Как една българка се оказа в приднестровско село, населено с …поморийци
Когато в началото на януари моят приятел Пол Бредбъри – британец, живеещ в Хърватия, ме покани да го посетя в Молдова, където ще прекара зимата, за Приднестровието само бях чувала. В общи линии за него знаех като за географски район, както и че има много бесарабски българи в Молдова и Украйна.
Още на тръгване ми предложи в един от дните да посетим Транснистрия – така на английски наричат Приднестровската молдовска република (ПМР). Заради близостта с Украйна и особеностите на региона ми се стори рисково, но се съгласих веднага.
Накратко, ПМР е самопровъзгласила се държава в източната част на Молдова, основно на левия бряг на река Днестър, на изток граничи с Украйна. Територията ѝ е 4163 кв. км (горе-долу колкото област Ловеч), на които живеят 367 776 души по данни от 2024 г. (три пъти повече от Ловеч). Обявяват декларация за независимост от Молдова на 2 септември 1990 г., още по съветско време.
Днес приднестровците
имат собствен президент, парламент, паспорти, валута, регистрационни номера на колите, мобилен оператор…
Как се отива дотам?
С директен полет от София до Кишинев, после с маршрутка лесно се стига до столицата Тираспол. 70-те км между двата града отнемат към два часа и три евро. Макар че от 1 януари българите можем да летим до Молдова само с лична карта, не разчитайте на нея за Приднестровието. Там си имат своя държавна граница, пазена от собствената им армия. Всички от маршрутката слизат и минават проверка. На гишето ви питат за колко време ще останете, а после ви издават бележка с личните ви данни и докога имате право да останете според информацията, дадена от вас. После обратно в маршрутката. Съвет №1: докато чакате, не правете моята грешка да опитвате да снимате.
След само няколко километра стигате до втория град на ПМР – Бендер. А на входа му е разположен военен пункт на руската армия, която уж е част от мироопазащите сили там. Млади мъже в камуфлаж и пушки на рамо патрулират, но не спират движението. И тук снимането е забранено и по-добре не си правете експерименти.
Още тогава разбирате, че вече наистина не сте в Молдова, а в машина на времето. Табелите мигновено преминават от латиница на кирилица. Главните улици се казват “Ленин”. И площадите са отрупани с негови големи паметници и бюстове. Графити СССР с рисунки на военни, сърпове и чукове не са рядкост, така че и да пропуснете да снимате някой, не бойте се, скоро ще видите пак. Хората, живели през комунизма, вероятно ще видят познати гледки, но за човек като мен, роден през новия век, това си беше истинска екзотика.
Маршрутката първо спира в Бендер, преди да стигне столицата Тираспол. Бендер е дом на около 130 хил. души, има редовни курсове, а разстоянието е само няколко километра, така че лесно можете да видите и двата града.
Съвет №2: изтеглете си кеш предварително от България или Молдова, който да обмените в ПМР. В Молдова се разплащат с молдовска лея. В Транснистрия обаче валутата е приднестровска рубла и не приемат нито молдовските леи, нито евро, а на никое от местата, които посетихме, не приемаха карти. Няма да ви трябват обаче никак много пари, понеже цените са невероятно ниски – обяд плюс бира в местен ресторант беше под 4 евро, кутия цигари струваше 1,4 евро.
Нещо като местна забележителност е и американецът Тим, известен като Тим Тираспол, който живее там от 16 години. Преди това е живял на различни места по света, оказал се в Молдова, където се влюбил в приднестровка и взел че останал.
Тим бързо видял бизнесвъзможността и днес американецът е търсен от хора от цял свят, които искат да посетят Приднестровието. А ако искате да погледнете на региона с разбиране, да се срещнете с местни и да видите нещо повече от статуите на Ленин по улиците, той е вашият човек. И днес е от съвсем малкото чужденци там, макар че мястото придобива популярност. Има хостел, където може да ви приюти, и прави лична програма за всеки според това какво би му било любопитно да види из цялата страна.
Тим ви посреща с местен шофьор, заедно превеждат от руски на английски. Нас ни вози Леонид и още преди да съм се качила в колата, се похвали: “И аз съм българин! Майка ми е българка”. Сега той и семейството му чакат българските си паспорти. Тим пък знае добре историята и особеностите на Приднестровието и със съжаление разказва, че доста от туристите
идват само за да се снимат с танк или да се напият с водка за без пари
Първото място, на което Тим и Леонид ни закараха, беше читалището в село Паркан (или Паркани). Под надписа “Добре дошли!”, украсен с шевици, седи домакинът Коля, който ни посреща на руски.
След няколко минути го попитах: “Как се казвате?”, а той подскочи: “Ама да не си българка?”, и обърна на
български – архаичен, но по-чист и разбираем от диалектите в някои краища на страната ни
Похвали се, че Паркани е най-голямото българско селище извън България. “Тука всички сме българи”, казва той. Първоначално звучи пресилено, но малко по-късно ме заведоха да видя трите български училища и българската детска градина в селото. От около 10 хил. жители българите са към 80%. От тях, който не с български паспорт, или има поне един роднина в България, или е ходил поне веднъж там, разказва още Коля. Според него в България хората живеят добре и правят добри пари – нещо, което не бях чувала никога преди.
В културния дом голямата зала със сцена е със 700 седящи места, има и друга, която се ползва за събития и празници, както и музей и фолклорен състав. А из коридорите може да видите грамоти от международни състезания на младите танцьори, наредени край портрет на Иван Вазов. На втория етаж е и българската община на селото. На изпроводяк Коля ни показа красивата българска църква “Св. Архангел Михаил”, построена преди десетина години точно срещу читалището, и ми поръча да предам поздрави на България. Правя го от страниците на “24 часа”.
По-мило от това не очаквах да ми стане, но прогнозата ми се оказа грешна. Когато се прибрах и отворих да прочета повече за историята на мястото, се оказа, че когато е било заселвано от българи в началото на XIX век,
най-голямата група от 90 семейства е тръгнала с кораб от пристанището
на моя роден град – Анхиало, днес Поморие, макар да има различни теории дали са били само местни хора, или са дошли от Малко Търново.
Освен много българи, в Приднестровието живеят задружно и руснаци, украинци, молдовани. Много от тях са с по няколко паспорта, дори повече от два – местния и други по произход.
Оттам се отправихме към ресторант “Столовка СССР” в Тираспол, който изглеждаше точно както звучи – на входа посреща бюст на Ленин, звучи музика на руски, пълно е с телефони, грамофони и всякакви джунджурии от съветско време, по стената – знамена с лозунги “Пролетарии от всички страни, съединявайте се!”. Намира се точно срещу общината, наскоро санирана, но едната ѝ страна е оставена непокътната и по нея още личат дупки от оръдейни снаряди, изстреляни по време на сблъсъците между местните и Молдова в началото на 90-те. Загинали са около 1000 души, но като цяло двете страни не искали да воюват, познавали се добре, вечер пиели заедно. Има и легенди как на места на фронта нарочно насочвали оръжията си настрани, за да не се стрелят. И в Паркани има мемориал на жертви от тази война – 20-годишни младежи, загинали при взрив.
В Тираспол Тим ни заведе до частна колекция с над 140 оръжия – пушки и пистолети, от най-различни войни – двете световни, Афганистан и други. Всички автентични и използвани на фронта, повечето купени на черно от Украйна. Колекцията е на бивш руски военен – Александър, починал преди няколко месеца, а сега делото му продължава дъщеря му Елена. Има и знамена – съветски и нацистки, много униформи,
оборудване, с което са чистени отломките от “Чернобил”
Посещението върви с “шот водка”, както Елена го нарече, в размер 100 мл. А после ни предложи да стреляме с някое от оръжията. За първи път сувенирът ми от пътуване е не картичка, а гилза.
Вечерта Кишинев ми се стори огромен, като центъра на света.
На тръгване за Молдова си мислех, че българите сме разделени – за еврото, за изборите, за протестите, партиите и президента, за ваксините преди това и какво ли не. А после видях малката Молдова, която е буквално разделена. Страната е с едва 2 млн. души население – почти колкото София, и близо четири пъти по-малка територия, на която има две автономни републики – Гагаузия и Приднестровието, в които живеят общо около 500 хил. души. От останалите половината живеят в столицата Кишинев. Другото са основно малки населени места с не особено добра инфраструктура.
Ако тръгнете на юг от Кишинев
към Гагаузия, ще минете по единствената магистрала в страната – 32 км,
чийто строеж е почнал през 80-те. 19 от тях са пуснати през 2022 г. след отпуснат кредит от ЕС за 30 млн. евро.
В Кишинев има билбордове с реклами на румънски паспорти, понеже част от прозападно ориентираното им население иска да се влеят в Румъния, за да станат автоматично членове на ЕС и НАТО. В ПМР искат да се присъединят към Русия. В Гагаузия пък се усеща много по-силно турското, отколкото руското влияние, има тематични заведения и консулство в малката им столица Комрат.
Повечето хора в Кишинев, които ни разпознаваха като чужденци, подхождаха към нас на руски, не на английски. За първи път бях на такова място. Усещането не беше като за врагове от двете страни на “барикадата” – произток и прозапад, а по-скоро като за неразбиране.
Нямаше много туристи в молдовската столица, в един бар дори поискаха да се снимат с нас. Соцсградите им обаче са далеч по-впечатляващи от нашите – по-големи и с по-шантави форми. Няма и такъв бум на модерно строителство като у нас, така че там определено изпъкват.
Самата
Молдова е известна с виното си
и посетихме три истински впечатляващи винарни. “Мими”, която се помещава в истински дворец, модерната “Аскони” и “Крикова”, която е национална гордост и има 120 км подземни тунели, в които развеждат туристите с електрически бусчета. Според легендата
при посещението си там Юрий Гагарин се изгубил в тунелите на винарната
А на стената с почетни гости от света я има и България в лицето на президента Георги Първанов.
За петте ми дни там през първия за кратко спря токът. После имахме проблем с топлата вода. Тръгнах си тъкмо навреме, преди да прекъсне електрозахранването в голяма част от Молдова заради руски удари по Украйна, а температурите да паднат до -17 на места.
Малката държава между Румъния и Украйна със сигурност не е най-предпочитаната дестинация, познатите ми дори се учудиха какво изобщо ще правя там. Интересните неща са малко и се намират трудно, не се справят добре с рекламата, но пък стигнете ли дотам, ще останете впечатлени.
