На 10 август 1920 г. в предградието на Париж Севр във Франция е подписан Севърският мирен договор между Османската империя и страните победителки в Първата световна война (1914-1918) – Великобритания, Франция, Италия, Япония, Белгия, Гърция, Полша, Португалия, Румъния, Армения, Чехословакия, Кралството на сърби, хървати и словенци и Хиджаз.
Севърският мирен договор е част от Версайската система от договори, която включва: Версайски договор с Германия на 28 юни 1919 г.; Сен-Жерменски договор с Австрия на 10 септември 1919 г.; Ньойски договор с България на 27 ноември 1919 г.; Трианонски договор с Унгария на 4 юни 1920 г.
Всички договори съдържат сходни клаузи: промени на границите, най-често в ущърб на победената държава; определяне на максимално количество допустима армия; налагане на репарации.
Със Севърския договор се слага краят на Османската империя, намалявайки четири пъти нейната територия. Договорът се състои от 13 части и 433 статии. Според условията на договора Османската империя се отказва от Тракия, островите в Егейско море, Кипър, Египет и арабските провинции. Гърция поема контрола над Смирна и околностите. Азиатската част на Турция се ограничава до пределите на Западен Анадол. Хиджаз получава независимост, а Египет, Палестина, Сирия и Месопотамия (Ирак) преминават под контрола на Лигата на нациите с мандат на Великобритания и Франция.
В бюлетин на БТА четем за подписването на договора:
Париж, 10 август 1920 г. /Хавас/ Договорът за мир с Турция се подписа днес в Севърската фабрика. Сърбия и Хиджаз не се представляваха.
Същевременно с турския мирен договор, пълномощниците подписаха итало-гръцката спогодба и една конвенция относително икономическите сфери на влияние в Мала Азия.
За реакциите в Турция след подписването на Севърския договор четем в „Преглед на чуждия печат“ на БТА:
В Турция, 10 август, когато бе подписан договора за мир, е бил обявен в Цариград „Ден на национален траур“. Вестник „Алемдар“ от 11 т. м пише: „Вчерашният ден бе най-печалният от всички, които ние сме преживели досега. Навсякъде се забелязваха признаци на скръб. Но същевременно по лицето на масите се четеше решителност и надежда. Нашият град представляваше едно траурно зрелище. Отоманското знаме бе обвито в черен креп. Почти всички мюсюлмани бяха затворили своите магазини. Безистенът бе също затворен и това засилваше още повече характера на тази патриотическа манифестация. В 1 часа колите, параходите, трамваите, изобщо всички служби спряха. Това трая така няколко минути.
Мнозина повтаряха, че Одрин и Смирна никога не ще бъдат забравени. Всички повтаряха, че до часа на освобождението, денят 10 август 1920 г. ще бъде ден на нашия национален траур“.
В. „Илери“ казва, „че на Турция се отнемат най-скъпите нейни области, за да се предадат в „ръце не по-цивилизовани, но вражески и амбициозни“. Ние, пише вестникът, не ще забравим тези области, оросени с кръвта на нашите прадеди. Ние не ще се отчаем, защото знаем колко гибелно би било отчаянието на нашето бъдеще. При това, историческият период, почна с всеобщата война, не е още завършен.
Цариградските вестници съобщават, че ангорското правителство назначило Али Фуад паша за командващ на Западния фронт с най-широки пълномощия.
***
Австрийски печат
Загиването на Турция
Под тоя надслов „Нойе Файе Пресе“ от 13 август пише на уводно място статия, в която, между другото, се казва: „Правото за самоопределяне и в Ориента се потъпка; тържествува политиката на анексиите, под ново име: мандати. Италия, Франция, особено Англия, завладяват предна Азия, и подялбата на Ориента е извършена, поне на карта.
Голяма новост за западна Европа е присъединяването на Тракия към гръцкото кралство. По тоя начин Гърция стига дори до Черно море и получава земи, които днес могат да ласкаят националното ѝ щеславие, но утре навярно ще ги чувства като тежка грижа. Силно бие в очи неестествеността на решението: България се откъсва от морето и една от първите цели на нейната политика, бездруго, ще бъде да отстрани тая критическа преграда“.
След това, като говори за удара, който ще претърпи религиозното чувство на турците с изгубването на свещения за тях град Одрин, след като отбелязва, че Гърция, макар и да е победила Джафер Таяр, далеко още не е победила турските националисти, че ислямската идея за съпротива срещу чуждо потисничество в лицето на Мустафа Кемал е обхванала и арабските и останалите земи на предна Азия, вестникът заключва:
„Върху тая предноазиатска проблема турският договор не хвърля никакво осветление; неговите постановления не представляват окончателно решение и на важния въпрос относно проливите. Тук липсва съдействието на Русия, и още отсега може да се каже, че Русия ще иска ревизия. Постановленията за новия финансови контрол над нова Турция обхождат Русия изцяло и създават директорат на трите сили: Англия, Франция и Италия. Чрез това тия три държави стават същински владетели на турския народ. На Русия се предоставят само две от петнадесетте места в международната комисия по контролата и полицейска организация на проливите. Целият тоя въпрос трябва отново да се разисква в Лондон, ако наистина там се свика мирната конференция по източните въпроси. Тъй като стопанските интереси на Русия и Украйна стоят на пръв план, едва ли в Москва ще се съгласят да признаят фактическо първенство на Англия. В миналото има случай, когато руският цар се притича на помощ на султана, за да му осигури владението на проливите. Много е възможно, и днес в Москва да се възприеме принципът, какво е най-доброто решение на тоя въпрос и най-доброто осигуряване на руските интереси е – проливите да останат в ръцете на Турция. Турският мирен договор създава около осакатената турска държава и всички арабски земи почва за най-опасни търкания и не държи сметка нито за моралните интереси на исляма, нито за материалните интереси на руския народ. Поради тия грешки договорът ще рухне, рано или късно, заедно с създаденото от него ново положение в предна Азия и Европа.
***
Подялбата на Турция
В уводна статия под тоя надслов „Франкфуртер Цайтунг“ от 15 август, като разглежда сключения в Севър договор между Турция и силите от съглашението и създаденото от него положение в Мала Азия, казва:
„Докато в Мала Азия съществува независима турска боева сила, която не признава мира, Севърският фабрикат ще бъде не по-малко чуплив от хубавите порцелани, които носят името на тоя град. Едва ли може да се повярва, че Севърският мир е истинско разрешение на вековния източен въпрос. Самата дума Цариград е вече ябълка на раздор; тя може един ден да пръсне сключеното съглашение.
Ако силите победителки останат сами, макар да има известни търкания и зависти, възможно е да успеят да закрепят така искрено създаденото положение, за да не се разклати цялата сграда. Турция не ще бъде в състояние да я събори. Гърция, чиито византийски империализъм все още вярва в едно възможно тържествено шествие към Иподрома и Света София, не ще бъде в състояние да извлече реална полза от мегаломанията на г-н Венизелос по отношение на Цариград. Останало на заден план, това нараснало честолюбие вечно ще бди, за да избухне един ден, щом въпросът бъде повдигнат от другата страна. А той ще се повдигне навярно в недалечно бъдеще, тъй като световната война се води за Цариград и Проливите. Царска Русия я изгуби, но болшевишка Русия едва ли мисли да се откаже от тая военна цел. Защото, както казва Бисмарк, да владееш Цариград, то значи да разполагаш с ключа на собствения си дом. Русия би могла да се помири с една слаба и поставена под международен контрол Турция, ала с една морска компания, която е маска за Британия, никоя Русия не може се помири, каквато държавна форма и да има тя. Най-малкото що може да иска, е да има място в тая комисия — място, което да има по-голямо значение от онова, що се признава на султана. Ала с Цариград източният въпрос далеко не се изчерпва. С тоя въпрос се занимаха сега, защото трябваше да оставят Русия пред вратата. Сега Англия иска да се споразумее с Русия и трябва да се споразумее по най- важните и жизнени въпроси. Ако се постигне това — открива се нова глава от световната история. Но с шегата на господата от Версай и Севър може ли да се приключи тая книга?“.
Севърският мирен договор не е ратифициран от Турския парламент и престава да действа след подписването на Лозанския мирен договор през 1923 г., който определя съвременните граници на Турция.
