Тридесет и осмото НС провежда две гласувания. С първото е отхвърлен вотът на недоверие към правителството, внесен от БСП. С второто гласуване е отклонено предложението на СДС за промени в конституцията, с които да се премахне депутатският имунитет и общините сами да определят данъците си.

Американските военно въздушни сили бомбардират Багдад.

В САЩ е арестуван 31-годишният Кевин Митник, смятан за най-опасния компютърен престъпник в света. Той е издирван в продължение на 15 години. Обвинен е по 25 параграфа (включително и в телефонни измами и незаконно притежаване на компютърни файлове и пароли). Признат е за виновен и изпратен в затвора, където прекарва 5 години. Излиза на свобода през 2000 г., когато му е назначен изпитателен срок до 20-ти януари 2003 г. През това време му е забранено да се доближава до компютър и въобще до всякакво електронно оборудване, включително и радио.

Френската актриса Ванеса Паради е арестувана в Монреал за притежание на хашиш.

БСП и БЗНС „Ал. Стамболийски“ се договорят за съвместно управление след изборите.
На парламентарните избор, проведени на 18 декември 1994 г., Коалиция БСП, БЗНС „Ал. Стамболийски“ и ПК „Екогласност“ печелят 43,5 % и получават 125 депутатски места, СДС – 24,23 % (69), Народен съюз (БЗНС-ДП) – 6,51 % (18), ДПС – 5,44 % (15), БББ – 4,73 % (13).

Комитетът по пощите и далекосъобщенията издава първия лиценз за изграждане на кабелна разпределителна система на „Алекс 92“ – Провадия.

Анастасия Мозер е избрана за председател на БЗНС „Никола Петков“.
Анастасия Мозер е родена на 30 юни 1937 г. в София. Дъщеря е на видния земеделски лидер Г. М. Димитров. По политически причини тя завършва гимназия като частна ученичка. През 1962 г. заминава при родителите си в САЩ. Завършва френска филология, след което работи в Световната банка, в Института за стратегически проучвания и Радио „Гласът на Америка“. През 1992 г. се завръща в България и се включва в политическия живот на страната. Тя е главен секретар на БЗНС „Никола Петков“ от 16 февруари до 8 ноември 1992 г., след което е избрана за главен секретар на БЗНС (8 ноември 1992 г.- 18 май 1997 г.). От 18 май 1997 г. е главен секретар на БЗНС „Народен съюз“. Депутат е в 37-о, 38-о, 39-о и 40-о Народно събрание. На парламентарните избори 2005 г. се явява като кандидат на Българския Народен съюз.

На референдум проведен в Швейцария болшинството от хората гласуват срещу забраната за използване на животни за медицински опити.

За седми пореден път класацията на най-популярните албуми във Великобритания се оглавява от групата Queen с албума Innuendo.

В заявление пред БТА външният министър Бойко Димитров подчертава, че не може да се поставя въпросът за „македонско малцинство“ в България и че обръщението на югославската Скупщина до българското Народно събрание по този въпрос е намеса във вътрешните работи.

Умира Дора Габе – българска поетеса. Родена е на 28 август 1886 г. Тя учи в Женева (Швейцария) и Гренобъл (Франция), където завършва френска литература. Редактор е на „Библиотека за малките“ (заедно със С. Андреев) (1926 г.) и на детското списание „Прозорче“ (1939-1941 г.). След 9 септември 1944 г. завежда отдел „Културни връзки с чужбина“ в Министерство на пропагандата (до 1947 г.). Дора Габе е съветник по културните въпроси в българското посолство във Варшава (до 1949 г.). Нейни съчинения: „Теменуги. Лирически песни“ (1908 г.), „Малки песни“ (1923 г.), „Някога“ (1924 г.), „Малкият добруджанец“ (1927 г.), „Мълчаливи герои“ (1931 г.), „Буквар и първа читанка“ (1936 г., в съавторство с Хр. Спасовски), „Когато бях малка“ (1939 г.), „Партизанска поема“ (1946 г.), „Неспокойно време“ (1957 г.), „Нови стихове“ (1963 г.), „Лирика. Избрани стихове“ (1966 г.), „Почакай слънце“ (стихове, 1967 г.), „Невидими очи“ (стихове, 1970 г.), „Майка Парашкева. Романизована биография. [на П. Димитрова]“ (1971 г.), „Стихотворения“ (1975 г.), „Глъбини. Разговори с морето“ (1976 г.), „Избрани стихове“ (в 2 т., 1978 г.), „Избрани преводи“ (1979 г.), „Поеми“ (1982 г.), „Светът е тайна“ (1982 г.), „Избрани стихове“ (1982 г.) и много други.

Умира Иван Христов – български оперен певец (баритон) и музикален педагог. Роден е на 30 май 1902 г. През 1925 г. завършва право в СУ “Св. Климент Охридски”. Взема уроци по пеене при М. Михайлов в София. Учи пеене в Милано при М. Саммарко и Е. Вентура (1923-1931 г.). Иван Христов завършва Държавната музикална академия в София (днешната БДК, 1937 г.) при М. Цибулка. Дебютира в операта в София през 1935 г. с ролята на Бал Хакан („Савската царица“ от К. Голдмарк). Утвърждава се в драматични роли от италианския оперен репертоар от ХIХ в.

На пътя Лион-Париж става на голямото задръстване в света, дължината му е 176 километра.

Умира Александър Петров Стоименов – български художник – живописец и плакатист. Роден е на 23 юни 1881 г. в Кукуш. През 1926 г. завършва живопис в Държавната художествена академия в София при Н. Маринов. В периода 1940-1941 г. специализира във Флоренция. Работи като учител по рисуване в София (1941-1944 г.) и художествен редактор в изданието “Наука и изкуство”. Член е на Дружеството на новите художници. Рисува пейзажи, портрети, натюрморти и композиции на социални теми. Работи в областта на агитационно-монументалната живопис и приложната графика. Участва в създаването на “Братската могила” в Борисовата градина в София. По-известни негови творби: “Портрет на жената на художника” (1936 г. ), “Предградие” (1937 г.), “Рибар” (1937 г.), “Завръщане” (1938 г.), “Портрет на момиченце” (1958 г.), “Площад “Народно събрание” (1959 г.), “На открито” (1962 г.), “Созопол” (1963 г.), “На разговор” (1964 г.), “Портрет на Рибаров” (1967 г.), “Лодки” (1967 г.), “Автопортрет” (1968 г.), “Натюрморт” (1968 г.) и др.

Умира Лазар Иванов Попов – български цирков артист, педагог и режисьор. Лазар Попов е лауреат на най-високото звание за цирково изкуство в света „сеньор на цирковото изкуство“. Учи в Политехническото училище в Ание, Франция, но го напуска и става цирков артист. Дебютира на 1 октомври 1897 г. в Брюксел в номера „Въздушни бари“, изпълняван от румънската трупа на Димитреску, с която работи до 1901 г. (с прекъсване). През 1905 г. се представя за първи път с номера „Трапец на смъртта“ в берлинския цирк „Шуман“ (уредът, който използва, е негово изобретение и по-късно е широко използван в цирковата практика). Работи в цирковете „Ренц“, „Чинизели“, „Волнер“, „Барнум Байлай“, „Хамершмид“, „Пиерантони“, „Браун“ и други, гастролира в Европа, Азия и Америка. С брат си построява в София стационарния цирк „Колизеум“ (1919-1926 г.). Редактира списание „Цирков глас“ (1933-1941 г.). Заедно с А. Димитров и К. Михайлов основава цирк „Роял-Добрич“ (1933-1948 г.). Директор (1948-1956 г.) на цирк „Родина“ (национализирания цирк „Роял-Добрич“), главен режисьор (1956-1961 г.) в дирекция „Български циркове“. Изтъкнат педагог, обучава голяма част от следвоенното поколение циркови артисти. Поставя номерата „Акробатика“, „Бари“, „Жокейска езда“, „Преден трамплин“, „Стълба на крака“, „Шари-вари“, „Отвесни въжета“, „Перш“, „Танц върху опъната тел“ и др. Автор е на книга със спомени – „С цирка по света“ (1973 г., посмъртно) и на автобиографичния роман „Смъртният скок“ (1971 г., посмъртно).

В град Хейливил (Алабама) се появява първата телефонна служба за спасение – телефон 911.

Започва официалното посещение на Тодор Живков в СССР, което продължава до 21 февруари. Подписана е спогодба, според която СССР предоставя кредит в размер до 300 000 000 рубли при 2 % годишна лихва за срок от 10 години (от 1 януари 1970 г.) за заплащане на проектните работи и доставката от СССР на оборудване за изграждането на промишлени предприятия. Някои от тях са ТЕЦ „Варна“, „Марица-изток 2“, „Марица-изток 3“ и цехове от Кремиковския металургичен комбинат. Сключено е и споразумение за образуване на междуправителствена двустранна комисия за икономическо и научно-техническо сътрудничество. СССР обещава и техническо съдействие за изграждане на крупни промишлени предприятия, включително и на три завода за електроника. Тези дивиденти са извлечени в голяма степен в резултат на лансираната от Тодор Живков през 1963 г. идея за „сливането“ със СССР.

Никита Хрушчов обявява, че СССР притежава водородна бомба.

След преврат Фидел Кастро поема поста министър-председател на Революционното правителство на Куба.
Кастро е кубински политик и държавник. Организатор е на “Движение 26 юли” (1955-1956 г.). От 1965 г. е първи секретар на ЦК на КП на Куба, а през 1959-1976 г. е премиер-министър От 1976 г. е председател на Държавния съвет и на Министерския съвет на Куба. Председател е на Движението на необвързаните страни (1976-1979 г.).

Умира Юзеф Хофмен – пианист, педагог и композитор. Възпитаник на М. Мошковски и А. Г. Рубинщайн. От 1898 г. живее в САЩ. От 1924 г. до 1938 г. е професор и директор на Музикалния институт “Къртис” във Филаделфия. Концертира от 1894 г. до 1946 г. Композира музикални творби – предимно салонни пиеси. Пише книги за изпълнителското изкуство със спомени за А. Рубинщайн (“Свиренето на пиано. Отговори на въпроси за свиренето на пиано”, 1915 г.).

В Англия е отменено смъртното наказание.

Роден е Иво Папазов (псевдоним на Ибрям Хапазов) – български музикант, кларнетист виртуоз. Свири от 5-годишен. Отдава се изцяло на народната музика. През 1974 г. създава оркестър „Тракия“. След „възродителния процес“ в България Джо Бойд (продуцент на „Пинк Флойд“) извежда Иво Папазов и оркестър „Тракия“ на международната сцена, което им осигурява много концерти, записи и световно признание. Сред най-продаваните етноалбуми на „Хан*** рекърдс“, подразделение на „Райко диск“, са записите на Папазов, продуцирани от Джо Бойд. През 1992 г. Иво Папазов и оркестър „Тракия“ са класирани на 5 място в анкетата на критиците на сп. „Даун Бийт“ в категорията „уърлд бийт“. Дискография: „Иво Папазов, кларнет“ (1980 г.), „Популярни кларнетисти от Тракия“ (1983 г.), „На хорото“ (1984 г.), „Иво Папазов, циганска музика“ (1985 г.), „Стамболово’86“ (1987 г.), „Orpheus Ascending“ (1991 г.), „Balkanology“ (1993 г.). На 5 март 2005 г. Иво Папазов – Ибряма печели Наградата на публиката – част от престижните награди на английската радиостанция Би Би Си 3 за „уърлд мюзик“. Наградата се определя чрез вота на слушателите от цял свят през интернет и по телефона, а повод за номинацията на българския виртуоз е неговият компактдиск „Панаири“, издаден в Германия от „Кукер мюзик“. На финала Иво Папазов се състезава с „Чеаде брадърс“ от Палестина, италианския саксофонист Енцо Авитабиле и турско-канадския състав „Меркан ДеДе“.

Сталин заплашва, че СССР ще напусне ООН, която според него се е превърнала в оръдие на агресия в ръцете на западните държави.

Роден е Николай Петров Звезданов – български литературовед. През 1974 г. завършва българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”, а по-късно работи като асистент по руска класическа литература във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Защитава кандидатска дисертация на тема „Художествената картина на света в творчеството на Йордан Радичков и Гогол“. Специализира в Москва. През 1989-1991 г. е лектор по български език и култура в Мексико Сити. През 1991 г. чете лекции по руска класическа литература в университетите „Интерконтинентал“ и „Иберо американа“. Негови съчинения са: „Неосветените дворове на душата. (Йордан Радичков)“ (1987 г.), „В света на „Майстора и Маргарита“ (1992 г.).

Роден е Стефан Диомов – български естраден композитор. С музика се занимава от 1961 г. Утвърждава се като ръководител на вокалните групи „Тоника“ (1972 г.) и „Тоника СВ“. От 1986 г. е главен художествен ръководител на група „Магистрали“. Песните му печелят награди на редица конкурси в България.

Първа Българска армия приключва окончателно съсредоточаването си в Унгария и заема полосата за отбрана, заповядана й от командването на Трети украински фронт.

Би Би Си обявява за създаването на първата в света образователна радиопрограма за ученици.

Японският император Хирохито обявява 15 февруари за национален ден на победата. Тогава японските войски завземат Сингапур, с което завършва Малайската (Сингапурската) операция (8 декември 1941 г. – 15 февруари 1942 г.).

Назначен е нов служебен безпартиен кабинет начело с проф. Богдан Филов, който многократно е преустройван.
Богдан Филов е български историк и политик. Роден е на 28 март 1883 г. Учи класическа филология и сравнително езикознание във Вюрцбург, Германия (1901 г.) и в Лайпцигския университет (1902-1903 г.). Завършва римска история и археология във Фрайбург, Германия (1904 г.). Пише докторска дисертация “Легионите в провинция Мизия” (1906 г.). В периода 1920-1944 г. е професор по археология в СУ “Св. Климент Охридски” и директор на Българския археологически институт. В периода 1924-1925 г. е декан на Историко-филологическия факултет, а в годините между 1931-1932 г. е ректор на СУ. През 1923 г. влиза в Берлинската масонска ложа. Специализира класическа филология в Бон, Париж и Рим. От 1937 г. до 1944 г. е председател на БАН. Член е на много научни дружества в Европа. Активно участва в държавния живот на страната като: министър на народната просвета (14 ноември 1938 г.–15 февруари 1940 г.), министър-председател и министър на народната просвета (16 февруари 1940 г.–11 април 1942 г.), министър-председател и министър на външните работи и изповеданията (11 април 1942 г.–14 септември 1943 г.). Член е на Регентството (9 септември 1943 г. –9 септември 1944 г.). Като министър-председател подписва присъединяването на България към Тристранния пакт на 1 март 1941 г., с което държавата ни се включва във Втората световна война (1939–1945 г.) на страната на Германия. По време на неговото управление България подписва Антикоминтерновския пакт (25 ноември 1941 г.) и обявява война на Англия и САЩ (12 декември 1941 г.). След 9 септември 1944 г. е осъден от Народния съд на смърт, 5 млн. лв. глоба и конфискация на имуществото. Отнето му е и званието “академик.” Негови трудове са: “Антични паметници в Народния музей”, “Археологически паралели”, “Софийската църква, Св. София”, “Старобългарско изкуство”, “Римско владичество в България”, “Миниатюрите на Лондонското евангелие на цар Иван Александра” и др. Богдан Филов умира на 2 февруари 1945 г.

Роден е Чеслав Ниемен (псевдоним на Чеслав Видрицки) – полски композитор, изпълнител на електронна музика, певец. Учи в музикалното училище в Гродно. През 1958 г. семейството му се премества в Полша, където се записва в класа по фагот в музикалния лицей в Гданск. Печели Първа награда на фестивала за млади таланти в Щечин и постъпва като солист в оркестъра „Синьо-черни“. През 1963 г. концертира в парижката зала „Олимпия“. Творчеството му еволюира от блус и соло през джаз и рок до експериментите с електронна музика.

Роден е Казимеж Куц – полски режисьор. Куц завършва Висшата театрална и филмова школа в Лодз. В началото на кариерата си е асистент на Вайда. Представител на популисткото течение в полското кино. Режисьор е на филмите -“Кръст за храброст” (1959 г.), “Никой не вика” (1960 г.), “Скок” (1969 г.). Негови филма са и “Хората от влака” (1961 г.), “Мълчание” (1963 г.), “Който и да знае” (1966 г.), “Солта на Черната земя” (1970 г.), “Перла в короната” (1972 г.), “Линия” (1975 г.), “Мъниста от една броеница” (1980 г.), “Братята ще дойдат скоро” (1986 г.), “Смъртта като филия хляб” (1994 г.), “Полковник Квиатковски” (1995 г.).

Роден е проф. Иван Йорданов Славов – български философ. Той завършва философия в СУ “Св. Климент Охридски” (1956 г. ), а по- късно е преподавател във Философски факултет (1960-1993 г.). Професор Славов е първият български посланик в Словакия (1995-1998 г.). Негови трудове са: “Марксовото естетическо наследство” (1972 г.), “Кичът” (1977 г.), “Ирония в структурата на модернизма” (1979 г.), “Критически резонанси” (1982 г.), “Дилетантизмът” (1984 г.), “Марксизъм и естетика” (1988 г.), “Прекословици” (1988 г.), “Кич спектър” (1990 г.), “Златната решетка” (1991 г.), “Цеко Торбов – несломимият кантианец” (1992 г.), “Фашизмът” срещу фашизма” (1992 г.), “Речник на глупостта” (1998 г.) и др.

Роден е Джон Шлезинджър – англо-американски режисьор. От 1952 г. поставя късометражни документални филми. През 1960 г. режисира документалния филм “Terminus”. Изследва сблъсъка на самотния човек с обкръжаващия го свят – “Начин да се обичаме” (1962 г.), “Били Лъжеца” (1963 г.), “Скъпа моя” (1965 г. ). На тази тема е посветен и най-добрият му филм “Среднощен каубой” (1969 г., “Оскар”). Шлезинджър режисира “Денят на скакалеца” (1975 г.), “Далече от влудяващата тълпа” (1967 г.), “Неделя, проклета неделя” (1971 г.), “Маратонецът” (новела от филма “През погледа на осемте”, 1972 г.), “Маратонецът” (1976 г.), “Янки” (1979 г.), “Хофманови приказки” (1981 г.), “Кошмарната автострада” (1983 г.), “Мадам Сузацка” (1988 г.), “Къща в хубав квартал” (1990 г.), “И небето затихна …” (1993 г.), “Невинният” (1993 г.), “Око за око” (1995 г.), “Почти идеално” (2000 г.).

Роден е Андрей Михайлов Чапразов – български театрален и филмов актьор. Учи право, музика и актьорско майсторство. Той е един от стълбовете (до пенсионирането си) на Народния театър “Ив. Вазов”. Изпълнява роли в: “Дон Карлос”, “Ромео и Жулиета”, “Крал Лир”, “Сирано дьо Бержерак”, “Нора”, “Тази малка земя”, “Хъшове”, “Обещай ми светло минало” и др. Има над 5 000 записа в радиотеатъра, чийто създател е. Записва на плочи различни поетични композиции. В телевизията е от нейното създаване (1959 г.). Роли в телевизионния театър изпълнява в: “През една дъждовна есен” (1963 г.), “Семейство Калинкови” (1968 г.), “На живот и смърт” (1974 г.), “Умирай само в краен случай” (1978 г.), “Отрова в извора” (1978 г.), “Тази малка земя” (1978 г.), “Спирка Берлин” (1982 г.), “Бронзовият ключ” (1984 г.), “Константин философ” (1986 г.), “Признавам всичко” (1989 г.) и др. В киното е от 1944 г. Филмография: “Героите на Шипка” (1955 г.), “Следите остават” (1956 г.), “Това се случи на улицата” (1956 г.), “Големанов” (1958 г.), “Дом на две улици” (1960 г.), “Специалист по всичко” (1962 г.), “Черните ангели” (1970 г.), “Обич” (1972 г.), “Зарево над Драва” (1974 г.), “Допълнение към ЗЗД” (1976 г.), “Топло” (1978 г.) и др.

След двуседмичен щурм руските войски превземат турската крепост Ерзерум.

Умира Джозуе Кардучи – италиански поет и общественик. Роден е на 27 юли 1835 г. Завършва гимназия във Флоренция, университет в Пиза и 21-годишен започва да преподава литература в гр. Сан Минято. Обвинен в свободомислие, Кардучи е принуден да напусне работа и да замине за Флоренция, където известно време се издържа чрез частни уроци. Посреща възторжено преврата от 1859 г., който сваля от престола великия херцог на Тоскана (по това време Флоренция е столица на херцогство Тоскана). На 24 годишна възраст Кардучи е назначен за професор по гръцки език в лицея на гр. Пистоя, близо от Флоренция, а след 1 година заема Катедрата по класическа литература в Болонския университет, която ръководи повече от 40 години. Първият му стихотворен сборник “Рими” (1857 г.) не привлича вниманието на критиката. Известност придобива с поемата си “Химн на Сатаната” (1863 г.), посрещната с негодувание от консерваторите и клерикалите. Като поет се опитва да реформира италианското стихосложение и да разшири тематиката на поезията си. През последния период от творчеството си Кардучи е възприеман като официален поет на обединена Италия. През 1890 г. му е присъдено званието сенатор. Недоволните от този акт студенти устройват обструкция и принуждават Кардучи да напусне лекционната зала. Дълги години името му е синоним на понятието “съвременна италианска поезия”. Негови стихосбирки са: “Леко и сериозно” (1868 г.), “Ямби и еподи” (1867-1879 г., изд. 1882 г.), “Нови стихове” (1873 г.), “Варварски оди” (1877-1893 г.), “Нови варварски оди” (изд. 1882 г.); Филологически съчинения: “За стихотворенията на Данте” (1865 г.), “За развитието на националната литература” (1868-1871 г.), “Стихотворенията на Фр. Петрарка на исторически, морални и др. теми” (1876 г.), “За духа и формата на поезията на Леопарди” (1898 г.). Носител на Нобелова награда за литература за 1906 г.

За първи път за пломбиране на зъби е използван порцелан.

Уинстън Чърчил дебютира като писател. Той е автор на исторически и мемоарни книги. През 1953 г. получава Нобелова награда за литература.

Роден е Михаил Николаевич Тухачевски – руски военачалник, маршал на СССР (1935 г.). Той завършва Александровското военно училище (1914 г.). Участва в Първата световна война в лейбгвардията на Семьоновския полк като поручик. През 1915 г. попада в плен, а през 1917 г. бяга в Русия. В Червената армия е от 1918 г. В този период е приет в партията на болшевиките. Назначен е за военен комисар на отбраната на Московски район (1918 г.). След Гражданската война се включва в провеждането на военната реформа (1924-1925 г.). Началник е на Военната академия на Червената армия (1921 г.). От май 1928 г. до юни 1931 г. командва войските на Ленинградския военен окръг. От 1934 г. е заместник народен комисар на отбраната, от 1936 г. – първи заместник на народния комисар на отбраната и началник на управлението по бойна подготовка. Решаваща е ролята му за техническото превъоръжаване на Червената армия, промяната на организационната структура на войските, развитието на нови родове войски и видове въоръжени сили. Инициатор е за създаване на редица самостоятелни военни академии. Автор е и на много статии, книги и доклади по проблемите на съвременната война. Маршал Михаил Николаевич Тухачевски е убит на 11 юни 1937 г. по заповед на Й. В. Сталин.

Избухва бунт, организиран от офицери русофили в Силистра. След контрапреврата през 1886 г. по-голямата част от офицерите, участвали в детронацията на княз Александър I Батенберг, емигрират. По-късно и други русофилски настроени военни и политически дейци са принудени да напуснат страната поради политиката, провеждана от Регентството (1886–1887 г.). Част от емигрантите се установяват в Румъния. В Букурещ те създават Емигрантски офицерски комитет, който си поставя за задача да подготви и вдигне бунтове във военните гарнизони в Русе и Силистра на 19 февруари 1887 г., след което да се пристъпи към завладяване на властта в цялата страна. За целта в Силистра е образуван местен комитет, начело на който застава началникът на гарнизона капитан Христо Кръстев. Властите разбират за подготвяния заговор и бунтът започва преждевременно на 16 февруари. От Румъния в града пристигат офицери, ръководени от Р. Димитриев. Регентството взема бързи мерки за ликвидиране на бунта. Към Силистра са изпратени войскови подразделения, а вътре в града се води пропаганда за разколебаване на войниците. Бунтът е потушен, капитан Христо Кръстев е убит, а на участниците са наложени тежки наказания.

В САЩ в оборот е въведен сребърният долар.

Подписан е мирен договор между Сърбия и Турция, който възстановява положението, съществувало между тях преди започването на Сръбско-турската война. Войната избухва в резултат на желанието на сръбския народ да подпомогне въстанието в Босна и Херцеговина (1875-1878 г.). Тя започва на 18 юни 1876 г. и с известни прекъсвания продължава до 19 октомври 1876 г. Първоначално сръбските войски имат превес и освобождават редица градове и селища в Поморавието и Тимошко. Скоро обаче силите им се изчерпват и започват да търпят поражения. След поражението при Джунис на 17 октомври 1876 г. турските войски нямат препятствие по пътя си към Белград. Бързата намеса на Русия спасява Сърбия от пълен военен погром. На 19 октомври Русия отправя ултиматум до Високата порта, в резултат на който на 20 октомври е сключено примирие между двете воюващи страни и военните действия между тях са преустановени. В Сръбско-турска война вземат участие и голям брой български доброволци. Със свои чети се включват Панайот Хитов, Филип Тотю, Илю Марков и др.

Иларион Ловчански отказва да приеме екзархийския пост с мотива, че е вече стар. Същият ден се провежда нов избор, при който за екзарх е избран видинският митрополит Антим.
Антим I със светско име – Атанас Михайлов Чалъков е духовник, първият български екзарх, обществен и политически деец. Роден е през 1816 г. в Лозенград (дн. в Турция). Учи последователно в Коручешменското училище в Цариград, в Богословското училище на о. Халки и в Духовната академия в Москва. След като се завръща от Русия, той става преподавател, а по-късно и ректор на Духовната семинария на о. Халки. През 1861 г. е ръкоположен за варненско-преславски, а през 1868 г. – за видински митрополит. Антим I провежда борба за независима българска църква, отхвърля каноническото подчинение на Цариградската патриаршия, обявява се и срещу унията. През 1871 г. е избран за член на Временния съвет на Българската екзархия, а на 16 февруари 1872 г. за български екзарх. По време на Априлското въстание 1876 г. защитава българския народ, поради което турското правителство го заточава в Мала Азия. Освободен през 1878 г., той отново заема екзархийския си пост и се включва в политическото изграждане на българската държава. Избран е за председател на Учредителното събрание и на I ВНС (1879 г.) в Търново. Умира на 1 декември 1888 г.

По време на революцията във Франция Адолф Тиер е провъзгласен за президент на Третата Република.
Адолф Тиер е френски политик, журналист и историк, член на Френската академия (1833 г.). По време на Юлската монархия организира потушаването на Лионското въстание (1834 г.). През 1836 г. и 1840 г. е министър-председател. През февруари 1871 г. оглавява изпълнителната власт във Франция. През 1871 г. ръководи борбата против Парижката комуна. От 1871 г. до 1873 г. е президент на Третата република. Автор е на историческите трудове: “История на Френската революция” (10 т., 1823-1827) и “История на Консулството и Империята” (20 т., 1845-1862).

Роден е Вилхелм Шмид – австрийски етнограф и лингвист. Той е ръководител на Виенската културно-историческа школа в етнографията. Професор е във Виенския (1921-1938 г.) и Фрибургския (от 1939 г.) университети. Специалист е по езици от Югоизточна Азия, Океания и Австралия, тяхната класификация и сравнително изучаване. Своята етнографска ерудиция подчинява на обосноваването на богословската теория за “първобитното божествено откровение” и основаната на нея теория на прамонотеизма. През 1906 г. Шмид основава мисионерското сп. “Антропос”, превърнало се по-късно в научно издание.

Роден е Юрдан Иванов (Ю. И. Мирчев) – български публицист, финансист, библиограф, изследовател на български периодичен печат, действителен член на БКД (дн. БАН, 1900 г.). Учи в Прилеп, работи като писар в търговската фирма „Бр. Факарови“. От 1880 г. е в Софийското градоначалство, а след това в Министерството на външните работи, в Министерството на финансите (1884-1906 г.) и БНБ (1906-1907 г.). Слуша лекции в Юридическия факултет на СУ “Св. Климент Охридски” (1894-1895 г.). По политически убеждения либерал, радикал-социалист. Издава седмичника „Югозападна България“ (1893-1894 г.). Сътрудничи на либералния и демократичния печат, води рубриките по финансови въпроси в сп. „Дело“ на В. Благоева (1894-1896 г.). Той е един от организаторите на първия събор на журналистите в България, свикан в София през 1894 г. Основател е на Българското икономическо дружество (1895 г.). Издава книгите: „Българский периодический печат на книгата от възраждането му до днес“ (3 кн., 1891-1892 г.), „Българските ценни книжа“ (1902 г., на фр.). Публикува в сборника НУНК, кн. ХХI (1905 г.) „Документи по нашето възраждане“ – 163 писма от и до видни дейци на Българското възраждане. Умира на 12 март 1907 г.

Българският просветител и книжовник Димитър Миладинов (1810-1862 г.) е арестуван в родния си град Струга. Той е окован във вериги и изпратен в Битоля. Димитър Миладинов е послушник в манастира “Св. Наум”. Учи в гръцко училище в Охрид (1829 г.), по-късно работи като учител (1830-1832 г.), след това продължава образованието си в гимназията в Янина (1833-1836 г.). През 1836 г. като учител в Прилеп успява да въведе изучаването на българския език в гръцко училище. Заради дейността си е преследван от гръцкото духовенство. През 1836-1839 г. учителства отново в Охрид, но е принуден от гръцкия владика да напусне училището. Преподава в училищата в Струга (1839-1840 г.), Кукуш (1840-1842 г.), в гръцко училище в Битоля (до 1855 г.). По време на Кримската война (1853-1856 г.) обикаля Босна и Херцеговина. След това учителства в Кукуш (1857-1859 г.), Струга (1859 г.), Охрид (1860-1861 г.), като заедно с това продължава борбата за равноправие на българите и тяхната култура. Обнародва дописки в “Цариградски вестник” (1860 г.), обикаля македонските села и градове, за да събира помощи за дострояването на българския храм “Св. Стефан” в Цариград. Арестуван е от турските власти по обвинения на гръцкия владика Мелетий, че подбужда населението срещу властта и агитира в полза на Русия. Лежи в затворите в Охрид, Битоля, Солун, Цариград. Умира в Цариградския затвор, вероятно от тиф (има съмнения, че с брат му Константин е отровен от фанариотите). Основната заслуга на Миладинов е, че през юни 1861 г. в Загреб, заедно с брат си К. Миладинов, издава сборник с автентични български народни песни от Македония под заглавието “Български народни песни”.

Свиканият от Високата порта църковно-народен събор в Цариград е закрит. На събора присъстват само трима представители на българските епархии. Българските очаквания не са удовлетворени. Отхвърлено е дори умереното искане за назначаване в епархиите на владици, които да знаят езика на местното население. В знак на протест българските представители отказват да подпишат протоколите на събора. Църковната борба се изостря все повече. В много селища населението не приема новоназначените гръцки владици. На 3 април 1860 г. (Великден) Иларион Макариополски не споменава на тържествената служба името на гръцкия патриарх. Великденската акция повдига духа на българския народ. От всички краища на България пристигат прошения, с които народът се отказва от Цариградската Патриаршия и признава за свой духовен глава Иларион Макариополски. След акцията Макариополски е заточен заедно с присъединилите се към борбата Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски. Във всички български земи се провеждат митинги, изгонват се владици, населението не плаща църковните данъци и др. Критското въстание (1866-1869 г.), нарастването на революционния подем, преминаването на четите на П. Хитов и Филип Тотьо (1867 г.), на Хаджи Димитър и Стефан Караджа (1868 г.) в България принуждават Високата порта да разреши църковно-националния въпрос в полза на българския народ. Така на 28 февруари 1870 г. е издаден ферман за учредяването на Българска екзархия.

Роден е Иван Попов – генерал-майор. През 1876 г. Попов участва в четата на Филип Тотю. След Освобождението завършва Военното училище в София с първия випуск (1879 г.). Служи в пехотата. През Сръбско-българската война (1885 г.) като капитан командва дружина във Втори пехотен Струмски полк и се сражава при Сливница и Пирот. След приключването на войната заема редица строеви длъжности – командир на дружина, командир на Двадесет и втори, Двадесет и седми и Осми пехотен полк (1893 г.). На 2 август 1895 г. получава звание полковник. Командва бригади в Пета, Седма и Девета пехотни дивизии. По време на Балканската война (1912-1913 г.) е командир на Втора бригада от Първа пехотна Софийска дивизия, която воюва при Люлебургаз. В навечерието на Междусъюзническата война (1913 г.) поема командването на Първа пехотна дивизия, а впоследствие на Тринадесета пехотна дивизия. Народен представител е в ХVII ОНС. Загива при атентата в църквата “Св. Неделя“.

Роден е Октав Мирбо – френски писател. Автор на романите: “Голгота”, “Абат Жюл”, “Градината на мъченията”, “Дневникът на една камериерка”; комедиите- “Лошите овчари”, “Сметките са сметки” и др. Последните му съчинения са пътни очерци – “Автомобил 628-Е8” (1908 г. ) и пиесата “Огнище” (1908 г.).

Роден е Хюго де Вриз – холандски ботаник. Изказва схващания върху проблемите на наследствеността. През 1901 г. Вриз създава мутационната теория. Неговите представи за същността на мутационните явления коренно се различават от съвременните възгледи за същността на мутациите.

Роден е Френсис Галтон – английски психолог и антрополог. Открива антициклоните и им дава теоретично обяснение. Антропологичните му изследвания получават практическо приложение в криминалистиката (особено в дактилоскопията). Преломен момент в творчеството му е публикуването на труда на Ч. Дарвин “Произход на видовете“ (1859 г.). Под негово влияние Галтон въвежда в психологията и антропологията идеята за наследствеността, като се стреми чрез нея да обясни индивидуалните различия между хората. Основоположник е на диференциалната психология и един от първите, които започват експериментални изследвания на асоциациите и образната памет. Умира на 17 януари 1911 г.

Роден е Хенрих Барт – немски историк, филолог, географ-пътешественик. Той изучава Сахара, която прекосява два пъти, Судан, Балканския полуостров и Мала Азия.

Роден е Жул Габриел Жанен – френски писател, критик, журналист и преводач. От 1870 г. е член на Френската академия. Ранните му романи са „Мъртвото магаре и обезглавената жена“ (1829 г.), „Изповед“ (1830 г.). След революцията от 1830 г. работи като постоянен театрален критик на правителствения вестник „Журнал де деба“ („Journal des debats“), където публикува очерци и фейлетони. Издава продължение на романа на Дидро „Краят на един свят и на племенника Рамо“ (1861 г. ), превежда и творби от английските класици С. Ричардсън, Л. Стърн и др. Умира на 19 юни 1874 г.

Правителството на Австро-Унгария издава декрет, позволяващ на земевладелците да наказват крепостните селяни.

Английският крал Карл I издава Тригодишен акт за задължително свикване на парламента, който действа и до днес

Роден е Фридрих Вилхелм – курфюрст на Бранденбург (от 1640), от династията Хохенцолерни. В немската историография е Наричан Великият курфюрст. По време на управлението му към Брандербург окончателно е присъединено херцогство Прусия. По Вестфалския мир (1648 г.) са присъединени Източна Померания и други немски земи. Поставя основите на абсолютизма в Пруско-Бранденбургската държава, създава редовна наборна армия. Потушава съпротивата на източно-пруското дворянство.

Английският парламент приема строги закони против католицизма.

1571 г.  – Иван Грозни утвърждава първата военна уредба в Русия – “ Болярски указ за станица и караулна служба „.

Австрийският ерцхерцог Фердинанд І Хабсбургски става крал на Унгария и Бохемия.
Фердинанд І Хабсбургски е първи крал (от 1526 г.) на Бохемия и Унгария от династията на Хабсбургите. От 1556 г. е император на Свещената римска империя. Той е по-малък брат на Карл V, от когото по договорите от 1521 г. и 1522 г. получава австрийските територии. В отсъствието на брат си е негов наместник в Германия. Утвърждава се като крал само в част от Унгарското кралство след продължителна борба с трансилванския войвода Я. Запойяи и войските на Османската империя, достигнали до стените на Виена (1529 г.). Провежда редица административни реформи, насочени към усилване на централната власт. Става император след отричането на Карл V (1556 г., коронован през 1558 г.).

Роден е Адмирал Гаспар де Колини – един от вождовете на хугенотите във Франция. Той участва в Италианските войни (1494-1559 г.). През 1547 г. е назначен за началник на френската пехота. В сражението при Сен Кантен (1557 г.) е пленен от испанците и откаран в Гент. След завръщането си във Франция през октомври 1559 г. се присъединява към хугенотите, които оглавява след смъртта на принц Конде (1569 г.). Защитник е на веротърпимостта и свободата на култа. Помага за сключването на изгодния за хугенотите Сен-Жерменски мир (1570 г.) и става съветник на френския крал Карл IХ, когото подбужда към активна външна политика: колониални завоевания в Америка и главно – война с католическа Испания чрез съюз с Англия. Колини тайно подготвя интервенция в Нидерландия. Влиянието му върху краля предизвиква тревога. Използвайки засилващото се недоволство на парижани от хугенотите, на 22 август 1572 г. Катерина Медичи организира покушение срещу него, но наемният убиец само успява да го рани. Убит е през Вартоломеевата нощ на 24 август 1572 г.

Роден е Филип Меланхтон – немски протестантски богослов и педагог. Редактира заедно с Камерариус Аугсбургското вероизповедание. През 1537 г. Меланхтон подписва Шмалкалденските постановления.

Въстаналите московчани ослепяват и заточват в Углич сваления руски княз Василий II Тъмни.
Василий II Василиевич Тъмни е велик княз на Московското княжество от 1425 г. до 1462 г. Управлението му е съпътствано от една от най-тежките граждански войни в руската история и той на два пъти е отстраняван от трона. Обявен е за велик княз на десетгодишна възраст. Неговото управление съвпада с разпадането на Златната орда на няколко независими ханства. През 1446 г. Василий II е заточен в Углич и е ослепен, откъдето идва прозвището му Тъмни. Малко по-късно му е възложено управлението на Вологда, но той успява да събере привърженици и се връща на власт като велик княз. След като укрепва властта си в Москва, Василий II ликвидира малките полунезависими княжества във владенията си. Предприема военни походи през 1441—1460 г. и принуждава Новгород Велики, Псков и Вятка да признаят върховенството му.

Умира Йоан V Палеолог – византийски император. Заема престола на 9-годишна възраст. От негово име управлява регентство: императрицата майка Ана Савойска, патриарх Йоан Калекас, Йоан Кантакузин и Алексий Апокавк. Главна фигура в регентството е Йоан Кантакузин, който представя интересите на едрите поземлени собственици. Чрез находчиви действия, проявявайки твърдост в отношенията с българския цар Иван Александър, Кантакузин сключва няколко успешни мирни договора, но по-късно е отстранен от регентството. Йоан V Палеолог става самостоятелен император след отстраняването на регентството през 1354 г. Той се стреми към съюз с България и сключва династичен брак (1355 г. ) между сина си Андроник и дъщерята на Иван Александър – Кераца. Целта на договора е да се започне обща борба срещу турците. Противоречията между двамата владетели, обаче се изострят във връзка с присвояването на крепостите Анхиало и Месемврия от Йоан V Палеолог, което е в нарушение на мирния договор. Избухва последната война между България и Византия (1364 г.). Йоан V Палеолог търси контакти с Римската църква, обещава на папа Инокентий VI, че ще покръсти в католическата вяра Византия, но среща силна съпротива и се отказва от уния с папата. По време на управлението му Византия става васална на османските турци.