Три нови книги – „Битката за град Добрич“, „Добруджанските полкове“ и „Постигнах много, но не колкото исках“, издаде наскоро писателят Георги Казанджиев. Той бе любезен да ги представи специално за читателите на в. „Нова добруджанска трибуна“.
– Г-н Казанджиев, книгата Ви „Битката за град Добрич“ е във връзка със 100-годишнината от Добричката епопея, която честваме тези дни. Кое Ви провокира да я напишете? Какви неизвестни факти разкривате в нея?
– За „Битката за град Добрич” съм се подготвял доста сериозно. Издирих много материали – както тук, така и по-конкретно за Ген. Колев от родствениците му в Бановка. Исках да конкретизирам не върху освобождаването на Добруджа – 1 септември 1916-17 януари 1917 година. Наблегнах точно на битката за град Добрич, която се състои на 5-7 септември 1916 г. В книгата първоначално съм поставил биографични данни на генерал от пехотата Стефан Тошев – командващ Трета армия, на ген. Христо Попов – командващ Шеста Бдинска дивизия, на ген. Кантарджиев – командващ Варненския укрепен пункт, и на командира на Първа софийска дивизия ген. Драганов. Наблегнах с малко по-големи подробности на биографията на ген. Колев. Досега за битката за град Добрич не, че не се знаеше, а се пишеше с по-малки подробности, защото допреди години темата беше табу, понеже ген. Колев е развенчал величието и боеспособността на руската кавалерия. Когато на 9 септември войските на маршал Толбухин, тогава все още генерал, навлизат в Добрич и неговият щаб се установява тук, той първо започва да издирва къде е паметникът на ген. Колев, за да го разруши. Знае се, че през 1942 година българското офицерство прави втора кампания за набиране на средства за изграждане монумент на освободителя на Добруджа ген. Колев. Заради започване на войната този паметник не се построява, но в Съветска Русия се знае, че има такъв. Това, волю или неволю, ми го каза Михал Фьодорович Голишев, който е бил заместник главен редактор на органа на Трети украински фронт „Съветский воин”.
– Разкажете, ако обичате, за самата битка за Добрич.
– Битката за град Добрич първо започва Варненският укрепен район, който започва своето настъпление когато България обявява война на Румъния, знае се, че това става на 1 септември в 12 часа вечерта. Тогава Първа кавалерийска дивизия на ген. Колев е съсредоточена около Нови пазар и е разпределена за два лъча. Първият е направление Тервел с цел да прегради пътя на една кавалерийска румънска пехотна бригада, която е изпратена в Добрич, за да може да удари в тил войските на Четвърта преславска дивизия, воюваща в момента за тутраканската румънска крепост. Там е направено първото сражение, в което лично участва ген. Колев. Второто голямо сражение на кавалерийската дивизия е на следващия ден в Кочмар, когато се получава съобщение, че тази пехотна румънска бригада е преминала вече Карапелит и на път към Подслон е спряла да почива. Тогава ген. Колев разпределя войските си така – авангардът, който върви напред, се насочва фронтално към тази четири хилядна бригада. Два от неговите пехотни полка обхождат румънската бригада флангово от двете страни. Влизат в сражение и за 15-20 минути, както се изразяват кавалеристите, са отрязани 600 зелки или 600 румънски глави. Останалите се разбягват по горите и с настъпването на нощта по-нататъшните бойни действия не могат продължат. Заповедта на ген. Стефан Тошев е да се отрежат телефонните връзки между Добрич и Силистра. В същото време се появява една руска тежка кавалерийска дивизия от 32 ескадрона, а дивизията на ген. Колев е от 22 ескадрона. Дивизията напредва с разузнаване с бой с една единствена цел – да установи какви сили има срещу себе си. Но след като се чува какво е станало с румънската бригада между Подслон и Карапелит руското командване на кавалерийската дивизия започва само разузнавателни действия и търси момент кога може да удари в гръб Четвърта Преславска дивизия около Тутракан. В този момент по заповед на ген. Тошев кавалерийската дивизия се отправя към Силистра, понеже вече Тутракан е паднал, с цел да помогне на Първа бригада от Първа Софийска дивизия на ген. Драганов. Но по пътя се чуват силните тътнежи на румънската, руската и сърбо-хърватска кавалерии, които настъпват към Добрич, а позициите на Варненския укрепен район са около днешните села село Плачи дол, Победа, Паскалево, Росеново, Козлодуйци и Врачанци. Между Врачанци и Козлодуйци имаше едно село Арабаджий, което е изчезнало. То е подобие на чифлик, там става едно от големите сражения. В същото време ген. Кантарджиев изисква от командира на Шеста Бдинска дивизия две дружини с цел да подсилят десния фланг на Варненския укрепен пункт около днешния паметник на Цимерман. Ген. Попов изпраща тези две дружини, които посрещат един тежко въоръжен руски полк и го унищожават на 60-70 процента. Руските богатири са очаквали, че когато видят тежките им кавалерийски коне и дългите им три метрови пики българите ще клекнат на колене и ще молят за милост. Ген. Колев, като чува тези тътнежи, без санкции от командващия Трета армия ген. Тошев оставя един полк, който да заблуждава руската кавалерия между Карапелит и Кочмар и изпраща останалите си части на изстрел в посока Добрич. Дивизията заедно с предадените към нея две пехотни дружини и две артилерийски батареи преминават разстоянието от 60-70 километра за около 6 часа в три лъча. Левият лъч преминава през Черна, Житница, Камен, Божурово, Росеново. Вторият и третият лъч в последствие се съединяват, те са в посока сегашните Смолници, Козлодуйци и някъде около 16 часа пристигат. В същото време частите на Шеста пехотна дивизия, по-точно 35-и Козлодуйски и Врачански полк са готови почти всеки момент да отстъпят, защото, особено 36-и Козлодуйски полк е бил с на почти на 70 процента избити войници – 300 на брой, а 700-800 са били ранени. Когато се чуват копитата и вестта за пристигането в тил и във фланг на кавалерийската дивизия на ген. Колев сърбо-хърватите се опитват да окажат някаква съпротива. Но за минути са пометени и започват отстъпление посока Росеново, Божурово, Камен, Черна и т. н. Благодарение на настъпването на нощта и многото гори тези войски успяват да се спасят и се спират чак на Кубадинската позиция. На кубадинската позиция се провежда също едно много голямо сражение, показва се вече истинската оперативно-стратегически подготовка на ген. Тошев, на ген. Кантарджиев, на ген. Христо Попов и най-вече на ген. Колев. Пропуснах да кажа, че когато дивизията на ген. Колев пътува за Добрич ген. Тошев изпраща заповед като одобрява действията му и му казва, че трябва да действа съгласно създалата се обстановка.
– Какви са били взаимоотношенията между ген. Тошев и ген. Колев, явно е имало доверие между тях?
– Те са били изключително големи приятели, защото по време на Междусъюзническата война 1913 година на ген. Тошев е поверено командването на Пета Българска армия, а за началник щаб е бил назначен тогава полк. Колев. И по думите на ген. Тошев полк. Колев не се е задържал повече от час в щаба си, а е бил винаги в първите редици на армията си. От тогава се създава едно голямо приятелство между двамата и изключително взаимно доверие. Когато завършват събитията около Добрич ген. Колев стяга дивизията си да се връща да изпълнява предназначенията си около Тервел, да пази тила на Четвърта преславска дивизия и на Първа софийска дивизия около Силистра, Тутракан е вече превзет. Румънските войски с едно кратко сражение напускат Силистра и започват да се оттеглят панически. Тогава ген. Колев получава заповед да продължи похода на кавалерийската дивизия и да може да се съсредоточи на десния фланг на Трета армия или фактически да воюва в областта около морето.
– Втората Ви книга е за Добруджанските полкове. Бихте ли я представили?
– Книгата „Добруджанските полкове“ е в съавторство със Стоян Иванов. Той направи едно изследване на бойните действия на българската кавалерия, в кратки, сбити форми, на участието в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Описва и бойните действия на Осми пехотен полк, където служи и е убит неговия баща на фронта в тогавашна Югославия. Добруджанските полкове са 8-и конен полк, 20-и пехотен Добруджански полк, 41-и пехотен Добруджански полк и 46-и Добрички полк. Тук съм разгледал събитията и сраженията, в които те са участвали, в по-кратка форма, защото много с по-големи подробности аз ги представих в две мои предходни книги – „Бойният път на 46-и пехотен полк” и „Унизени, но непобедени”. С абсолютни подробности от създаването до разформироването на полковете съм ги описал там. През 1913 г., след подписването на т. нар. тогава от Великите сили и сега Букурещки мирен договор, когато България е заведена на преговорите с белезници, с надвиснал над главата й дамоклиев меч, когато българските войски воюват на западния и македонския фронт и е било време на часове гръцката армия, която е обградена от българската войска, да бъде разгромена, а в същото време Пета армия на ген. Тошев и Първа армия почти обграждат сръбската и са били нужни дни също да бъде разгромена и тя, румънците нападат България и стигат до Връждебна без да изстрелят един куршум, готови да влязат в София. Тогава се вижда коварството на румънската държана, която до този момент пледира, че ще пази неутралитет, поканена от България за участие в Балканската война. Тогава те се възползват от това и техният крал Карл I раздава милиони ордени на румънските войници, които са стреляли по прасета и кокошки в България и са заплашвали старите баби, защото армията е била на Македонския и на южния фронт. И това именно кара българското правителство и по-точно главнокомандващия ген. Жеков да предвиди и да създаде Трета армия и да изпрати големия си приятел ген. Тошев за неин командващ. Кавалерията по времето на Балканската и Междусъюзническата войни е играела ролята на свръзки и пощенски услуги и с част от конете да се носят патрони по фронтовете. В кавалерията са казвали: Ние сме орли, а в пехотата: Орлетата се свиха по-ниско от кокошките. И след големите победи на кавалерийската дивизия ген. Колев се провиква и казва: Да, кокошките се превърнаха в орли, но другите си останаха кокошки. За съжаление, добруджанските полкове са искали да бъдат изпратени на северния фронт на българската армия, но тук в 5-а дивизия попада само 20-и пехотен добруджански полк. Докато започнат военните действия той с неговата си дивизия е изпратен на македонския фронт. И за съжаление нито един от добруджанските полкове не е участвал в Добричката епопея. Дори не е участвал 8-и конен полк. Той е на западния и македонски фронт, изпълнявал охранителни и снабдителни служби. И непосредствено след края на войната 20-и добруджански полк е разформирован съгласно Ньойския договор. Знае се, че тогава на България е оставена десет хилядна армия, и то предимно жандармерийска и два или три кавалерийска полка. И тогава с указ на цар Борис е удостоен със звание 41-и добруджански полк. И той, за съжаление, не участва в Добричката епопея.
– На кого е посветена третата Ви книга – „Постигнах много, но не колкото исках“?
– Тя е за моя голям приятел Желязко Михайлов по повод 80-годишнината му. Реших да го изненадам и да му направя голям подарък за рождения му ден на 14 юли. Той не знаеше за книгата, беше много развълнуван. Желязко Михайлов е една много интересна колоритна личност. Аз съм го наблюдавал отстрани и съм направил един психологичен анализ на неговата дейност. Много години преди това го провокирах с разни въпроси и той ми отговаряше много интересно на тях. Отразил съм и дейността му. Той завършва Строителния техникум във Варна. Когато се връща тук се работи усилено по постановлението на Вълко Червенков за водоснабдяване на Добруджа. Желязко Михайлов може би е бил един от първите строителни техници-специалисти, изпратен на два главни обекта – Тошево, Пчеларово, Красен – първият район, който е трябвало да бъде водоснабден. Вторият е около днешното Дулово, Исперих. После служи в армията в специален полк. След армията пак е във ВиК. От там го вземат като специалист в Инвестиционна банка, после го назначават за директор на ВиК, където той завършва почти окончателно водоснабдяването на Добруджа. След това е изпратен за директор на Автокомбината, където е около 8 години, директор е после на Хлебозавода и директор на една от новосъздадените банки в Добрич.
Разговаря Мариела Бончева
