„Антифашистко“ ли е първото антифашистко въстание в света?
Нашата историческа наука до 10 ноември 1989 година се придържаше към виждането, че на 9 юни 1923 година се установява фашистки режим.Днес не са малко онези неофициални и даже официални фактори, които публично поставят под съмнение фашисткия характер на режима не само през 1923 година, но въобше през целия период до 9.ІХ.1944 година. Най-острата дефиниция, която се използва по отношение на този режим е той да е наричан просто „авторитарна власт”.
Що се отнася до самото Септемврийско въстание, то се третира като инсинуирано от Коминтерна. По този начин не просто се поставя под съмнение неговата „легитимност”, поради това, че то е, видите ли, плод на външна намеса. Нещо повече, на него му се вменява престъпен характер, а най-вече такъв се приписва на ръководната сила на това въстание – БКП(т.с.). Към подобни тези за нефашисткия характер на режима, най-малко в един период до началото на 40-те години, се придържат даже някои т.нар. „леви” дейци и изследователи.
Според нас не може да отмине с мълчание спора за това имало ли е фашизъм в България. Нека да се опитаме да изкажем скромното си мнение по въпроса. Първо да почнем с разбирането за това що е фашизъм и имал ли е той почва у нас? В тази област съществуват различни определения.Широко известна е формулировката, дадена от VІІ конгрес на Коминтерна за фашизма на власт, като „открита терористическа диктатура на най-реакционните кръгове на монополистическия капитал, осъществявана в името на съхраняването на капиталистическия строй”.
Но за да не се смята, че в разглеждането и оценката на явлението „фашизъм” изхождаме от определени убеждения и по този начин да ни обвинят в съответни предубеждения, ще използваме друга дефиниция. Последната е дадена в една известна, да не кажем най-масовата и популярна американска енциклопедия “The Concise Columbia Encyclopedia”, издадена от Columbia University Press, New York, 1983.
Според тази енциклопедия фашизмът се определя като „опозиция на демократическите и социалистически движения, расистка идеология като тази за антисемитизма, агресивна военна политика и вяра в авторитарен лидер, изразяващ националните идеали. Фашизмът основно печели подкрепа чрез обещания за социална справедливост пред недоволните елементи на работническата и средната класи, както и за обществен ред пред могъщите финансови интереси. Съхранявайки класовото разделение и като правило защитавайки интересите на капиталистите и земевладелците фашистката държава упражнява контрол на всички равнища на индивидуална и икономическа дейност, използвайки специални полицейски сили за да насади страх.
Първа използва термина фашизъм партията, чийто основател е Мусолини и която управлява Италия от 1922 год. до разгрома на страната във Втората Световна война. По-късно терминът е използван и от други десни движения такива като НАЦИОНАЛ-СОЦИАЛИЗМА в Германия и режима на ФРАНКО в Испания”(цит. по гореуказания източник, с.283, заглавните букви са използвани в оригинала)
Като изхождаме от подобни определения да се опитаме заедно с теб, Читателю, да помислим имало ли е фашизъм у нас и кога е началото на установяване на фашисткия режим в България? Ще тръгнем от това, че даденото определение фиксира едно зряло обществено състояние. Но постигането на това състояние е процес, който при това е общоевропейски, да не кажем световен. Безспорно през 1923 година процесът е едва в началото в европейски и световен план. Затова е излишно да търсим в него пълния набор от чертите, характеризиращи зрелите му форми.
От друга страна не бива да се забравя, че тогавашният българският капитализъм е неразвит, доиндустриален тип общество. Тези му особености не могат да не оказват въздействие върху политическите форми на фашизация в нашата страна. Така например у нас никога не се създава масово фашистко движение, както това става в Италия и Германия. Наред с това ще припомним, че както това се отбелязва от различни изследователи, „фашизмът играе ролята на превантивна сила, на превантивна контрареволюция”. Казано по друг начин това е режим „извикан” от мощни икономически интереси на определени най-едри буржоазни слоеве за да предотвратява евентуален бъдещ революционен момент далеч преди да е настъпила революционна ситуация.
Доколко това е истина за България при неразвитостта на социално-икономическите и съответно класовите процеси? Тук ще припомним още веднъж факта на т.нар. „цивилизационно противоречие”. На практика обществото в една своя значителна част е разбрало, т.е. в някакви форми и по конкретни начини се е проникнало със съзнанието, че създаденият във времето „елит” и поддържаната от него система на политическа власт, изразяваща определени икономически интереси на дадени социални класи, пречи, спира, връща назад развитието на страната. Именно това съзнание, въпреки относителната социално-икономическа незрялост, създава възможността за възникване на революционни промени, т.е. осъществяване на дълбоки и качествени изменения в системата на политическа и социално-икономическа власт. Именно такава е обстановката у нас в началото на 20-те години.
Уплашени от възможността за една, макар и осъществявана по демократичен начин от правителството на Стамболийски евентуална смяна на своята доминация над обществото, определени политически кръгове, изразяващи известни ни социално-икономически интереси, т.е. интересите най-.вече на едрата буржоазия, нанасят своя превантивен удар на 9 юни 1923 година. Казано по друг начин постъпват по фашистки. Да, те нямат пълния „фашистки набор характеристики”. Но даже Мусолини, пък и Хитлер не ги е имал в един първоначален период. Световната наука за обществото отдавна е отбелязала факта на различие между „фашизма-движение” и „фашизма на власт”, т.е. „фашизмът-държава”.
За една политическа сила, структура и режим се съди преди всичко по политическото поведение. И ако тя се „държи” фашистки, т.е. изразява интересите на една макар и недоразвита, но все пак буржоазна олигархия, като при това е готова в защитата на тези интереси, да използва цял набор терористични действия, какво е тя освен една или друга форма на фашизъм?
И така на въпроса имало ли е фашизъм в България и откога започва той, мисля, че може да се отговори утвърдително. Да, имало е. Още на 9 юни 1923 година се започва първата вълна на фашизация, която по-нататък се развива по една „колебателна крива”. Докато се стигне до зрялата, пиковата фаза в историята на българския фашизъм от периода на първата половина на 40-те години.
Макар че даже и тогава при него липсват някои от ключовите черти на класическите примери в лицето на италианския фашизъм и германския национал-социализъм. Но въпреки тази си „непълнота” даже в пиковата си фаза режимът на монархо-фашистката власт напълно се вписва като един от отрядите на световния фашизъм в най-важни свои черти. Той определено е терористическа диктатура, ярък пример на държавен тероризъм спрямо своя народ.Така например само в т.нар. „септемврийски погром” загиват както от въоръжените части подкрепили превратаджийското деветоюнско правителство, така и от различни шпицкоманди, над 20 000 човека. По повод на неописуемите жестокости на погромаджиите писателят Антон Страшимиров изрича тежките, но верни думи „Клаха народа така, както турчин не го е клал”.
Антифашистката борба и формирането на новия солидаризъм
Нека да погледнем нещата и от другата страна. От страната на тези, които се вдигат на борба срещу системата. Ще започнем със Септемврийското въстание и най-вече с щекотливия въпрос за връзката му с Коминтерна. Тази връзка е безспорна. Ала тук няма да коментираме политиката на Коминтерна по това време. Но не поради това, че тя не е важна, а поради факта, че нас в случая ни интересуват два по-основни въпроса: А именно дали „командата” от Коминтерна е първопричината и повода за това българските селяни, а също така работници, да се вдигнат с оръжие на въстание? И вторият въпрос е „делигитимира” ли тази връзка борбата и саможертвата на септемврийци?
Да започнем с първия въпрос. За връзката с Коминтерна са знаели само тясна група ръководители на въстанието. Никаква заповед „отгоре”, от Коминтерн ли било, та ако ще и от Господ да бъде, не може да вдигне хората на въстание, ако за това няма конкретни причини. Ако липсва конкретната ситуация, създадена от политическите събития и цялостната обществена атмосфера. А тук конкретната причина е повече от „очевадна”. Тя е в наглото с преврат вземане на властта на 9 юни 1923 година, при което е убит най-цинично легитимно избраният министър-председател на България – Александър Стамболийски. Както и днес да се трактуват делата на ръководеното от него правителство, както и самата фигура на А.Стамболийски, фактът си остава факт. За него гласува мнозинството от българите по онова време, той се ползва с подкрепата, солидарността, да не кажем даже любовта на значителни маси от селското население на страната ни…
Тогава Юнското въстание, като една пряка и непосредствена реакция на земеделци и комунисти, е смачкано от добре подготвените превратаджии. Но „смачкването” на Юнското въстание не снема общественото напрежение. Нещо повече. В дните и месеците протекли непосредствено след 9 юни 1923 година настъпва още по-ясно осъзнаването на станалото насилие. Насилие, което потъпква надеждата на стотици хиляди българи за подобряване ако не на собственото битие, поне на това на децата им в някакво обозримо бъдеще. Смазано е и елементарното чувство за някаква човешка и божия справедливост. Случайно ли е, например, участието на под Андрей във въстанието…
А не бива да се забравя, че тези, които се вдигат на въстание не са какви и да е хора. В своето мнозинство те са минали през огън и вода в една, две, а даже и три войни – Първа Балканска, Втора Балканска или както още я наричаме Междусъюзническа, а най-вече Първа Световна война. Те са гнили по окопите, те са стреляли и са били обстрелвани. Те знаят цената на живота, тъй като знаят какво е това смърт. Това са мъже-камък. Веднъж те са видели какво представляват превратаджиите, защото именно такива като деветоюнските превратаджии, а даже и действително някои от тях са насочвали оръжията на германците по Войнишкия бунт из Владайското дефиле през 1918 година. Тогава Владайската река потича червена от пролялата се войнишка кръв. И идва един момент, когато народът казва „Стига!!!” Този момент настъпва през септември 1923 година…
Така че въпреки „командата” от Коминтерна въстанието си е наше, въстанието е българско, породено е от противоречията на българското общество. Първопричината не е коминтерновската „заповед” за въстание, а фашисткият преврат на 9 юни 1923 година, дал решителното действие в посока на разгарянето на Гражданската война, на която въстанието е една от битките. Всякакви други тълкувания са просто изкривяване на логиката на историята, бягство от истината, опити за манипулация и идеологическо, а не историческо обяснение на събитията.
Естествено може да си зададем въпроса ами ако го нямаше решението на Коминтерна щеше ли да има въстание? Но дайте да не „гадаем на боб”. Историята не познава условно наклонение. Тя е такава, каквато е…
Не бива да забравяме, обаче и друго. Когато говорим, че въстанието си е наше и българско, не бива да пренебрегваме факта, че едновременно с това то, като първи, макар и неуспял опит да се спре фашизма, има не само общоевропейско, но и световно значение. Защото става част от една гигантска борба, борба нелишена от своите противоречиви моменти,. Борба величава, която определя цялостния исторически процес през 30-те и първата половина на 40-те години в Европа, пък и в целия свят – борбата на фашизма и антифашизма. Борба, за която няма спор в цял свят, кой е бил на страната на хуманизма и прогреса, а кой от другата страна. И в тази борба българските септемврийци паднаха първата жертва…
Е, питаме ние, може ли да се говори за „нелигитимност” на Септемврийското въстание през 1923 година?! И кой, погледнато от общочовешка гледна точка движи историята в този страшен момент на българската съдба?
Определено не генералите с лампази, кореместите чорбаджии, озверелите и окървавени шпицкоманджии, а точно обратното… Мъжете с изгорелите от слънце лица, жените с уморените очи, онези, които първо ожънаха нивите, за да не се съсипе житото, а след това се вдигнаха на борба… Именно те бяха оръдието на историята…
Жалко, много жалко за тяхната смърт. И ние можем да кажем това и сега, близо век след въстанието. Не, те не загинаха мърцина, както сълзливо и подло се опитват някои днес да утвърждават. Защото те го казват за да отрекат тяхната саможертва.
Тук ще припомним думите на Назъм Хикмет „Ако аз не изгоря, ако ти не изгориш, как ще ще изгрее светлината в света”.За да припомним, че тази саможертва не бе безмислена. Тя, както показаха сетнешните събития, имаше гигантски исторически смисъл и значение. Определено още през 1923 година започна формирането на нов солидаризъм. Старият, изграден в резултат на национално-освободителните борби вече бе напълно „изтрит” от фашизма. Тази нова вълна на солидаризъм особено укрепна през първата половина на 40-те години. Този солидаризъм прехвърляше границите на отделните класи, макар че имаше своето класово ядро.
Той сформира една неизразима с формалния език на официалните обществени науки атмосфера на вяра в правотата на своето дело, на съпричастие и жертвоготовност. Атмосфера, която може да бъде предадена най-вярно с езика на художественото слово, а най-вече на поезията. И ние я откриваме – в стиховете на Гео Милев, на Никола Вапцаров, на редица други поети и дейци на художественото слово… Тази атмосфера на солидаризъм раждаше примерите на героични дела.Раждаше случаите, когато шестнадесетгодишни ученички демонстрираха такава твърдост, от която трепваха полицейските и жандармерийски мъжаги…
В този смисъл саможертвата на падналите в борбата срещу фашизма съвсем не бе безмислена. Смисълът бе във факта, че на базата на създалия се солидаризъм, чрез антифашистката борба се формираха вътрешните условия за осъществяването на прогресивен исторически процес – в дадения случай преодоляването на фашизма.
Това преодоляване на фашизма в България, обаче, поради редица геополитически, но също така и вътрешни условия, придоби специфичен характер. Ако, например, в Западна Европа това преодоляване се осъществи в рамките на текущата формационна структура – капитализма, у нас то надхвърли формационните граници на капитализма. Тръгна се по нов път, който се стараеше да реши и противоречието на изключителното изоставане на България в производствено-технологически план, т.е. стремеше се да я индустриализира, да я доведе до онова равнище на цивилизованост, което светът беше вече постигнал Но което българският капитализъм от Освобождението до 1944 година не успя, не можеше, а и не искаше да осъществи, тъй като на практика не си постави тази цел.
Погледнато от такава позиция саможертвата на падналите в борбата антифашисти имаше своята стойност, далеч надхвърляща рамките на антифашистката борба. Създаденият чрез тяхната жертва солидаризъм се превърна в духовното ядро на процеса на строителство на новото общество, което за своя исторически момент даде силен тласък на прогресивно развитие, както в материалната, така и в духовната области.
И когато днес си задаваме въпросите за смисъла и уроците от 1 се питаме: Ще успеем ли ние, сега, в условията на осъществяващ се „българоцид“, когато народът български се „топи“ като сняг през горещо лято и опасността от изчезването на Родината ни като държава и народ е повече от осезаема, да формираме една нова спасителна солидарност? Солидарност на основата на която да преодолеем днешната компрадорщина, олигархия и унищожителен неолиберален модел, за едно ново българско Възраждане?!
https://pogled.info/
