5 книги, повлияли най-силно на конституционния съдия, който потомствено обича словото
Уважаван, ерудиран, обществено ангажиран, непримирим към посегателството върху историческата истина и пазител на буквата – и в учебното съдържание, и в конституцията. Така може да се опише проф. Атанас Семов, който тази неделя ще навърши 55 години.
И ако летище София вече носи името на Апостола на свободата Васил Левски, това се дължи и на усилията на Атанас Семов.
Възпитаник на Националната гимназия за древни езици и култури и впоследствие на Юридическия факултет на СУ „Св. Кл. Охридски“, сега конституционен съдия. А връзката му със словото е наследствена – син е на народопсихолога, публицист и писател Марко Семов.
Поканихме проф. Семов да сподели пред читателите на „24 часа“ книгите, оказали най-силно влияние в живота му. Несъмнено трудна задача е за човек, който смята книгата за най-широкия прозорец към света, да избере пет, които най-силно са му повлияли – откликна той. – Мога да опитам да избера „пет от многото“. Но съм длъжен непременно да изразя огромна благодарност към литературата, която съм погълнал, и към учителите си по литература, които ми отвориха очите за нея – на първо място Гергина Тончева и Лилия Сушева от НГДЕК.
Хайтов ми заръча: Малко да четеш, много да знаеш
Този автор открих първо като… семеен приятел. Не се виждаха често с татко, но разговорите им ми бяха неустоимо интересни – и съм признателен, че ме пускаха да присядам до тях. На един 15 септември – когато самият е роден – Хайтов ми подари “Диви разкази” с надпис: “Наско, чичов, малко да четеш – много да знаеш! И най-важното: да си ми здрав!”. Изпълних: четох по-малко, отколкото сега смятам, че е трябвало. Но “Дивите” ги изчетох, подивял от увлечение – даже не толкова от героите, от “случките” и съдбите. А от писателското майсторство. Тук май за първи път осъзнах в цялост какво означава единство на пейзаж и съдба, на герой и околност.
Хайтов двойно ми разчовърка душата и акъла – веднъж с писанията си, втори път с личността си, до която бях честит да се докосвам често, най-вече около българохранителната му битка за откриване на гроба на Апостола. Но и около не по-малко националнозначимата му битка за опазването на българския език, от него научих баш по тоя повод думата “окепазен”.
Ботев – не стихове, а стихия
Няма как да не посоча първо тях. Това не са стихове, а стихия! Като самата личност на Ботьова. Образността на поета е изумителна – с две движения на поетичната четка съумява да извае образ, а с три – да обрисува цялата епоха. Нямаме друг поет, който да отправя толкова мощни послания с толкова малко на брой разтърсващи думи. От “Твой един син, Българийо” през “А ти, Боже, на разума” до “Че може млад да загина”… Поезията на Ботев е в мерена реч, поетиката му – неизмерима. Май съм го писал – ако Ботев беше поне поляк, във всички училища на Европа щяха да се изучават стиховете му. Французин ако беше – и по целия свят!
Не съм осъзнавал тогава, може би го осъзнавам ясно едва сега – стиховете и делото на Христо Ботев са национално-нравствената основа на моето оформяне като личност, като запленен от словото човек и като предан българин.
Несъмнено обаче и публицистиката му. Не просто първата могъща българска публицистична реч – истински катехизис на пронизващата словесност. Че и писмата му, в които не бива никога да забравяме защо изстена “И аз за тия хора съм тръгнал да умирам”…
Как сравних “Под игото” със “Записките”
Записките се настаниха в ръцете ми много рано. Може би четвърти клас да съм бил, когато баща ми ме попита: “Прочете ли “Записките”?”. Не бях. Но баща ми беше от хората, които не прощаваха “не” – и поне половината от лятото ми в Троянския Балкан мина под сенките на миналото. По същия начин още във втори клас, като бях, баща ми ме насмете с изречението: “Какъв българин си ти, като не знаеш наизуст първото изречение на “Под игото”?!”. Научих го одма: “Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора”.
Не само го научих, ами 10 г. по-късно именно заради това изречение успях на приемния изпит в университета – падна се тема за “Под игото” и аз взех, че го сравних със “Записките”, и като го заобяснявах като народосихологичен портрет на българина, написах еретичната теза, че ключовият образ е именно чорбаджи Марко – не Бойчо Огнянов бунтарят, а богатият и успял, вече на години българин, който има много какво да губи, но застава смело в делото народно. А “Записките” – съвсем не само защото баща ми ги изследваше в научните си трудове – заседнаха в съзнанието ми. С рядко образната словесност – така тичал, че антерията му се опъвала право назад, “на нея да броиш звонк” (демек монети)! С истински сладкия му език. Запомнил бях и дори използвах – най-често неуместно като костюм над цървули – думата “пезевенк”. И с непонятна за толкова ранна в модерната ни литературна епоха истинност – и на самоиронията, и на образите, и на епохата, и на личната, и на националната драма. И с изумителната премереност на омразата – на която Захарий е имал право!
Преобръщането на Жан Валжан в “Клетниците”
Като дете много четях. Бяха години (80-те), когато вече почти всичко можеше да се намери. Не помня на колко години съм бил – ама таман е било, защото и я разбрах, и я усетих тази може би най-ярка в световната литература рисувана с думи картина! И нея няколко пъти я четох – заради изключителния образ на Жан Валжан – с цялата възхитителна драма на преобръщането на един по неволя престъпник в един осъзнат благородник, не по титла, а по дела. Заради вплитането на ярка народностна картина в може би най-вълнуващата историческа епоха – Френската революция. Заради хлапето герой Гаврош – може би не разбрало съвсем защо, ама тръгнало с вдъхновяващите револционери, написали нова история за Европа. И заради страдалната девойка Козет, в която читателски си бях влюбен…
Агата Кристи, Поаро и как щях да се пребия по улицата
Естествено беше в един момчешки период да се гмурна и в този океан от психология и рацио. Даже в гимназията се дипломирах с превод на непревеждан неин текст – “Мистериозният мистър Куин”. Залепвах към нейните страници. Веднъж майка ми ме наказа, че чета, докато ходя по улицата – щял съм да се пребия. И аз се пребивах – от зор да разгадая поредната криминална загадка, да достигна проницателността на Поаро, да се понауча от нейното умение да разказва, без веднага да казва това, което най-силно искаш да разбереш.
