„Способността да се поставите на мястото на другия е един от най-важните компоненти на интелигентността и показва нивото на зрялост на човека.“ – Аугусто Кюри
В днешно време светът се раздира от противоречия и проблеми, които все по-трудно се овладяват, а още по-трудно се прогнозират. За никого не е изненада, ако чуе по новините, за случил се някъде инцидент, природно бедствие или военен конфликт. Не е необичайно да видим разплакани, наранени хора, останали без домове, семейства и близки. И някак си това се превръща в ежедневие, приемащо се, като нещо естествено, нямащо нищо общо с нас. И колкото по-далеч от нас е случващото се, толкова по-добре, макар бедствието или инцидентът да е засегнал стотици или хиляди хора. С безразличие наблюдаваме последствията от събитията, като рядкo си задаваме въпроса – ами ако бях аз, ако това се случи на мен или моите близки?
Способни ли сме действително да усещаме това, което другият човек чувства – буквално, като че ли се случва с мен. Способни ли сме да видим реалността „през очите на другия“, можем ли да „се разходим в неговите обувки“. Тук не става въпрос само да изпитаме съчувствие или симпатия към определени хора, а да видим света от друг ъгъл от друг ракурс, от друга емоционална същност. Да влезем в „кожата” на другия и да съпреживеем неговите емоции, мисли и чувства.
Според част от учените, колкото по-дълбоко се включва човек в чуждите емоции, толкова повече се активират съответните участъци в мозъка на всеки един от нас, а клетките ни служат като барометър за нашата социална връзка. На тази основа, все по-осъзнато, човек може да постигне по-високо ниво на състрадание и съпричастност. А това необходимо ли е? В нашето забързано ежедневие, пропито с проблеми, които сами си създаваме, често забравяме за това, че около нас има хора, които са на прага на оцеляването. Има хора, нуждаещи се от малко любов, глътка вода и временен подслон.
В днешно време все повече се разкрива зависимостта ни един от друг. И не напразно природата „иска от нас” единство и взаимовръзка – по подобие на самата себе си. Можем ли да постигнем това? Методиката за развитие е заложена в нас от една страна на клетъчно ниво, а от друга, свързана с възпитанието и социализацията ни.
Тук не става въпрос само за емпатията, симпатията или за друг психологически елемент в нашата същност, а за потенциал, заложен в нас от изначалният ни замисъл. Това е свързано с принципа на подобието на свойства на човека, така че образът на другият се отразява в собствения ни образ. Като огледало, в което виждам и чувствам себе си в образа на другите. Всеки един от нас е частица от едно цяло, в което се съдържа и цялата реалност. Точно в това се крие способността на човек да съпреживява емоциите, чувствата и мислите на другите, заложени в основата на човешката ни същност, оказваща важна роля за социалния климат в обществото.
„В духовния свят откривам как мога да усещам желанията на другите като свои. Работя, за да напълня техните желания и чувствам всичко, което се намира извън мен. Ако сега чувствам всичко, което влиза в мен, то в духовния свят чувствам всичко, което се намира извън мен, в чуждите желания. Но това е възможно само при създаването на свойството отдаване в мен.”-проф.
М. Лайтман
През завесата на кризата, обаче, постепенно се промъква основната ни беда – епидемията от егоизмът ни, стигнал до агония, желаещ всичко, само за себе си, без никаква мисъл за другите. В това отношение ние сме по-склонни да изпитваме съчувствие на герои от мелодраматичен филм, отколкото от реална ситуация на човек, изпаднал в беда. И днес хората сме разделени на базата на войната на „фоби” и „фили”. По подобен начин бяхме разделени по време на епидемията – за и против маските и епидемиологичните мерки.
Винаги търсим вина във властимащите, които избрахме вчера или преди години, не желаейки да търсим вина в себе си. Какво искаме от тях? Да бъдат по-добри от нас или по-различни от това, което сме ние. Те от древни времена решават своите задачи „за сметка на народа”, а не „в името народа”. Политиката е инструмент на елита за непряка власт. Дори при демокрацията политиката не обслужва нас, а тях.
„Демокрацията е най несъвършенната форма на управление, но по-добра не е измислена”, ни казваха нашите преподаватели още през „развитото ни социалистическото управление”. Днес това прозрение се оказва почти вярно, защото в съвременната политика правителствата, всъщност не решават нищо. Те просто маневрират в определената им рамка, правят „козметични ремонти“, „гасят пожари“ и нищо повече.
„Ако емоционалните ви способности не са под ръка, ако нямате самосъзнание, ако не сте в състояние да управлявате тревожните си емоции, ако не можете да изпитвате емпатия и да имате ефективни взаимоотношения, тогава колкото и да сте умни, няма да стигнете много далеч.“ – Даниъл Голман
Излиза, че всичко зависи от мен, от всеки един от нас и от обществото, което ме възпитава. Защото социумът, който се състои от членове с висока степен на емпатийност, развива и изгражда благоприятен тип отношения, които се базират на съчувствие, добронамереност, доброжелателност, взаимно разбиране и подкрепа.
Емпатията, като психилогически феномен, е полезен човешки инструмент, проявяващ се над егоизма и егоцентризма ни. Това е катализатор на обичта и истинското братско съжителство и е хиляди пъти по-силна защита срещу злото от всички закони и правилници на света.
Решението на кризата от войната или какъвто и да е друг проблем не е да се опитваме да ги преодолеем поотделно.
Истинското решение е по-висше, то ни обединява и ни пренася над утрешния срив и ново падение. Това е друг подем, преди всичко подем над самите себе си към единство, към сближаване на сърцата ни. И след това подем към силно, равнопоставено, надеждно общество, в което всеки е важен, всеки обича и всеки е обичан. Това не емоционална идеологическа мечта, а реалност, която предстои.
Кабалистичните източници казват, че това, което е между нас, не е в никого поотделно. И трябва да действаме така, насочвайки „нашата лодка” към общото добро, което все още е скрито зад хоризонта.
Ситуацията е изключително проста, във време на глобални заплахи единственият шанс за нормален живот за нас и нашите деца е способността за взаимодействие и намиране на баланс. Няма друг начин. В крайна сметка, никой не печели от бедите на другите и няма как да изчака в „бункера на безразличието”, до преминаване на бурята. Невъзможно е да се изключим от глобалните проблеми, защото те са в нас самите.
Историците ни казват, че преди време сме живяли като семейство, като род и племе. След това дълго и трудно сме преминали през епохата на робовладелството и феодалното поробване. Но днес, вече се чувстваме някак си по-свободни, във всяко отошение, дори ако желаем можем да обикаляме цялото земно кълбо, но… се сблъскахме със самите себе си. Оказва се, че светът сега е огледало на нашите отношения. Всички вируси, кризи, изблици на вражди, войни са отражение на нашата егоистична природа. И те все по-широко обхващат човечеството, защото с цялата ни „цивилизованост” сме пропити с плътната жлъч на себелюбието.
Постепвенно умира парадигмата, която ни кара да живеем за сметка на другите. Идва време да живеем, да растем, да обичаме, да се грижим за другите. Това е като революция, която се извършва не на улиците, на площадите или на барикадите, а в сърцата между нас. Защото да „влезеш в обувките на другите”, означава да видиш истинската реалност, а не тази, егоистичната, заложена като себелюбие в отношенията ни към другите.
Само трябва да осъзнаеме, че това е „изискване” на Природата, чиито закони са насочени към нашето развитие. И когато казваме, че тя е мъдра, осигурявайки ни относителна независимост, това означава, че тя държи на своите закони. А нашата мъдрост е да не ѝ пречим и сами да действаме по нейния начин, запълвайки „територията“ на егоизма ни с любов и отдаване.
Георги ГРАДИНАРОВ – преподавател към Международната академия по кабала
