ижават светлите празници Коледа и Нова година и всеки очаква с надежда да се случи нещо добро, красиво и радостно.
В тези изпълнени с надежди дни ми навяват и горчиви спомени за времената, когато Коледа беше изхвърлена от празничния календар, обезличена и забравена. В тези Рождественски дни, когато се ражда доброто от малкото пшеничено зрънце, точно преди 50 години ние, добричлии, добруджанци, преживяхме едно знаково и мрачно събитие.
Нека да започнем по-отдавна и да върнем лентата назад през 1970 година, когато по инициатива на големия добруджански родолюбец и краевед Любен Бешков бе решено, добричкото народно читалище „Йордан Йовков” да бъде ознаменувано с издаването на книга. Авторите бяха много, с различни и любопитни статии за историческите периоди в живота на това огнище на паметта на добруджанеца. Най-голям обем имаше задълбоченото научно изследване на Любен Бешков за периода на Възраждането и румънското владичество.
Йордан Парушев
Партийните и административните ръководители откриха, че културата ще ги издигне на нови върхове. Уважаваният адвокат и изследовател предложи още по-амбициозна задача-да бъде чествана 100- годишнината от Първото класно училище в Добрич, а идеята бързо бе прегърната с ентусиазъм. Поставена бе задачата да бъде изграден инициативен комитет под председателството на друга голяма фигура на времето-Йордан Парушев, който бе секретар на Окръжния съвет. Определени бяха четирима автори-Любен Бешков по въпросите на Възраждането и румънското владичество, проф.Петър Тодоров от ВТУ”Св.св.Кирил и Методий” за периода на войните, Рада Въртунинска- времето 1940-1944г., а за проблемите на образователната система Христо Бакърджиев, директор на Учителския институт и привлеченият по-късно Йордан Епитропов от отдел „Образование”
Започна изследователската и творческата работа, дойде времето на работните срещи в почти всяка седмица. Председателят на екипа Йордан Парушев даваше напътствия, поставяше акценти, за да ни предпази от „идеологическите” грешки, като целта бе да не политизираме и да навлизаме в забранените червени линии, опасни зони.
Книгата излезе от печат в гр.Враца на издателство „Отечествен фронт” в сравнително малък тираж, около 200 екземпляра. Като оформление изданието бе твърде скромно и дори безлично. Подготовката за представянето на историческия труд бе в познатия за времето стил. Изданието първо получиха партийните активисти и секретари от целия окръг. Само Любен Бешков от авторите имаше екземпляр в навечерието на официалното събитие.
В залата на кино „Добрич” нямаше гражданско представителство, освен учителите Ханджиев и Кузманов. Те бяха поканени на първия ред срещу трибуната, която се превърна скоро в трибунал. От столицата бяха поканени Цола Драгойчева и Иван Абаджиев, секретари на ЦК на БКП. След традиционните ласкави думи за нашето „добро дело”, започнаха като град хулите в изказванията. Секирата бе авторитетният поет и партиен активист Николай Минчев, който бе упорито подкрепян от бившите организатори на училищните стачки. Минчев започна с недоволство от заглавието, в което бе името Добрич, а не Толбухин. Обвиниха ни, че по този начин искаме да възстановим старото име на града. Той нарече стария си учител г-н Кузманов фашист, а двамата с г-н Ханджиев бяха на първия ред и с тези скверни слова с лека ръка се отричаха ерудицията, културата и делото на тези колоси на образователното дело в родния ни град. Те потъваха на местата си, ставаха невидими сенки. Диман Никушев от Каварна продължи с жлъч и ги определи като проводници на монархофашистката власт. Никой в залата не намери силата и мъжеството да защити тези достойни хора на Добруджа, на българщината.
След като изсипа своя гняв към г-н Кузманов, ораторът се насочи към най-малкия раздел, за периода 1940-1944, чийто автор бях аз. Той ме обвини, че открито фаворизирам монархическото образование и едва ли не го реабилитирам като по-добро. Според него в кръжоците са се изнасяли рефератите за историята на Добруджа, в които се насаждали фашистки идеи. Спортното обединение „”Юнаци- те” със сребърно лъвче на калпачетата са също фашисти. Отречено е литературното дружество, само въздържателното дружество не бе споменато. С гняв и омраза той ме смля, без да оцени направеното от всички нас за бъдещите поколения. Не ми се размина, започнаха дългите обяснения защо съм допуснала такива големи идеологически грешки.
По време на тържеството книгата бе иззета от участниците, а ние с Христо Бакърджиев още не бяхме я получили дори, лишиха ни от възможността да изпитаме радостта да я държим в ръцете си като свидна рожба. Новото издание бе иззето от библиотеката на Читалището в града и изпратена в гр.Враца, в чиито пещи на циментовия завод бе изгорено. Това беше българското Auto dafe, след него дойде ред на „Люти чушки” на Радой Ралин.
С изгарянето на студията случаят не беше приключен. Месеци наред бях привиквана да давам обяснения и писмени изложения. Накрая с Христо Бакърджиев, той разглеждаше периода след 9.09.1944г., бяхме изправени да дадем обяснение пред Партийното бюро. Ганчо Кръстев-първи секретар на ОК на БКП, продължи да ни хули, без правото на защита и на друго мнение. Случаят заплашваше не само нас, но и семействата ни. Аз изобщо не споделих тревогите с милите ми хора. Христо напусна, освободиха го от директор на Учителския институт. Качи се да работи на кораб и скоро смъртта го настигна по чуждите земи и води.
След промените Любен Бешков преиздаде своя раздел в отделна книга, а аз моите двадесет и пет ” изгорени страници.”
Измитаха вече 50 години от онези мрачни и срамни събития. Никой вече не помни, другите не знаят какво се случи тогава. Аз съм единственият жив автор, за да свидетелствам за онова грозно време на отрицание на собственото ни историческо развитие. Panta rhei…всичко тече, всичко се повтаря…
Рада ВЪРТУНИНСКА
