1 на 7

Скрит в хълмовете на Испания, този град е един от най-странните, които някога сте виждали. Подобно на венецианците, живеещи над Средиземно море, селата във вулкани, и манастирите на върха на Хималаите, това място е уникално, намиращо се точно под гигантска скала. Не ни ли вярвате? Намиращ се в Сетенил де Лас Бодегас, Испания, този град от малко над 3000 души, е дом на някои от най-добрите ресторанти и барове в цяла Европа.

Както е сгушено в непосредствена близост до река Рио Трейо, това е идеалното място за изграждане на града, тъй като тук той получава голямо количество течаща вода и ниски температури. Много от къщите са построени в и под стените на самото ждрело.
Учените смятат, че хората са живели тук от праисторическо време.Тук можете да видите неща, които не бихте видели никъде другаде по света.

Източник: www.actualno.com

1 на 16

Еротичната градина Loveland се намира на остров Джеджу, известен още като „Корейския Хавай“. Loveland  е тематичен парк на любовта.

Тази изключителна градина на любовта е фокусирана върху темата за секса и притежава набор от 40 скулптури изобразяващи полови органи и полов акт. Някои от тях представят голям фалос, каменни срамни устни и ръка за мастурбация.

Идеята за еротичния парк е на 20 художници, възпитаници на университета Hongik в Сеул. За относително консервативната Южна Корея Loveland е един уникален феномен и бързо се превръща в любимо място на младите. Посетителите трябва да са над 18 години. За непълнолетните има обособена отделна зона за игра, докато възрастните се разхождат в парка.

http://jilo.bg

1 на 9

Или как нищо в „страната на орлите” не е такова, каквото го познавате!

За Албания знаех малко. Да не кажа – нищо. Малкото ми познания бяха свързани най-вече със Северна Албания и действащия там Канун (вендета), липсата на права на жените,  тотална изостаналост в резултат на изолацията на страната, наложена на Енвер Ходжа и вицовете от детството ми за „албанския реотан”.

Бях там на втория ден от едно прекрасно пътуване с част от дамите на клуб „Майчина грижа” и неопределеността на нещата ме изненада още с влизането. Не можех да определя видяното и усетенето, като нещо познато. Всичко е някак хем много близко, хем е много различно… За нещата там не могат да се дават определения защото не се вписват в нито едно от тях.

Непосредствено след преминаваето на границата впечатление правят т. нар. Lavazh – импровизирани автомвики, които са една до друга. Думата „автомивка” е пресилена. Те представляват отбивка от пътя посипана с малко чакъл, маркуч, от който тече вода непрекъснатo (заради многото подпочвени води в региона), човек, препарат и гъба.

Албания е планинска страна, планините са около 70% от територията. Пътят лъкатуши край полегати хълмове и  разбираш защо я наричат Страната на орлите. По протежение на пътя, от границата към един от курортните им градове Дуръс,  се нижат къщи на разстояние една от друга, почти всички нови, с първи етаж пригоден за някакъв дребен бизнес – магазинче, кафене, бръснарница или друго и втори етаж за живеене. Заради отдалечеността на къщите една от друга, ти се струва, че това са картини – някак застинали, но живи, всяка сама за себе си, но и в цялост с останалите. Навсякъде има хора, всичко е слабо осветено и се вижда живот, истински.

Тази картини свършват, там където се появява уличното осветление, на влизане в град Дурас – Албанската ривиера. Там започва бетонната „зараза”, която е завладяла и тях. Същите като при нас бетонни, пусти и слепи, бивши, настоящи и никога не случили се хотели. Става ти тъжно и търсиш логиката на нещата, които се случват там в Албания и тук в България и се питаш, кой конспиративен заговор дава обяснение, защо банките дават пари за неща, които всички знаят, че няма да се случат…? Нямам отговор… само се натъжавам и ми е малко мъчно за тях.

Намираме нашият хотел  – 5-звездният Престиж Ризорт – райско кътче насред бетонната джунгла, където всичко е безупречно – хотелът, морето, пясъкът, отдлечеността и комфорта. Мястото е приказно, добре уредено, с хубав плаж на Адриатическо море (в Албания крайбрежната ивица е 362 км), басейни и палми.

През първия ден от обиколката на Албания, запланувания град е Круя. Наш екскурзовод е Мартин – професор в университет в Тирана, който печели допълнително от такива обиколки с туристи. Сигурно така изглеждат повечето албанци – спокойни, образовани (образованието е изключително важно за тях и грамотни са 99% от населението), усмихнати и без да се вземат на сериозно.

Круя е крепост, което е последното гнездо на съпротива срещу османското нашествие на Балканите. Построена е на върха на планински хребет. Тук е и музеят на националния герой на Албания Скендербег.  Скндерберг е голямата гордост на Албания. Тук всчико е Скендерберг – улици, площади, кина и прословутия коняк „Скендерберг”.

Атмосферата на тази крепост, си я усещам като наша. И пазарската улица, и навалицата от хора и нещата, които се продават. Където и на Балканите да отидете ще видите все същото.

Другата ми голяма изненада беше албанският език. Той не прилича на никой друг език. Смесица от латински, италиански, румънски и дори български. Затова, за да се сдобиеш с диплома за висше образование трябва преди това да си взел изпит по английски език, което става само в два лицензирани университета в Тирана – един американски и един английски. Голяма част от младежите тук знаят италиански, вместо английски, останал от времето на окупацията на Албания от Италия.

Трафикът е много натоварен, да не кажа ужасен. Колите са много, а улиците и шофьорите неподготвени за тях (Тук всяка втора кола е мерцедес. В Албания се шегуват, че трябва да си сложат емблемата на Мерцедес на националния флаг). Правила за движение и да има, никой не е чувал за тях. Трудно се шофира и още по-трудно се паркира, но с помощта на Мартин се справяме.

Липсата на определеност в тази страна засяга може би най-вече религията. Тук нищо не е такова, каквото го знаем. Мюсюлманите са само 38,8 % (в моите представи те бяха около 80%) и са т. нар. бекташи – умерено и много либерално разклонение на исляма (тук забулените жени бяха по-малко, отколкото в Македония), християните общо са 35,4%, нерелигиозни са 25,6%. Според Мартин тук няма разделение на религиите. Всеки уважава религията на другия, но не я смята за пречка в общувантео. Женят се хора от различни религии, празнуват всички религиозни празници заедно. Разделението по религиозен принцип е по-скоро условно. Дори гробищата им са общи.  Тук е по-важна родовата и национална принадлежност.

Новите джамиите в Албания са много. Построили ги чужди ислямски организации заедно с болници, училища и университети, но джамиите останали празни. Хората не влизали в тях, особено младите, защото поколението на 40, 50 и 60-годишните  са атеисти – така са възпитавани (техният дългогодишен ръководител Енвер Ходжа  обявява Албания за първата в света атеистична република). Затова албанците се обръщат към американците да ги спасят от арабите и техните ултиматуми -джамиите да се напълнят, но американците казват, че така е по-добре, защото албанците ще влееят един по-мек ислям.

Албанците са свикнали да са  част от някой и нещо друго. След като са част от България през IX-XIII век, албанските земи са завладяни от Османската империя през 1478 г. и се освобождават 1912 г. След това са окупирани от италианците, после германците, за кратко са сателит на сръбската държава, после са със Сталин и руснаците, след като Енвер Ходжа не одобрява реформите на Хрушчов, който искал, според него, да направи от Албания „бананова република”, която вместо да разработва нефтени и минни находища, е трябвало да отглежда плодове, се обръщат към китайците .

Тъй като връзките с Китай не предвиждали какъвто и да е военен съюз, Албания трябвало да включи в своята програма за самостоятелност и самоотбраната. В резултат на паниката, която обхванала албанското ръководство, из цялата страна спешно били изградени около 700 000 бетонни бункери.  По един за всяко семейство. Сега една част са съборени, а друга – превърната в музеи, галерии и дори ресторанти.

Всичко това е оставило следа в атмосферата на Албания. Архитектурата в Дуръс, Круя и Тирана – градовете от нашата обиколка, е разнообразна. Всички, които са имали някакво влияние над Албания, през различните етапи от нейната история, са оставили следа в нейната архитектура. Тук има римски амфитеатър, типично италианска архитектура, по сталиниски  еднообразни и лишени от облик блокове (които масово се опитват да оцветят и да им дадат душа, чрез всякакви и малко странни опити за освежаване), характерната за Албания архитектура и модерно строителство. Тук се строи – много и навсякъде, джамии, църкви, административни сгради и хотели.

Текст и снимки: Диана СТЕФАНОВА

Чаровницата, която ви представяме в днешния празничен брой на По-добрия вестник, се казва Християна Дънкова. За мнозина тя вече е известна – като момичето, което с чар и талант покорява сцените – както в Добрич, така и в страната. Християна се занимава с естрадно пеене и е носителка на многобройни награди от национални и международни конкурси и фестивали. Споделя, че не не знае точния брой на отличията си, но само през последната година те са 13…

Християна Дънкова е 15-годишна, ученичка е в 9 клас на СОУ „Св. Климент Охридски“ в музикална паралелка, профил пиано. С пеене се занимава от първи клас, в началото е пяла в хор. От четири години е възпитаничка на поп-рок студио „Сарандев“ на младежки дом „Захари Стоянов“ с вокален педагог Божана Байчева. Като най-ценна определя наградата си от тазгодишното издание на младежкия поп-рок конкурс „Сарандев“ в Добрич – трето място, продуциране на българска песен и участие в концерт на Биг Бедна на Българското национално радио. Най-ценна, защото според нея конкурсът в Добрич е най-престижен и конкуренцията в него е най-голяма.

Музиката за мен е всичко, това е животът ми, споделя Християна Дънкова. От сега е устремена да учи в консерватория или във висше музикално училище. Младата добричка звезда разказва, че предпочита да изпълнява песни, които освен че й допадат, но и я представят най-добре. Любимата й е „За тебе бях“ на Лили Иванова. Мечтае да изпее „Предавам се“ на Селин Дион и „Камино“ – отново от репертоара на примата на българс9ката естрада.

„Музиката ми дава щастие и усмивка, зарежда ме с положителна енегрия“, споделя Християна. Не крие, че и след толкова много излизания на сцена сценичната треска я има, но вече е поутихнала, не като в началото.

Младите хора трябва да са добронамерени, да не са агресивни. Да обичат хората отсреща и да им се отвръща с това, смята чаровното момиче. Споделя, чу не би напуснала за нищо България, защото не може да си представи живота си без близките й и приятелите си. „За сега България ми дава това, от което имам нужда“, казва с категоричност в гласа си Християна. И се надява в града ни да стане по-приятно за живеене за младите хора. „Любимият ми град е Велико Търново, там и в два часа през деня, и в два през нощта има хора по улиците, има живот“, разказва младата звезда. НДТ

Едно младо момиче, което знае какво иска от живота и как да го постигне. Така накратко може да бъде определена Полина Василева – ученичка в 12 „д“ клас на ЕГ „Гео Милев“ в Добрич. Защото – колкото е красива и фотогенична /както безспорно се вижда на снимката/, толкова е и умна и устремена да сбъдне мечтите си. И без колебание, въпреки големите си успехи по английски език, тя е категорична, че иска в живота да се занимава с друго, че ако продължи с език, няма да е толкова полезна на хората.

И макар да е на тази крехка възраст, Полина вече има зад гърба си твърде интересни преживявания. Едно от тях е пребиваването й в Съединените щати, където момичето изкарва цяла учебна година. През 2009 година тийнейджърката се явява на конкурсни изпити по програмата „YES“, която за първа година се провежда в България. След няколко кръга добричкото момиче се оказва сред седемте българчета, избрани да учат в САЩ. И така – в 10-и клас учи в град Силвър спринг. „Много е различно. Градът е на 15 минути от столицата Вашингтон и всичко е много космополитно“ – разказва Полина. По думите й, благодарение на програмата, в Щатите са попаднали деца от различни държави, но основно такива, чиито родители са посланици, дипломати. Не зная точно от колко страни имаше ученици, но в коридора бяха подредени знамената на всички държави, а те бяха над 50, споделя Полина. Сред съучениците й през тази учебна година е имало деца дори от Бирма и Кот д’Ивоар. Тийнейджърката разказва, че по всички предмети накрая е получила оценка А, която е най-високата. При завръщането си в България обаче се наложило да държи приравнителни изпити по всички предмети, защото наученото в Щатите не било признато.

Учебната година в САЩ не е единственият успех на Полина. В 11 клас печели първо място на национална олимпиада по английски език. „Успехът беше очакван, защото и в 8 и 9 клас пак бях на първо място“ – скромно споделя момичето. Също в 11 клас става втора на състезание по английски език между Кеймбридж-училищата. Полина допълва, че първото място е също на възпитаничка на ЕГ „Гео Милев“ в Добрич – Александра Ангелова.

„Явно имам афинитет към езиците – споделя Полина. – Дори дълго време исках да продължа с лингвистика, но реших, че ще уча психология. Искам да бъда полезна на хората.“ Момичето вече е избрало и къде точно ще продължи образованието си – в Англия, ще кандидатства в пет университета – в Нотингамския, в Бирмингамския и др. Тийнейджърката признава, че се е запалила по психологията в 9 клас, когато са изучавали този предмет, и голям принос за това има преподавателката й – Камелия Калчева. „Психологията много ми харесва, но не бих искала да имам частен кабинет. Искам да работя в екип. Смятам, че ако работя в институция, това ще е гарант, че някой ще има нужда от мен“ – убедено е момичето. То допълва, че макар и в началото родителите й да не са били въодушевени, че дъщеря им иска да учи психология, сега много я подкрепят и се радват на успехите й.

Забравила съм вече какво обичам да правя през свободното си време, споделя Полина. Защото ходи и на работа в заведение в Добрич – за да може след време да помага на родителите си при издръжката си в Англия. И все пак казва, че обича да чете книги, да играе волейбол. Предстои й абитуриентски бал, но наред с хубавите емоции й е тъжно, че трябва да се раздели със съучениците си. „Сега повече се търсим, гледаме все да сме заедно“ – споделя Полина.

„Искам да уча нещо, което ми харесва. Това – да превърнеш хобито си, нещото, което най-много ти харесва, в професия е гаранция, че ще се справяш добре“ – категорична е в края на разговора ни Полина.

Снимката към материала, която част от цяла фотосесия, е направена в ресторант „Панорама“ в хотел „България“ в Добрич. Стопаните на „Панорама“, на Пиано-бара и на ресторант „България“ ви очакват по време на коледните и новогодишни тържества. Те ще ви зарадват с изискани ястия и напитки и прекрасна атмосфера, които ще направят празника ви незабравим! НДТ

За мен танцът е начин на живот, начин да изразиш какво чувстваш. Това споделя чаровницата от снимките – Нанси Георгиева. Тя е едно от златните момичета на зонална танцова организация „Алексия“. И макар да е едва на 15 години, Нанси вече има над 30 награди – индивидуални и с групи, от световни, международни и национални танцови надпревари. „Винаги танцувам за удоволствие. Никога не съм мислила да спра да танцувам, да се откажа“, категорично е момичето.

1 на 3

Нанси е на 6 години, когато сама решава, че иска да се занимава в танци. Кара майка си да я запише на класически балет, като всички малки момиченца мечтае да стане балерина. След разговор с ръководителката Севдалина Мавродиева-Нейкова решават, че за Нанси е най-подходящо да се занимава с шоу денс. Когато е във втори клас семейството й се премества да живее във Варна. Чаровницата обаче продължава да танцува в Добрич, защото, по думите й, „Алексия“ е най-добрата школа в България. „Имам много силна връзка със Севдалина Мавродиева-Нейкова, тук са приятелите ми, с които имаме много общи интереси“, споделя момичето. За ръководителката си разказва: „Госпожата прави танците според танцьора, познава ни много добре. Допитва се и до нас, но окончателното решение е нейно и винаги е права. До сега не е правила нещо, което да не ми допадне. Имам й пълно доверие”.

Красивото момиче не помни първото си излизане на сцена, било е твърде малко. Но знае, че е било на концерт в Добрич, в група, с танца „Русалки”. Спомня си обаче първото си индивидуално участие – на 11 години на национално състезание в София. Там се представя с танца „Картата на съкровището” и грабва трета награда. А тази година се сбъдва и голямата й мечта – да стане световен шампион. На световния шампионат „Звездите на танца” в Пореч, Хърватска, печели две първи места – индивидуално с танца „Златен паун” и в малка група – с „Кобри”. Последният танц е изпълнен на галаконцерта, печели награда и за най-красиви костюми. Чаровницата споделя, че за да се пребори един изпълнител с голямата конкуренция, не е достатъчно само да танцува добре, важна е и хореографията, и костюмът. И е категорична, че  постигнатите големи резултати са комплекс от нейния труд и този на Севдалина Мавродиева-Нейкова. Нанси споделя, че не е очаквала наградата в Хърватска, тъй като конкуренцията е била много голяма – тя е мерила сили с танцьори от Германия, Русия, Словения, Сърбия, Румъния, ЮАР… Категорична е, че това й е най-ценната награда до момента. Тази година талантливото момиче има още две първи места – от световната купа „Денс фест” в Нови сад, Сърбия.

Нанси не крие, че се лишава от много неща, за да постига толкова високи резултати. „Но за мен е удоволствие да танцувам, правя го с много обич”, споделя момичето. Разказва, че понякога по цели седмици отсъства от училище, за да се готви за състезание. Това обаче не й пречи да е отлична ученичка. През свободното си време… танцува. „При мен всичко е свързано с танца. У дома си измислям нови танци, правя си сама хореографии”, разказва Нанси. И е категорична – иска да продължи и в бъдеще да се занимава с това – да стане или професионален танцьор, или хореограф.

15-годишното момиче е изправено пред ново предизвикателство – по Коледа заминава със семейството си да живее в Маями, САЩ, където от дълги години са баба й и дядо й. Дори не знае дали в България или в Щатите ще отбележи светлия християнски празник. Но споделя, че е по-важно, че ще е със семейството си. А първото нещо, което ще направи, когато пристигне в Маями, ще е да си потърси школа, в която да танцува. НДТ

„Изживяването беше прекрасно! Голяма емоция!” Това споделя чаровната Гергана Василева Желева от Добрич. Гери е на 18 години, учи във Финансово-стопанска гимназия „Васил Левски”, специалност „Митническа и данъчна администрация с немски език”, тази година е абитуриентка.

Думите й на възхита са свързани с участието й в „България търси талант” на бТВ. Защото Гергана е един от танцьорите на „NNS crew”, които се представиха блестящо и стигнаха до финала.

Гери разказва, че танцува в „NNS crew” с ръководител Миглена Георгиева от 2008 година. Преди това е играла балет, тренирала е художествена гимнастика, плуване, дори карате. Занимавала се е с пеене. 18-годишното момиче е категорично, че децата трябва да ходят на извънкласни форми –  защото така се  занимават с нещо различно, откъсват се от компютрите. За участието на „NNS crew” в „България търси талант” разказва, че е имало и лоши моменти, но хубавите са били много повече. „Емоцията е уникална и благодарим на всички – на целия град, на кметицата, които ни подкрепиха и ни помогнаха да стигнем до финала. Защото без тях ние нямаше да сме там” – споделя момичето. И допълва: „Прекрасно е, когато съобщят, че си победител. Всеки би се зарадвал на нещо подобно, би се почувствал уникално, когато чуе, че отборът му е на първо място. Това означава, че си представил някакви качества, които другите нямат. И си успял да постигнеш нещо голямо”. Според Гергана, в екип се работи трудно по принцип, но танцьорите в „NNS crew”  са заедно от доста време и си знаят характерите, темпото, познават се идеално. „Нещата се получават лесно, защото сме свикнали да работим заедно. Не е толкова трудно, колкото си мислят хората. Да, в началото е трудно, няма как да кажа, че не е така, но след това всичко става толкова забавно и лесно, че ти е удоволствие да го правиш” – споделя Гери. За нея най-важните качества, които трябва да притежава един спортист или танцьор, са спокойствие, търпение, много упоритост и постоянство.
Наскоро Гергана постигна и друг голям успех – стана победител в конкурса „Мис Добрич”, който се провежда в края на ноември. Споделя, че е решила да участва в деня на надпреварата, като на шега – с няколко приятелки искали да видят какво ще се получи. „Никога не бих предполагала, че може да спечеля този конкурс, защото имаше много хубави момичета” – разказва Гери. За конкурентките си споделя, че са били страхотни, бързо са се сприятелите и са се разбирали чудесно. „Радвам се, че спечелих конкурса. Всеки би трябвало да опита, заради изживяването. Не толкова заради наградата, а заради това, че си на едно страхотно място, със страхотни хора и си прекарваш уникално” – споделя Гери. И благодари на всички, които са били до нея и са я подкрепяли.

„Варна или София, ВИНС или УНСС” – това отговаря кратко и ясно Гергана на въпроса къде смята да продължи образованието си. Като специалности ще избира между финанси, маркетинг или мениджмънт, но споделя, че клони към финансите. „Изучавам тези предмети и в момента в училище. Подготовката е добра, доволна съм и се радвам, че уча във финансово-стопанската гимназия. Училището е хубаво, учителите са много добри с нас и ни помагат с каквото могат. Хора, които са завършили и са влезли вече в университетите, казват, че подготовката е добра” – споделя Гергана. Пожеланието, което отправя към добричлии във връзка с настъпващите светли празници, е да са здрави и много положителни. НДТ

Една изключително успешна година изпраща десетокласничката от частна гимназия по туризъм и предприемачество „Райко Цончев” Стефани Маринова. Популярното в Добрич, а в цялата страна, с певческия си талант момиче, освен че отново покори родните сцени, доказа възможностите си и в още една сфера. Със своя проект „Иван Хадживълков – забравеният дарител на Добрич” то спечели първа награда в ученическия конкурс на Българската академия на науките.

„Идеята да участвам в този конкурс възникна на едно общо събрание на учениците от гимназия „Райко Цончев”, на което преподавателят във Висше училище по мениджмънт проф. Димитрина Каменова ни запозна с него – разказва Стефани. – Аз проявих интерес, защото съм човек, който се впуска винаги в нови неща и реших да си докажа, че мога да се развивам и в историята” – споделя десетокласничката. Темата е избрана от преподавателката й Саша Василева. „Взаимствахме от статиите на Юлияна Велчева за забравения дарител на Добрич. Благодаря й, защото ни позволи да се докоснем до нейния материал, предостави ни много ценна информация и без нейната подкрепа ние нямаше да достигнем този успех” – допълва момичето. Проектът представлява реферат от около 50 страници. Съдържа цялата информация за живота на Иван Хадживълков, която ученичката и преподавателката й успяват да намерят, снимков материал, документи, плочи, където и написано негово име, училища и църкви, на които той и синовете му са дарявали пари. Цялата лятна ваканция на Стефани преминава в събиране на информация и писане на реферата. Благодарна е за оказаното съдействие и на Надежда Иванова от Регионалния исторически музей, на регионална библиотека „Дора Габе”, Държавен архив-Добрич, дом-паметник „Йордан Йовков”. Презентацията на реферата се състои на 18 ноември в София. Стефани се състезава с още 25-30 ученици, чиито проекти са допуснати до финала. Не очаква да е на първо място, защото „имаше много силни проекти. Момче представи проект по богословие и иконоборство, имаше много умни деца, с преподаватели от чужбина, имаше ученик от Кеймбридж”. Стефани споделя, че е много щастлива от първото място, защото за нея това е един голям стимул и й дава сили да продължи напред и да се развива и в много други области. „Един академик излезе след моето представяне, не за да ми зададе въпрос, а за да каже, че това, с което аз съм се заела, е много рядко срещано и че тези дела на забравените възрожденци трябва да бъдат възпоменати, за да предизвикат интереса и на младите” – допълва момичето.

„В личен план ме впечатли това, че Иван Хадживълков е един човек, разполагащ с пари, който мисли за общото благо, а не само за собствената си изгода – споделя Стефани Маринова. – Той дарява много пари за църквата „Свети Георги“ в Добрич, за младите будни деца на Добрич, тогава Хаджиоглу Пазарджик. Плаща тяхното обучение, като някои дори изпраща в „Сорбоната“ в Париж. За мен едно от най-впечатляващите неща е, че той успява да предаде вярата в ценностите, в християнския морал и на своите наследници. Защото и неговите синове даряват много църкви и училища не само в Добрич, но и във Варна. Поуката за мен е, че когато човек е добър и щедър, той ще постигне много. И Иван Хадживълков го доказва – той е бил добър, дарявал е и се ползвал с едни от най-големите почести по онова време”.
Сценичните изяви също носят успехи на Стефани през 2016 година. Момичето, което е възпитаничка на студиото за поп-рок певци „Сарандев” към общински младежки център „Захари Стоянов” с вокален педагог Елена Карабельова, печели Гран при от XVII международен фестивал „Приятели на България“ в Албена, първа награда от IХ международен фестивал на изкуствата „Трикси“ в Албена, втора награда от ХІІI Национален конкурс за изпълнители на забавна песен в Пловдив, трета награда от XXV европейски младежки поп-рок конкурс „Сарандев“ в Добрич, трета награда от втори международен музикален конкурс “Art stars” 2016 във Варна и бронзов медал от ХII национален конкурс за музикално изкуство „Орфеева дарба“ в София. „Най-зашеметяващото за мен беше, когато на Гала концерта на „Трикси” цялото международно жури стана на крака след моето изпълнение” – споделя десетокласничката. Тя разказва, че обича да пее песни на прочути певици като Бионсе, Мрая Кери, Уитни Хюстън, Лара Фабиан, да се учи от най-добрите. „Пеенето ми дава сила се боря, защото – ако не се занимавах с това, аз нямаше да зная как да се боря в живота, да се целя към нови отличия и постижения” – категорично е талантливото момиче. То още не е решило какво ще продължи да учи, защото има интереси и в литературата – пише есета, и в химията. И обяснява: „Не си губя свободното време, а се занимавам с предметите, които ме вълнуват и се опитвам да развивам своя потенциал максимално”.

По повод настъпващите Коледни и Новогодишни празници Стефани Маринова пожелава на добруджанци да бъдат добри както Иван Хадживълков. И още: „Да бъдат щедри. Защото, когато те са щедри, ще успеят да внушат това и на целия български народ”. НДТ

Чаровницата, която ви представяме, се казва Виктория Пенева, на 17 години, от Тервел. Момичето е възпитаничка на училището по изкуства СОУ „Свети Климент Охридски“, където се занимава с поп и джаз пеене. Вики е едно от децата, които прославят учебното заведение не само в Добрич и България, но и извън пределите на страната ни. Защото – макар и слабичка, нежна и фина, Виктория е изключително гласовита! И няма конкурс или фестивал, в който нейният бляскав талант да не е оценен.

Вики започва да се занимава с пеене, когато е на около 8-9 години. Майка й забелязва, че у дома постоянно си припява и й предлага да опита в този вид изкуство. Така Виктория попада при Стефка Василева – преподавател по поп и джаз пеене в СОУ „Св. Климент Охридски“, а по-късно – при колежката й Милена Пеева, която работи с по-големите ученици.
И успехите не закъсняват. Наградите на Вики са десетки, тя споделя, че не знае точния им брой. Носител е на най-голямото отличие – Гран при, три пъти. Като най-вълнуващо свое участие и успешно представяне Виктория посочва фестивала „Златният делфин“ в Мамая, Румъния. „Фестивалът беше великолепен, имаше изключително много участници от цял свят. Излъчваха го по една телевизия и в сайт. Не бях присъствала на такъв голям конкурс!“ – споделя възхищението си 17-годишната ученичка. „Златният делфин“ носи на Вики поредното голямо отличие – тя става носител на едно от трите Грин при, които са връчени на най-добрите изпълнители.
И нека да разкажем нещо изключително интересно за Виктория Пенева. След завършване на 7 клас тя е приета в престижната Математическа гимназия във Варна. След първата година обаче, се отказва и се прехвърля в СОУ „Свети Климент Охридски“. „Докато учех във Варна продължавах да ходя по конкурси и никой не го оценяваше. Дори имах проблеми с класната си ръководителка, че отсъствам често. Никой не забелязваше това, което правя, че по някакъв начин показвам своите умения, никой не се вдъхновяваше от успехите ми, не оценяваше труда, който влагах“ – споделя Вики. Тогава с родителите си взема решението да се премести в училището по изкуства в Добрич. „Идеята беше добра и решението ми – правилно“ –  категорична е Виктория. И споделя: „Тук всеки цени това, което правя. СОУ „Свети Кл. Охридски“ ми дава всичко, от което се нуждая. Музиката е моят живот и училището ми помага с абсолютно всичко, свързано с нея. Средата е прекрасна, имам възможности за изяви не само в България, но и в чужбина – в Полша, в Турция, Италия, Сърбия, няколко пъти в Румъния“.
Аз никога няма да спра да се занимавам с музика, категорична е Виктория. Мечтае да учи медицина, но е убедена, че музиката, пеенето ще й останат като хоби. „Ако случайно не успея да се занимавам с това, което мечтая, със сигурност ще продължа с музика, защото тя естествено ще ми помогне по някакъв начин да се развивам. Разчитам на това, което имам като дарба“ – казва Вики.
„Аз обожавам да пея. Пея постоянно. Дали песни, които изпълнявам, или такива, които просто ми харесват“, разказва момичето. И тъй като е изключително скромно, едва-едва отговаря на въпроса на НДТ защо е толкова харесвана на сцената, какво е това, което я отличава от другите изпълнители. „Хората около мен, педагозите ми казват, че ги пренасям като в приказка, че погледът ми, изражението ми, начинът, по който пея, много въздействат. Когато пея, се потапям в песента“ – обяснява 17-годишната ученичка.
В навечерието на светлите Коледни и Новогодишни празници тя изказва огромна благодарност на вокалните си педагози Стефка Василева и Милена Пеева, на директора на СОУ „Св. Климент Охридски“ Юлияна Герасимова, на целия екип на училището.
На читателите на в. „Нова добруджанска трибуна“ Вики пожелава успешна 2016 година, изпълнена със здраве, късмет и безброй положителни емоции.

НДТ