След края на Първата световна война (1914-1918) страните-победителки от Антантата налагат на Централните сили система от договори известна като „Версайска система от договори“. Изработени и сключени са 5 мирни договора. Този, който се отнася до България, е сключен в Ньой на 27 ноември 1919 г. Според Ньойският мирен договор от България са откъснати Западните покрайнини с площ 1 555 кв. км. и население от 64 509 души, от които 54 750 са българи, 8 637 – власи, 549 – други и едва 127 – сърби. Претенциите на Кралство на сърби, хървати и словенци (от 1929 г. Кралство Югославия) са за градовете Видин, Кула, Белоградчик, Брезник, Трън, Радомир, Кюстендил, Петрич, Цариброд (дн. Димитровград) и Босилеград с прилежащите им землища. Сръбската държава претендира и за територията около град Струмица. Създадена е Междусъюзническа комисия, която точно да определи следвоенната граница. Недочаквайки края на заседанията на комисията, на 6 ноември 1920 г. сръбските войски окупират териториите около река Тимок, част от Трънско и околиите на Цариброд и Босилеград. Закрити са една българска гимназия, шест прогимназии и 45 църкви. Една трета българско население в окупираните териториии се принуждава да намери убежище в свободните предели на България. Същият ден Народното събрание на България прекратява заседанията си в знак на протест и обявява тридневен национален траур. Символ на тази окупация става черната забрадка. Българките в окупираните земи слагат черни забрадки в знак на национален траур, а прокараната по този начин граница е наречена от местните българи „Черната граница“.
В бюлетин „Преглед на чуждия печат“ на БТА четем за окупирането на Западните покрайнини:
Белград, 31 октомври 1920 г. /„Епоха“/ Междусъюзническата комисия под контрола, на която се извършва окупирането на областите, които ни се падат по договора за мир, се събра вчера. Комисията реши, че окупирането на тия области трябва да почне от 1 ноември. Българите се мъчат много да попречат на изпълнението на взетите решения. Въпреки това, обаче, смята се, че окупацията ще бъде извършена през ноември.
***
Белград, 6 ноември 1920 г. /Сръбско съобщение/ Решението на сърбо-хървато-словенското правителство да пристъпи на 6 ноември към окупацията на областите, които се предават на нашето кралство от договора за мир в Ньой, е дало повод на официалният печат в София да изтълкува неточно това действие. Ние сме упълномощени да заявим, че решението на кралското правителство да завземе тия области е било изцяло в съгласие с договора в Ньой. За тази окупация няма никакво решение нито от Международната комисия, нито пък от Конференцията на посланиците, тъй като такова решение не е било необходимо. Кралското правителство имаше намерение да предприеме окупацията едновременно с определянето на границата от Международната комисия и това намерение то е съобщило на българското правителство. Имайки предвид, че българското правителство се опитвало да измени решението на нашето правителство и да оспори пред Международната комисия всяка точка от границата, която се определя от договора, очевидно е, че мъчнотиите преднамерено се създават от самата България. Нашето решение е, следователно, да се приложи договорът и е била дадена заповед да се предприеме на 6 ноември окупацията, като е съобщено своевременно това решение на заинтересованите.
***
Сръбските войски навлезли в български земи
Париж, 9 ноември 1920 г. /„Le Rappel“/ Не е ли това едно знамение? В минутата, когато се започнаха преговорите в Санта Маргарита (преговори между Югославия и Италия по Адриатическия въпрос – бел. ред), сръбските войски пристъпиха към завземане на Цариброд. Когато се водиха преговорите за мир, в Париж не разбраха защо сърбите настояваха да им се отстъпи напълно българска област. Намериха се още тогава някои, които смятаха това отстъпване за грешка, но се застъпиха за Сърбия поради военни съображения и от друга страна – поради това, че тя понесе твърде тежки загуби и вреди. За вярване е, че ако бяха запитали сръбския народ, той би се противопоставил на едно подобно изпълнение на тази точка от Ньойския договор. Това решение на белградското правителство показва, че сръбската политика, която напоследък сочеше повече към Адриатика и западна Европа изобщо, днес се обръща пак на изток, към Балкана.
***
Подхлъзването на България
Рим, 11 ноември 1920 г. /„Idea Nazionale“/ Българското правителство е протестирало пред Съглашението против окупацията на Цариброд и долината на Тимок, където са влезнали сърбите, изпълнявайки по свое разбиране Ньойския договор. Дълг бе на сърбите да дочакат решението на Международната комисия, която заседава в София за определяне на границата. Но подтикнати от печалните политически последствия и неуспеха им по Адриатическия въпрос, искайки, от друга страна, да поддържат духа на общественото мнение в момента на преговорите с Италия, югославяните, или по-добре сърбите, са настъпили напред и българите са се оттеглили. Влезнали в Цариброд, сърбите са намерили българския град цял в траур.
Национален траур от три дни е обявен в цяла България. Това е за българите една заслужена криза, защото занемарявайки съветите, които идваха от Италия, където не беше изгубена ясната представа за действителността, софийското правителство правеше опит за съюз с Италия и същевременно една политика на интимно съгласие със Сърбия, политика, която българският пратеник в Рим трябваше да крие, а оня в Прага да изповяда. Подчертахме тогава абсурдността на една такава политика и поканихме правителството на Стамболийски да си даде сметка за нея. Обаче в София следваха френските съвети, насъскванията на Таке Йонеску и в Белград се изпрати Коста Тодоров, един бивш предател на своето отечество, през време на войната офицер в чуждестранния легион, човек продаден на Франция. Неговата цел беше да способства да влезе България в орбитата на френско-сръбската политика на Балканите, като купи на каквато и да било цена приятелството на Сърбия.
Днес България жъне плодовете на своята политика, направлявана мимо италианските съвети. Първо дойде Малкото съглашение, с явна цел да се осигури на Сърбия изпълнението на Ньойския договор. След това се почувства разрушителността на френско-сръбската политика на Балканите за съседите. И най-после дойде насилието на Сърбия срещу България.
В действителност старите опити не са научили много България. След авантюрите през 1913-1915 г., нейните чести траури трябваше да я научат не на двуличие, но на една акция права, ясна, проста, съгласувана с политиката на една само велика сила, която има постоянен интерес да я поддържа и която сила е Италия. Ние не си правим илюзия, че България ще извлече поука от новата горчива измама. Познавайки по-добре от нас сърбите, тя можеше лесно да я предотврати. Искаме да се надяваме, че българите ще успеят да разберат, че без преценката, съдействието и помощта на Италия, те не ще могат никога да разрешат въпроса за Цариброд, Струмица, нито големия и жизнен въпрос – Македонския.
***
Нашият Цариброд
Белград, 11 ноември 1920 г. /в. „Балкан“/ Заемането на Цариброд се извърши на 6 т. м. по най-тържествен начин. Отряд войници, начело с музика и окичен с нашите трицветни знамена и цветя, влезе, марширувайки в града. Народът най-добре го приветства, а специална комисия от граждани поднесе уверения, че ще останат добри сърби и верни поданици на крал Петър. Народът поздрави краля, престонаследника, дома на Караджорджевичите и сръбската войска. Властите заеха учрежденията и през целия ден имаше народна веселба.
***
Окупацията на Цариброд
Цариград, 15 ноември 1920 г. /в. „Икдам“/ Отбелязват се обстоятелствата, при които сърбите са пристъпили към окупацията на Царибродско, без да чакат решенията на Международната комисия. Вестникът изтъква, че това посегателство върху чисто български земи ще забави сръбско-българското сближаване. Но въпреки всичко „Икдам“ смята, че рано или късно България и Югославия ще се споразумеят. Възможно е – казва вестникът – Македония да послужи в случая като съединително звено. Югославия се задължи официално с договор да зачита правата и свободите на малцинствата. Ако тя изпълнява тези задължения и се отнася свободолюбиво, това ще съставлява добра почва за политиката на сближение между двете страни.
***
България и Югославия
Москва, 17 ноември 1920 г. /в. Воля Росии/ Сърбите завзеха тази област с чисто българско население, основавайки се на Ньойския договор на „стратегически“, а не на исторически и етнографски доводи. България, обезоръжена по силата на същия договор, е неспособна да застрашава превърналата се изведнъж почти във велика сила своя съседка и, при все това, Югославия има неблагоразумието, две години след прекратяването на войната, да завземе открай време български земи.
С тази лекомислена и непремислена сметка Югославия нанася тежък удар на самата себе си. Без съмнение, България, провинена през войната, днес върви по пътя на демократическо и мирно развитие и ръката, която тя протегна за споразумение, не трябваше да се отблъсне по такъв груб начин.
България се лиши от земята си в Македония и Тракия; сега тя трябва да понесе нови изпитания. Но трябва да се надяваме, че хладнокръвието и силата на волята на българите ще надвият и не ще попречат на ръководителите на България да продължат своята политика на помирение, а не на разединение. И ние вярваме, че в превземането на Цариброд се е проявила волята не на югославянския народ, а само на националистичното югославянско правителство и че Югославия скоро ще се откаже от създадената от нея българска Елзас-Лотарингия.
***
Окупацията на Цариброд
Лозана, 24 ноември 1920 г. /„La Tribune de Lauzanne“/ Сръбските войски влезли в Цариброд така, че би помислил човек, че влизат в гробища – улици пусти, врати затворени. „Никой от тоя „сръбски“ град не излезе да посрещне сърбите. Тази мълчалива манифестация на българското чувство от царибродското население е най-красноречив протест срещу Ньойския договор. Трагедията на царибродското и босилеградско население дълбоко развълнува столицата“.(…)
След 1920 г. повече от 30 000 българи от Западните покрайнини емигрират в България. По-късно около 5 000 от тях емигрират в Западна Европа и Америка. Между двете световни войни Кралство на сърби, хървати и словенци (КСХС) приема Закон за защита на държавата (1920 г.), който не признава националните малцинства в държавата и принуждава българите да приемат сръбски имена и презимена. Закриват се всички български училища и църкви. Отварят се сръбски основни училища, в които се преподава и учи на сръбски език, сръбска история и култура. Часовете по вероизповедание се провеждат на сръбски език. През 1923 г. се създава Вътрешната западнопокрайненска революционна организация „Въртоп“. Тя залага идеята за въоръжена борба за национално освобождение и присъединяване на Западните покрайнини към България.
През периода 1941-1944 г. Западните покрайнини са присъединени към България за административно управление до края на войната, съгласно договорките между България и Германия. По-голямата част от избягалите българи от окупираните територии се завръщат по родните места.
Съгласно Парижкия мирен договор от 1947 г., който слага край на Втората световна война, Западните покрайнини остават отново в границите на Югославия и сръбската политика от междувоенния период се завръща.
След промените от 1989 г. правителствата на Филип Димитров и Любен Беров поставят въпроса за положението на българите в Западните покрайнини и нарушаването на техните граждански и човешки права пред ООН. През 1997 г. правителството на Иван Костов съдейства за откриване и оборудване на Културно-информационни центрове (КИЦ) в Цариброд и Босилеград. След 1998 г. благодарение на активната дейност на Министерството на образованието и науката, все повече младежи от Западните покрайнини се насочват към български университети за висшето си образование.
