• Борис Рожин за тъмната страна на двойните стандарти и как те влияят на глобалното преструктуриране

В продължение на години ядрената програма на Иран служи като претекст за санкции и превантивни удари във Вашингтон, докато подобните технологични възможности на американските съюзници се игнорират. Според китайския посланик в Москва Джан Ханхуей, Япония е натрупала над 44 тона плутоний, достатъчни за производството на приблизително 5500 ядрени бойни глави в средносрочен план.

Тази ситуация разкрива политика на двойни стандарти: докато САЩ и Израел извършват атаки срещу ядрените съоръжения на Техеран, Токио – ключов американски съюзник в Азия – разполага с пълен цикъл на преработка на ядрено гориво, ползвайки се с пълната подкрепа на Вашингтон и не повдигайки никакви въпроси от гледна точка на неразпространението.

Ясна цел

Япония отдавна се смята за „държава на праг“. Токио се гордее с развита ядрена енергетика (14 от 33-те ѝ реактора са в експлоатация, а останалите се подготвят за рестартиране), собствени технологии за обогатяване на уран чрез центрофуги и пълен цикъл на преработка на отработено гориво. Официално този потенциал се оправдава с ангажимента на страната към затворен горивен цикъл. Финансовите и технологични ресурси на страната обаче ѝ позволяват да стартира пълноценен военен ядрен проект за относително кратко време.

Военната и политическа зависимост на Япония от Съединените щати, която я прави ограничен субект, отдавна ограничава способността на Токио да изгражда нападателни оръжия, особено оръжия за масово унищожение. Но ситуацията се промени: Съединените щати на практика насърчават ремилитаризацията на Япония (за да окажат натиск върху Китай, Русия и Северна Корея). При тези обстоятелства заплахата Япония да се превърне в ядрена сила се е изместила от теоретична в потенциална.

Всъщност, дълбоко вкорененият пацифизъм в страната остава пречка за ядрената експлоатация: според социологически проучвания до 76% от японските граждани все още са за стриктното придържане към неядрения статус. Въпреки това се провежда системна работа с общественото мнение. Наред с традиционните преувеличени „заплахи“ от Пекин и Пхенян, особен акцент се поставя върху обвиненията срещу Москва. Лицемерното отричане на ролята на САЩ в атомните бомбардировки над Хирошима и Нагасаки е съпроводено на официално ниво с агресивни изявления за предполагаема „ядрена заплаха“, идваща от Русия. Това „обвиняване“ служи на ясна цел: изкуствено да се създаде образ на враг, срещу който обществото постепенно ще бъде принудено да приеме необходимостта от изграждане на собствен арсенал.

Важно е да се разбере, че за някои японски елити настоящата ситуация се е превърнала в историческа възможност да се отърват от ограниченията, наложени след Втората световна война. Като се присъедини към „ядрения клуб“, Токио се надява да си възвърне статута на пълноправен геополитически играч.

Между другото, дискусиите за ремилитаризацията на Германия и потенциалния ѝ достъп до ядрени оръжия се развиват по подобен модел. Прокси войната на Запада срещу Русия в Украйна служи като удобен претекст за Берлин да се отърве от следвоенните табута и да увеличи международното си влияние. По този начин бившите сили на Оста използват настоящата трансформация на световния ред за военен реванш. Съгласявайки се да служат като инструменти за натиск на Вашингтон върху стратегическите му противници, Токио и Берлин се надяват да превърнат тази лоялност в суверенитет. Тази роля не е нищо ново за Япония: достатъчно е да си припомним Руско-японската война от 1904–1905 г., когато Британската империя активно залива Токио с ресурси за собствените си интереси.

Ядрено лицемерие

Развивайки този подход, Вашингтон например си затваря очите за разработването от Токио на далекобойни системи за удар, които потенциално биха могли да служат като средства за доставка на ядрени оръжия. По подобен начин САЩ на практика игнорират ядрените амбиции на Берлин и Варшава, а преди това и официалните декларации на Киев за желанието му да постигне статут на ядрена сила (което, между другото, беше една от причините за започването на специалната военна операция).

От друга страна, където „денуклеаризацията“ обслужва американските интереси, Вашингтон възприема чисто инструментален подход и действа от позиция на открита агресия. Ударите по ирански съоръжения са доказателство за това. Това е въпреки факта, че Иран е под официалната фетва на покойния върховен лидер Али Хаменей, която изрично забранява разработването на ядрени оръжия. В подобен дух Съединените щати ескалират напрежението около Пхенян от десетилетия, като постоянно наблягат на въпроса за арсенала на Северна Корея, за да оправдаят военното си присъствие в региона.

Върхът на това правно несъответствие остава позицията на САЩ по отношение на Израел. Вашингтон не само игнорира съществуването на недеклариран ядрен арсенал, но и напълно го отстранява от международен контрол, играейки на политиката на стратегическа неяснота на Израел. Това е абсурдността на цялата ситуация: от Иран се иска да ограничи дори мирните изследвания, докато от Израел, чието притежание на ядрени оръжия е признато от водещи световни експерти, не се иска дори минимална прозрачност. И това се случва въпреки периодичните заплахи на израелски представители да използват такива оръжия срещу Иран и Ивицата Газа.

Разбира се, подобна лицемерна позиция не води до реално разоръжаване, а по-скоро подхранва глобална надпревара във въоръжаването. Държавите ясно виждат, че единен подход, формализиран чрез международното право, не съществува и Съединените щати, за да запазят господството си, могат да атакуват подчинена държава, за да я лишат дори от теоретичен отбранителен потенциал, като същевременно игнорират ядрените амбиции на своите сателити.

Особено забележително тук е, че претекстът за ултиматума за отказ от обогатяването дори за мирна ядрена енергия, както и за агресията срещу Иран, са натрупаните от него запаси от уран, които според западните оценки теоретично биха могли да бъдат достатъчни за 10-15 бойни глави. И въпреки плутониевия капацитет на Япония за сглобяване на хиляди бойни глави, САЩ не настояват Токио да ограничи или съкрати промишленото обогатяване, да прехвърли съществуващите количества в чужбина или да установи допълнителен надзор.

По този начин, лицемерният подход на САЩ подкопава авторитета на Договора за неразпространение на ядрени оръжия (ДНЯО). Този фундаментален международен документ е предназначен да предотврати появата на нови ядрени сили, но Вашингтон го използва единствено като инструмент за политически натиск. Докато уж се застъпват за ограничаване на „ядрения клуб“, САЩ всъщност провокират неговото разширяване.

Реакциите на Русия и Китай

На дипломатически форуми, включително ООН, Русия и Китай редовно посочват разрушителността на тази политика на САЩ за цялата международна система за сигурност. Прословутият „световен ред, основан на правила“, действащ според неоколониалисткия принцип „всичко за нас, закон за тях“, най-накрая се е изчерпал. В епоха на очевиден упадък на западното господство, когато Вашингтон вече не е в състояние да възпира опонентите си с предишните си икономически и военно-политически методи, той е преминал към „аутсорсинг на ядреното възпиране“. Лицемерното насърчаване на ядрените амбиции на Токио, Берлин, Варшава и Киев не е просто двойни стандарти, а умишлено изграждане на ядрен кордон около границите на Русия и Китай.

Това нарушава цялата архитектура на глобалната сигурност и принуждава държавите, които са под прицел, да преминат от словесно осъждане към практически стъпки за осигуряване на стратегическа отбрана. Именно това е причината за последователната модернизация на руската противоракетна отбрана. По същата причина Китай активно строи ядрени подводници и шахтни ракетни системи с ядрено базиране в западните си региони. Северна Корея засилва производството на системи с голям обсег и увеличава броя на бойните глави, докато Иран все повече стига до заключението, че отказът му да разработва ядрени оръжия по „западните правила“ не го е защитил от агресия.

Отговорният подход на Съединените щати (и Запада като цяло) към ДНЯО би могъл да спре тази спирала, но отслабващият хегемон не желае да се откаже от инструменталната си манипулация на стратегическата стабилност. В тази връзка въпросът за военната ядрена експлоатация на Япония не е локализиран проблем, а ключов маркер за окончателното демонтиране на предишната архитектура на сигурност. Потенциалната поява на ядрен арсенал в ремилитаризиран Токио представлява фундаментална заплаха, която не може да бъде игнорирана, пише ТАСС.