КАЛЕНДАР НА СЪБИТИЯТА – 2 ЮЛИ

Умира лекарят проф. Чавдар Цолин Драгойчев (1925 – 2000). Д-р Чавдар Драгойчев е кардиолог, професор по сърдечносъдова хирургия (от 1969 г.), член–кореспондент на БАН (1981 г.). През 1962 г. става член на Световната кардиологична асоциация. Той е роден на 24 декември 1925 г. в Пловдив. През 1930 – 1945 г. живее в СССР. През 1952 г. завършва медицина в СССР. Работи в Катедрата по болнична хирургия в ИСУЛ (дн. Медицинска академия,). От 1974 г. ръководи Клиниката по сърдечна хирургия, а от 1977 г. е директор на Научния институт по сърдечносъдови заболявания. Той е един от първите специалисти в България, които използват умерената хипотермия при различни видове клапанна сърдечна хирургия. Развива хирургичното лечение на вродени сърдечни пороци в ранна детска възраст. Съавтор на трудове по хирургия: „Оперативна хирургия в шест тома“, т. III. (1962 г.), „Грешки и усложнения при хирургическите операции“ (1966 г.), „Функционална диагностика на заболяванията на сърцето и периферното кръвообращение“ (1972 г.) и др.

Албанският съд осъжда бившия комунистически президент Рамиз Алия на 9 години затвор за злоупотреба с властта и нарушаване на гражданските права. Рамиз Алия е президент на Албания от 1991 г. до 1992 г. Първи секретар е от 1985 г. на ЦК на Албанската партия на труда, председател е от 1982 г. на Президиума на Народното събрание на Албания.

След продължителна война Северен и Южен Виетнам се обединяват в една държава със столица Ханой.

Социалистическа република Виетнам е разположена в източната част на полуостров Индокитай, на брега на Южнокитайско море и неговите заливи Бакбо (Тонкински) и Сиамски. Има площ 329.6 хил. кв. м. Населението на Виетнам е 82 650 хил. жители. Етническият състав: виети – 87.5%, мъонг – 1.3 %, кхмери – 1.4%, мео-яо – 1.5%, тайски народи – 4.5%, китайци – 1.7%, зярай, еде, чам – 0.9%, други – 1.2% Повечето от вярващите са будисти и таоисти, а също така – анимисти. Официален език е виетнамски, като съществуват три диалекта – северен, централен и южен. Законодателната власт е Национално събрание от 450 депутата, избирани за 5 години. Глава на държавата е президент, избиран за 5 години от Националното събрание. Изпълнителната власт е правителство, начело с премиер-министър.

Президентът на САЩ Линдън Джонсън подписва Хартата за Гражданските права – един от най-важните документи в американката история, който се превръща в закон. Американският президент Линдън Джонсън подписва Хартата, създаваща равни права в гласуването, образованието, публичните услуги, участието в сдружения и програми, подпомагани от федералното правителство, независимо от раса, религия или национален произход.

Хартата е подписана в Белия дом пет часа след като Камарата на представителите я одобрява с 289 гласа “за” и 126 “против”. След подписването президентът Джонсън се здрависва с лидера на движението за граждански права д-р Мартин Лутър Кинг. В телевизионно обръщение към нацията той призовава американските граждани да елиминират последните следи от несправедливост в Америка. Части от Хартата имат незабавен ефект, включително секцията за публичните услуги, според която черните не могат вече да бъдат гонени от ресторанти, хотели, барове, кина, спортни стадиони и други обществени сгради.

Секцията за правата за гласуване и десегрегацията на училищата също влизат в сила моментално, като се дават повече правомощия на Министъра на правосъдието, за да се намесва, където е необходимо. Секцията за равни възможности в заетостта не започва да работи цяла година след подписването, а напълно ефективна става след пет години.

Родена е Росица Кирилова – българска поп- и кънтри-изпълнителка. Появява се на сцената през 1981 г. с група “Следи”. Работи самостоятелно от 1983 г. Следва английска филология, завършва журналистика в СУ “Св. Климент Охридски”. Участва в тв предавания, концерти на живо, пее в дует с Георги Христов. Нейни албуми са “Любов завинаги” (1984 г.), “Усмихни се за мен” (1985 г.), “Росица Кирилова” (1986 г.), “Приятелите винаги остават” (1987 г.), “Всяко нещо има свое време” (1988 г.), “Кажи ми добър ден” (1989 г.), “Нещо невероятно (заедно с Г. Христов)” (1990 г.), “Живей за мига” (1991 г.), “Мики Маус” (1992 г.), “Без маска и грим (Роси и Панайотов)” (1993 г.), “Моята кукла Барби” (1994 г.), “Вълшебница” (1995 г.), “Учителко, целувам ти ръка” (1996 г.), “Бог да е с теб I & II” (1997 г.), “40 златни хита – Бог да е с теб” (1998 г.).

В гр. Роджърс, Арканзас, е отворен първият магазин Уолмарт. Уолмарт е най-големята верига от магазини в света, и според печалбите от 2004 г., е най-голямата корпорация в света. Универсалните магазини на Уолмарт продават всякакви стоки. Веригата е критикувана поради факта, че практически изхвърля малките конкуретни фирми от пазара. С малко над 1.3 милиона Уолмарт е най-големият работодател за САЩ, Мексико и Канада. Веригата държи 14% от пазара на хранителни стоки в САЩ, и близо 20% от пазара на играчки. За фискалната 2005 г. от всеки изхарчени 100 долара в САЩ, 8.5 са в магазин на Уолмарт. 6577-те магазина на фирмата имат годишен доход от 312.4 милиарда долара. Според листата на 400-те най богати хора на света на сп. Форбс, от 6 до 10 място се нареждат петимата собствениците на Уолмарт, с капитал около 15 милиарда долара.

Самоубива се американският писател Ърнест Хемингуей (1899 – 1961), нобелов лауреат за литература. Роден е на 21 юли 1899 г. в Оук Парк, Чикаго, Илинойс, САЩ. Започва литературната си кариера още като юноша във вестници. Участва в Първата световна война като санитар в автоколона линейки на Червения кръст, където е ранен и лежи в болница в Милано. След войната става пътуващ кореспондент на издаваните в Торонто (Канада) вестници “Дейли Стар” и “Стар Уикли”. От 1921 г. до 1926 г. живее в Париж. Първата му значителна книга е сборник с разкази “В наше време” (1924 г.), отпечатана в Париж в 170 екземпляра; второто издание излиза през 1925 г. с тираж 1335 екземпляра. През 1926 г. издава първия си роман “И изгрява слънце (Фиеста)”, от който за 4 месеца са продадени 12 хиляди екземпляра в Ню Йорк. Втория си сборник разкази “Мъже без жени” издава през 1927 г. Следва сборника “Победителят нищо не печели” (1933 г.).

От 1937 г. до 1939 г. отразява събитията в Испания като кореспондент на Североамериканското сдружение на вестниците. През този период печата разкази за Испания и испанските събития в сп. “Ескуайър”, “Кен”, “Ню Масис”. През 1937 г. излиза романът му “Да имаш и да нямаш” . През 1936 г. излизат новелите “Краткото щастие на Франсис Макомбър” и “Снеговете на Килиманджаро”, последвани от “Зелените хълмове на Африка”, в които автобиографичният елемент, характерен за прозата му, е особено отчетлив. Връх на “испанската тема” е романът “За кого бие камбаната” (1940 г.). Хемингуей участва и във Втората световна война. От този период е антологията му “Хора по време на война” (1942 г.). През 1950 г. издава романа “Отвъд реката, сред дърветата”, но истински триумф постига с повестта “Старецът и морето” (1952 г.). Книгата е наградена с “Пулицър” в САЩ за 1952 г. С журналистика се занимава и през `50-те години, когато живее в имението си “Ла Финка Вихия” до Хавана, Куба. През 1954 г. получава Нобелова награда за литература. След смъртта му излизат книгите “Опасно лято”, “Острови по течението”, “Райската градина” и др.

Умира Божан Ангелов – български интелектуалец, литературен критик, общественик. Той е роден на 1 октомври 1873 г. в Русе. През 1894 г. завършва Славянска филология в СУ “Климент Охридски”. Учителства в Свищов, Русе, Видин, София (от 1902 г., във Втора мъжка гимназия). Два пъти е директор на Народния театър в София (1909-1911 г., 1918-1920 г.). В периода 1923-1928 г. е директор на Софийската народна библиотека. Божан Ангелов заема поста главен инспектор по български в Министерството на народното просвещение. Сътрудник е на сп. „Мисъл“, „Училищен преглед“, „Съвременен преглед“ и др. Автор е на учебници и учебни помагала за начално и средното училище. Издава „История на българската литература в примери и библиографии“.

Политбюро на ЦК на БКП взема решение за развитие на българо-югославските отношения. В него се посочва, че БКП се ръководи от интересите на международното комунистическо движение и на социалистическите страни, които изискват подобряване на отношенията с Югославия. Пътят към това е прекратяване на взаимните нападки и възприемане на тактиката на „временно мълчание, търпимост и сдържаност“ към споровете от миналото по македонския въпрос. В изпълнение на това решение още до края на 1955 г. са подписани редица спогодби с Югославия.

Официално започва работа телевизионната мрежа Евровизия Тв. Тя е международна организация за телевизия, създадена през 1954 г. в рамките на Европейския съюз за радиоразпръскване за редовна обмяна на програми между телевизионните организации – членове на съюза. Чрез нея се извършва обмен на развлекателни и учебно-образователни програми, както и спортни предавания. Координацията на програмите, предавани в мрежата на Евровизия, се осъществява от административно бюро със седалище Женева, а техническата координация – от централно техническо управление със седалище Брюксел. От 1961 г. се разменят и програми с Интервизията.

Умира Георги Димитров (1882 – 1949) – политически и държавен деец. Роден е на 18 юни 1882 г. в с. Ковачевци, Радомирско. През 1902 г. влиза в Българската работническа социалдемократическа партия, а след разцеплението и през лятото на 1903 г. застава на страната на течението, възглавено от Димитър Благоев. През 1904-1905 г. е секретар на Софийската партийна организация. От 1909 г. е в състава на ЦК на БРСДП (т.с.) и е издигнат за секретар на Синдикалния комитет на Общия работнически синдикален съюз. Избиран е многократно за общински съветник и за народен представител. Обявява се за националното обединение на българския народ, но не по пътя на войните, а чрез Балканската социалдемократическа федерация. Той е против въвличането на България в Първата световна война 1914-1918 г. на страната на която и да е от двете воюващи групировки. През войната провежда активна антивоенна агитация, заради която е арестуван и хвърлен в затвора. Посреща с радост избухването както на Февруарската, така и на Октомврийската революция 1917 г. в Русия. След катастрофалното поражение на България в Първата световна война е амнистиран. Взема дейно участие във възстановяването на БРСДП (т.с.) и нейното масовизиране. Участва и във възстановяването и организационното укрепване на синдикалното движение в страната. Включва се и в международното работническо и комунистическо движение. Като представител на БКП (т.с.) присъства на някои от конгресите на Коминтерна в Москва. До лятото на 1923 г. на практика стои на тесняшки позиции, поради което не възразява срещу възприетата тактика на неутралитет на партията по време на държавния преврат на 9 юни 1923 г. Под въздействието на Коминтерна взема дейно участие в подготовката и избухването на Септемврийското въстание 1923 г., след неуспеха на което заедно с В. Коларов емигрира от България. Първоначално живее в Югославия и Австрия, но по-късно се установява в СССР. Привлечен е в апарата на Коминтерна и Профинтерна. Изявява се и като един от ръководните дейци на Балканската комунистическа федерация. От 1929 г. до 1933 г. е ръководител на Западноевропейското бюро на Коминтерна. През март 1933 г. заедно с Бл. Попов и В. Танев е арестуван в Берлин и подведен под съдебна отговорност като един от подпалвачите на Райхстага. По време на процеса в Лайпциг (1933 – 1934 г.) отхвърля отправеното му обвинение и поради липса на доказателства получава оправдателна присъда. След отказа на българското правителство да го приеме в страната заминава за СССР, където получава и съветско поданство. Отново е привлечен в апарата на Коминтерна. На VII конгрес на тази световна комунистическа организация е избран за генерален секретар и я възглавява до разтурянето и през 1943 г. По време на въоръжената съпротива в България 1941-1944 г. е главен инициатор за създаването на Отечествения фронт (ОФ) и за сплотяване на левите сили в страната под неговото знаме. Като отговорен ръководител на Коминтерна и той носи отговорност за сталинските репресии срещу дейци на БКП, емигрирали в СССР. Завръща се в България през ноември 1945 г. и се включва в обществено-политическия и живот. След изборната победа на БРП (к) в VI Велико народно събрание (ноември 1946 г.) е назначен за министър-председател на България, на който пост остава до смъртта си. Заедно с това възглавява и ръководството на БРП (к), преименувала се през декември 1948 г. в БКП.

След смъртта му през 1949 г. тленните му останки са пренесени в България и поставени в специално изграден за него мавзолей в центъра на София. В началото на `90-те години по личното желание на близките му те са извадени от мавзолея и погребани в Софийските централни гробища. Мавзолеят е взривен.

Съветският външен министър Молотов заявява, че СССР не се нуждае от помощ за възстановяването си след Втората световна война и не желае да участва в плана “Маршал”.

Планът “Маршал” e помощ, която САЩ дава на 16 западноевропейски страни. Тя възлиза на 16,4 млрд. долара под формата на икономическа и военна помощ и на заеми, предоставени за периода 1948 – 1952 г. Планът е предложен от ген. Джf,og Маршал, американски държавен секретар.

Приет е Закон за ръководство и контрол на войската. Според закона в нея не могат да служат лица с „фашистки, реставраторски и антидемократични проявления“ и офицери, осъдени от така наречения Народен съд. На тази основа за кратко време са отстранени около 1/3 от офицерите.

По време на Втората световна война (1939 – 1945 г.) Хитлер нарежда нахлуване в Англия.

Веднага след победата на Германия над Франция, Адолф Хитлер нарежда на генералите си да организират инвазия във Великобритания. Планът е под кодовото название “Тюлен”, а целта е десант на 160 000 германски войници по продължението на югоизточния бряг на Острова. За няколко месеца германците събират цяла армада от плавателни съдове, включително 2000 адмиралтейски катера в германски, белгийски и френски пристанища. Генералите на Хитлер обаче са много притеснени от щетите, които Кралските военновъздушни сили могат да причинят на немската армия по време на инвазията. Затова Хитлер се съгласява на искането нахлуването да бъде отложено докато британските военновъздушни сили са унищожени. На 12 август германски самолети започват масови бомбардировки по британски радарни станции, заводи за самолети и летища за бойни самолети. По време на щурмовете целите понасят тежки щети, а 20 RAF самолета са унищожени. Тази атака е последвана от ежедневни щурмове. Това е началото на Битката за Великобритания, както става известна по-късно. Въпреки че плановете за нахлуването във Великобритания са изпипани в детайли, Адолф Хитлер не е много ентусиазиран от тях и в крайна сметка на 12 октомври 1940 г. са изоставени. За сметка на това обаче Хитлер се опитва да подчини Великобритания чрез организацията на нощни бомбардировки.

Роден е Георги Иванов – първият български космонавт, генерал-майор. В армията е от 1958 г. През 1964 г. завършва ВНВВУ „Г. Бенковски“ в Долна Митрополия. Има квалификация пилот I клас. От 1978 г. се обучава в Центъра за подготовка на космонавти „Ю. Гагарин“ в СССР. Лети в Космоса заедно с Н. Рукавишников на борда на кораба „Союз – 33“ (изстрелян на 10 април 1979 г.). Поради възникнали затруднения в сближаващо-коригиращата система на кораба и отклонения от предвидения режим на работа спускаемият апарат се приземява принудително на 12 април 1979 г.

Американката Амелия Ерхарт изчезва със самолет над Тихия океан при опит да стане първата жена, обиколила света по въздуха.

Умира Мануел ІІ – португалски крал (1908-1910 г.). Той е роден на 15 октомври 1889 г. в Лисабон. Възкачва се на престола, след като анархисти убиват неговия баща Карлуш и по-големия му брат Луи-Филип. Опитва се да укрепи позициите на монархията, обещава да проведе редица реформи, както и да даде амнистия за участниците във въстанието във флота от 1906 г., но засилва полицейския терор. На 4 октомври 1910 г. в обстановката на започваща революция заминава за Великобритания.

Родена е Вислава Шимборска – полска поетеса. Завършва полска филология и социология в Ягелонския университет в Краков. През 1945 г. дебютира със своите първи стихове. От 1953 г. работи като редактор в литературен седмичник “Жиче литерацке”. Нейните предимно сюжетни или “тематични” поетични коментари носят неповторимостта на откривателството. Автор е на стихосбирките “За това живеем” (1952 г.), “Въпроси, задавани на себе си” (1954 г.), “Призив към Йети” (1957 г.), “Сол” (1962 г.), “Сто забави” (1967 г.), “Всеки случай” (1972 г.), “Големият брой” (1976 г.), “Хора на моста” (1986 г.).

Умира Джозеф Чембърлейн – английски държавник, общественик, индустриалец. Роден е на 8 юли 1836 г. в Лондон. В началото е привърженик на радикалното крило в Радикалната партия. През 1873-1876 г. е кмет на Бирмингам. За пръв път е избран за депутат в Парламента през 1876 г. Два пъти е министър в кабинетите на У. Гладстон (1880-1885 г., 1886 г.). Обявяването му против проекта за автономия на Ирландия (1886 г.) довежда до разцепление на Либералната партия; от либералите се отделя голяма група на така наречените либерали-юнионисти начело с Чембърлейн, които влизат в Консервативната партия. В периода 1895-1903 г. е министър на колониите в консервативните кабинети. Той е един от организаторите на британската експанзионистична политика по време на Англо-бурската война (1899-1902 г.). Организатор и ръководител на кампанията за преминаване към протекционизъм (след 1903 г.). През 1906 г. се оттегля от активна политическа дейност.

Роден е Петър Димитров-Рудар (псевдоним на Петър Димитров Келов) – български писател, литературен теоретик на детската литература. Завършва право в СУ “Св. Климент Охридски” през 1929 г. Той е един от основателите на Дружеството на детските писатели през 1925 г. Участник е в Деветосептемврийския преврат през 1944 г. Преподавател е по детска литература в Държавния библиотечен институт в периода 1952-1962 г. Автор е на съчиненията „Нашата детска литература. Ч. I. Поезия“ (1927 г.), „Детска литература. Учебник за учителските институти. Т. I-II“ (1953-1954 г.), „Разкази за Георги Димитров“ (1968 г.) и др. Петър Димитров-Рудар умира на 18 октомври 1994 г. в София.

В Хелзинки се състои премиерата на симфоничната поема “Финландия” на Сибелиус.

Ян Сибелиус е роден на 12 август 1865 г. в Хамеенлина (Финландия). Когато завършва средното си образование през 1885 г., отива да учи в Музикалния институт в Хелзинки. Негови учители са Мартин Вегелиус по музикална теория и Цилагин по цигулка. След завършването на следването му през 1889 г. той продължава да изучава музика в Берлин и Виена, където се занимава с композиране. След завръщането си в Хелзинки през 1891 г. Сибелиус претърпява един от първите си успехи, хоралната симфония Кулерво. Завръщайки се отново в Хелзинския музикален институт, Сибелиус вече преподава. В периода от 1891 г. до 1901 г. пише първите си две симфонии. През 1903 г. пише концерт за цигулка, последван от третата му симфония. Към 1914 г. 4-тата и 5-тата симфония са готови, а към 1919 – 6-тата и 7-мата. Оттогава до смъртта му през 1957 г. не създава повече значими творби. Счита се, че е писана 8-ма симфония, която е била унищожена. Заедно със седемте симфонии, Сибелиус пише над 100 солови песни и други малки творби, много от които са предназначени за струнни квартети.

Над Германия е извършен първият полет на дирижабъла на граф Фердинанд фон Цепелин. Пред погледите на хиляди зрители цепелинът се издига над езерото Констанс при град Фридрихсхафен. Неговият полет продължава 18 минути, поради лошите метеорологични условия.

Граф Фердинанд фон Цепелин е германски генерал и въздухоплавател. Построява управляемите въздушни кораби, наречени на негово име.

Роден е Михаил Йовов Йовов – военен и държавен деец, дипломат. Роден е в Пловдив. Завършва Военното училище в София и Генералщабна академия в Санкт Петербург. Участва в Балканската война 1912–1913 г. и Първата световна война 1914–1918 г. След края на Първата световна война продължава военната си кариера. На 30 април 1933 г. е произведен в чин генерал-майор. След държавния преврат на 19 май 1934 г. е уволнен от армията. Министър на народното просвещение (23 ноември 1935 г. – 4 юли 1936 г.). Министър на железниците, пощите и телеграфите (23 октомври 1936 г. – 14 ноември 1938 г.). Същевременно е и представител на Съюза на бойците от фронта (1936 – 1940 г.). Депутат е в ХХV ОНС (1940 – 1944 г. ). След 9 септември 1944 г. не се завръща в България и живее в Швеция, а от 1948 г. – в Аржентина. Осъден е задочно от Народния съд на смърт.

Завършва конгресът, на който 19 македонски дружества избират Централно настоятелство с председател Димитър Ризов и подпредседател Димитър Петков.

Димитър Христов Ризов е роден през 1862 г. в Битоля. Той е обществен деец, дипломат, публицист и журналист. Учи в родния си град, а след това в Пловдив. През 1881 г. се завръща в Битоля и е назначен за екзархийски инспектор на българските училища в Македония. През 1884 г. се установява в Пловдив. Там се включва активно в съединисткото движение – избран е за член на Българския таен централен революционен комитет. Участва в осъществяването на Съединението на Източна Румелия с Княжество България от 1885 г. През 1887 г. заминава да следва в Лиеж, Белгия. След завършване на образованието си, заема редица дипломатически постове – търговски консул в Скопие (1897–1899 г.), дипломатически агент в Цариград (1903–1905 г.), Белград (1905–1907 г.), Рим (1908–1915 г.) и Берлин (1915–1918 г.). Развива активна публицистична и журналистическа дейност. Редактор е на в. „Самозащита“, „Македонский глас“, „Независимост“. Публикува материали във в. „Независима България“, „Марица“, „Балкан“ и др. Автор е на спомени и брошури: „Княз Батенберг и Съединението“, „Разлагающа се и възрождающа се България“, „Етнография на Македония“ и др.

Публикувани са Привременни правила за църковното устройство и управление на Княжество България, които са отхвърлени от повечето архиереи и от екзарх Йосиф I с мотива, че не са приети от Светия синод и затова нарушават конституцията.

Екзарх Йосиф I е български екзарх, обществен и просветен деец, почетен член на Българското книжовно дружество (днес БАН). Светското му име е Лазар Йовчев. Роден е в Калофер на 5 май 1840 г. Завършва френски католически лицей в Цариград, след което следва във Философско-литературния и в Правния факултет на Сорбоната в Париж. През 1872 г. приема монашество и е назначен за екзархийски протосингел. Включва се активно в дейността на Българската екзархия за укрепване на влиянието и в смесените епархии. През 1876 г. е ръкоположен за епископ и избран за ловчански митрополит, а на следващата година за екзарх. След Освобождението работи активно за запазване и развитие на българското учебно и църковно дело в земите, останали под властта на Османската империя. Въпреки противодействието на Цариградската патриаршия и Високата порта с подкрепата на правителствата на Стефан Стамболов и Константин Стоилов успява да запази седалището на Българската екзархия в Цариград и да издейства нови берати за българските владици в Скопие и Охрид (1890 г.), Неврокоп и Велес (1894 г.), Битоля, Струмица и Дебър (1897 г.). Със съдействието на Българската екзархия до 1913 г. в Македония и Одринско се откриват 13 гимназии и 87 прогимназии. След края на Балканската война 1912–1913 г. Йосиф I премества седалището на Българската екзархия в българската столица. Умира на 20 юли 1915 г.

Създават се комитетите “Единство“ за обединение на българските земи и запазване на Македония в границите на българската държава. В Търново комитетът е начело със Стефан Стамболов, в Русе – начело с Иван Вазов, в Пловдив – начело с екзарх Йосиф и др. Създаването на комитетите е стимулирано от разделянето на българските земи с Берлинския договор, подписан ден по-рано от Великите сили. Според него се създават Източна Румелия и Княжество България, а Македония остава в пределите на Османската империя.

Умира Велчо Петров Ночев (Велчо войвода) – български революционер, участник в националното-освободително движение. Роден е през 1840 г. в махала Камено бърдо, днес към град Априлци. По време на Априлското въстание е войвода на дружина.

Сформираната в района на Зайчар чета начело с Иван Кулин и Еремия Петров Българов преминава сръбско-турската граница през Връшка чука и се насочва към Раковския манастир.

Иван Ангелов Кулин е деец на националноосвободителното движение. Роден е през 1803 г. в с. Медковец, днешна област Монтана. Като юноша е хайдутин, а по-късно става войвода на чета. В периода 1834–1837 г. той участва в Берковско-Пиротските въстания, след които е избран за кнез на родното си село. През 1848-1850 г. е баш кнез на Ломската каза. След избухване на въстанието в Северозападна България 1850 г. той е един от неговите водачи. Заловен и хвърлен в затвор, успява да избяга и емигрира във Влашко, а след това в Сърбия. През 1856 г. участва в подготовката на Димитракиевата буна. По-късно се включва в основания от Любен Каравелов Български комитет в Белград (1867 г.), след което застава начело на Зайчарската чета, която не успява да прехвърли в България през 1867 г. поради пречките на сръбското правителство. Иван Кулин умира на 12 юли 1870 г.

Основан е руският град Владивосток.

Владивосток е разположен на тихоокеанското крайбрежие, от двете страни на залива Златен рог. Градът е административен център на Приморския край. Има население от 586,8 хил. жители (2005 г.), а градската му агломерация се състои от около 1 млн. и 10 хил. души.

Според древни китайски източници бреговете около мястото на днешния град са били гъсто населени. На картите от времето на династията Юан (1271-1368 г.) на мястото на Владивосток се намира град Юнминчън, чието име означава „град на вечната светлина“. Според древнокитайските летописи тази територия е обезлюдена след войните между Китай и Корея. С Нерчинския договор от 1689 г. територията на днешния Приморски край влиза в границите на Китай. През 1858 г. територията е присъединена към Русия с подписването на Айгунския договор.

Роден е Илия Куртев – И. К. Добрев (1858 – 1923). Той е български обществен деец, политик. Взема участие в Руско-турската война (1877 – 1878), в подготовката на Съединението (1885), в Сръбско-българската война (1885). Илия Куртев е русофил, уволнен от армията през 1895 г. Председател на дружество “Сливница”. Умира на 7 август 1923 г. в София.

Руската армия прекосява река Прут, с което започва Кримската война между Русия и Турция.

Кримска война 1853-1856 г. се води между Русия и Османската империя, зад която застават някои от западноевропейските държави – Англия, Франция и Сардинското кралство. Тя е породена от стремежа на двете воюващи групировки за надмощие в Близкия изток и Балканите. Повод за големия военен сблъсък служи отказът на Османската империя да признае правото на Русия да покровителства многобройното християнско население, живеещо в европейските предели на империята. Насърчавана от западноевропейските си съюзници, Османската империя не само не приема искането на Русия, но на 4 октомври 1853 г. й обявява война. Военните действия между двете държави се водят на два фронта: Кавказки и Балкански. Първоначалните неуспехи на османската армия ускоряват намесата на западноевропейските държави във войната. Първи се намесват Англия и Франция, като изпращат свои флоти в Черно море. Обединеният англо-френски флот навлиза в Черно море и Русия обявява война на Великобритания и Франция (февруари 1854 г.). Русия участва в Кримската война с армия от 700 000 души, а нейните противници – с 1 милион души. В отговор следва нахлуването на руски войски в дунавските княжества и окупирането на Силистра. Поради враждебното отношение на Австрия, обсадата на града бързо е вдигната и Русия изтегля войските си отвъд река Дунав. Следва стоварване на англо-френски войски във Варна, за да бъдат отправени срещу главната руска крепост на Кримския полуостров – Севастопол. През септември 1854 г. градът е обсаден откъм морето. В продължение на 11 месеца неговите жители героично отблъскват многобройните атаки на интервентите и не им позволяват неговото завладяване. Спасяването на града довежда и до спасяването на руския черноморски флот. Военните действия между воюващите не стихват. През януари 1855 г. във войната се намесва и Сардинското кралство. Изправена пред многократно превишаващия я противник, Русия е принудена да поиска примирие, а след това и мир. Мирният договор е подписан в началото на следващата 1856 г. Равносметката от войната е изтласкването на Русия от черноморския басейн и загубата на част от Бесарабия.

Избухването на Кримската война се посреща с големи надежди от българския народ, който очаква своето освобождение от османското иго в победата на руското оръжие. В помощ на руската армия се отправят редица доброволчески отряди. Сформиран е доброволчески корпус от 4000 души. Много българи участват в героичната отбрана на Севастопол. Войната подтиква и националноосвободителното движение в самите български земи.

Участниците в съвещанието на Връшка чука изготвят изложение, в което описват тежкото положение на населението в Ломско, Видинско и Белоградчишко, като изрично акцентират върху лоялността на българите към султана. „Сега – заявяват селските старейшини, сме станали и трите нахии да си видиме правицата, що ни писуваше фермано царски, а они обърнаха на назе пушки, ножеве, топове, та ни избиха, изсекоха, къщи запалиха, попове изсекоха, църкви обраха, пивници изтрошиха, брашно разпиляха, казани съсипаха…“

На 30 юни 1850 г., Али Риза паша (на снимката) изпраща във въстаническия лагер в района на Връшка чука и с. Раковец делегация с писмено възвание, в което се дава тридневен срок за разпускане на въстаническите отряди. На населението се предлага да излъчи свои представители, които да изложат пред властите своите искания. Съвещанието на Връшка чука започва на 1 юли. То се провежда между селските старейшини от Видинско и Кулско и има за цел да уточни по-нататъшната тактика на въстаниците. На 4 юли 1850 г. селските старейшини, събрани на Връшка чука, отправят чрез сръбския княз Александър Карагеоргевич ново изложение до султана. Изготвен е и писменият отговор на поставените от турските власти искания за връщане на населението по селата. Няколко дена по-късно, пратениците на Али Риза паша и на сръбския княз преговарят на Връшка чука с водачите на българските въстаници за завръщането на населението по домовете.

Джузепе Гар***ди започва гладна стачка в Рим.

Джузепе Гар***ди е известна военна фигура и участва активно в изграждането на модерна Италия като национална държава. Гар***ди e моряк в Средиземноморието и през 1832 г. получава сертификат за търговски капитан. През 1833 г. в Марсилия се среща с Мацини, който има голямо влияние върху него, впоследствие Гар***ди става член на Млада Италия. През февруари 1834 г. Гар***ди участва във въстание на Мацини в Пиемонд, където първият е осъден на смърт от генуезки съд, след което бяга в Марсилия. Гар***ди плава до Тунис, а по-късно пристига в Бразилия, където среща Анита, бъдещата си съпруга. С други италианци и републиканци се бие на страната на Уругвай срещу Аржентина. През 1843 г. Гар***ди основава Италианския легион, чието черно знаме символизира скърбяща Италия, а вулканът в средата – спящата сила в страната. Новини за революция в Палермо от януари 1848 г. подтикват Гар***ди да поведе около 60 от своите партизани в родината. Той предлага услугите си на Шарл Албер и Пиемонд, които започват първата война за освобождението на Италия.

Умира Самуел Ханеман – германски лекар, създател на хомеопатията. Роден е на 10 април 1755 г. в Майсен. Получава медицинско образование в Лайпциг и Ерланген. Обявява се против пускането на кръв, изкуственото предизвикване на повръщане и други средства, с които злоупотребяват съвременните лекари. Особено голямо значение придава на хигиената и диетологията.

Роден е Александър Михайлович Зайцев – руски химик органик, член-кореспондент на Петербургската АН (1885 г.). Александър Зайцев е ученик на А. М. Бутлеров. След завършване на Казанския университет работи в лабораториите на Колбе и Вюрц. Защитава докторска дисертация на тема „Нов способ за превръщане на течни киселини в съответстващи им алкохоли“ (1870 г.). От 1871 г. Александър Зайцев е редовен професор в Казанския университет. Изследванията му помагат за развитието на теорията за химическия строеж на Бутлеров. От 1870 г. работи върху синтеза на спиртове. През 1873 г. синтезира диетилкарбинол, което слага началото на изследванията на Ф. Барбие, В. Гриняр и др. Синтезира различни въглеводороди (бутилен, диалил и др.). Ученици на Александър Зайцев са Е. Е. Вагнер, И. И. Канонников, А. Е. Арбузов, С. Н. Реформатски, А. Н. Реформатски и др. Той умира на 1 септември 1910 г.

Роден е Александър Фьодорович Гилфердинг – руски историк славист, член-кореспондент на Петербургската академия на науките. Руски консул в Босна (1856–1859 г.). Научните му интереси са насочени към историята на славянските народи от най-дълбока древност до XIX в. Изявява се като страстен колекционер на славянски ръкописи. На основата на издирени от него извори пише „История на сърбите и българите“, в която проследява миналото на двата народа през средните векове. Публикува и поредица от статии за живота и делото на братята Кирил и Методий. Установява тесни контакти и с някои от видните български възрожденски дейци.

В Англия е приет закон за фабриките, който забранява наемането на работа на деца под 9-годишна възраст в текстилните фабрики. Според закона деца под 16-годишна възраст могат да работят само 12 часа на ден.

Умира Жан-Жак Русо – френски философ – просветител, писател и композитор.

Роден е на 28 юни 1712 г. в Женева. До 1741 г. живее в Швейцария, след това – в Париж. През 1743-1744 г. е секретар на френското посолство във Венеция. В Париж се сближава с Дени Дидро и други просветители, сътрудничи в създаването на „Енциклопедия“, като пише статии главно из областта на музиката. През 1762 г., след публикуването на „Емил, или За възпитанието“ и „За обществения договор“, Русо напуска Франция. Преследват го не само френски католици, но и швейцарски протестанти. През 1770 г. се връща в Париж. Последните месеци от живота си прекарва в имението на маркиз Луи-Ренеде Жирарден Ерменонвил. По време на Якобинската диктатура останките му са пренесени в Пантеона. Русо е най-влиятелният представител на Френското просвещение. Социално-философските му възгледи намират отражение в неговите трактати: „Разсъждения за науките и изкуствата“ (1750 г.), „За обществения договор“ (1762 г.). Според Русо главната причина за неравенството между хората е частната собственост, а държавния закон е израз на общата воля. Идеалът на Русо е неголяма патриархална република, в която всички граждани могат да обсъждат законите, по които ще живеят. Педагогическите схващания на Русо са изложени в неговия роман „Емил, или За възпитанието“. Те са част от неговите политически схващания и се определят от тях. Художественото му творчество е разнообразно: стихове, поеми, комедии, опери, за които сам съчинява и либретото, и музиката, романси („Юлия, или Новата Елоиза“, 1761 г.; „Изповед“, 1766 г.-1769 г.). Произведенията на Русо оказват силно влияние на общественото съзнание в Европа в навечерието на Френската революция. По-късно от него се учат и романтиците: Джордж Байрон, Виктор Юго, Жорж Санд и писатели като Франсуа Шатобриан.

Роден е германският композитор Кристоф Вил***д фон Глук (1714 – 1787). Най-известното му произведение е „Орфей и Евридика“.

Крал Джеймс ІІ разпуска английския парламент.

Джеймс ІІ е роден през 1633 г. и е третият син на Чарлз І и Анриета Мария. Джеймс ІІ като брат си е намесен в Гражданската война и избягва в изгнание във Франция след създаването на Общността от Кромуел. Джеймс ІІ е детрониран през 1688 г. и умира през 1701 г. Джеймс ІІ остава твърд поддръжник на католицизма. Той се противопоставя на закона от 1673 г., според който католиците нямат право да заемат административни позиции. Месеци след възкачването си Джеймс ІІ се справя решително с протестантски бунт, където не показва никаква толерантност. Кралят назначава само католици на високите държавни длъжности, което насторйва и виги, и тори срещу него. Опитите на Джеймс ІІ да наложи католицизма в Англия обрича властването му.

Армията на Оливър Кромуел постига първата си победа над роялистите в битката при Марстън Мур – едно от най-важните сражения по време на гражданската война в Англия.

Оливър Кромуел е роден на 25 април 1599 г. в Хантингдън. Той е деец на Английската буржоазна революция от ХVII в. и ръководител на индепендентите. През 1640 г. е избран в Дългия парламент. Той е един от главните организатори на парламентарната армия, която удържа победа над кралската армия в Първата (1642-1646 г.) и Втората (1648 г.) граждански войни. Като се опира на армията, през 1648 г. изгонва от парламента презвитерианите, съдейства за провъзгласяването на републиката (1649 г.). От 1650 г. е лорд-генерал (главнокомандващ въоръжените сили). Смазва движенията на левелерите, дигерите, освободителните движения в Ирландия и Шотландия. През 1653 г. установява едноличен военен режим. Умира на 3 септември 1658 г. в Лондон.

Астраханското ханство е присъединено към Русия.

Астраханскотo ханство e ногайска държава, възникнала след разпадането на Златната орда и просъществува през XVI в. в земите на Долното Поволжие. Столица на ханството е град Аждархан, разположен на десния бряг на Волга, на 12 км от съвременния град Астрахан. Основателят на самостоятелното Астраханско ханство е Махмуд, бивш хан на Голямата орда. След като губи борбата за власт от своя брат Ахмат, около 1460 г., идва в Астрахан, където създава независима държава. Пълна самостоятелност Астраханското ханство получава едва в началото на XVI в., след окончателния разгром на Голямата орда от Кримското ханство през 1502 г. До тогава владетелите на Астраханското ханство, въпреки че се ползват с известно самоуправление, са васални поданици на Голямата орда. През 1556 г. Астраханското ханство е завоювано и присъединено към Руската държава. Последният хан, Дервиш Али бяга в Азов при османците.

Умира Хенрих I Птицелов. Той е роден около 876 г. в Мемлебен, Саксония. Крал е от 919 г., и е основател на Саксонската династия. Той е Саксонски херцог от рода на Людолфингите. От политика на принудителни отстъпки пред херцозите Хенрих I постепенно преминава към тяхното подчиняване. Отново присъединява към германското кралство отпадналата преди това Лотарингия през 925 г. За борба с нашествията на унгарците построява и укрепва редица градове и създава силна конница. През 933 г. побеждава унгарците при Риад. В периода 928-929 г. провежда походи за завоюването на земите на полабските славяни. Политиката му подготвя значителното засилване на кралската власт при неговия син и наследник Отон I.