата си „Тревога“ (1951 г., съвместно с А. Вагенщайн). През 1958 г. по романа му „Хайдутин майка не храни“ Петър Б. Василев заснема „Хайдушка клетва“, а през 1959 г. заедно с Владимир Петров написва сценарий по романа на Тургенев „В навечерието“ – екранизация на най-известния у нас роман на руски писател.

На втори април завършва единадесетият конгрес на БКП. На конгреса се приемат основни насоки за седмата петилетка (1976– 1980 г.) и определя като основна задача издигането на качеството и ефективността на производството. Тодор Живков е преизбран за член на Политбюро и първи секретар на ЦК на БКП.

Умира Жорж Помпиду (Pompidou) – френски държавен и политически деец, президент на Франция (от 1969 г.); министър-председател (1962-1968 г.). Роден е на 5 юли 1911 г. в Монбудиф, департамент Кантал, Франция. През 1934 г. завършва Екол Нормал Суперийор; получава диплом от Свободното училище за политически науки. Автор е на трудове по история на френската литература. По време на II световна война служи в армията като лейтенант от пехотата (1939-1940 г.). Включва се във френската съпротива след капитулацията на Франция (1940 г.). През 1944 г. е референт по въпросите на образованието в секретариата на ръководителя на Временното правителство Шарл дьо Гол, впоследствие става един от неговите най-близки сътрудници. Играе активна роля в създаването на партията „Обединение на френския народ“. След оттеглянето на Дьо Гол от активна политическа дейност (1953 г.) Помпиду работи в частни компании – през 1954 г. е един от директорите на банка „Ротшилд“, а през 1956-1962 г. е неин генерален директор. След връщането на Дьо Гол на власт (1958 г.) участва в разработката на конституцията от 1958 г. Член е на Конституционния съвет (1959-1962 г.).

В Бирмингам, Алабама, Мартин Лутър Кинг започва своята първа кампания за ненасилие. Мартин Лутър Кинг е борец за граждански права в Америка. Учи в колежа “Морхауз”, в Крозбърската теологична семинария в Пенсилвания, в Бостънския университет и в Харвард. Става бакалавър по богословие и д-р по философия. След конкурс е назначен за пастор в голямата църква “Декстър” в Монтгомъри. През 50-те години се включва в редица прояви на мирния протест срещу расовото неравенство През 1964 г. получава Нобелова награда за мир. Застрелян е по време на реч на балкона на хотел “Лорейн” в Мемфис. През 1974 г., по време на църковна служба, до гроба му е убита и майка му – Олбърта Кинг. През 1977 г. е посмъртно награден с “Медала на свободата”.

Ражда се осем-милионният българин.
През 1892 г. населението на България е 3 310 713 души, от които 1 690 626 мъже и 1 620 087 жени. През 1920 г. броят на населението в Царство България е 4 846 971 души, от които 2 420 784 мъже и 2 426 187 жени.
През 1946 г. населението на България според извършеното преброяване (първото след Втората световна война) е 7 029 000 души, от които 3 517 000 мъже и 3 512 000 жени. Неграмотните (над 7 години) са 1 381 000.
В периода 1 – 30 декември 1956 г. се извършва преброяване на населението в България. Според публикуваните на 17 януари 1957 г. резултати общият брой на жителите е 7 629 254; градското население е 2 553 524, а селското – 5 075 730 души. С командно-административни мерки населението в Пиринска Македония отново е обявено за „македонско“ и в този край са преброени 178 862 „македонци“ и само 93 671 българи, т. е 33,33 %.
В периода 1 – 14 март 2001 г. в България се извършва преброяване на населението. Според предварителните резултати от преброяването от 2001 г. като българи са се самоопределили около 6 850 000 души (85,5 %), турци – около 745 000 (9,3 %), а цигани (роми) – около 370 000 (4,65 %). Общо в България живеят 7 973 671 души (около 3 889 000 мъже и около 4 085 000 жени) или с над 500 000 по-малко от 1992 г. Отрицателният прираст за 2000 г. е 5,1 на хиляда. Жителите на градовете са 69 %, а на селата 31 %.

След преобразуване на Националния съвет по аеронавтика е създадена НАСА. НАСА е национално управление по аеронавтика и изследване на космическото пространство. Разработва програми за космически полети, създаване на космически кораби и др. Обединява над 10 центъра, между които космическият център „Л. Джонсън“ в Хюстън (Тексас), центърът „Маршал“ в Хантсвил (Алабама), центърът „Дж. Кенеди“ на Кейп Канаверал (Флорида) и др.

В периода 2 – 6 април се провежда пленум на ЦК на БКП, на който БКП следва решенията на ХХ конгрес на КПСС, като осъжда култа към личността, но го свързва само с дейността на Вълко Червенков. Той трябва да отстъпи лидерството на БКП (на първия секретар на ЦК Тодор Живков) и премиерския пост (на Антон Югов – от 17 април същата година), но остава член на Политбюро на ЦК на БКП и заместник-председател на Министерския съвет. Увеличава се броят на заместник-председателите на Министерския съвет от пет на шест души (новият вицепремиер е Карло Луканов), както и броят на секретарите на ЦК – от три на пет (нови секретари са Енчо Стайков и Боян Българанов). Пленумът натоварва 11-членна комисия начело със секретаря на ЦК Димитър Ганев „да прегледа процесите на осъдени членове на партията и други граждани и станалите извращения в следствието и да направи предложение за реабилитиране на невинно пострадалите членове на партията и граждани…“

Легацията на Великобритания връчва на българското правителство нота с обвинения, че България нарушава чл. 2 от мирния договор от 10 февруари 1947 г. за осигуряване на граждански права и свободи.
На 4 април 1949 г. легацията на САЩ връчва на българското правителство подобна нота.
На 22 април 1949 г. Министерството на външните работи на Народна република България (НРБ) отправя нота до правителствата на Великобритания и САЩ в отговор на нотите им. В българската нота се заявява, че „България ще счита като акт на недружелюбие всеки опит да бъде третирана като държава, чиито вътрешни дела подлежат на обсъждане от външния свят“.

Конгресът на САЩ приема “план Маршал” за помощ към европейските страни.
Планът е за възстановяване и развитие на Европа с икономическата помощ на САЩ за след Втората световна война. Планът влиза в действие от април 1948 г. Приет е от правителствата на Великобритания, Франция, Италия, Швеция, Норвегия, Дания, Белгия, Нидерландия, Люксембург, Австрия, Ирландия, Исландия, Гърция, Швейцария, Турция, Португалия; включва Западна Германия и Триест. Планът „Маршал“ подготвя икономическата основа за създаване на Северноатлантическия пакт. През 1951 г. е заменен със Закон за взаимно осигуряване на сигурността, предвиждащ едновременно предоставяне на икономическа и военна помощ.

В периода 31 март – 2 април цар Борис ІІІ е на посещение при Хитлер в Бергхоф. По време на срещата се водят разговори по хода на войната, англо-турските отношения и еврейския въпрос.
Борис III е цар на българите (от 3 октомври 1918 г. до деня на неговата смърт – 28 август 1943 г.). Син е на княз (цар) Фердинанд I и княгиня Мария Луиза. Роден е на 30 януари 1894 г. в София. Получава веднага титлата княз Търновски. След завършване на средното си образование Борис III слуша лекции във Военното училище в София. След навършване на пълнолетие през 1912 г. официално е провъзгласен за престолонаследник на българския престол. Непосредствен свидетел е на провъзгласяването на независимостта на България (1908 г.) и въздигането й от Княжество в Царство (1908 г.). Участва като офицер със специални поръчения в Балканската война (1912–1913 г.) и в Междусъюзническата война (1913 г.). След въвличането на България в Първата световна война (1914–1918 г.) известно време е адютант на главнокомандващия Българската армия, но после отново е офицер за специални поръчения. След абдикацията на цар Фердинанд I на 3 октомври 1918 г. се възкачва на престола под името Борис III. Държейки сметка за тежкото положение, в което се оказва България след Междусъюзническата война и Първата световна война, през първите няколко години от царуването си съзнателно се въздържа от активно участие във вътрешнополитическия живот на страната. Дълбоко ненавижда управлението на БЗНС (1919–1923 г.), начело на което стои Александър Стамболийски, но е принуден да го търпи. Тайно обаче подкрепя антиправителствените действия на десните опозиционни сили. През октомври 1930 г. се оженва за италианската принцеса Джованна (Йоанна). От брака им през януари 1933 г. се ражда първото им дете – княгиня Мария Луиза. Тъй като според действащата по онова време Търновска конституция наследяването на трона става по пряка мъжка линия, въпросът за престолонаследника остава открит. Междувременно в България настъпват важни политически събития. Управлението на Народния блок, заместило управлението на Демократическия сговор, в резултат на силно разгорелите се котерийни борби между участващите в него партии бързо се изхабява. През май 1934 г. то е свалено без особени усилия от нов военен преврат (Държавен преврат на 19 май 1934 г.). Тъй като част от офицерите заговорници имат републикански убеждения, те представляват реална опасност за Двореца. Чрез ловки маневри царят съумява да разедини редиците на Военния съюз. С тези действия той отслабва позициите на правителството на Кимон Георгиев и през януари 1935 г. го заставя да напусне управлението на страната. След два преходни кабинета, през ноември 1935 г. Борис III поема цялата власт в свои ръце. Министрите са превърнати в обикновени административни чиновници, които той назначава и сваля по свое усмотрение. Картината в страната не се променя и след парламентарните избори през пролетта на 1938 г. Тъй като новоизбраната камара пак не му се нрави, тя е разпусната предсрочно и вместо нея в края на 1939 г. и началото на 1940 г. е избрана друга, по-послушна. През този период (юни 1937 г.) се ражда и второто дете на царското семейство. То вече е от мъжки пол. Наричат го Симеон и също получава титлата княз Търновски. Грижата за престолонаследника отпада. В момента, когато счита, че е решил по-главните въпроси за своето положение в страната и е затвърдил позициите на династията, Борис III се изправя пред други големи изпитания, които са главно от външно естество. През септември 1939 г. хитлеристка Германия напада Полша и с това се поставя началото на Втората световна война (1939–1945 г.). Докато пламъците на войната бушуват далеч от границите на България, царят твърдо се придържа към прокламирания от него курс на неутралитет. Когато обаче през следващата година военните действия се пренасят и на Балканския полуостров, възможностите му за маневриране силно се ограничават. Натискът на Берлин за въвличане на България във войната става все по-силен. На 1 март 1941 г. правителството на проф. Богдан Филов, не без негово съгласие, подписва Тристранния пакт, в резултат на който България става съюзник на държавите от хитлеристката ос. От този момент Борис III е лишен на практика от възможността да провежда самостоятелна външна политика. Той се оказва безсилен да се противопостави на следващото искане на своите съюзници – да обяви война на САЩ и Великобритания, което става на 13 декември 1941 г. Настъпилият обрат в хода на военните действия на Източния фронт, събарянето на диктатурата на Мусолини (юли 1943 г.) и отпадането на Италия като съюзник на хитлеристка Германия правят все по-несигурна перспективата пред българския монарх. В средата на август 1943 г. той предприема поредното си посещение при Адолф Хитлер. Както винаги то е кратковременно. След завръщането си се движи между Царска Бистрица и Двореца в София. Към 20–21 август неочаквано заболява тежко и след едноседмични мъчения умира на 28 август. Смъртта му е съвсем неочаквана и причините за нея и до днес остават неизяснени. На престола веднага е въздигнат синът му княз Симеон под името цар Симеон II. Поради непълнолетието му вместо него функциите на монарха се поемат от Регентство в състав: професор Богдан Филов, княз Кирил Преславски и ген. Н. Михов.

В София умира Пенчо Георгиев (П. Г. Попстоянов) – Български художник. Пенчо Георгиев е роден на 1 февруари 1900 г. във Враца. Специализира приложни изкуства в Париж при П. Лоран и други художници (1929-1934 г.). В живописния жанр използва различни техники: „На смъртния одър“ (1926 г., темпера), „Към пазара“ (1926 г., темпера), „Задушница“ (1927 г., темпера), „Прощаване“ (1927 г., темпера), „Дунавски рибари“ (1929 г., акварел). В платната си от този период отрича съществуващото разбиране за битовата живопис, отказва се от наративността и етнографичността, стреми се към извеждане на идеята чрез сдържан и декоративен израз. В Париж работи като живописец, график и сценограф. Участва в Есенния салон (1929 г.). От парижкия му период са картините „Безработни“ (1930 г., офорт), „Продавачи на птички“ (1931 г., масло), „Бедна жена от квартала“ (1931 г., масло), „Скитник“ (1931 г., офорт), „Кабаре“ (1931 г., офорт), „Хотел“ (1931 г., гравюра върху дърво). В София създава повече от 30 сценографски решения, предимно за спектакли в Народния театър и Народната опера. По-известни негови картини и графики след 1934 г. са: „Орачки“, „Люлчина песен“, „Погребение“, „Зима край Дунава“, „Край Ловеч” и др. Работи стенопис и илюстрация. На името на Георгиев е учредена годишна награда за сценография от СБХ.

Седем опозиционни партии (демократи, БЗНС “Врабча 1”, БЗНС-Оранжев, занаятчии, радикали, обединени националлиберали) внасят интерпелация против правителствения терор в Народното събрание, а на 8 април гласуват недоверие на кабинета на Андрей Ляпчев.
Андрей Тасев Ляпчев е политически и държавен деец. Един от лидерите е на Демократическата партия и Демократическия сговор. Роден е на 30 ноември 1866 г. в Ресен. Следва финансови и стопански науки в Цюрих, Берлин и Париж. След завръщането си в България е назначен в Министерството на финансите, но повече се занимава с журналистика. Включва се и в македоно-одринското революционно движение. Един от редакторите е на вестник „Млада България“. Основател и редактор е на вестник „Реформи“ – орган на Върховния македоно–одрински комитет. В края на ХIХ в. влиза в Демократическата партия и в скоро време става един от най-видните и дейци. Заема и отговорни държавни постове: министър на търговията и земеделието (16 януари 1908 г. – 5 септември 1910 г.) и на финансите (5 септември 1910 г. – 16 март 1911 г.). Възглавява Министерството на финансите от 21 юни до 28 ноември 1918 г., като от 17 октомври до 28 ноември 1918 г. е и управляващ Министерството на земеделието и държавните имоти. В кабинета на Теодор Теодоров (28 ноември 1918 г. – 7 май 1919 г.) е първото цивилно лице, което заема поста военен министър в България. След неуспеха на акцията на Конституционния блок срещу управлението на БЗНС (17 септември 1922 г.) е арестуван и хвърлен в затвора, за да бъде съден като един от виновниците за втората национална катастрофа, но поради влошено здравословно състояние е освободен и държан под домашен арест. Посреща с одобрение извършения държавен преврат на 9 юни 1923 г. и влиза в образувания на 10 август 1923 г. Демократически сговор. След напускането на Демократическия сговор от Александър Малинов и Никола Мушанов отказва да се върне във възстановената от тях Демократическа партия и до края на живота си е в Демократическия сговор, откроявайки се като един от лидерите му. От 4 януари 1926 г. до 21 юни 1931 г. е министър-председател и министър на вътрешните работи и народното здраве. При разцеплението на Демократическия сговор (май 1932 г.) застава начело на едното му крило, но поради тежко заболяване практически не се занимава с активна политическа дейност. Скоро след това – на 8 ноември 1933 г. умира.

Умира Теодор Уилям Ричардс – американски химик. След 1886 г. започва изследвания за определяне на атомното тегло на химичните елементи; установява масата на водорода и кислорода, коригира атомната маса на медта. Професор в Харвардския университет (от 1901 г.). Разработва метода за определяне на атомното тегло на всички химични елементи и сам открива теглото на 25 от тях. Работи и в областта на химичната термодинамика. Получава Нобелова награда за химия (1914 г.)

С Определение № 1 на Върховния касационен съд на основата на Закона за защита на държавата са забранени БКП, Партията на труда, БКМС и техните синдикални и кооперативни организации. БКП минава в нелегалност.
Законът за защита на държавата (ЗЗД) е наказателен закон, с който се забранява съществуването на всички видове организации, групи, сдружения и др., които използват нелегални структури и революционни методи за постигане на своите цели. Чрез този закон правителството на Александър Цанков се стреми да узакони разправата с политическите си противници и терора след Юнското и Септемврийското въстание – 1923 г. Законът за защита на държавата (ЗЗД) е гласуван от ХХI Народно събрание на 4 януари 1924 г. и влиза в сила с Указ № 2 от 23 януари 1924 г. Въз основа на закона Върховният касационен съд през април 1924 г. обявява за разтурени БКП, Партията на труда, Комунистическия младежки съюз, Общия работнически синдикален съюз и кооперация „Освобождение“, като имотите им се отнемат. Впоследствие Законът за защита на държавата (ЗЗД) многократно е допълван и променян. През март и април 1925 г. са прибавени още 7 нови члена, а част от предишните са изменени с цел да се увеличат случаите на прилагане на смъртно наказание. През юли 1934 г. Законът за защита на държавата (ЗЗД) е допълнен отново, с което се намаляват възможностите за обжалване на произнесените присъди. Най-големи промени в закона са направени по време на Втората световна война – 1939-1945 г. (до 9 септември 1944 г.). Санкциите се увеличават и вече се налагат и за най-малки прояви на неподчинение. Смъртното наказание заляга в почти всички текстове на Законът за защита на държавата (ЗЗД), като то не се отменя дори когато касае непълнолетни. Законът за защита на държавата (ЗЗД) е премахнат от правителството на Отечествения фронт с наредба-закон на 16 октомври 1944 г.

Дава се амнистия за престъпления по печата, при избори и при публични събрания.

Роден сър Алек Гинес – английски драматург и киноактьор, режисьор. Наречен хамелеон заради редкия си дар да се превъплъщава: „Добри сърца и диадеми“ (1949 г.), „Пастор Браун“ (1955 г.), „Мостът на река Куай“ (1957 г.), „Лорънс Арабски“ (1962 г.), „Д-р Живаго“ (1965 г.), „Кромуел“ (1970 г.), „Междузвездни войни“ (1977-1983 г.), „Пътуване към Индия“ (1985 г.), „Кафка“ (1991 г.), „Чуждо поле“ (1993 г.), „Ням свидетел“ (1995 г.), „Денят на ескимоса“ (1996 г.).
Умира на 8 май 2000 г.

Успешно са проведени първите изпитания на новия презокеански лайнер “Титаник”, смятан за непотопяем. Титаник е най-големият пътнически кораб от началото на XX век, построен във Великобритания през 1911 г. По време на първото си и единствено плаване от гр. Саутхамптън, Великобритания, за Ню Йорк лайнерът се сблъсква с айсберг и потъва на 14 април 1912 г. Загиват 1400-1500 души (общата численост на борда е 2200 души). Гибелта на „Титаник“ е една от най-големите морски катастрофи на XX век. През 1985 г. съвместна американско-френска експедиция намира останките на потъналия кораб на около 800 км югоизточно от остров Нюфаундланд в Атлантическия океан.

В Лозенград, Турция е роден Борис Ибришимов – български композитор и музикален педагог. Автор на около 1 000 детски, училищни и хорови песни, оперети, маршове за духов оркестър и др. Завършва Държавна музикална академия – София (днешната Държавна музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“). Учи при проф. Добри Христов, проф. С. Попов, проф. Н. Атанасов и проф. Ст. Брашованов.

В Киев е роден Сергей Михайловч Лифар – френски балетист, хореограф, педагог, руски емигрант. От 1922 г. е в Париж, където е звезда от „Руски балет на Дягилев“. След смъртта на С. Дягилев (1929 г.) е солист, режисьор и хореограф на парижката „Гранд Опера“ (1930-1977 г.); по време на немската окупация на Париж 3 пъти е приеман от Хитлер в Берлин. През 1947 г. в Париж основава Институт по хореография. Въвежда неокласическата техника, лансира авторските балети (заради което го наричат „хореоавтор“). Автор е на множество сюжетни балети; на теоретически трудове за балета и хореографията. Възприеман е като наследник на Дягилев и всеки август кани във Венеция знаменитости по повод годишнината от смъртта му. Преди смъртта си Сергей Лифар продава колекцията от книги и костюми на Дягилев за милиони долари. Умира на 16 декември 1986 г. и е погребан е в гробището Пер Лашез в Париж.

Американецът Чарлз Хол патентова съвременен начин за производство на алуминий.

В Лондон умира Ричард Кобден – британски политик, идеолог на промишлената буржоазия, лидер на фритредерите, фабрикант. Един от ръководителите на Организацията против хлебните закони (основана 1838 г.) Депутат в Камарата на общините (1841-1857 г., 1859-1865 г.) Бори се за отмяна на привилегиите на земевладелската аристокрация; защитава системата на неограничената конкуренция и пазарното регулиране на икономиката. Противник на трудовото законаделство и профсъюзите. В условията на световния промишлено-търговски монопол на Великобритания от пацифистки позиции се обявява за намаляване на въоръженията, за международен арбитраж. Взема участие в организацията на световни конгреси за мир (1848-1851 г).

Архиепископ Йосиф Соколски е ръкоположен от римския папа Пий IX за архиепископ на българите униати със седалище столицата на Османската империя.
Унията е обединение на Православната и Католическата църкви и признаване първенството на римския папа при запазване на православните обреди и богослужение. Течение е в Източноправославната църква, проявяващо се като форма на икуменизма, смятан за ерес.
Униатското движение в България е църковно-политическо движение за създаване на автономна българска църква под върховенството на римския папа. Възниква в резултат на засилването на католическата пропаганда след Кримската война (1853-1856 г.). Франция и Англия, в стремежа си да отслабят руското влияние на Балканите, изпращат множество католически и протестантски мисионери, които разгръщат силна агитация за откъсване на българите от православието. Турското правителство, заинтересувано от разрушаването на верското единство на българите и за да нанесе удар на руското влияние, поддържа униатското движение. Католическите мисионери обаче не могат да се похвалят със значителни успехи. Униатското движение не е популярно сред българското население. Само една малка част от обществеността проявява склонност да приеме католицизма и да се откъсне от Цариградската патриаршия и да извоюва независима българска църква. През 1859 г. българите в Кукуш се обявяват за униати. На 18 декември 1860 г. Драган Цанков, 80-годишният архимандрит Йосиф Соколски и др. подписват акт за уния – присъединяване на българската църква към католическата. Йосиф Соколски е ръкоположен в Рим от самия папа Пий IX за архиепископ на българите униати (2 април 1861 г.). Високата порта признава веднага новообразуваната българска униатска община в Цариград и заточва Иларион Макариополски. Българският народ не приема новосъздадената църква. Той стои зад Иларион Макариополски дори и след заточаването му. Найден Геров и Петко Рачов Славейков успяват да убедят Йосиф Соколски да се откаже от унията. Той заминава за Одеса (6 юни 1861 г.), откъдето отправя послание до българите униати да се върнат към православието. Драган Цанков също се отказва от унията. Униатското движение заглъхва. Остават само незначителни униатски групи.

В Дрезден се състои премиерата на операта на Рихард Вагнер “Летящият холандец”. Вагнер е германски композитор, диригент и музикален теоретик. Оперите му отразяват идеи и образи на немския романтизъм и оказват влияние върху други композитори. В тях се стреми към органично сливане на музиката, словото и сценичното действие, изгражда ги симфонично чрез широка система от лайтмотиви. В някои се отказва от завършените музикални форми и предпочита т.нар. безкрайна мелодия. Негови опери са „Риенци“, „Летящият холандец“, „Танхойзер“, „Лоенгрин“, „Парсифал“, тетралогията „Пръстенът на нибелунга“ („Рейнско злато“, „Валкюри“, „Зигфрид“, „Залезът на боговете“) и др. Вагнер пише и естетически трактати – „Изкуство и революция“, „Опера и драма“ и др. Съпругата му Козима, дъщеря на Ф. Лист, и синът му Зигфрид продължават организираните от Вагнер музикални тържества в Байройт след смъртта му. През 1951 г. внуците му създават новия музикален фестивал.

Роден е Емил Зола (Zola) – френски писател. Син е на инженер. Попада под влиянието на А. дьо Мюсе и Виктор Юго. В ранното му творчество е осезаемо въздействието на романтическата поетика (новелите от цикъла „Приказки за Нинон“, 1864 г., романът „Изповедта на Клод“, 1865 г.). Издава литературни и изкуствоведчески книги („Какво ненавиждам“, 1866 г.; „Моят салон“, 1866 г.; „Едуар Мане“, 1867 г.), в които критикува официалното салонно-академично изкуство, подкрепя първите изяви на импресионистите. Смятайки за голяма заслуга смелостта и непосредствеността в изобразяването на реалния живот, проявени от Е. Мане и импресионистите, по-късно Зола осъжда загубата на тези техни естетически качества. Своята принадлежност към „групата на писателите натуралисти“ обявява в предисловието към II издание на романа „Терез Ракен“ (1867 г.). Въвеждайки в литературните данни от естественонаучните открития, медицината и физиологията, а така също естетическата теория на позитивизма (И. Тен), Зола отчасти измества встрани социалните и исторически фактори за формиране на личността за сметка на биологичните дадености. През 1868-1870 г. сътрудничи в печатните органи на републиканската опозиция: вестник „Трибюн“ („Tribune“), „Рапел“ („Rappel“). В навечерието на Френско-пруската война (1870-1871 г.) се изказва за свалянето на Наполеон III. Един от идейните мотиви на Зола за излизането му от естетическата платформа на натурализма е политическата неприязън към бонапартисткия режим. В края на 1868 г. започва работа над серия романи за Втората империя. В серията „Ругон-Макарови. Естествена и социална история на едно семейство от епохата на Втората империя“ (1871-1893 г.) влизат 20 романа, обединени от идеите за разкриване на динамиката в развитието на личността, семейството и социалните групи в обществото, а на самото общество – в историята. Съпоставяйки републиканското настояще с имперското минало, Зола открива вътрешно родство между тях, разобличава демагогията на управляващите и лъжите за класова хармония. По-известни романи от серията са: „Кариерата на Ругонови“ (1871 г.), „Плячка“ (1871 г.), „Търбухът на Париж“ (1873 г.), „Негово превъзходителство Йожен Ругон“ (1876 г.), „Нана“ (1881 г.), „Утайка“ (1882 г.), „Женско щастие“ (1883 г.), „Жерминал“ (1885 г.), „Земя“ (1887 г.), „Човекът звяр“ (1890 г.), „Пари“ (1891 г.), „Разгром“ (1892 г.), „Доктор Паскал“ (1893 г.) и др. Възгледите на писателя за изкуството намират отражение в романа „Творчество“ (1886 г.), чиято тема е художествения живот във Франция от 60-те години до средата на 80-те години на ХIХ в. Теорията за натурализма Зола обосновава в произведенията си „Експерименталният роман“ (1880 г.), „Романисти натуралисти“ (1881 г.), „Литературни документи“ (1881). От драматургичното му наследство по-значителни са драмите „Терез Ракен“ (поставена 1873 г.) и комедията „Наследниците на Рабурден“ (1874 г.). Героят на трилогията „Три града“ („Лурд“, 1894 г., „Рим“, 1896 г., „Париж“, 1898) г. – интелигентът Пиер Фроман, подлага на научна експертиза християнската вяра, като открива в нея източник за експлоатация на невежата тълпа и груба комерсиализация с „чудото“. Своята мечта за тържество на разума и труда въплъщава в незавършената социална утопия тетралогия „Четири евангелия“ („Плодовитост“, 1899 г., „Труд“, 1901 г., „Истина“, 1903 г., и посмъртно издадената „Справедливост“, незавършена). През 1898 г., по време на „делото Драйфус“, писателят издига глас срещу клерикалната и военната реакция (сбирка статии „Истината шества“, 1901 г., и особено писмото до президента на републиката „Аз обвинявам!“, публикувана във вестник „Орор“, 13 януари 1898 г.), за което е осъден на затвор. По време на работата си върху цикъла от драми „Франция шества“, с който възнамерява да продължи битката си с Третата република, Зола умира внезапно на 9 септември 1902 г. поради отравяне с въглероден оксид. Погребан е в Пантеона.

Луи Дагер прави първата фотоснимка на Луната. Дагер е френски художник и декоратор, един от създателите на фотографията. През 1839 г. разработва, като използва опитите на Ж. Н. Ниепс, първия практически осъществим фотографски метод – дагеротипия, в който светлочувствителният материал е сребърен йодид.

Умира Оноре Габриел Рикети (Riqueti), маркиз дьо Мирабо (Mirabeau) Роден е на 9 март 1749 г. в Биньон, близо до гр. Немур – френски аристократ, общественик, един от организаторите и ръководителите на Великата френска революция. Води разгулен живот, прави огромни дългове и много пъти попада в затвора. Избягва зад граница (1776 г.) с жената на маркиз Дьо Моне; осъден е задочно на смърт “за оскърбяване на личността”; по-късно е амнистиран. Публикува много памфлети и други произведения срещу деспотизма и монархията. Завръща се в Париж (1785 г.); изпратен със секретна дипломатическа задача в Прусия. Избран е в Генералните щати като представител на “третото” съсловие от Марсилия и Екс. Благодарение на изключителните си ораторски способности става един от лидерите на Парламента. Речите му, изобличаващи абсолютисткия режим, получават голям обществен резонанс. Политическия идеал на Мирабо е парламентарната монархия. По време на революцията заема консервативни позиции и става лидер на едрата буржоазия. Обявява се против крайния и безогледен радикализъм на якобинците. След 1790 г. е в тайна връзка с кралския двор. След внезапната му смърт е погребан като национален герой. След свалянето на монархията (10 август 1792 г.) са открити документи, потвърждаващи неговата измяна. Останките му са изнесени от Пантеона, където е погребан, и са пренесени в гробището за престъпници в предградието Сен Марсо.

Състои се първото заседание на Лондонската Кралска Академия на Изкуствата.

Роден е Джовани Джакомо Казанова (Casanova) – италиански писател и мемоарист. Води бурен живот, пътува из Европа, много пъти е затварян. Създава няколко исторически съчинения, фантастичния роман “Иксамерон” (1788 г.). Издава (1788 г.) “История на моето бягство …” – част от публикуваните посмъртно “Спомени” (12 части, 1822-1828 г.). В спомените си е изключително откровен, когато описва интимния си живот. В тях се забелязват проницателна наблюдателност върху обществените нрави през ХVIII в. и трезва оценка на исторически събития. Умира на 4 юни 1798 г.

Умира Фердиданд ІІІ Хабсбургски – император (от 1637 г.), австрийски ерцхерцог, крал на Бохемия (1627 г.) и на част от Унгарското кралство (от 1625 г.). Роден е на 13 юли 1608 г. Син е на Фердинанд II Хабсбургски. Продължава политиката на баща си. След смъртта на А. Валенщайн (1634 г.), преди да стане император, е главнокомандващ императорските войски. По време на управлението му завършва Тридесетгодишната война (1618-1648 г.).

Испанският мореплавател Понсе де Леон нарича откритата от него земя Флорида.

В Маврокастро (Белгород Дневстровски) е убит францисканският монах Анджело ди Сполети, един от активните разпространители на католицизма в българските територии на север от река Дунав. Пропагандната дейност на францисканския орден в “земите на сарацините, паганите, гърците и българите… и на другите невернически народи” по това време се документира от множество циркулярни писма и нареждания на главата на римската църква.

Роден е Карл І Велики (Carolus Magnus) – крал на франките (от 768 г.), император (от 800 г.); от династията Каролинги. Син е на Пипин Къси. Става едноличен управител на обединената държава от 771 г. В резултат на многобройни завоевателни походи (против лангобардите 773-774 г., 776-777 г.; баварския херцог Тесилон, 788 г.; саксите, 772-804 г.; арабите в Испания, 778-779 г., 796-810 г. и др.) разширява границите на кралството си. Папа Лъв III го коронясва в Рим за император (800 г.). Империята на Карл І Велики включва различни племена и народности, с различна степен на общественото развитие. Взема мерки за укрепване на границите и се стреми да централизира властта. Център на държавния живот е кралският двор. Опитва се да контролира дребните благородници. За да подчини голямата държава на единни закони, издава много капитоларии. Според него Католическата църква е опора на кралската власт. Затова се намесва в назначаването на епископите, поощрява принудителното християнизиране на населението в завоюваните земи. Вътрешната политика на Карл І Велики помага за феодализацията на франкското общество. Умира на 28 януари 814 г. в Аахен. След смъртта му империята на франките се разпада.