Кметът на Шабла Мариян Жечев получи награда „Кмет на годината за 2017 г.“. Наградата е в категория „Околна среда – малки региони“ и бе връчена от Снежана Димитрова – продуцент на предаването „БГ маршрути“ на телевизия „България Он ЕР“, чийто екип посети община Шабла в края на миналата седмица.
Жечев прие плакета с чувство на удовлетвореност от постигнатото в областта, в която е номиниран и благодари на екипа на предаването за полученото признание.
11-годишната китайка Леле в течение на две години е била изнасилвана от 50-годишният охранител на своето училище Лю Баомин. Родителите на Леле забелязали, че детето им е бременно, едва когато то било вече в петия месец, пише в. „Дейли мейл“ Майката на Леле забелязала, че дъщеря ѝ се чувства зле и я завела на лекар. Жената дори не могла да си помисли, че причината за неразположението на дъщеря ѝ е бременност.
Освен това прегледът при лекаря показал, че 11-годишната китайка е бременна в петия месец. Потресената майка незабавно се обърнала към полицията, подозирайки, че дъщеря ѝ е била изнасилвана в училище. По подозрение в изнасилванията е бил задържан охранител на училището, в който е учи Леле. Следствието е успяло да изясни, че 50-годишният женен мъж вече две години редовно е изнасилвал момичето. Също е станало ясно, че педофилът работи в училището около пет години, като за цялото това време срещу него жалби не са били подавани. Отбелязва се, че Леле е смятана за една от най-добрите ученички в своето школо. Но в последните две години тя станала „твърде спокойна“. Насилникът ѝ в момента е в ареста. Той е признал най-малко за едно престъпление. Семейството на момичето е решило момичето да направи аборт.
Показно разстреляният в София бизнесмен Петър Христов е споделял, че „кариерата” му е започнала като част от руския спецназ, където е бил с офицерски чин. Това разказа в ефира на bTV проф. Михаел Бар Зохар, журналист, бивш депутат в израелския Кнесет и изследовател на МОСАД. Той определи Христов като „много добър приятел” и допълни, че е трябвало да му гостува в началото на тази година. Проф. Бар Зохар разказа за свой разговор с него, състоял се в Париж в Деня на Холокоста.
„Петър ми разказа за своето минало като офицер в спецназ в Русия. Той започна своята кариера в Москва, в спецназа – това го чух за пръв път от него”, разказа професорът. Професорът беше категоричен, че няма никакво обяснение защо Петър Христов е бил убит.Христов му разказал как живеел в Москва, участвал в операции на спецназа, после бил охранител на бар, купил бара: „Той не беше човек, който търси да се хвали, после разбрах, че с други хора не е говорил за това”. Това не е единствената му връзка с нашата страна. Роден в България, той е пряк свидетел на спасяването на българските евреи. Определя двете години, прекарани в с. Горско Сливово като най-хубавите от живота си: „Бях едно разглезено хлапе от София, докараха ме там при селяните, истинските хора, животните, отнасяха се прекасно”. Той беше категоричен, че „всички слоеве от българския народ” са застанали зад каузата за спасяване на евреите. Това се е усетило даже в действията на профашисткото мнозинство в парламента: „Те казаха „Ние обичаме Германия, съюзници сме, обаче не пипайте нашите евреи!”. „Понеже тези хора трябва да бъдат убити, понеже имате позволение да убивате, хората в МОСАД трябва да са най-моралните хора”, категоричен е професорът, който е бил биограф на Давид Бен Гурион и Шимон Перес.Именно с издирването и ареста на един от главните виновници за Холокоста – Адолф Айхман, МОСАД след войната прави една от най-успешните си операции. До нея проф. Бар Зохар поставя и друга – ликвидирането на „Черния септември”, групировката, отвлякла и убила израелски атлети по време на олимпиадата в Мюнхен. Признава си, че е бил озадачен от информацията, че ЦРУ е превеждало на йорданския крал Хюсеин по 1 млн. долара всяка година в продължение на 20 г. „В тайния свят винаги има изненади”.
https://www.blitz.bg
Казашка конница и два взвода руска пехота, начело с генерал-лейтенант Цимерман, влязоха в Добрич в събота, 27 януари, и обявиха град Хаджиоглу Пазарджик за свободен. На 27 януари се навършиха 140 години от Освобождението на Добрич от османско робство. Кръглата годишнина бе отбелязана с автентична възстановка на събитията от 1878 г., от реконструкторите от Регионален клуб “46-и пехотен Добрички полк”, клубове на Национално дружество “Традиция” от Велики Преслав, Панагюрище, Шумен, Силистра, Варна, Априлци-Троян и военноисторически клуб “Миноносец Дръзки” – Варна.
За пръв път бе показан артилерийски разчет и оръдейна ракла с оръдие, като раклата е възстановена от Регионален клуб “46-и пехотен Добрички полк”, по автентични скици и снимки, а оръдието е макетно, но е едно към едно с оригиналното.
Оръжията са автентични, а униформите са реплики на тогавашните. Шити са по образци, представени от руската държава на нашата държава преди повече от 100 години, когато два кораба с оръжия и униформи са дарени на България и с това се е поставило началото на музеите у нас. Оръжията и униформите са собственост на всеки реконструктор.
Хиляди добричлии се стекоха в центъра на Добрич, за да наблюдават възстановката. В ролята на мирното население участваха самодейци от читалище “Български искрици”, което е колективен член на РК “46-ти пехотен Добрички полк”. Посрещачите се отличаваха с облеклото си – носии и градско облекло, всички държаха цветя и чемшир за освободителите. Най-малкият посрещач бе 4-годишният Кристиян Владимиров.
Над 60 реконструктори и 40 самодейци пресъздадоха посрещането на руските войски в освободения на 27 януари 1878 г. Хаджиоглу Пазарджик. В ролята на ген. Цимерман бе Красимир Димитров от добричкия клуб. Първи пред храм „Света Троица” се появи казашката конница с командващия генерал, посрещнати и от кмета на Добрич Йордан Йорданов. Освободителите бяха посрещнати с цветя и питка. Пред събралото се множество генералът заяви следното: „Обявявам Хаджиоглу Пазарджик за свободен български град!“. Кметът Йорданов връчи на ген. Цимерман символичен ключ на града, а духовници благословиха освободителите. „Да живее България”, пък викаше мирното население. Деца, млади девойки и баби закичваха братушките с китки цветя.
След парад по централната улица на Добрич, войската спря на площад „Свобода”, където бе проведен военен ритуал. „Връщането към тази дата – 27 януари 1878 година, е осъзнатата потребност да градим бъдещето, проумели и преосмислили исторически истини, уроци. Преосмислили, защото уроците се повтарят търпеливо, последователно, отново и отново, дотогава, докато се научим. На 27 януари 1878 година Добрич получава своето освобождение от османско владичество. Стотици са воините, простили се с живота си тук – на тази земя, под това небе. Стотици са тези, жертвали живота си за кауза, в която вероятно са вярвали. Или просто не са имали избор. Нямали са свободата да избират”, заяви в словото си кметът Йордан Йорданов.
С едноминутно мълчание и падане на колене гражданите отдадоха почит на воините, жертвали живота си в Освободителната война. На площад „Свобода“ проехтя залп от автентични пушки в памет на загиналите за Освобождението на Добрич. Събитието завърши с празнично хоро.
Празникът започна сутринта – с общоградско поклонение и полагане на цветя на Паметника на ген.-лейтенант Цимерман.
„Почти 140 години са изминали от победоносния край на Руско-турската освободителна война. Изключително важно е, че след толкова много години славният подвиг на руските войници и на българските опълченци не е забравен. Русия никога не е била заплаха за България, а гаранция за свободата и строителството на общото бъдеще на българския и руския народ така, както рамо до рамо предците ни са отстоявали победата”, заяви в словото си Сергей Лукянчук – генерален консул на Руската федерация във Варна, който бе гост на събитието.
На събитието присъстваха народните представители Даниела Димитрова, Пламен Манушев, Йордан Йорданов и Йордан Апостолов, областният управител Красимир Кирилов, председателят на ОбС Добрич Иво Пенчев, представители на политически партии, организации и много граждани.
НДТ
В навечерието на 27 януари, когато Добрич ще отбележи 140 г. от своето освобождение от османско владичество, във фоайето на Областна администрация Регионален исторически музей Добрич подреди изложбата „И сложиха главите си за Отечеството“.
Изложбата фокусира вниманието върху един особено важен период от историята – Възраждането. Това е време на национално и духовно пробуждане, към което поколенията често се обръщат, черпейки поводи за гордост и вдъхновение. Експозицията „И сложиха главите си за Отечеството” е посветена на Освобождението на България от османско владичество и проследява борбите на добруджанци и усилията в името на свободата. От призива на Паисий през хайдутството и подвизите на Димитър Калъчлията и Пейо Буюйклията, Априлското въстание, та до Руско-турската война от 1877-1878 г. и героизма на Българското опълчение – всичко това е част от уникалния разказ за нашата свобода. Разказ, съхранен в национална ни памет като един от най-светлите и важни моменти от миналото.
[wonderplugin_gallery id=“2″]
Ходя си в родния край два-три пъти годишно. Било да видя роднини и приятели, било да поплувам между „Албена” и Балчик, да опитам виното на брат ми, когато се избистри в края на декември, или да видя дали бялата лястовичка не се навърта наоколо да даде кураж на онези днешни добруджанци, които не можаха да забогатеят в мътните години на прехода, въпреки най-хубавата земя в радиус от 1000 километра наоколо (минимум…).
През последните 25-30 години, докато работех по бежански лагери и дипломатически конференции, по военни конфликти и дълги среднощни заседания в сградата на ООН в Ню Йорк, все се заканвах, че върна ли се един ден в България, непременно ще изкарвам по 2-3 месеца в „небесните пасбища” на Добруджа, както би се изразил Джон Стайнбек. Там, където малкото овчарче от Медвен Захарий Стоянов се научава да чете, за да стане един от националните ни гиганти; там, където в летните вечери звездите бяха по-едри и от тези над Фамагуста; и където черешите и дините, които нощем крадяхме от градини и бостани през летните ваканции, за нас бяха най-сладките в света.
Горе-долу си спазвам графика. Но вместо по 2-3 месеца, стоя най-много до седмица, когато започвам да дотягам на роднини и приятели, или те на мен…. Пак има дини и череши, но най-често те или не са добруджански, или не са толкова сладки както в детството ми. А може и да се лъжа…
Магията я няма
и това е естествено. Няма как приказките, преживени в детството (на миналия век), да останат същите 50-60 години по-късно…. Няма как моите деца и внуци да усетят миризмата на току-що окосено сено рано сутрин, пръхтящите ноздри на конете, опъващи каишите на косачката или жътварката; изплашените писъци на пъдпъдъци и яребици, излитащи с ужас от стъпканите си гнезда под конските копита… Няма как да научат вкуса на току-що набраните пролетни печурки край торищата до гората, където пладнуваха хиляди овце от безброй стада…
Децата и внуците ни, както и на хиляди други българи, са пръснати от Лондон до Лима и от Чикаго до Рио…. За уханието на прясно окосеното сено и вкуса на крадените посред нощ дини могат да научат или ако аз им разкажа, или ако прочетат Йовков и Ивайло Петров.
Бялата лястовица в красивия градски парк на Добрич гледа дали Моканина идва да я потърси. Снимки: авторът
Но по всяка вероятност няма да прочетат, нито единия, нито другия. Добруджа отдавна не е същата, няма го нито Йовков, нито Дора Габе, нито дори присмехулникът Ивайло Петров, който на 19 януари имаше рожден ден…. Няма я магията на Антимовския хан, няма я Сарандовица, няма го Сали Яшар и песента от колелетата на каруците му. Няма ги и старите добруджанскжи благородници, богати и не толкова, красиви и уморени от жътвата, весели и тъжни, поетични като от разказ на майстора от Жеравна. Или на Присмехулника от селцето Бдинци, на двайсетина километра западно от Добрич където се е родил Ивайло Петров. Всички те, поколението на моите родители, и на техните родители, и т.н., бяха създали един красив мит за добрия, човечния, благородния и вълшебен свят, наречен Добруджа, населен с хора широко скроени и с усет към прекрасното… Поне така ме учеха учителите ми в Добрич и по-късно в университета в София. А така го чувствах и аз, роден в митичния край, където полята и морето се сливат в синьо-зелена феерия…
Естествено, няма да плачем за миналото… Било каквото било. Животът продължава, за малцина красив и богат, за мнозина – не толкова…. Миналата седмица се върнах от Добрич. Беше хубаво – роднини, приятели, вкусни добруджански манджи и още по-вкусното вино на брат ми, което мирише на диви ягоди. От сорта грозде, който италианците наричат “Кастел”, а добруджанци – липа. Бяла или черна липа. Дребни зрънца, страховито ароматни, на пазарите в Ню Йорк и Женева бяха най-скъпите сортове, които продаваха за ядене, но вино не правеха от него… Било вредно? Може би… Напук на слуховете, много добруджанци продължават да си го пият…
Добруджанец бере грозде в двор в Смолница, за да направи вино с дъх на диви ягоди. Снимка: авторът
Но Добрич вече не е същият град от моето детство… Единственото, което е същото, е леденият вятър, който зиме духа откъм Букурещ или Констанца, връхлита върху Добрич, обледенява улици, шосета, стълбове и жици, кърши клони на дървета и тласка автомобилите в канавки и хендеци, от които излизане няма, докато не дойде фадромата… И чак тогава се уморява този проклет вятър и спира нейде в предградията на Варна, докато Добрич си ближе раните…
Вечер градът опустява рано. Улиците са тъжни. Рядко се виждат млади хора. Безработицата ги е прогонила или във Валенсия, или в Манчестър, или в Дрезден. Малцината, които са останали тук, се радват, ако намерят работа за 500-600 лева на месец. От 120-130 хил. жители преди 30 години, днес градът се е свил наполовина, както казват местните хора. Не мисля, че има гладуващи, но бедни със сигурност има, както ми казва един приятел, шеф на местна хуманитарна организация. От двайсетината заводи, фабрики, предприятия и т. н. преди „вечния” ни преход, сега не е останало почти нищо. Рядко се виждат усмихнати хора. Повечето добруджанци са надянали същите маски на лицата си като хората от всички краища на България: угрижени, самотни, замислени, потънали в собствените си бездни…
А иначе градчето си е ОК, както би казал един мой съученик, сега пенсиониран инженер с много скромна пенсия… Виждат се както нови сгради с прилична архитектура, така и стари турски или цигански къщици, които още не са бутнати… Повечето турци се преселиха на юг – като моя съученик Себайдин, сега в Истанбул… Исмет, с прякор Офето (баща му го кръстил на майтап на Отечествения Фронт през далечната 1950…) – също е в Истанбул. Самито, приятел на баща ми – отдавна е в Бурса. И Турхан, бръснаря, също …. Идват си често в родния край, не могат да прежалят Добруджа и младостта си. Идват си и плачат от радост и от скръб… Нещо ги тегли насам и говорят за Добруджа като за Рая там, горе… За някогашната Добруджа, от детството им.
Бялата лястовица и черните овце
Тя може да се види в новия градски парк на Добрич, кацнала край езерото, в което някога карахме лодки и ухажвахме момичетата от гимназията… Тя не лети, направена е от някакъв траен материал от скулптора си, но гледа внимателно дали към нея не се задава Моканинът, в търсене на надежда за болното си дете… Няма го обаче Моканинът, запилял се е и той вероятно някъде между Валенсия и Барселона, да гледа лозята на испанците или да им поддържа дворовете. Дори когато си дойде за кратка ваканция, Моканинът не може да се види на новите голф игрища между Балчик и Калиакра… Аз като пишман голфър, ходя от време на време с моя приятел Румен, бивш журналист от „24 часа”, сега преподавател по голф-науки-и-практики – да удрям бялото топче над зелената трева в „Трейшън клифс” или на другите две игрища наоколо. Но освен заможни руснаци или румънци не видях от местните хора да се радват на шотландската игра… Изглежда Моканинът не играе голф: или няма време, или не му се харчат пари за тази странна за местните хора игра, чийто дядовци са играли на челик или на „чаракман”, далечни добруджански братовчеди на голфа…
Добруджански двор на съвременна къща в Балчик, с изглед към морето. Дизайнерите на този оазис са млади добруджанци, лекари, решили да останат в родния край… Снимка: авторът
Една вечер, докато вървях към магазина на моя приятел Жоро Лазаров, видях една елегантна бяла кола, паркирана до хотел „Добруджа”. Загледах се в големия борден дисплей вдясно от волана и сложните навигационни уреди на тази красавица. После видях, че е един от последните модели „Тесла”, с „толбухински” номер… Предполагам, че беше собственост на „Жеко Бонвивана”, известен от творчеството на Ивайло Петров като „Жеко Бована” – за по-кратко…. Когато споделих това с Жоро Лазаров, той каза:”А-а-а, имаме ги три!” Три „Тесли” в малкия Добрич, чийто театър едва диша и май само името „Йордан Йовков” е останало от него и от някогашните му звезди? Една от тях беше Мариана Аламанчева, която също отлетя от нас тия дни като бяла лястовица.
В творчеството на Йовков няма цигани. Има турци. Благородни и добри. И те повечето такива си бяха, аз израснах сред тях. Сега са останали малко. За сметка на това циганите са мнозинство в повечето добруджански села. Много от тях бяха заселени тук по времето на Тодор Живков, някъде през 60-те години на миналия век. Докараха ги тук, защото имаше много свободна земя. Оземлиха ги, построиха си хората къщички, децата им тръгнаха на училище, всички работеха – кой механизатор, кой занаятчия, изкарваха си хляба, никой от тях не крадеше, като закъсваха в края на месеца идваха при баща ми за някой лев назаем или за „стъкло вино”, както се казваше в Добруджа. Следващия месец си връщаха заема. Виното – не. Но бяха кротки, само тук-там по някой цигански барон или бабаит правеше золуми, но или милиционерите го ступваха набързо, след което Манго, осъден по бързата процедура, правеше от 3 до 6 месеца тухли без да му плащат, за да му дойде акълът в главата.
Или лудият Танас от Голяма Смолница ги биеше превантивно с дървен кол край казана за ракия, просто така, за историческо назидание и с възпитателна цел. И циганите кротуваха. А Танас с буйния си нрав никак не се вписваше сред благите герои на Йовков. Тип като него по-можеше да се срещне при Ивайло Петров… Един-два свирепи персонажа от „Хайка за вълци”, натоварени да проведат колективизацията в Добруджа , понякога ми напомнят за Танас Топалов, чийто брат Иван беше най-кроткият човек от Владивосток до Пунта Аренас…
Тухларната
Едно лято, през ваканцията, баща ми ме прати да работя в тухларницата на Смолница, за да си изкарам парите за морето. Тогава беше така: от три месеца лятна ваканция, децата работеха на полето през юни и юли, а август прекарваха на вълшебните варненски плажове. „Албена” още не беше построена. Там правех тухли от 3 часа сутринта до към обяд, когато свършвахме обръщането на калъпите по хармана и ги оставяхме да изсъхнат, преди да отидат в пещта за изпичане. Работех с Васко Кинаджията от Козлодуйци, който – когато не беше пиян – прожектираше предимно съветски и индийски филми в читалищата на десетина села наоколо; с пет-шест циганина, едни току-що излезли от затвора, а други на път да влязат в него – повечето за убийства… Другият тухларин беше Райно, директорът на училището в Смолница, и Танас Топалов, митичния Робин Худ на тази част от Добруджа…. Танас крадеше изискано, със стил, предимно скъпи вещи от незаключените добруджански къщи; после лежеше по 5-6 месеца в затвора, докато баща му бай Васил, кротък и добър пчелар, не го освободеше с връзките си в ОК на БКП… Като излезеше от затвора, и преди пак да влезе в него, Танас правеше тухли за някой лев – добре платена работа тогава, понеже беше каторжна. Тухларната беше до казана, където 5-6 села около Смолница варяха ракия, и всеки ден, някъде към 10 сутринта майката на Танас му донасяше закуската. Тя се състоеше от 12 пресни яйца на очи, един самун топъл хляб и 5-6 прясно откъснати домата от градината. Преди да седне да закусва на тревата, Танас внимателно си измиваше ръцете във варел с вода, после си наливаше 300 грама ракия при казанджията в едно тенекиено канче и започваше ритуала. Омиташе всичко за 5-6 минути, после си доливаше още 100 грама ракия, и вдъхновен от гледката, както и от ракията, грабваше един дървен кол от някоя каруца наблизо и подмяташе циганите. Биеше ги сравнително внимателно, с превантивна и възпитателна цел, така да се каже, да не помислят и да крадат, а да работят като стахановци на тухларната… Тогава в Добруджа нямаше Хелзинкски комитет, нито роми, имаше цигани, милиция, Танас с неговото разбиране за правосъдие и прилична етническа толерантност с временни наказателни операции. Нямаше и цигански гета, хората си имаха прилични къщици и живееха заедно с българи и турци.
Кът от градски парк на Добрич. Снимка: авторът
Танас беше едър, кокалест, отличен побойник, юмруците му бяха колкото магарешка глава, а и нравът му беше такъв. В дните между затвора и тухларницата Танас четеше Жул Верн, Балзак, „Пармският Манастир”, и „Червено и Черно”, денем ни разказваше за подвизите на Фанфан Лалето, а вечер слушаше по Би Би Си или Свободна Европа първите песни на „Бийтълс” и „Ролингстоунс”. Легенда беше Танас. И първият дисидент в Голяма Смолница. Той възпитаваше циганите, а милицията го превъзпитаваше него. Постоянно, докато един ден Танас умря.
Сега циганите в Добруджа водят жалък живот. Много от тях отдавна са без работа и се прехранват както могат. Едни забягнаха в Западна Европа и заради една част от тях белгийци, французи, швейцарци и германци си скубят косите и проклинат насаме неолибералите, старолибералите, глобализма, Юнкер и теорията за „приобщаването”. Други, които останаха в селата около Добрич, са или механизатори, или безработни, или професионални крадци. Старата къща на дядо ми в Смолница няколко пъти беше обирана и брат ми все се чуди кога ли ще я навестят пак…. Като беше жив баща ми, казваше: „При немотията, която ги мъчи, даже се учудвам, че не крадат повече и по-често…” Той ги съжаляваше искрено. Няма работа за тях, няма я някогашната милиция и тухлената фабрика за превъзпитание, няма го и Танас с превантивните си мерки… Глобализация и циганизация вървят ръка за ръка там, където някога е звучала песента на колелетата.
Не е никак случайно тогава, че оня нехранимайко от Берлин, който ритна позорно едно момиче в подлеза на метрото (и цяла Германия се вцепени от ужас), се оказа „наш циганин”, от Добруджа… Пак наши бяха и „братовчедите му”, които се изпикаха на паметника на Васил Левски в София… А един друг, пак много наш циганин, при един запой с много ракия, се скарал преди месец с моя кумец Марин, бивш счетоводител и пенсиониран фермер, отишъл си в къщи, взел пушката и най-хладнокръвно го застрелял. Ето, това вече не се вписва в характерологията на Йовковите персонажи. Пак ми прилича на “Хайка за вълци”. Затова много хора вече питат къде е Танас със сопата, макар да знам, че това не звучи изискано и от Хелзинкския комитет ще се намусят, ако го прочетат.
Но истината настоява да кажа на висок глас, че има и много кротки и талантливи хора между циганите, които лично познавам. Мехмед, наричан още „Меметчето”, беше по-добър съсед на баща ми, когато беше в дядовата къща в Смолница, отколкото някои от нашите българи… И какво ли би казал Йовков днес, ако научеше, че чистокръвен добруджански българин, бивш депутат, се беше забъркал в някаква каша с 4 тона суджуци уж за уважаемия премиер? Или как би реагирал почтеният Петър Габе, бащата на Дора Габе, също депутат в Народното събрание преди десетки години, един от най-добрите фермери в Добруджа за времето си? Ами какво да кажам за (само)убития изверг от клането в Нови Искър неотдавна, който някои вече наричат „добруджанския талибан”? Тези черни овце в стадото взеха да изместват белите лястовици на Добруджа.
И все си спомням в такива случаи за колегата Иван Делчев, с когото работехме в стария „Поглед”. Иван казваше: „Всеки народ прилича на циганите си. И обратното.” Тогава, през 1977, Иван се беше върнал от 2-3 години живот в Хелзинки и разказваше на нас, хлапаците-репортери, че във Финландия местните цигани толкова добре били превъзпитани, приобщени и променени, че децата им вече се раждали със сини очи и руси косици…
http://e-vestnik.bg
Като тръгнат джендърите по детските градини и училищата и като ги емнат да ги бият футболните фенове, Бойко не може да ги спаси. За това предупреди депутатът от ГЕРБ Георги Марков в емоционално изказване пред Комисията по въпросите на децата, младежта и спорта в НС. Там с 10 гласа „против“ днес бе отхвърлена спорната Истанбулската конвенция. Ратификацията на спорния документ бе подкрепена от останалите народни представители на ГЕРБ, както и от ДПС. Срещу тях бяха депутатите от „БСП за България“, Обединени патриоти и партия „Воля“.
Решаващ се оказа гласа на Марков. „В нашата история на парламента не е имало никога молитви да не се приема един драконов закон, защото ненужно въвежда дефиницията за „социален пол“. На кого в България е нужно обяснява какво е пол? На всички дебили в България и на Иванчо е ясно, че има два пола. И с конвенция за жената защо въвежда понятието „пол“, „социален пол“?”, попита реторично Марков. „Има ли някой в тази зала, на който да не му е ясно какво е жена, че Истанбулската конвенция трябва да ми го казва?“, попита Марков. „Сега у нас ще дойде едно комитетче да ходи по училищата и детска градини и да прави мониторинг по конвенцията“, добави той. Депутатът каза още, че е гласувал по съвест, както налага Конституцията. „По принцип колегите са за защита на жените от насилие – това бе посочено като безспорен факт. Но в тази конвенция, която аз определих като красив бонбон, в който има отровен плод, се съдържат опасни текстове“, обясни председателят на комисията и депутат от НФСБ в групата на „Обединени патриоти“ Славчо Атанасов. По думите му в Конвенцията има 5 скандални члена, които променят изцяло нейната същност. Те отварят вратата към еднополовите бракове и налагат нестереотипни роли на половете, различни от традиционно утвърдените „мъж“ и „жена“. Депутатите в Парламентарната комисия по външна политика пък дадоха зелена светлина на законопроекта за ратифициране на Истанбулската конвенция. Документът беше одобрен с гласовете на 10 депутати „за“, седем бяха „против“ и един се въздържа.
Може би най-позорното в българската история решение е постановил български съдия преди седмица. Невинно и беззащитно дете е дадено за осиновяване от транссексуален! Това станало с решение на български съдия, който може да го е направил с ясното съзнание за последиците за детето, но може и да е бил жестоко заблуден и дава основание за стартирането на незабавно разследване. Още повече, че адвокатът на осиновителя – представител на “третия пол” – е сред най-яростните лобисти за ратификацията на скандалната “Истанбулска конвенция”.
Това е адвокат Йорданка Бекирска, изпълнителен директор на финансираната със соросоидни грантове Фондация “Български адвокати за правата на човека”. В Управителния съвет на НПО-то влизат адвокати на подсъдими олигарси и други небезизвестни грантаджии като Александър Кашъмов от Програма “Достъп до информация”. В ръководството на Фондацията е и Здравка Калайджиева, бивш съдия в Европейския съд за правата на човека, който целенасочено работи за налагането на еднополовите бракове на цялата територия на Европа. Въпреки че разполагат със съдебното решение, от Български адвокати за правата на човека умишлено го крият. Опасенията им са свързани с евентуално обжалване на съдебното решение или сезиране от страна на компетентните институции, които трябва да установят – заблудени ли са били социалните власти и съдията, допуснал осиновяването на дете от трансджендър. Има достатъчно данни да се приеме, че осиновяването е станало на ръба на закона, научи ексклузивно БЛИЦ. Осиновеното дете е предоставено на “семейство”, съставено от мъж и от втори мъж, изразяващ себе си като “жена”. Става въпрос за транссексуален мъж, който преди да сключи “граждански брак” по реда на Семейния кодекс, официално е сменил пола си и от мъж е станал “жена”. Опитът да се заобиколи българското законодателство, както и да се прикрие истината за “семейството” пред социалните власти и съдебните органи, дава достатъчно основание за обявяване на цялата процедура по осиновяването на беззащитното същество за невалидна. Съмненията за това, че в случая може да става въпрос за умишлени действия от лобистка организация, имащи за цел да се осигури “пробив” в българското законодателство и дори Конституцията, се засилват и от факта, че представляваното от Бекирска НПО е сред най-активно работещите за прокарване на “Истанбулската конвенция”, която отключва възможността за въвеждането на “третия пол” у нас. Бекирска дълги години е работила в Български център за джендър изследвания, както и с Българския хелзинкски комитет – НПО-то-пионер в натрапването на соросоидната трансджендър идеология у нас.
https://www.blitz.bg
Експертният съвет на Регионалната инспекция по околната среда и водите във Варна окончателно реши да не се добива природен газ в Генерал Тошево, съобщи БНР. Решението се взе на закритото заседание на екоинспекцията, на което беше разгледан докладът за оценка на въздействието върху околната среда (ОВОС) на инвестиционното предложение за проучвания и добив на природен газ от находище „Спасово“, община Генерал Тошево.
Докладът за оценка на въздействието върху околната среда беше отхвърлен с 34 гласа „за“ и само 3 „против“.
Според РИОСВ-Варна има вероятност да бъдат замърсени подземните води и водоносният хоризонт. Мотивите на „Басейнова дирекция“ против приемането на ОВОС на проекта са, че има несъответствие на този план с плана за управление на водите.
Решението може да се обжалва.
Междувременно пред сградата на РИОСВ-Варна граждани и организации излязоха на протест. Те категорично се обявиха против добива на газ в Генерал Тошево.
Припомняме, на провелия на 17 декември 2017 година референдум в община Генерал Тошево относно добива на природен газ, 96% от местното население гласува против.
На засеганието участие взеха и трима представители на неправителствени организации – Андрей Ковачев, Петко Цветков и Димитър Георгиев.
Председателят на Инициативния комитет срещу добива на газ в Генерал Тошево Атанас Атанасов обясни, че гражданите са в стачна готовност, ако решението не е в тяхна полза. „Ще изчакаме комисията да си свърши работата и ще искаме от директора на Регионалната инспекция да ни уведоми за крайното решение. Ако бъде отрицателно за нас, положително за инвеститора, тогава обявяваме стачни действия“, посочи той. По думите му единството решение, което обществото ще приеме, е отхвърляне на инвестиционното намерение на „Росгеоком“ и отказ за предоставяне на концесия.
След гласуване на РИОСВ протестиращите бяха видно доволни от решението.
Припомняме и че инвестиционното намерение за добив на природен газ в община Генерал Тошево предизвика множество протести. Недоволството обедини и вдигна на крак много земеделци, организации и жители не само от общината, а от няколко области в страната. Главните притеснения за добива на газ са, че това ще замърси околната среда и ще постави под риск реколтата на земеделците и здравето на населението. https://news.bg/
След 10-годишна кариера в чужбина и завръщайки се в България носителката на титлата Мисис България Ана Иванова стана свидетел на Европредседателството ни с разиграването на сцени пред и зад кулисите. По повод мизансцена и необявените роли в целия спектакъл, тя написа коментар в профила си във фейсбук, ставайки свидетел на струпването на силиконки и златотърсачки в 5-звездния хотел, в който са настанени гостите от ЕС:
„Добре дошли, скъпи европредседатели в страната на неограничените възможности и Богини – България!
Ще направя един много лек анализ на Вашата предстояща визита или по-точно как лично аз виждам развитието на нещата в следващите шест месеца в нашата мила родина…
Започнахме добре, всичко беше на ниво, дори имахме честта да чуем прочувствена откриваща реч на майчиния ни език – поклон за труда и уважението, което ни бе указано!
Седмица, две – опознаване на колектива, размяна на визитки, завързване на контакти, запознаване с българската култура, а имено “шопската салата” и домашната ракия на дядо Ставри, между маските, на не със сигурност разбраните Кукери?!…
Но след дългите и уморителни преговори и дебати, идва моментът за най-сладкото… за почивката, за разпускането… Още повече – щом имате удоволствието да бъдете гости на един от най-изтънчените и вълнуващи… (тук е моментът на въображението)… ще оставя Вие да довършите… в България!
В същото време, посещавайки най-популярната социална мрежа, виждам как пластмасови кукли Барби са инвестирали в подготовката за присъствието си на подобни събития, но разбира се с цел възвръщаемост на инвестицията, която сама по себе си надхвърля 200 € (доста за стандарта на милата родина за вечер – 150 лв. грим, 100 лв. прическа, 40 лв. рокля от базар бг., 100 лв. обувки и чанта – тотал: 390 лв.) – всичко това “високо качествени” имитиращи продукти! За покупателната способност на средностатистическия българин това са много пари за една вечер, но както споменах, не е случайно, не е без умисъл!!!
Всяка вечер след 20:00 ч. лоби барът на… е препълнен с всякакви вариации на силиконови кукли Барби и поклоннички на поп-фолк (чалга) културата…
Разпускането е 100% в програмата на нашите ЕС председатели, тъй като, повярвайте ми, в Брюксел не биха могли да се насладят на нещо подобно – вечеря, после коктейл, последвани от дъжд от салфетки, снимки във фоайета и тоалетни и, разбира се – хубавото българско шампанско “Искра”, но с етикет, на който пише Моеет!
В този момент онези 200 € инвестиция вече са стъпили на кота нула и започват процеса на своята възвръщаемост!
Но все пак, да не бъдем черногледи, да се опитаме да видим и другата страна на монетата – ЕС ще разбере за добре развитата чалга култура в България, а покрай нея ще чуе и благозвучния майчин език на българина или поне нашите поп-фолк поклоннички ще научат, че Брюксел е град, а не държава или може би дори и някой чужд език – английски, френски…
Не ме разбирайте погрешно, аз нямам нищо против факта, че България е домакин на ЕС-председателството, това е огромна безплатна реклама за моето мило отечество…
Надявам се да е реклама за добро, а куклите Барби да бъдат онази част от рекламата, която е неизбежна.
В случая гостите на председателството ще са щастливи, задоволени във всякакъв смисъл на думата, и видиш ли – от септември 2018 г. може да сме домакини и на НАТО, НАСА, Пентагона и т.н. 🙂
