2010 г.  – в Мексиканския залив край бреговете на Съединените щати петролна платформа е унищожена поради пожар ^[7] .

2006 г.  – Министърът на вътрешните работи Румен Петков се среща с Бранко Цървенковски и Любомир Михайловски в рамките на работното си посещение в Македония.
Министър Петков запознава Бранко Цървенковски с инициативата на българския президент Георги Първанов за възстановяване на българските войнишки паметници и военни гробища на територията на Македония. Цървенковски изразява готовност да помогне за реализирането на инициативата и обещава пълно съдействие на македонските власти по въпроса.
Друга тема на разговора между Петков и Цървенковски е срещата на вътрешните министри от Югоизточна Европа във Варна. Двамата обсъждат и ускоряването на подписването на договорите между министерствата на вътрешните работи и граничните служби на двете страни и засилването на граничния контрол.
Петков и Михайловски обсъждат въпросите на превенцията и борбата с организираната престъпност, както и сътрудничеството между граничните полицаи на двете държави.

1996 г.

Учреден е Българо-германски форум за разширяване на отношенията между двете страни.

1994 г.

Умира Ричард Милхаус Никсън- американски политик. Той е 37-и президент на САЩ (1969-1974 г.), представител на Републиканската партия. През 1934 г. той завършва „Уайтър Колидж“. След това служи във Военноморските сили на САЩ (V. S. Navy) за периода 1942 до 1945 г. От 1950 г. Никсън е в Сената на САЩ. От 1952 до 1960 г. е вицепрезидент на Д. Айзенхауер. През 1960 г. се включва в предизборната борба с президента Д. Ф. Кенеди и губи. Избран е за президент през 1969 г. По време на президентския му мандат Н. Армстронг стъпва на Луната, водят се военни действия в Камбоджа и Виетнам, подписва се и мирен договор с Виетнам (1973 г). Никсън е сменен от вицепрезидента Дж. Р. Форд през август 1974 г. в резултат от аферата „Уотъргейт“.

1984 г.

Алпинистът Христо Проданов изкачва най-високия връх на планетата – Еверест. Той
загива същия ден при спускането на югозападния склон на Еверест (Джомолунгма).
Христо Иванов Проданов – български алпинист. Роден е на 24 февруари 1943 г. в гр. Карлово. Започва да тренира алпинизъм още като ученик. Работи като инженер металург в Кремиковци. Първия си 7-хилядник изкачва през 1967г. – вр. Ленин (преди това покорява върхове в Алпите). По-големите му успехи са свързани с Хиндукуш (1976 г.) и Лхотце (1981 г., първият българин, изкачил този връх).
Христо Проданов е носител на Орден „Георги Димитров“ (1981 г.; 1984 г., посмъртно), „НРБ“, II ст. (1977 г.), Герой на НРБ (1984 г., посмъртно); алпинист № 1 на България за ХХ в. (2001 г.).

1980 г.

Канада обявява решението си за бойкотиране на Московските Олимпийски игри.

1972 г.

Англичаните Джон Файерфакс и Силвия Кук след 361 дни плаване достигат бреговете на Австралия, ставайки по този начин първата двойка, пресякла Тихия океан с гребна лодка.

1971 г.

Умира Франсоа Дювалие – хаитянски политик и държавник. Дювалие е роден на 14 април 1907 г. Завършва Медицинския факултет на университета в Хаити. През 1932-1954 работи в различни медицински учреждения в страната и в някои медицински мисии на САЩ в Хаити. До 1957 г. заема последователно постовете на зам.-министър на труда, мин. на труда и здравеопазването. Президент на Хаити от 1957 г. Установява диктатура, защитавана с оръжие и репресии. Управлението му се поддържа от отрядите тонтон макути (лична охрана) и полиция. През 1964 г. прокарва в Националното събрание закон, според който става пожизнен президент на страната. Преди смъртта си предава поста президент на своя син.

1970 г.

За първи път е отбелязан Международният ден на Земята. Милиони американци участват в демонстрация и настояват политици, държавници, бизнессреди да включат в своите приоритети опазването на околната среда.

1969 г.

В Хюстън е извършена първата трансплантация на човешко око.

1949 г.

Връчена е нота на Министерството на външните работи на НРБ до правителствата на Великобритания и САЩ в отговор на нотите им съответно от 2 и 4 април същата година, обвиняващи България в нарушаване на чл. 2 от мирния договор, т. е. че правителството не спазва „правата на човека и основните свободи“. В българската нота се заявява, че „България ще счита като акт на недружелюбие всеки опит да бъде третирана като държава, чиито вътрешни дела подлежат на обсъждане от външния свят“.

1949 г.

България предоставя стоков кредит на Албания в размер на 1 200 000 долара.

1947 г.

България подписва дългосрочна търговска спогодба с Чехословакия за периода 1947-1950.

1941 г.

Завършва двудневната конференция в хотел „Империал“ във Виена. Рибентроп се среща с граф Чано – министър на външните работи на Италия и са определени италианските териториални претенции в Македония и демаркационната линия с италианската окупационна зона – западно от Качаник, Лешок, Жилка, източно от Желязна ръка, Ново село, Мамудовац, Мешенище, западно от Подмоле излиза на Охридското езеро, през езерото излиза на източния бряг северно от Пещени, продължава праз Галичица и излиза северно от с. Невла на територията на Преспа, продължава източно от Козяк и по гребена на Баба планина завършва на старата гръцко- югославска граница. Това е т. нар „Виенска линия“. На Италия е предоставена несправедливо за окупиране Западна Македония с градовете Тетово, Струга, Дебар, Кичево и Гостивар заедно с няколко села южно от Охрид. Целта е да бъде създадена „Велика Албания“. Според „Виенския протокол“, на Италия се предоставя за окупирана още Гюмендженско и Воденско, част от Леринско и Берско, Костурско и част от Кожанско в Югозападна Македония, както и Епир, Тесалия, Пелопонес, Евбея и островите на Кикладския архипелаг. България получава Охрид и Ресен. На 24 април 1941 г. в София е подписана спогодбата „Клодиус-Попов“, с която се уреждат задълженията на България към Германия в заетите области. В нея за България се посочват само задължения, като компенсация за заетите български земи. Границите на областите, които може да заеме българската армия във Вардарска Макадония и Беломорието са в Западна Тракия на изток до демаркационната линия Свиленград – Кюпрюлю – Дедеагач, в Източна Македония между реките Места и Струма, островите Тасос и Самотраки, които образуват т.нар. Беломорска област, Вардарска Македония до р. Вардар и Западните покрайнини с Поморавието до линията Пирот – Враняк – Скопие. Централна Македония със Солун и Солунско, Кукушко, част от Гюмендженско, Леринско, Воденско и Берско, както и Катеринско са окупирани от Вермахта. В германската окупационна зона влизат още северният бряг на Бяло море, Атина, Пирея и островите Крит, Лемнос, Митилини, Хиос и др. В хода на военните действия македонските българи посрещат германските и италианските войски като освободители, тъй като те разбиват държавнополитическите структури на Югославия и Гърция.

1937 г.

Роден е Джак Никълсън – американски актьор, режисьор и продуцент. Той работи в отдела за анимационни филми на „Метро Голдуин Майер“. В театъра дебютира с постановки на литературна класика („Двама на люлката“). След това пише сценарии за уестърни и снима се в епизодични роли – „Плачи, малък убиецо!“ (1958 г.), „Малък магазин за ужаси“ (1960 г.), „Гарванът“ (1962 г.), „Ужасът“ (1963 г.), „Да яздиш вихрушката“ (1965 г.). Никълсън получава централна роля в „Предводителят“ (1968 г.), след което постига голям успех във „Волният моторист“ (1969 г). Той режисира 3 филма, в които изпълнява централни роли с много амбиция и слаб обществен резонанс – „Карай, каза той“ (1971 г.), „Пътуване на юг“ (1978 г.), „Двойният Джейк“ (1990 г.). Продуцент е на „Синьо шампанско“ (1992 г.). Никълсън записва плочата „Любопитното слонче“ (1987 г). Носител е на 2 награда „Оскар“ за „Полет над кукувичето гнездо“ (1975 г.) и „Време за нежност“ (1983 г.). Филмографията му включва: „Ураганът на отмъщението“ (1966 г.), „Трагичната смърт на Лиланд Дръм“ (1967 г.), „Под кръстосан огън“ (1968 г.), „Пет леки пиеси“ (1970 г.), „Един безоблачен неделен ден“ (1970 г.), „Познания за плътта“ (1971 г.), „Кралят на Марвин Гардънс“ (1972 г.), „Последният наряд“ (1973 г.), „Китайският квартал“ (1974 г.), „Томи“ (1975 г.), „Професия: репортер“ (1975 г.), „Полет над кукувичето гнездо“ (1975 г.), „По Мисури“ (1976 г.), „Последният магнат“ (1977 г.), „Сияние“ (1979 г.), „Пощальонът звъни винаги два пъти“ (1980 г.), „Червените“ (1981 г.), „Границата“ (1982 г.), „Време за нежност“ (1983 г.), „Страх в залата“ (1984 г.), „Честта на фамилията Прици“ (1985 г.), „Изпепелени сърца“ (1986 г.), „Телевизионни новини“ (1987 г.), „Вещиците от Истуик“ (1987 г.), „Бурени“ (1988 г.), „Батман I” (1989 г.), „Мъжки беди“ (1991 г.), „Достойни мъже“ (1992 г.), „Хофа“ (1992 г.), „Смъртта и момичето“ (1993 г.), „Вълк“ (1994 г.), „Охрана на кръстопътя“ (1995 г.), „Колкото толкова“ (1997 г.), „Скорост“ (2000 г.), „Залогът“ (2001 г.), „About Schmidt“ (2002 г.), „Anger Managment“ (2003 г.).

1929 г.

В периода 19 – 22 април на посещение в София пристигат водачите на хърватските усташи Анте Павелич и Густав Перчец и се срещат с Иван Михайлов в Банкя. На 29 април Югославия официално протестира против посещението.

1924 г.

Румънският парламент въвежда задължително предаване на една трета от земите в Южна Добруджа на държавата, докато по закона от 1921 г. е призната пълната частна собственост, а през 1922 г. е възстановен законът от 1 април 1914 г. Според законът от 1914 г. румънският парламент приема закон, който въвежда системата „мирие“ в Южна Добруджа и стъпва върху тълкуване на османското законодателство, без да признава 35-годишното българско управление. Една трета от земите трябва да бъде предадена на държавата или стойността им трябва да бъде заплатена на съкровището. Така през 1925 г. румънската държава разполага с държавен фонд над 300 000 хектара. Тази системата е в сила до 1940 г.

1923 г.

Роден е Радой Ралин (псевдоним на Димитър Стефанов Стоянов) – български поет и сатирик. Родом е от гр. Сливен. Той завършва гимназия в родния си град през 1941 г. и право в СУ“Св. Климент Охридски” през 1945 г. През юли – септември 1941 г. заедно с Д. Мундров и Щ. Скубарев урежда в Сливен антифашисткия бюлетин „Истината по антисъветската война“. През 1942 г. е арестуван. Радой Ралин участва в Отечествената война. През 1949-1950 г. е в Чехословакия, където изучава езика и културата на страната. Участва в младежките фестивали в Букурещ (1953 г.) и в Москва (1957 г.). Освен това завежда отдел „Агитация и пропаганда“ в Околийския комитет на ОФ в Сливен (1944 г.), редактира сп. „Славяни“ (1945-1946) и в. „Литературен фронт“ (1946-1949 г). Редактор е още в Студията за игрални филми (1963-1964 г), в Студията за хроникални и документални филми (1964-1966 г), където създава поредицата „Фокус“, в издателство „Български писател“ (1967-1968 г.), в Българска кинематография (от 1976 г.). За пръв път печата стихове през 1931 г. в детския в. „Изгрев“ (Сливен). Радой Ралин сътрудничи на в. „Завой“, „Заря“, „Литературен глас“, „Световна илюстрация“, „Фронтовак“, „Стършел“, „Литературен фронт“ и др. Той твори с успех в различни жанрове, главно в областта на хумора и сатирата. Голямата му известност се дължи предимно на неговите епиграми. Радой Ралин получава награди от Института по багоналистика в Мюнхен (основано от проф. Н. Сарафов), златен орден за „заслуги в областта на културата и заради културата на неговите заслуги“ (1997 г.), орден „Стара планина.“ (2000 г.), литературна награда „Р. Алексиев“ (2002 г.). Негови са спектаклите: „Дяволско огледало“ (1957 г., съвместно с Б. Априлов) и „Импровизация“ (1962 г., съвместно с В. Петров), на пиесата „Конферанс“ (1973 г.), сценарист е на игрални филми: „Лаура“ (1957 г.), „Невероятна история“ (1962 г.), „Ще дойде детето“ (1966 г.). Негови са документалните филми: „Н. Й. Вапцаров“ (1953 г.), „Атанас Далчев“ (1967 г.), „Редник Пеньо Пенев“ (1970 г.); киносатирите : „Лакпром“ (1965 г.), „Борба за икономии“ (1965 г.), „Вездесъщият“ (1965 г.), „Инцидент“ (1966 г.), „Новогодишен подарък“ (1966 г.), научнопопулярни филми: „Корените на дърветата“ (1970 г.), „Червените календари“ (1971 г.), „Устойчивост“ (1972 г.), „Кървава картотека“ (1973 г.); мултфилмите: „Човек и шише“ (1966 г.), „Голям епос“ (1973 г.). Книги на Радой Ралин са „Стихотворения“ (1949 г.), „Халосни патрони“ (1961 г.), „Внимателни фейлетони“ (1963 г.), „Лирика“ (1965 г.), „Личен контакт“ (1965 г.), „Люти чушки“ (1968 г.), „Апострофи“ (1980 г.), „Матерните“ (1993 г., избрано), „Ехото на усмивката“ (1997 г.) и др.

1923 г.

Провеждат се избори за ХХ Народно събрание, отложени в Петрички окръг и Кюстендилска околия. БЗНС печели 54 % от гласовете и получава 86 % от местата. Разпределението на местата: БЗНС – 212, БКП – 17, Конституционен блок – 15, БРСДП – 1.

1920 г.

Роден е Валери Петров (псевдоним на Валери Нисим Меворах)- поет, преводач и сценарист. През 1939 г. той завършва Италианско училище в София, а през 1944 г. и медицина. Петров участва в Отечествената война (1945 г.). Той е един от основателите на в-к „Стършел“. През 1947-1950 г. е аташе по печата в Рим. Петров е редактор в Студията за игрални филми, в издателство „Български писател“. За първи път публикува през 1936 г. в сп. „Ученически подем“. Особено плодотворен е периодът между 1940-1948 г., когато създава едни от най-добрите си поеми и стихотворения, включени в сборника „Стихотворения“ (1949 г.). Петров е награден с Димитровска награда (1962 г.), звание „народен деятел на културата“ (1977 г.), орден „НРБ“, I степен (1980 г.), награда „Иван Вазов“, награда „Пеньо Пенев“, „Златна роза“ на кинофестивала във Варна, орден „Стара панина.“, I степен (2000 г.) и награда „Калина Малина“ за цялостно творчество, посветено на деца. Негови сценарии са: „Точка първа“ (1956 г.), „На малкия остров“ (1958 г.), „Първи урок“ (1960 г.), „Слънцето и сянката“ (1962 г.), „Рицар без броня“ (1966 г.), на киноновелите: „Васката“, „Есенно слънце“, „Откъде се знаем“, на мултфилмите: „Приказка за боровото клонче“, „Гръмоотводът“ и др. Петров е един от най-значителните представители на българската драматургия. Съчетава разнородни сценични елементи, хумор и оптимизъм. Той е автор на сатиричния спектакъл „Импровизация“ (1962 г., съвместно с Р. Ралин), на пиесата „Сняг“ (1968 г.), на куклената пиеса „Бяла приказка“ (1973 г.) и др. Петров е един от най-добрите преводачи в България. Превежда У. Шекспир, Дж. Родари, Киплинг, С. Михалков и др. Пише и пътеписи за Китай и Африка. Негови съчинения са: „Бяла приказка“ (1974 г.), „Стихотворения и поеми“ (1977 г.), „Копче за сън“ (1978 г.), „Лесно казано“ (1980 г.), „Избрани произведения“ (в 2 т., 1980 г.), „В лунната стая“ (1982 г.), „Пук“ (1983 г.), „Поезия“ (1984 г.), „Избрани произведения“ (2 т., 1990 г.), „Невероятните приключения на Син Дядо“ (1992, в съавторство с Хр. Ганев), „Разтворен прозорец“, „Прозирност“ (2001 г.) и др.

1920 г.

Връчена е украинско-руска протестна нота срещу настаняването и въоръжаването на белогвардейски части в България под натиска на Антантата и за функционирането на руската царска легация в София начело с А. Петряев. По решение на правителството руските военнопленници са върнати в родината си със съдействието на Украинския червен кръст.

1916 г.

В Ню Йорк е роден Йехуди Менухин – американски цигулар, ексцентричен и оригинален диригент. Ученик на е Л. Персингер, А. Буш и Дж. Енеску. От 1963 г. живее в Лондон. Основател е на училище за музикално надарени деца в Англия, организира музикални фестивали в Швейцария, Англия и др. Работи в САЩ. Умира на 12 март 1999 г.

1915 г.

Близо до Роженския манастир, край Мелник с четата на неврокопския войвода Стоян Филипов Яне Сандански попада в засада и е убит.
Яне Сандански е роден на 18 май 1872 г. в с. Влахи, Благоевградско. След поражението на Кресненско-Разложкото въстание 1878-1879 г. родителите му се преселват в Дупница и той получава началното си образование там. След това работи като просбописец, държавен чиновник и пр., като в същото време не престава да се самообразова. В националноосвободителната борба на българите от Македония се включва в края на 90-те г. на XIX в. Неколкократно преминава с чети в Македония с цел да съдейства за ускоряването на процеса за изграждането на революционни комитети в различните селища. Заедно с това полага усилия и за набавяне на оръжие и средства за организацията. Една от най-дръзките му акции в тази насока е известната афера „Мис Стоун“. На 21 август 1901 г. по шосето между Банско и Горна Джумая Елена Стоун и на нейната придружителка Катерина Цилка, са отвлечени. Похитителите искат откуп от Турция, който, заради натиска от страна на Великите сили, получават. С получените на 18 януари 1902 г. 14 500 златни турски лири е предвидено закупуването на оръжие.
Яне Сандански не одобрява взетото от Солунския конгрес решение за въстание в Македония и Одринско през пролетта на 1903 г. Въпреки това не се противопоставя и се включва дейно в подготовката на Илинденско-Преображенското въстание 1903 г.
След гибелта на Гоце Делчев Яне Сандански се утвърждава като един от лидерите на левицата във Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Благодарение на неговите усилия, въпреки погрома на въстанието, в следващите няколко години това течение взема надмощие в организацията. В отсъствието на Хр. Матов и д-р Татарчев по време на Рилския конгрес на организацията през 1905 г. левицата се опитва да наложи своите възгледи във взетите от конгреса решения и приетия от него нов устав. Марксистите Д. Хаджидимов и Н. Харлаков се включват към групата на Серския революционен окръг и оказват влияние върху поведението на Сандански. Левичарите настояват за над националност и децентрализация в Организацията. През декември 1906 г. е свикан конгрес на ВМРО, на който Сандански и привържениците му поставят начало на разцеплението в Организацията. В борбата си срещу десницата Сандански стига до крайност и през ноември 1907 г. нарежда убийството на двама от нейните водители – Иван Гарванов и Борис Сарафов. С това поставя началото на братоубийствената война между двете течения, която не стихва и след края на Първата световна война 1914-1918 г. На Кюстендилския конгрес от март 1908 г. Яне Сандански е изключен от организацията и е осъден на смърт. След Младотурската революция през юни 1908 г. и Сандански излиза от нелегалност и на много места повереното му оръжието е предадено на властите. Само след две години младотурците започват мащабна кампания за унищожаване на ВМРО. По това време Сандански продължава да получава всеки месец пари от турците. Той става един от основателите и водителите на Народната федеративна партия, която застава зад идеята за независима Македония в рамките на южнославянска федерация.

1915 г.

Германската армия предприема при белгийския град Ипр първата в историята газова атака, при която са поразени 15 000 противници, една трета от които умират.

1913 г.

В Атина е подписан предварителен съюзен протокол за сръбско-гръцки спогодби за делимитация и за обща война против България. На 1 май 1913 г. в Атина, капитан Йоанис Метаксас и полковниците Петър Пешич и Душан Туфегдич подписват и военна конвенция за взаимопомощ в случай на война с България. В Югоизточна Македония се съсредоточава 90 000-на гръцка армия, а в районите на Гевгели, Велес, Куманово и Пирот – 150 000-на сръбска армия. Същевременно гръцкият флот се задължава да действува покрай северното крайбрежие на Бяло море. В Конвенцията са договорени и териториалните въпроси, след разгрома на България. Сърбия получава право над земите на север от линията Градец — Беласица — Перелик, а Гърция — южно от тази линия. По този начин страната ни се лишава напълно от новоосвободените земи в Македония. Два дни след подписването на Лондонския мирен договор, с който се слага край на Първата Балканска война, на 19 май 1913 г. в Солун Сърбия и Гърция подписват таен военно-политически договор, който е насочен изцяло против България. Според 11-те му точки двете държави отново си гарантират земите в Егейска и Вардарска Македония, окупирани от тях през Балканската война 1912–1913 г., докато България се сражава с Турция на Тракийския фронт.
По силата на този акт на Сърбия се предоставят всички земи на запад и изток от р. Вардар до планината Осогово. На Гърция се признавали земите, намиращи се на юг от планината Беласица до залива Елефтера, разположен източно от устието на р. Струма. Двете държави се задължавали да си оказват пълна подкрепа, в случай че някоя от тях влезе във война с България. Скоро след подписването на този договор от Букурещ последвали изявления, че Румъния търси приятелството на Сърбия и Гърция.
С този акт се обезсилват Българо-сръбският договор 1912 г. и Българо-гръцкият договор 1912 г. и се подготвя почвата за избухването на Междусъюзническата война 1913 г. Усилията на руската дипломация да предотврати нова война са напразни. Българската войска от Тракия се разполага на запад по цялата граница със Сърбия и Гърция. Без да предупреди правителството цар Фердинанд издава заповед на генерал Савов за настъпателни действия срещу бившите съюзници. А те чакат само повод, за да започнат война с България.

1910 г.

В периода 22 – 24 април в Солун се провежда първият събор на дружеството „Българска матица“, на който се приемат програмата и уставът на дружеството. То е основано през 1909 г. Избрана е Върховна управа от 12 души с председател Христо Далчев, секретар Васил Шанов и ковчежник Димитър Василев. Оформени са три комитета (отбора): Църковно-училищен – с председател Васил Динев, Книжовен – с председател Вениамин Димитров и Стопански – с председател Атанас Ченгелев. Издава сп. „Летоструй“ под редакцията на проф. Ал. Теодоров-Балан в тираж 10 000 броя.
„Българска матица“ е културно-просветна организация на българите в Македония и Одринско. Първоначално местоседалището и се намира в Цариград, но от 1910 г. се премества в Солун. Дружеството си поставя за задача поддръжката на българските училища в европейските предели на Османската империя, откриване на библиотеки и занаятчийски курсове в тях и пр. Многостранната дейност на „Българска матица“ спомага в значителна степен за повдигане на българския дух на учащата се младеж в Македония и Одринско. Дружеството просъществува до 1913 г.

1904 г.

Роден е Робърт Джулиъс Опенхаймер – американски физик. Той е директор на лабораторията в Лос Аламос, щат Ню Мексико за периода 1943-1945 г. Следва в Харвард, Кеймбридж и Гьотинген. През 1943-1945 г. е научен ръководител на Манхатънския проект, където се създава американската атомна бомба. По-късно се обявява против използването на бомбата и против създаването на водородна бомба. Опенхаймер е обвинен за връзки с комунистите и преследван от комисията за разследване на антиамериканска дейност. През 1963 г. Опенхаймер получава наградата „Ферми“ за физика.

1896 г.

Портата приема, без да приложи след това, проект от 13 точки за реформи и автономия на Македония, сходен със статута на Източна Румелия. Проектът е изработен от Върховния македонски комитет и е изпратен на Вътрешната организация за обсъждане на 22 март.

1887 г.

Роден е Харалд Бор – датски математик, брат на Нилс Бор. Професор във Висшето техническо училище от 1915 г. и в университета в Копенхаген от 1930 г. Работи в областта на теорията на функциите и теорията на числата. Развива теорията за почти периодичните функции (1923 г.), превърнала се в самостоятелна математическа дисциплина с многобройни приложения в математическия анализ, небесната механика и физиката.

1876 г.

В Панагюрище се освещава въстаническото знаме, изработено от учителката Райна Попгеоргиева Футекова, придобила известност под името Райна княгиня. Въстанието избухва два дни по-рано, на 20 април, в Копривщица. На Оборищенското събрание, проведено от 14 до 16 април, е определено въстанието да избухне на 1 май. Поради предателството на един от присъстващите депутати местните турски власти научават за взетите решения и предприемат незабавни контрадействия. На 19 април една конна полицейска група от Пловдив, предвождана от Неджиб ага, пристига в Копривщица, за да арестува ръководителите на местния революционен комитет. За да предотврати тази акция, Т. Каблешков заедно със своите другари нападат конака, където се е установила турската полицейска част. При завързалата се престрелка част от турските заптиета са убити, а други, начело с Неджиб ага, успяват да се измъкнат и избягат. Акцията срещу конака става начало на въстанието в Копривщица (20 април). Веднага след извършеното нападение Т. Каблешков изпраща до Панагюрище, където се намират ръководителите на IV революционен окръг, и до други места бързо писмо (понеже е подписано символично с кръвта на едно от убитите заптиета, то придобива известност като „Кървавото писмо“), с което приканва всички българи към повсеместен бунт. Веднага след получаването на писмото в Панагюрище Бенковски обявява въстанието. Създава се Военен съвет, или т.нар. Привременно правителство, което става главен орган на революционната власт в IV революционен окръг. На него се възлага както ръководството на военните дела, така и осъществяването на новата гражданска власт в града. Той изпраща чета начело със стотника Ив. Парпулов – Орчо войвода, която да подпомогне въстаниците в Стрелча и осигури връзката между Панагюрище и Копривщица. Веднага след обявяването на въстанието П. Волов и Икономов се отправят към североизточните райони на окръга, а Бенковски, който междувременно организира своя конна дружина, т. нар. Хвърковата чета, се насочва към средногорските села Мечка, Поибрене, Мухово и др. и вдига населението на въстание

1876 г.

Христо Ботев, Никола Обретенов и Георги Апостолов се споразумяват да работят съвместно по подготовката на чета, която да се прехвърли в България на 11 май, когато се предвижда да избухне въстанието във Враца.
Прехвърлянето на четата на Христо Ботев става на 17 май (ст.стил, нов стил – 28 май). За да преминат през Дунава на 16 май (ст.стил, нов стил – 27 май), четниците, от различни румънски пристанища, разделени на няколко групи, се качват като обикновени пътници на австрийския параход „Радецки“. На следващия ден Христо Ботев настоява капитанът на парахода “Радецки” Дагоберт Енглендер да спре при с. Козлодуй, Оряховско, като му връчва и писмен ултиматум на френски език. От палубата на парахода Ботев отправя и последните си писма до приятелите в Букурещ и до съпругата си Венета. При с. Оряхово четата, около 200 души, слиза на българския бряг. Военен ръководител на Ботевата чета е Н. Войновски, а знаменосец – Н. Симов – Куруто. След като слиза на българския бряг четата се отправя към Стара планина, преследвана непрекъснато от редовна турска войска, черкези и башибозуци. На 18 май (ст.стил, нов стил – 29 май)тя е обкръжена на планинския рид Милин камък. Там води цял ден бой, в който загиват 30 души, сред които и Н. Симов. На 20 май (ст.стил, нов стил – 1 юни) Ботевата чета заема позиции на връх Камарата, Купена и част от Околчица. След целодневен бой загива и Христо Ботев. След смъртта на войводата четата се разделя на 3 групи. Едната, начело с Н. Войновски, се придвижва на изток в Стара планина, а останалите 2 – на Г. Апостолов и на Д. Икономов водят на 21 май (ст.стил, нов стил – 2 юни)тежък бой във Врачанския балкан, след което са разпръснати на малки групички. В продължение на 1 месец турците преследват четниците, избиват по-голямата част от тях, а заловените – съдят на два извънредни процеса в София и Русе. Само няколко души успяват да избягат в Сърбия и Румъния. Действията на Ботевата чета са епилог на Априлското въстание.

1870 г.

Роден е Владимир Илич Улянов Ленин – руски политик. Той е създател и теоретик на болшевизма. Издига в догма идеите на К. Маркс за общественото преустройство, формулирани в средата на ХIХ в., и ги прилага на практика в Русия. След като по-големият му брат Александър е екзекутиран за участие в покушение срещу император Александър III (1887 г.), Ленин възприема крайните радикални идеи за обществено преустройство чрез въоръжено насилие. През 1887 г. завършва Симбирската гимназия и постъпва в Юридическия факултет на Казанския университет. Изключен е за разпространение на радикални идеи и заточен. През 1891 г. завършва като екстернант Юридическия факултет на Петербургския университет. През 1897 г. за противодържавна дейност е осъден на заточение за 3 години в с. Шушенское (Централен Сибир). От 1900 г. е емигрант в Германия, а след това в Швейцария, където заедно с Г. В. Плеханов издава в. „Искра“. През 1902 г. създава РСДП. След Манифеста от 17 октомври 1905 г. в Русия се създават условия за реформи и либерализация на обществения живот. В произведението си „Двете тактики на социалдемокрацията в демократичната революция“ (1905 г.) Ленин развива идеята за хегемонията на пролетариата, която да създаде условия за превръщане на либералните преобразования в т. нар. социалистическа революция. От 1905 до 1907 г. той живее в Санкт Петербург. Изгонен е отново за противодържавна дейност. В „Материализъм и емпириокритицизъм“ (1909 г.) Ленин защитава диалектическия материализъм и критикува ревизията на марксизма под формата на емпириокритицизъм. По време на Първата световна война живее в Швейцария. След свалянето на Николай II и обявяването на Руската република, с помощта на германското разузнаване Ленин пристига в Русия. Започва твърда, яростна и последователна борба срещу радикалните преобразувания и демокрацията, осъществявани от Временното правителство. Призован е от законното правителство на Русия да се яви пред съда, да обясни действията си и да се защити по предвидения от законите ред, Ленин се укрива и емигрира във Финландия. В началото на октомври 1917 г. пристига в Санкт Петербург и организира въоръжения преврат, с който болшевиките завземат властта в Русия. Ленин възглавява болшевишкото правителство. По негова заповед на 6 януари 1918 г. е разпуснато законно избраното чрез свободни и демократични избори Учредително събрание. След няколко часа ЦИК приема декрет за разтурянето му. По настояване на Ленин е подписан унизителният за Русия Брестки мир с Германия и съюзниците й. През 1917-1920 г. в произведенията си Ленин разработва теорията за устройството на първата пролетарска държава и ролята й в световната социалистическа революция („Държавата и революцията“, 1917 г., „Пролетарската революция и ренегатът Кауцки“, 1918 г.). Под негово ръководство болшевишката партия успява да сломи съпротивата на националистическите и демократически сили в Гражданската война (1918-1920 г.). Ленин основава Третия интернационал, разработва новата икономическа политика (НЕП), създава първите концентрационни лагери в страната. През 1922 г. получава парализа. В своето „завещание“, публикувано едва през 1956 г., предлага да бъде сменен Й. В. Сталин от поста генерален секретар на партията.

1866 г.

В Цариград е свикан църковен събор. От българска страна в него участват само Панарет Пловдивски и Гаврил Кръстевич. По предложение на бившия патриарх Григорий VI е избрана комисия, която трябва да разгледа всички варианти за решаване на българския църковен въпрос и да изготви окончателен проект.

1724 г.

Роден е Имануел Кант- германски философ и мислител. Той е родоначалник на немската класическа философия. В живота му се разграничават два периода на развитие – докритически (до 1770 г.) и критически (след 1770 г.). В докритическия период признава възможността за умозрително познаване на вещите такива, каквито те съществуват. В критическия период отрича способността за такова познание. В “докритическия” период разработва “небуларна” космогонна хипотеза за образуване на Слънчевата система (“Всеобща естествена история и теория на небето”, 1755 г.). В нея изказва предположението, че планетната система се образува от първоначална “мъглявина” – огромен облак дифузно вещество. Кант изказва догадка за съществуването на Голяма система от галактики и доказва забавянето на въртенето на Земята около оста си. Дисертацията му “За формата и принципите на чувствено възприемания и умопостигаемия свят” (1770 г.) е начало на прехода към “критическия” период, в който създава основните си произведения “Критика на чистия разум” (1781 г.), “Критика на практическия разум” (1788 г.) и “Критика на способността за съждение” (1790 г.). В тях Кант излага учението си за явленията и вещите, съществуващи сами по себе си – “вещи в себе си”. Според него познанието започва с въздействието на “вещите в себе си” върху органите на осезанието и предизвикват усещания – материалистически възглед. Но в учението за формите и границите на познанието Кант е субективен идеалист и твърди, че нито усещанията, нито понятията и съжденията могат да дадат някакво теоретично знание за “вещите в себе си”. Те са непознаваеми. Емпиричните знания за вещите могат неограничено да се разширяват и задълбочават, но това не приближава човека към познаването на “вещите в себе си”. В логиката Кант различава обикновената, или общата, и трансценденталната логика. Общата логика изследва формите на мисленето, като не се интересува от тяхното съдържание, а трансценденталната логика изследва във формите на мисленето това, което дава на знанието априорен, всеобщ и необходим характер. Основният въпрос за източниците и границите на знанието Кант формулира като въпрос за възможността на априорни синтетически съждения във всеки един от 3-те основни вида знание – математика, теоретично естествознание и метафизика (умозрително познание на истински същественото). Решението на тези 3 въпроса според Кант се определя от 3-те способности на познанието – чувственост, разсъждение и разум. Възможността за синтетични съждения в “метафизиката” Кант свързва с изследване на разума, създаващ “идеите”, т. е. понятията за безусловна цялост или единство на обусловените явления (понятията за душата, света и Бога). Прави извода, че 3-те умозрителни науки на традиционната философия, разглеждаща тези идеи – “рационалната психология”, “рационалната космология” и “рационалната теология”, са мними науки. Като разбира, че критиката му се стреми да ограничи компетенцията на разума, Кант смята, че от това губи познанието и печели вярата. Тъй като Бог не може да бъде намерен чрез опит е невъзможно нито доказването на неговото съществуване, нито опровергаването му. Религията е предмет на вярата, а не на науката или на теоретичната философия. Да се вярва в Бога, според Кант не само е възможно, но и необходимо, тъй като без такава вяра е невъзможно да се примирят изискванията на нравственото съзнание със съществуващите факти на злото, царящо в човешкия живот. Върху резултатите от критиката на теоретичния разум Кант създава своята етика. Нейно изходно начало е формираното под влиянието на Ж.-Ж. Русо убеждение, че всяка личност е самоцел и в никакъв случай на трябва да се разглежда като средство за осъществяване на каквито и да било задачи, дори и задачи на всеобщото благо. Основен закон на етиката според Кант е вътрешното поведение, налагащо ръководството от чисто формално правило: винаги да се постъпва съгласно принципа, който може да стане и всеобщ закон, т. е. да се постъпва така, че отношението към човечеството да бъде като отношение към цел, а не само като към средство. В естетиката Кант определя прекрасното като “незаинтересовано” удоволствие, независещо от това съществува или не съществува предмета, изобразен в произведенията на изкуството. Прекрасното се определя само от формата на предмета. Кант обявява за висше изкуство поезията, тъй като тя се възвишава до изобразяването на идеала.

1529 г.

Испания и Португалия подписват в Сарагоса договор, с който си поделят откритите и неоткритите още територии в източното полукълбо.

1500 г.

Португалският мореплавател Педро Кабрал достига Бразилия и я обявява за португалска колония.
През 1500 г., след завръщането на Васко да Гама, Педро Кабрал е изпратен от португалския крал Мануел I на експедиция с търговска цел в Индия. По време на плаванията открива (1500) крайбрежието на Бразилия, което приема за остров; нарича го Ил да Вера Санта Круш.