– В началото на разговора ще помоля за кратка визитка – кой е човекът и творецът Георги Балабанов?
– Работил съм 20 години като главен редактор на вестник „Добруджански глас” – издание на община Генерал Тошево. Автор съм на 11 книги, последната от които е „Камбаните на съвестта” – на английски език, за англоговорящите, които живеят в България. Реализирал съм 5 пиеси за възрастни и 2 за деца. Мои разкази са отпечатани в Молдова, Украйна, Башкирия, Сърбия, Македония, САЩ, а в Албания наред с представянето направиха и филм. Представения имам в 83 населени места на страната: София, Пловдив, Варна, Хасково, Велико Търново, Добрич, Габрово, Силистра, Сандански, Мелник и др., където никога не съм чел свои творби, а съм поднасял на моите почитатели рецитали с разкази. Всички произведения съм свързвал с една идея – йовковата човещина. Заместник-председател съм на Управителния съвет на Независимите български писатели в София, на краеведите и член на учените в България. Посветил съм се на Добруджа, а литературните критици казват, че съм живият мост на човечността на йовковите герои и техните сегашни последователи в това трудно и бурно време.
– Г-н Балабанов, Вие сте може би единственият у нас изявен писател, който е едновременно и сериозен агробизнесмен. Как стана така, че се занимавате успешно едновременно с две толкова различни дейности?
- В периода на промяната след 1989 година застанах на обективни позиции. Това не се хареса и не се вписа в грабителската политика на тези, които дойдоха на власт и безогледно разрушиха базата на ТКЗС, предприятия и всичко, което беше изградено с огромен труд. Тогава напуснах редакцията и като човек, израсъл на село сред трудовите хора, реших, че там ще бъде и моята съдба и ще съм най-полезен за обществото. Държа да подчертая, че при изграждането на материалната база на фирмата не съм взел абсолютно нищо от ТКЗС. С това сега си обяснявам и доверието на хората, на които обработвам земята. Имах и основата, завършил съм селскостопански техникум, а висшето си образование в СУ „Климент Охридски”. В тези трудни години не спрях да пиша. Това бяха сценарии за тържествени вечери, на колективи, за хора на труда. Тогава излезе и първата ми книга „Заложени сърца”. Тя имаше добър успех и това ми даде криле за нов полет. Мисля, че всичко е до волята на твореца. Помогна ми и това, че бях потопен в голямата и гореща действителност на промяната, тя ми даде и безброй идеи за разказите, които излязоха в следващите книги. Хлябът, който произвеждам, е нужната материална храна в живота ни, но по-силно от него е духовното, живото слово. В него е събрана светлината на времето за всеки човек. Духовната светлина винаги ще бъде най-добрата мярка за съвестта на всеки творец. Земята ми даде сила и вяра, но ме научи никога да не се отделям от майчината си гръд, моята свидна и толкова скъпа на сърцето ми Добруджа.
– И Ви остава време да участвате в ръководните органи на Съюза на краеведите в България и на Съюза на независимите български писатели?
– Времето е най-скъпото нещо, но погрешно някои го разбират, че то е само пари, луксозни коли и други удоволствия. Търсих реализация в престижен съюз. Избрах Съюза на независимите български писатели, защото неговите членове не са подвластни на никого. То има над четиристотин членове. Тук намирам широк кръгозор на мечтите и идеалите си за свободно и независимо българско слово, необременено от догми и разпореждания. Обективните решения, които се вземат за истински разцвет на литературата ни. Пример за това ни дава и нашият председател акад. Марин Кадиев, който е навсякъде, във всички кътчета на страната при представянето на книги от наши колеги.
– А какво виждате, когато направите една творческа ретроспекция на живота си?
– Извървели сме определен път, но днес ни съпътстват огромни трудности и проблеми. Тях решаваме на заседания, организационни срещи, разискване по горещите теми на литературния живот в страната. В това отношение сме изключително благодарни на нашето литературно списание „Матадор” с управител Атанас Стоянов от гр. Добрич. В творческото си ежедневие усилено работя по рецензии на книги, за които колегите ми отправят молба, преглед на нови книги. За разлика от председателя на дружеството на писателите в Добрич, остро реагирам на негативите, с които се цели да се заличат нравствени традиции в българската литература. Пример за това бе статията ми „Буржоазни ли са „Записките по българските въстания”, отпечатана във „Словото днес”, орган на СБП, която получи широк отзвук и много други.
– В творчеството Ви прави впечатление, че изключително много държите на българщината, тя като че ли е нишката, която преминава през цялото Ви творчество…
– Българщината за мен е родното ми място, птиците, небето, прекрасната ми родина и всичко онова, което се побира в голямата и топла дума, наречена „живот”. В творчеството си съм се стремял винаги да бъда на по-високо стъпало, да оставя дълбока бразда в сърцата на хората. Да се докоснеш до душевността, богатата култура и традиции на моя народ, това е истинското верую на писателя. Изнасял съм рецитали по два-три часа пред почитатели, дали съм постигал тези мои идеи, се виждаше от насълзените очи на хората. Отпечатах разкази в престижни антологии на България, САЩ, Русия, Сърбия и др. Поставих началото и с първите ми средства от наградата на община Генерал Тошево, която върнах, по моя молба бе учреден литературен конкурс „Земя на пеещите колелета”. С това изразих своето най-дълбоко уважение към певеца на Добруджа – Йордан Йовков. Не е достатъчно един писател да изрежда хронологически факти и събития и да се представя като голям творец, а сам, със своя талант да изгражда пълнокръвни художествени образи, които да докоснат читателят до сърцето, да бъдат дълго време запомнени. Лично с мои средства награждавам двама от победителите в конкурса. С това давам своя принос за развитието на културата в моя град и страната.
– Вие сте почетен гражданин на молдовския град Тараклия. Защо получихте това толкова ценно признание?
– С Молдова и бесарабските българи ме свързва творчеството. В град Тараклия, който е столица на бесарабските българи за Молдова, в единствения български театър зад граница се играха четири мои пиеси: „Белите гълъби”, „Професорът”, „На кръстопът”, а четвъртата – „Посоки”, на прегледа на театралните колективи в гр. Каварна получи много висока оценка от проф. Елена Баева и бе отличена с приз. Този театър играе само пиеси от български автори. Винаги се възхищавам на запазения възрожденски дух, обичаи, традиции, бит и култура на тези хора, които са стъпили там преди двеста години, но са запазили българщината в чист, автентичен вид. Благодарение на това, вече много техни деца днес учат в престижни български университети и голяма част от тях остават да живеят в нашата страна. С активното съдействие на директорката на Гимназия № 3 Наталия Бешир положих началото на голям литературен конкурс – „България в моите мечти”. С мои лични средства класираните на първите три места получават не само материални награди, но и по десет дни почивка на море в младежките центрове на Равда, Кранево и Ястребино. С помощта на координатора на бесарабските българи в нашата страна Николай Плагов организираме срещи за побратимяване на много села в България и Молдова, взаимно си гостуват художествени колективи, изяви на даровити деца и много други инициативи. Тази богата разнообразна дейност даде повод община Тараклия да вземе решение за обявяването ми като почетен гражданин. Това е изключително голяма чест за мен, но и голямо задължение.
– Какво мислите за съвременната българска литература? И въобще – вие сте творили „и преди, и сега“. Бихте ли си позволили да направите паралел – както по отношение свободата на творчески изяви, така и на „вкусовете“ на българския читател?
– В страната се издават много книги, но в координацията и направленията за оценка на класиците ни някъде нещо се разминава. Рушат се дълго градени обективни традиции, които трябва да са основа в литературата ни. Всеки творец трябва да внася не само свои нови идеи в това книжовно богатство, но и да ги утвърждава със съвременни способи и средства в положителна посока. Да обърнем лице не само към миналото, но и към бъдещето, така, както е творил Йовков. Неговата вярна посока идва от това, че той с часове е наблюдавал разговорите, мислите и вълненията на селяните. Например в кръчмата на село Красен. Пътувал е на кон от Красен за Йовково при своите родители. Спирал е в родното ми село Краище и появата му се е превръщала в голямо събитие за съселяните ми. Не е случайно, че оттук се записват деца и учат в прогимназията на село Красен, където е бил директор. Тази златна нишка с хората, тази голяма духовна близост е толкова жива и осезаема, че много от тях по-късно стават герои в различните му разкази. Днес тази златна нишка творец – общество за съжаление е прекъсната. Вижте двамата носители на наградата на Йовков. Попитайте ги поне веднъж дали са се докосвали до живота и душевността на съвременния добруджанец и ще видите посоките на творческото им „търсене”. Стигна се до най-странния парадокс, че единият от носителите, след като получи наградата, на другият ден беше отречен в цяла страница от органа на Съюза на писателите „Словото днес”, в който той членува. Да сте прочели за тези, които го подкрепяха и да се извинят за това – нищо. Сега тази пандемия през тази година отново се повтаря. Наградата на Йовков е не само признание, а много повече – свобода на словото. Няма нищо страшно, езикът е най-силното оръжие, защото е безплатен. Да се докоснеш до хуманността и човечността на българина в най-чистия му вид, това може да остане и за после.
– А какво мислите за съвременна среда за развитие на изкуствата в България?
– Много са разнопосочни пътищата ни. Охладнелите ни души, отровата – васалност, повечето от които са пропити с негативизъм, влияят отрицателно на това. Отричаме писатели – класици, обявяваме ги за какви ли не, лошото е, че всички виждат това, но от страх мълчат. Да се запитаме тогава и сами ще си дадем отговор, защо децата ни не знаят важни исторически факти, че през средновековието ние, българите, сме правили най-чистия образ на християнска култура. Това се отразява и на психологията ни. Да сте видели по тротоарите усмихнати хора. Търся брод и отговор на всичко това в романа, който пиша сега – „Тихата равнина”. Там ще бъде разгледана задълбочено психологията на добруджанци. Творецът трябва да покорява с духовност, да бъде страж срещу негативите на българщината. Да оставя ценности за поколенията.
– Какво ни липсва на нас – българите като духовност? И ще спаси ли изкуството света?
– Докато има догми „нашите и вашите”, изключително трудно ще бъде развитието и на литературата ни. Ясно е, че парицата – всевластна царица, влияе силно и в това направление. Трябва държавата ни да се намеси осезателно. Срещнах интересен факт. Румъния създаде свой културен институт за защита на румънската култура и духовност. Франция – също. Отново Франция и Финландия отделят по 11 процента от бюджета си за култура. Бедна Куба – седем цяло и пет. България само нула цяло и пет десети. Тук ръката ми престава да пише, а душата ми охладнява. Вижте брой 35-36 /19-26 ноември 2020 година и прочетете статията „Българинът според Йовков” на Любомир Котев във вестник „Словото днес”. Там авторът посочва и не вярва, че има такъв екземпляр Серафим в разказът на Йовков, че той го е намерил в социалистически брошурки. Серафим е нереален, окаян, занемарен нещастник и още други подобни нелепости. Гледах филм за дядо Добри, който дари събраните си пари за доброто на хората. Направих аналогия на дядо Добри и Серафим. Замислих се, дали паметникът му, който е издигнат, след десетилетия, няма да бъде оплют по подобие на героя на Йовков от идните поколения, ако се сипе такава омраза и поквара.
– Какво бихте пожелали на добруджанци за идващите светли коледни празници?
– Ние, добруджанци, нищо, че живеем в края на страната, сме силни духовни личности и трябва да бъдем горди със своите литература и култура. Расте и се изявява талантливо младо поколение, което ми дава вяра и упование. Пожелавам на читателите на вестник „Нова добруджанска трибуна” и на всички добруджанци здраве и щастие, във всеки дом да има благоденствие и повече духовна извисеност! Нека през 2021 година да изчезне тази поквара – заразата, и да вървим по чистите пътеки на свободата и светлината! Те са пътят и истината на живота! НДТ
