“Съществува притча за група хора, които се загубили в пустинята, а там им се случило да изпитат силен глад и жажда. Един от тях намерил напълнена с всевъзможни блага обител и тогава си спомнил за нещастните си събратя. Обаче той до такава степен се бил отдалечил от тях, че не знаел къде се намират. И какво направил? Започнал да крещи с все глас и да тръби в рог – надявал се, че може би нещастните му и гладни другари ще чуят гласа му, ще се доближат до него и също ще влязат в тази обител, пълна с всякакви благини” – част от статията „Последното поколение” от Баал а,Сулам.
Да попаднеш в пустинята и да се изгубиш в нея, е особено предизвикателство. Това е място, където трудно се оцелява без вода и храна. Но дали това е имал предвид големият кабалист Баал а,Сулам или смисълът на тази притча е насочена в друга посока?
Голяма част от автентичните кабалистични източници описват висшата реалност, висшия свят, нашите вътрешни състояния с езика на сказанията, притчите и легендите. И всяка дума си има своето точно предназначение, дълбока същност и насоченост. И тук в този абзац, а и в продължението на статията, става дума за кабалистичните книги и източниците на знания, които като съкровищница напълват „жадните’ ни души с животворен нектар и упоение, разкривайки висшата реалност пред нас.
Защо обаче се използва пустинята, като метафора на нашето развитие?
В Старозаветните писания много често срещаме пустинята – като място, където се случват определени събития. И тук вероятно ще възникне въпросът – нима на други географски точки, по-благоприятни за живеене, не са се случвали събития, касаещи нашата история и нашето развитие?
Земята е единствената планета във Вселената, на която е възможен живот. И въпреки това, на Земното кълбо има области, които са непригодни за живот, както например пустините. Защо на Земята съществуват такива места, в които почти няма вода и е много трудно да се оцелее? Около една трета от площта на световната суша (50 милиона квадратни километра) е пустинна или полупустинна. Въпреки това, пустинята често присъства в автентичните кабалистични източници. Дали обаче трябва да приемаме пустинята само като физическо място, където според библията е било необходимо народът на Израел 40 години да скита, за да стигне до планината Синай, или може да потърсим много по-дълбокия смисъл на този исторически факт.
Науката Кабала изучава висшата реалност и я описва с езика на клоните, т.е. с изразните средства на нашия свят, но всичко, което четем, се отнася за висшата реалност. Така е и с описването на прехода от Египет – през пустинята, та до планината Синай, а и с всичко преживяно от хората в този период.
Пустинята, като изразно средство не само в миналото, а и днес, има определено духовно измерение, присъщо на всеки човек. Това е част от неговото вътрешно състояние.
Има хора, в които егоистичното желание се е развило дотолкова, че те започват да чувстват неудовлетвореност от живота си. Усещането е, сякаш си в пустиня, в състояние, в което има само пясък и горещина. И в това състояние човек си задава въпроса – защо се случва всичко това. Има ли някаква цел или висша програма в това? Защо усещането е като суша, пустота в живота, от която няма да израснат никакви „плодове”?
И всеки попаднал в такова състояние, може да си зададе въпроса – що за пустиня е това в мен? С тези въпроси, човек още по-дълбоко се потапя във вътрешното изясняване на състоянията, в които се намира, опитвайки се да разбере защо чувства такава пустота в живота си и защо не може да направи нищо. И тогава стремежът ще е да избяга от пустинята, както се е случило в миналото.
Ако човек изпитва сухота в живота си и няма с какво да оживи душата си, той е длъжен да намери извор, кладенец с „жива вода”, т.е. висша сила, способна да му отговори в какво е целта на неговия живот, какви са същността и смисълът му.
И тук притчата ни обяснява, че в това егоистично състояние, в което се намираме, науката Кабала ни разкрива истинската възможност за излизане от тази вътрешна пустота, вътрешна криза. И това е начин да достигнем до висшата реалност и да се уподобим с нея.
Какво е „пустинята“, намираща се в човека?
Науката Кабала разкрива, че това е неговото егоистично желание, което е невъзможно да бъде променено веднага. Човекът трябва първо да стигне до тази „пустиня“, да живее в нея и от нея да излезе „в земята, в която тече мляко и мед“.
Разбира се, тук се говори повече за духовни действия, отколкото за материални. Но това се е случвало и на материално ниво, съгласно съществуващия закон, че всяка духовна сила трябва да докосне своя материален клон и да се отпечата в същия ред в материалния свят. Затова е необходимо да стигнем до разбирането и усещането, какво е пустинята в нас и как можем да я обърнем в цъфтяща, плодоносна земя. Това зависи не от физическото ни преместване от едно на друго място, както е в нашия материален свят, а във вътрешна промяна, промяна и изменение на моите вътрешни свойства.
В момента се намираме в такова състояние, от което не знаем как да излезем. Голяма част от хората чувстват тази пустота и вътрешна неудовлетвореност, без да осъзнават това. А тези състояния ни са дадени неслучайно. И неслучайно големият кабалист Баал а, Сулам през миналия век е написал статията „Последно поколение”, която се отнася за нас. В книгата „Зоар”, преди почти 2 000 год., е написано, че науката Кабала в края на 20 век ще се разкрие за всеки човек. Защо? Защото изучаването на висшите закони на Мирозданието е целта на нашето съществуване. И не само това, но и уподобяването ни по свойства с тях. Това обаче може да стане единствено осъзнато, преминавайки през различни вътрешни състояния на пустота, депресивност, радост, тъга, нещастия и всичко, което ни е приготвила Природата. Включително катаклизмите и натиска на Природата спрямо нас. Не трябва да изключваме и опасността, която е надвиснала над нас днес, с коронавируса. И всичко се случва за да осъзнаем, че егоистичното ни развитие вече не ни води в правилната посока. Трябва да променим нещо в нас и извън нас.
Кабалистичните източници от хиляди години ни обясняват всички процеси на нашето развитие, към какво състояние навлизаме във всеки един момент от нашата история, като се започне от тази наша вътрешна неудовлетвореност, през осъзнаване на егоистичната си природа, до обединение на принципа на алтруизма.
Кабалистите казват, че ”В края на действието е заложен изначалият замисъл”. Така, че доброто бъдеще вече съществува, то е заложено в нас и това е нашето крайно състояние, до което трябва да достигнем. Всичко зависи от това – какъв ще бъде пътят ни към него. Как да напредваме към това състояние, чрез страдания, или осъзнато -уравновесявайки доброто и злото в нас? И въпросът е ние, като „Последно поколение”, за което пише големият кабалист, можем ли да повлияем положително на бъдещото си развитие, или не?
Тук не става въпрос за материалното ни благополучие, а за вътрешната ни духова същност, към която висшата Природа ни води. Иначе ще продължим да се чувстваме като изгубени в пустинята на нашите егоистични желания, стремежи и лутания, депресирани, вътрешно неудовлетворени и зависими от наркотиците, без да осъзнаваме всичко случващо се около нас.
Георги ГРАДИНАРОВ
