Сто години от рождението на художника Цветан Цеков-Карандаш се навършват днес. Той е един от създателите на вестника за хумор и сатира „Стършел“, изследва на работата на Леонардо да Винчи и теорията за златното сечение. Представял е редица самостоятелни изложби в България и е участвал в международни експозиции на карикатурата в Берлин, Братислава, Будапеща, Монреал, Пекин, Токио и др.
Цветан Цеков – Карандаш е роден на 24 ноември 1924 г. в село Махалата, Плевенско (от 1998 г. в състава на град Искър). През 1941 г., преди да постъпи в Националната художествена академия, изучава рисуване с перо при Илия Бешков.
УЧИ СЕ ОТ ИЛИЯ БЕШКОВ, ДЕЧКО УЗУНОВ И НИКОЛАЙ РАЙНОВ
В интервю за в. „Стандарт“ през 2004 г. Цветан Цеков-Карандаш разказва за запознаването си с Илия Бешков: „Когато от плевенското село Махалата, където съм роден, тръгнах за София да уча, татко ми заръча: „Занеси при Бешков рисунките си. Ние се познаваме и аз му имам доверие. Ако той ти каже, че стават за нещо – остани“. Е, останах. Посрещна ме топло, а и после, през годините, се грижеше за мен все едно съм му син. От Бешков научих много графични трикове. Запозна ме с достиженията си, които са фантастични… Въведе ме в графиката и ме подготви за академията. Като на шега ми откри тайната, че пространството на една картина може да е сфера. И тогава се получават идеалните пропорции, а въздействието е много по-силно.“
През 1947 г. Цветан Цеков завършва живопис в Художествената академия при проф. Дечко Узунов. От него научава тайните на композицията и колорита, а от проф. Николай Райнов, който му преподава история на изкуството – че пространството в „Тайната вечеря“ на Леонардо да Винчи е сфера и че Леонардо е нарисувал 13 събирателни образа от цялото човечество, а залата е нашата планета.
РАБОТИ В ОБЛАСТТА НА КАРИКАТУРАТА, ИЛЮСТРАЦИЯТА И ПЛАКАТА
Цветан Цеков получава псевдонима Карандаш през 1942 г. от главния редактор на в. „Нашенец“ Стоян Нейков. Художникът е един от създателите на в. „Стършел“ (1946) и негов сътрудник повече от 40 години.
Карикатурите на Карандаш имат подчертан графичен език и художествен лаконизъм. Част от карикатурите му са „Между четири очи“, „Америка брои своите президенти“, „Червеният конник“, „Кавалерът на черната роза“, „Нов приятел на арабите“, „Доларови цикли“, „Посетете Пиночили“ и др.
Освен в областта на карикатурата Цветан Цеков – Карандаш работи и като илюстратор и плакатист. Илюстрира детските книги „Не правете като тях, да станете за смях“ (1953) и „Кирчо пред съда“ (1960) от Асен Босев, „Мишкината грешка“ (1961) от Михаил Лъкатник, „Дядо Торбалан“ (1961) от Бинка Вазова, сатирични рисунки към книгата с анекдоти „Смях и мъдрост през вековете“ (1968) от Александър Гиргинов и др.
ИЗСЛЕДВА ТВОРЧЕСТВОТО НА ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ
Цветан Цеков изследва златното сечение и картинната геометрия в творчеството на Леонардо да Винчи. Карандаш рисува образите от картините на Леонардо да Винчи, за да докаже по художествен път геометричните постановки на художника. Затова картините на Карандаш „Тайната вечеря на Леонардо“, „Мона Лиза в профил“, „Мадоната при скалите“, „Дамата с хермелина“, „Христос от „Тайната вечеря“ се наричат реконструкции, а не репродукции.
Цветан Цеков – Карандаш организира много свои самостоятелни изложби в страната и чужбина. През 2009 г., по повод 85-годишнината от рождението му, е организирана изложбата „В лабиринта на Леонардо“ в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“, проведена под патронажа на Министерството на културата.
ПРИЗНАНИЕ
Карандаш е удостоен със званието „Заслужил художник“ (май 1970). Носител е на орден „Народна република България“ втора степен за активна творческа дейност и във връзка с неговата 60-годишнина (30 ноември 1984), на наградата за карикатура и рисунка „Илия Бешков“ на Съюза на българските художници (1971; 1985), на наградата на Съюза на журналистите в България (1983), на наградата „Златен век“ за принос в развитието и популяризиране на българската култура (2004). Почетен гражданин е на Искър (2005).
Цветан Цеков – Карандаш умира на 2 февруари 2010 г.
/ ГН
БС/МВ/отдел „Справочна“
Използвани източници: Енциклопедия България, т. 3. София, 1982, с. 341, в. „Стандарт“, бр. 4235, 18.10.2004 г., в. „Сега“, бр. 270, 25.11.2009 г., в. „Труд“, бр. 344, 16.12.2009 г., БТА, ВИНФ, 2.2.2010 г.
