КАЛЕНДАР НА СЪБИТИЯТА – 2 НОЕМВРИ

Джордж Буш-младши е преизбран за президент на САЩ.
Джордж Уолкър Буш е роден на 6 юли 1946 г. в Ню Хейвън, Кънектикът и израства в Мидланд и Хюстън, Тексас. През 1968 г. получава бакалавърска степен по история от Йейлския Университет, а през 1975 г. – магистърска степен по бизнес администрация от Харвард. Между 1968 г. и 1973 г. е пилот в Тексаския Национален Въздушен Конвой. През 1975 г. започва професионалната си кариера в бизнеса с петрол и газ, която изоставя през 1986 г. През 1988 г. той активно се включва в успешната президентска кампания на баща си и през 1989 г., заедно с група инвеститори, купува професионалния бейзболен отбор “Тексас Рейнджърс” и е негов управляващ главен съдружник до ноември 1994 г., когато е избран за губернатор на Тексас. През 1998 г. Буш е преизбран за втори пореден четиригодишен мандат като губернатор на Тексас. През 1999 г. обявява намеренията си да се кандидатира за президент и през март 2000 г. печели първичните избори. На 2 август 2000 г. Джордж Буш и неговия избраник, Ричард Чени, са официално номинирани за президент и вицепрезидент на Съединените Американски Щати на републиканския национален конгрес във Филаделфия.
На 20 януари 2001 г. Джордж Буш се заклева като президент на САЩ. На 2 ноември 2004 г. отново е преизбран за президент. От 1977 г. Буш е женен за Лора Уелч, по професия библиотекарка и учителка. Те имат две деца – близначките Барбара и Джена, родени през 1981 г.

Умира Емил Раймонд Вагенщайн – български кинооператор. Роден е на 11 декември 1930 г. в Париж. Работи в българската кинематография от 1951 г. Дебютира през 1962 г. Вагенщайн заснема: „Хроника на чувствата“ (1962 г.), „Черната река“ (1964 г.), „Веригата“ (1964 г.), „Неспокоен дом“ (1965 г.), „Призованият не се яви“ (1966 г.), „Карамбол“ (1966 г.), „Привързаният балон“ (1967 г.), „Кит“ (1970 г.), „На всеки километър“ (тв, 1969-1972 г.), „Иван Кондарев“ (1973 г.), „Трудна любов“ (1974 г.), „Сбогом, любов“ (тв, 1976 г.), „Светъл пример“ (1977 г.), „Чуй петела!“ (1978 г.), „Всеки ден и всяка нощ“ (1978 г.), „Мигове в кибритена кутийка“ (1979 г.), „Боянският майстор“ (тв, 1981 г.), „Най-тежкият грях“ (1982 г.), „Златната река“ (1983 г.), „Денят не си личи по заранта“ (1985 г.), „Дом за нашите деца“ (тв, 1987 г.).

БСП, БЗНС „Ал. Стамболийски“ и Политически клуб „Екогласност“ създават предизборна коалиция.

Умира Гриша Станчев Филипов – български политик, министър-председател (1981-1986 г.). Роден е на 13 юли 1919 г. в гр. Кадиевка, Украйна . В България е от 1936 г. Завършва Физико-математическия факултет на СУ “Св. Климент Охридски” (1938-1940 г.). Член е на БКП (от 1940 г.). Осъждан е за противодържавна дейност (1942 г. на 12 години и 1943 г. на 15 години затвор). Завършва икономика на промишлеността и търговията в Москва (1951 г.). Кандидат е на икономическите науки (1954 г.). Завежда катедра Марксизъм-ленинизъм във ВМЕИ, преподавател е по политическа икономия. Заместник-председател е на Държавната планова комисия (1957 г.). Заместник-завеждащ е на отдел “Планово-финансова-търговия” на ЦК на БКП (1958-1964 г.). Първи заместник-председател е на Държавния комитет по планиране (1971-1986 г.). Член (1966-1989 г.) и секретар е на ЦК на БКП (1971-1981 г., 1986-1989 г.). Член е на Политбюро (1974-1989 г.). Член е Държавния съвет на НРБ (1971-1981 г., 1986-1989 г.). Народен представител (1966-1989 г.). Изключен е от БКП (20 април 1990 г.).

Завършва двудневното официално посещение в България на генералния секретар на ЦК на ГЕСП и председател на Държавния съвет на ГДР Ерих Хонекер.
Ерих Хонекер е политик и държавен деец на бившата ГДР. Роден е на 25 август 1912 г. в Нойкирхен, Саарска област. През 1929 г. влиза в Комунистическта партия на Германия. Умира през 1994 г. след продължително боледуване в Чили, където живее след рухването на Берлинската стена.

В криптата на Храм-паметника „Св. Александър Невски“ в София е открита втората изложба от програмата за естетическо възпитание „Леонардо да Винчи и неговата школа“.

Джон Ленън издава албума си “Mind Games”.
Джон Ленън е роден на 9 октомври 1940 г. в Ливърпул, Англия. През 1955 г. създава в Ливърпул групата „Куоримен“ („Бийтълс“ от 1960 г.). През 60-те години издава книгите „Със собствен почерк“ (1964 г.) и „Прът в колелата“ (1965 г.). През 1966 г. се запознава с Йоко Оно, работи с нея от 1968 г. Последният концерт на „Бийтълс“ е в Сан Франциско през 1966 г., от 1970 групата официално се разпада. През 1969 г. Джон и Йоко сключват брак . От 1975 г. живеят в САЩ. Самостоятелни албуми: „Wedding Album“ (1969 г.), „John Lennon/Plastic Ono Band“ (1970 г.), „Imagine“ (1971 г.), „Mind Games“ (1973 г.), „Walls and Bridges“ (1974 г.), „Rock’n’Roll“ (1975 г.), „Shaved Fish“ (1975 г.) и др. Съвместно с Йоко Оно издава 7 албума, от които „Double Fantasy“ (1980 г.) получава награда „Грамми“ за 1981 г.. Убит е от Марк Чапмън пред жилището си в „Дакота Билдинг“, Ню Йорк на 8 декември 1980 г.

Пакистанският парламент обявява страната за „ислямска република“.
През 1947 г. с акт на британския парламент е разделена Британска Индия на мюсюлманската държава Пакистан (разделена на Източен и Западен Пакистан), като това предизвиква конфликт с Индия (с господстваща религия индуизъм). Пакистан и Индия водят две войни – през 1947-48г. и 1965 г. – заради спорната територия Кашмир. Гражданската война между Източен и Западен Пакистан през 1971 г. от своя страна води до независимостта на Бангладеш (бившия Източен Пакистан) през 1972 г. Столицата на Пакистан е Исламабад, а Карачи е най-големият град. Населението на страната наброява 162 млн. жители.

Народното събрание приема Закон за народните съвети и Закон за собствеността.

Умира Джордж Бърнард Шоу – английски драматург, по произход ирландец. Роден е на 26 юли 1856 г. в Дъблин. Завършва училище през 1871 г в Дъблин. През 1876 г. заминава за Лондон. Занимава се с журналистика, пише музикални рецензии и художествени произведения. Автор е на романите: “Неразумният брак” (1880 г.), “Любовта на артиста” (1881 г.), “Професията на Кешъл Байрон” (1882 г.) и др. Лидер е на “Фабианското общество”. Първата му пиеса е “Домът на вдовицата” (1892 г.), следващата е “Сърцеяд” (1893 г.) и “Професията на госпожа Уорън” (1894 г.) съставят сборника “Неприятни пиеси” (1898 г.), последван от втори цикъл – “Приятни пиеси”: “Оръжие и човек” (1894 г.), “Кандида” (1894 г.), “Избраник на съдбата” (1895 г.), “Ще поживеем, ще видим” (1895 г.). Следва трети цикъл – “Три пиеси за пуритани” (1901 г.): “Ученик на дявола” (1896-1897 г.), “Цезар и Клеопатра” (1898 г.), “Обръщението на капитан Брасбаунд” (1899 г.). Пиеси: “Човек и свръхчовек” (1901-1903 г.), “Другият остров на Джон Бул” (1904 г.), “Майор Барбара” (1905 г.), “Дилемата на лекаря” (1906 г.), “Женитба” (1908 г.), “Разобличението на Бланко Поснет” (1909 г.), “Първата пиеса на Фани” (1911 г.), “Андрокъл и лъвът” (1913 г.), “Пигмалион” (1913 г.), “Дом, в който се разбиват сърцата” (1913-1919 г.), “Назад към Матусалем” (1918-1920 г.), “Света Йоана” (1923 г.), “Кошница с ябълки” (1929 г.), “Лошо, но истина” (1931 г.), “Милионершата” (1936 г.), “Женева” (1938 г.) и др. Последните му пиеси са “Милиардите на Байант” (1948 г.) и “Измислени басни” (1950 г.). Получава Нобелова награда за литература (1925 г.).

Унгария анексира Южна Словакия след подялбата на Чехословакия в Мюнхен през септември същата година.
Конституцията на Чехословакия от 1920 г. полага основите на силно централизирана и обединена държава, като предизвиква протестите на немското и унгарското малцинство срещу териториалното разпределение. Немското национално малцинство, водено от Конрад Хенлайн и подкрепяно от Хитлер, изисква приобщаването на населените с германско население райони към Германия. Заплашвайки с война, Хитлер с Мюнхенския пакт от септември 1938 г. променя границите в региона – Полша и Унгария получават нови територии. Орязаната държава Чехословакия е разделена на три автономни единици през ноември 1938 г. – Бохемия и Моравия, Словакия и Рутения.

Роден е Николай Генчев – български историк и общественик. Завършва история в СУ ”Св. Климент Охридски” (1956 г.), асистент е по история в СУ (от 1960 г.), доцент (от 1970 г.), професор е от 1974 г. Член-кореспондент е на БАН (1989 г.). Ректор е на СУ ” Св. Климент Охридски” (1991-1993 г.). Работи в областта на новата и най-новата българска история. Един от създателите е на Българския конституционен форум. Основава и ръководи Центъра по културознание към СУ ” Св. Климент Охридски” (1981-1992 г.). Носител е на Хердерова награда за цялостен принос в европейската култура (1989 г.) и на Златната палма (1992 г.). Съчинения: „Левски, революцията и бъдещият свят“ (1973 г.), „Българското възраждане“ (1978 г.), „Франция в българското духовно възраждане“ (1979 г.), „Васил Левски“ (1987 г.), „Социално-психологически типове в българската история“ (1987 г.), „Българската култура XV-XIX в.“ (1988 г.), „Българска възрожденска интелигенция“ (1991 г.), „Външна политика на България: 1938-1941 г.” (1998 г.). Умира на 22 ноември 2000 г. в София.

В Питсбърг (САЩ) започва излъчванията си първата в света радиостанция.
Франк Конрад, инженер от Пистбърг в началото на ХХ век започва да излъчва музика от фонограф в редовна програма. Поради успехите на неговите предавания производителят на радиотехника Уестингхаус решава да построи предавателна станция, която да работи вечерно време и да предава музикална програма с реклами. На 27 октомври 1920 г. е даден радио лиценз , като радиостанцията е наречена KDKA. На 2 ноември 1920 г. резултатите от президентските избори с кандидати Уорън Хардинг и Джеймс Кокс са съобщени по телефона от Питсбъргската поща до KDKA. Това е считано за първото истинско радиопредаване.

В София е основан Съюз на артистите, музикантите и театралните служещи с прокомунистическа ориентация.

В хода на Първата световна война 1. и 2. Българска армия затварят прохода Качаник и овладяват Косово.

Подписан е Одрински протокол между България и Турция: фактически се узаконява обезбългаряването на Одрински и Лозенградски санджак, а българските бежанци от Галиполи и Родосто получават право да се завърнат.

Роден е Бърт Ланкастър (Бъртън Стивън) – американски актьор, режисьор и продуцент. Работи като акробат, а по време на войната ръководи фронтови театър в Италия. Дебютира на Бродуей през 1946 г. в пиесата „Ловни звуци“. Участва в „Груба сила“ (1947 г.). Основно място в творчеството му заема антивоенната и антифашистката тема – „Сега и за вечни времена“ (1953 г.), „Ученикът на дявола“ (1958 г.), „Присъдата на Нюрнберг“ (1961 г.), „Влакът“ (1964 г.), „7 дни през май“ (1964 г.), „Иди да кажеш на спартанците“ (1978 г.), „Зората на Зулу“ (1979 г.), „Великата Отечествена“ („Неизвестната война“, 1979 г.), „Бащи и синове – германска трагедия“ (тв, 1985 г.). Снима се при Лукино Висконти – „Гепардът“ (1963 г.), „Семеен портрет в интериор“ (1974 г.), и Бертолучи – „ХХ век“ (1976 г.). За ролята си на шарлатанина проповедник в „Елмър Гънтри“ (1960 г.) печели „Оскар“. Умира на 20 октомври 1994 г.

Умира Радул Владиславов Канели – български драматичен артист и режисьор. Роден е 28 декември 1868 г. в Одрин. Един от първите строители на българския професионален театър. Завършва театралната школа на П. Г. Рапхоф в Петербург (1893 г.). Дебютира на сцената на театър “Сълза и смях” в София като режисьор и изпълнител на ролята на Жадов в “Доходно място” от А. Н. Островски (17 ноември 1893 г.). Директор режисьор е в театър “Сълза и смях” (1894-1899 г.). Преподавател е по пластика във Военното училище в София (1901-1905 г.), секретар е на Българското търговско агентство в Скопие (1905-1908 г.). Режисьор (1909 г.) и директор режисьор е на театъра в Пловдив (1910-1912 г.). Участва като доброволец в Сръбско-българската война (1885 г.) и в Балканската война (1912-1913 г.). Популяризира драматургията на Островски в България. По негово настояване Министерството на народното просвещение утвърждава Устав за управлението на българския театър в София. Под негово ръководство театър “Сълза и смях” осъществява първото си задгранично турне в Цариград, Солун, Велес и Скопие (1898 г.).

В Букурещ Апелативният съд признава завещанието на Евлогий Георгиев, оспорено от роднините му, в полза на България в процес, продължил 6 години.
Евлогий Георгиев е роден на 3 октомври 1819 г.. Той е обществено-политически деец, банкер, търговец, дипломат, дарител, почетен член на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките). Роден е в Карлово, където учи при Р. Попович, а по-късно в Пловдив. През 1837 г. отива да живее в Румъния. Там заедно със своя брат Христо и братята Хр. и Н. Пулиеви създава търговско съдружие. Открива клонове в Галац, Букурещ и Браила. Съдружието осъществява търговия с редица фирми от Франция, Англия и други страни. Русофил по убеждение, участва активно в обществено-политическия живот на българите в Румъния. Като един от ръководителите на Добродетелната дружина съдейства за развитието на българската просвета и култура – подкрепя част от книжовната дейност на Г. С. Раковски, подпомага със средства училища, читалища, болници, манастири и др. След Освобождението е дипломатически агент на Княжество България в Румъния. Завещава средства за откриване на Висше педагогическо училище в София (днес Софийски университет „Св. Климент Охридски“). Евлогий Георгиев умира на 5 юли 1897 г. Букурещ.

Състои се откриване на XIII ОНС. За председател е избран Петър Стайков, които е заменен на 20 октомври 1904 г. от Тодор Гатев.
Петър Стайков е юрист, политически и държавен деец. Роден е във Видин. Завършва Военното училище в София. Продължава образованието си в Генералщабна академия в Русия, но прекъсва, за да участва в Сръбско-българската война от 1885 г. Той е военен прокурор в Русе в периода 1887-1889 г. Завършва право с докторат в Брюксел, Белгия. Уволнява се от армията с чин подполковник през 1894 г. и започва да се занимава с адвокатска практика в Русе и София. Член е на Народнолибералната партия и е един от водачите й в Русе. Депутат е в ХI и ХIII ОНС. Председателства ХIII ОНС през 1903-1904 г. Министър на правосъдието (30 ян. 1904–18 авг. 1905). Участва във войните 1912-1913 и 1915-1918. Уволнява се от армията през 1920 г.

Роден е генерал-лейтенант Стоян Трендафилов, командир на Бронираната бригада през първия период на войната, командващ IV корпус (17 февруари 1945 – май 1945 г.).
Стоян Константинов Трендафилов е военен и политически деец, генерал-лейтенант. Роден е в Пещера. Завършва Военното училище в София. Трендафилов е виден деец на Военния съюз в началото на 30-те години на миналия век. Участва в държавния преврат на 19 май 1934 г. Заради антимонархическите си настроения през 1935 г. е уволнен от армията. Участва в политическата промяна на 9 септември 1944 г. През първата фаза на участието на България в окончателния разгром на хитлеристка Германия през 1944 г. е командир на Бронираната бригада, а през втората фаза (1944–1945 г.) командва 4. корпус. След войната е командващ Бронираните войски в Българската народна армия от 1944 до 1947 г. По–късно заема и други длъжности.

Роден е Асен Разцветников (псевдоним на Асен Петков Коларов) – български писател, поет. Следва славянска филология в СУ “Св. Климент Охридски” (от 1920 г.), слуша лекции по естетика във Виена и Берлин (1921-1922 г.). Завършва право в СУ “Климент Охридски” (1926 г.). Работи като учител в Габрово (1927-1929 г.), лектор е по немски език в III мъжка гимназия в София (1929 г.). Пише стихове, превежда от старогръцки, немски, френски и руски език. Посещава Париж през 1938 г.. След 9 септември 1944 г. работи в Института за художествени преводи към Министерството на информацията. За пръв път печата през 1917 г. в сп. „Българан“. От края на 1919 г. сътрудничи на леви периодични издания. Сътрудничи в сп. „Нов път“, а по-късно във в. „Наши дни“. След смъртта на Хр. Смирненски е сочен от лявата критика за негов приемник. Напуска сп. „Нов път“, преминава в сп. „Златорог“ и през 30-те години се утвърждава като един от най-талантливите български детски поети и майстори на художествения превод. Превежда произведения на Гьоте, Молиер, Омир. Автор е на драмата „Подвигът“, посветена на Априлското въстание (1876 г.). Най-значителното му произведение е стихосбирката „Жертвени клади“ (1924 г.). Работи и като библиотекар (1931 г.), автор е на първата българска методика „Техника на училищните библиотеки“ (1932 г.). Умира на 30 юли 1951 г. в Москва.

Роден е генерал-майор Асен Сираков, командващ 4-а армия (01 ноември 1944 –15 декември 1944 г.)
Асен Николов Сираков е военен деец, генерал-майор. Роден е в с. Мирково, Пирдопско. Завършва Военното училище и Военната академия в София. След въвличането на България в Първата световна война е взводен и ротен командир. Той е един от дейците на Военния съюз от 1930 до 1936 г. Участва в държавния преврат на 19 май 1934 г. Сираков е военен аташе в Будапеща през 1935–1936 г. и в Берлин през 1936–1938 г. Началник е на Снабдителния отдел в щаба на армията от 1938 до 1941 г. През периода 1941–1944 г. е командир на пехотна дивизия в Стара Загора, а от май до октомври 1944 г. – на 2. корпус в Беломорието. През първата фаза на участието на България в окончателния разгром на Германия през ноември–декември 1944 г. е командир на Четвърта армия, след което преминава в запаса.

Сърбия обявява война на България. Сръбско-българската война от 1885 г. е предизвикана от завоевателните стремежи на сръбските управляващи среди за териториално разширение на изток за сметка на българските земи. Формален повод за избухването на войната е недоволството на Сърбия от Съединението на Източна Румелия с Княжество България 1885 г., с което според нея се нарушава „равновесието“ на Балканския полуостров, установено от Берлинския конгрес 1878 г. Не малка роля за предизвикване на военния конфликт между двете съседни страни изиграва и Австро-Унгария. Тя открито тласка Сърбия към война с България, за да може чрез изтощаването на двете малки държави да улесни своите цели на Балканите. Българското правителство полага всички усилия, за да бъде избегнат военния сблъсък със Сърбия. То изпраща своя специална делегация в Белград, за да убеди крал Милан и неговото правителство в безсмислието на готвеното нападение срещу България. Крал Милан обаче се оказва непреклонен. След като получава обещаните му от Виена 250 млн. динара помощ, той заповядва на сръбската армия да навлезе в пределите на България. Войната започва на 2 ноември. Сръбското правителство разполага с 60-хиляден военен контингент и 500 оръдия. До започването на войната двете части на България – Княжество България и Източна Румелия, мобилизират общо 108 000 души, в което число влизат и 14 000 опълченци от източнорумелийската милиция и няколко хиляди доброволци. България разполага с по-многобройна армия от своята съседка. Но очаквайки враждебна реакция от страна на Османската империя спрямо извършеното съединение на двете български области, нейните главни въоръжени сили са съсредоточени на източната и граница. За тяхното прехвърляне на западната граница при тогавашното състояние на транспортните средства са необходими най-малко 5-6 дена. За охраната на южната граница е оставена специална войскова част в състав от 35 000 души. Непосредствено след Съединението по заповед на Петербург от редовете на българската армия са изтеглени всички руски офицери, което я лишава от необходимия и команден кадър. В резултат на всичко това, макар и по-малочислена, сръбската армия има значителни преимущества пред българската. В първите няколко дни на войната сръбските войски бързо навлизат в българската територия. Срещу тях действат незначителни български части, които обаче не позволяват на сръбските войски да преминат линията Драгоман – Сливница. След съсредоточаване на българските главни военни сили започват ожесточени боеве в района на Сливница. След тридневни сражения (5-7 ноември) сръбските войски са разбити и принудени да отстъпят. Победата на българските войски при Сливница решава изхода на войната в полза на България. Голяма заслуга за тази победа имат подполковник Д. Николаев, командващ Източния корпус, майор А. Гуджев, командващ Западния корпус, и други български военачалници. В следващите дни сръбските войски започват да понасят поражения и на другите военни сектори – при Драгоман, Цариброд и др. Защитниците на Видинската крепост под командването на капитан Ат. Узунов не допускат нейното завземане от противниковите войски. След пораженията при Сливница, Драгоман, Цариброд и др. крал Милан се принуждава да отправи апел до правителствата на западните велики сили да се намесят незабавно и спрат настъплението на българите в пределите на неговата страна. В същото време сръбският владетел заповядва на своите войски да отбраняват Пирот. След двудневни ожесточени боеве (14 и 15 ноември) са принудени да отстъпят на запад към Ниш. Сръбската армия не е в състояние повече да се сражава, а Сърбия е изправена пред военен погром. Тогава в нейна помощ се намесва Австро-Унгария. По нареждане на нейното правителство на 16 ноември австро-унгарският пълномощен министър в Белград, граф Р. Кевенхюлер-Меч, пристига в Главната квартира на българската армия и настоява категорично да се прекрати нейното по-нататъшно настъпление, като заплашва с намесата на австро-унгарските войски в конфликта. Освен това той заплашва княз Александър I Батенберг, че с навлизането на австро-унгарската армия в Сърбия би се дал повод на Русия да окупира България и да го свали от престола. Тази дипломатическа уловка дава резултат и князът заповядва да се преустанови настъплението на българската армия в Сърбия. Преговорите за примирие със Сърбия приключват на 7 декември. Неговите клаузи са изработени във Виена от специално натоварена европейска комисия, включваща военните аташета на Великите сили. В последвалите преговори за изготвяне на мирния договор взема участие и представител на Османската империя, която по силата на Берлинския договор 1878 г. е считана за сюзерен на Княжество България. Мирният договор между България и Сърбия бил подписан на 19 февруари 1886 г. (Букурещки мирен договор 1886 г.). Победата на България във войната със Сърбия изиграва важна роля за укрепване на международното и положение и за признаването на акта на Съединението.

Роден е Янаки Стефанов Моллов – български агроном. Завършва висше земеделско училище в Москва, професор е по земеделска икономия в СУ ”Св. Климент Охридски” (1927 г.). Ректор е на Софийския университет (1939-1940 г.). Министър е на земеделието (1923-1926 г.), министър е на народната просвета (1934 г.), министър е на народното стопанство (1935 г.). Противник е на кооперативното земеделско стопанство. Той е един от основателите на Агрономическия факултет (1921 г.) и пръв декан. Член-кореспондент е на БАН (1935 г.). Основател е на първите земеделски кооперации. Умира на 22 ноември 1948 г. в София.

От Букурещ Любен Каравелов пише на Георги Живков в Гюргево. Предвид на новите обстоятелства около разкритията след обира при Арабаконак той призовава Георги Живков „без да губите ни минута, събирайте колкото можете повече дружина и минувайте отсреща да дигнете народа.“
Любен Каравелов е виден деец на националнореволюционното движение, един от основателите на Българския революционен централен комитет в Букурещ, писател, публицист и журналист. Роден e в Копривщица. Отначало учи в родния си град в килийно, а след това и във взаимно училище при Хр. Пулеков, a от 1846 г. учи при Н. Геров. През 1850 г. продължава образованието си в Пловдив, където постъпва в гръцко, а от 1852 г. – в българско училище. През следващата година баща му го извика в Копривщица и скоро след това го изпраща в Одрин да работи като абаджийски чирак. Тъй като Каравелов не проявява никакъв интерес към този занаят, баща му решава да го направи търговец и през 1856 г. го изпраща в търговската кантора на свой приятел в Цариград. Каравелов не проявява заинтересованост и към тази професия. Неговото влечение е съсредоточено към миналото, фолклора и етнографията на българския народ. За тази цел предприема пътуване до Бургас, Шипка и Габрово и успява да запише много народни песни. Чрез посредничеството на Н. Геров е направен опит Каравелов да бъде приет в някое руско военно училище и през 1857 г. се отправя за Одеса. След като не успява да влезе в тамошния кадетски корпус (поради надхвърлянето на допустимата възрастова граница), Каравелов заминава за Москва, но тъй като няма завършено гимназиално образование, е приет в Университета само като доброволен слушател. В Москва престоява десет години, през които успява да се запознае с произведенията на руските революционни демократи. Във връзка с очакван военен конфликт между Сърбия и Османската империя през 1867 г., Любен Каравелов се отправя за Белград като кореспондент на в. „Голос“ и други руски вестници. Там установява незабавно контакт с много българи, които по това време живеят в сръбската столица, а така също и с прогресивни сръбски учени и общественици. Радушният прием, който му е оказан от българската емиграция и сръбската Омладина, го подтиква към идеята да започне издаването на български вестник. Сръбското правителство обаче не му дава разрешение да осъществи това си намерение. Тогава той основава т. нар. Български комитет (май 1867 г.) със задача да организира българската емиграция в Сърбия за предстоящата освободителна борба в България. За тази своя дейност през есента на 1867 г. е принуден от сръбското правителство да напусне Белград. В началото на 1868 г. се установява в Нови Сад (Войводина), който по това време се намира в пределите на Австро-Унгария. Във връзка с последвалото убийство на княз Михаил Обренович (24 май 1868 г.) по искане на сръбското правителство Каравелов е арестуван от австрийските власти и хвърлен отначало в Петроварадинската крепост, а след това в затвора в Будапеща. След седеммесечно следствие е освободен по недоказаност на обвинението. В началото на май 1869 г. се прехвърлил в Букурещ. Опитите на ръководителите на Добродетелната дружина да го привлекат за редактор на техния орган в. „Отечество“ са неуспешни. Каравелов установява контакт с българската революционна емиграция и за кратко време се изявява като един от нейните ръководни дейци. През есента на същата година става един от инициаторите за създаването на Българския революционен централен комитет и след неговото основаване поема редактирането на печатния му орган в. „Свобода“. На първото Общо събрание на комитета (април – май 1872 г.) Каравелов е избран за негов председател. След смъртта на Васил Левски през февруари 1873 г. той полага усилия да продължи неговото дело. На 25 февруари 1873 г. вместо в. „Свобода“ Каравелов започва да редактира в. „Независимост“. На свиканото през май същата година Общо събрание на БРЦК той отново е утвърден за негов председател. Гибелта на Васил Левски обаче разколебава до голяма степен неговата увереност в революционните сили и въпреки настойчивите увещания на Христо Ботев през 1874 г. преустановява издаването на в. „Независимост“. От януари 1875 г. започва да издава сп. „Знание“, което се занимава с научни и литературни проблеми. Макар и вън от редиците на революционната организация, Каравелов не престава да се интересува от развоя на обществено-политическите борби. Взима участие в организирането на български доброволчески чети за Сръбско-турската война 1876 г. След избухването на Руско-турската освободителна война 1877 г.-1878 г. той оказва ценно съдействие на руското командване при действията на неговите войски в България. През лятото на 1878 г. се завръща в свободната си родина и се установява в Търново (днес Велико Търново), а няколко месеца по-късно отива да живее в Русе. Умира на 21 януари 1879 г. от туберкулоза.

Роден е генерал от пехотата Стефан Нерезов, командващ 3-а армия 1916 -1917 г., 1-ва армия – 1918 г. през Първата световна война. Началник щаб на армията (02 ноември 1919 – 03 септември 1920 г.).
Стефан Михайлов Нерезов е военен деец, генерал от пехотата. Роден е в Севлиево. Участва като доброволец в Сръбско-българската война през 1885 г. След войната завършва Военното училище в София. По време на Балканската война от 1912–1913 г. е началник на Оперативния отдел и помощник началник-щаб на Българската армия. По време на Междусъюзническата война от 1913 г. изпълнява длъжността началник-щаб на Действащата армия на мястото на заболелия титуляр генерал. Ив. Фичев. След войните е командир на 2. бригада от 9. Пехотна Плевенска дивизия. След въвличането на България в Първата световна война заема същата длъжност и участва в сраженията на Македонския фронт. В началото на 1916 г. е назначен за командващ Трета армия, действаща на Добруджанския фронт срещу Румъния. В края на декември 1917 г. е преместен като началник на Моравската военноинспекционна област. От юли 1918 г. поема командването на Първа армия, с която участва в сраженията при Дойран. След войната е началник на 1. Военно-инспекционна област. От ноември 1919 г. до септември 1920 е началник-щаб на Българската армия.

Роден е Уорън Хардинг – американски политик, президент на САЩ (1921-1923 г.) от листата на Републиканската партия. Вътрешната политика на правителството му е подчинена на монополите и се характеризира с разрастване на корупцията и обогатяване на търговците и спекулантите. Провежда политика на експанзия в Далечния изток и Латинска Америка. Умира на 2 август 1923 г. в Сан Франциско.

Роден е генерал-лейтенант Вичо Диков, началник на Главно тилово управление през Балканската война. От юни 1913 г. командващ 4-а армия.
Вичо Дионисиев Диков е военен деец, генерал-лейтенант Роден е в с. Бейдаут, Тулчанско. По време на Руско-турската освободителна война от 1877–1878 г. се включва като доброволец в корпуса на генерал А. Е. Цимерман. След Освобождението завършва Военното училище в София и военна академия в Русия. В Сръбско-българската война от 1885 г. като командир на 7. Пехотен Преславски полк се сражава при Сливница. Русофил е по убеждения и е противник на политиката на Ст. Стамболов. Диков е един от детронаторите на княз Александър I Батенберг през 1886 г. Участва в Силистренския бунт на офицерите русофили през 1887 г. След потушаването му емигрира в Русия. Там завършва Николаевската воена академия. До края на ХIХ век служи в руската армия, след което се завръща в България. През 1907 г. е назначен за началник-щаб на армията, а след това става началник на Военното училище. Участва в двете Балкански войни от 1912–1913 г. като началник на Главното тилово управление. Оттегля се от военната кариера преди Първата световна война.

Роден е Джеймс Нокс Полк – американски политик, 11-и президент на САЩ (1845-1849 г.), кандидат от Демократическата партия. Завършва право в Университета в Северна Каролина (1818 г.). Седем последователни мандата е в Долната камара на Сената (от 1825 г.). От 1839 г. е губернатор на щата Тенеси. През 1844 г. е номиниран от Демократическата партия за вицепрезидент, но след възникналите в партията конфликти около кандидатурите за президент на Мартин Ван Бюрен и Джон Калхун, партийният конгрес го избира като компромисен кандидат. По време на президентския му мандат САЩ водят война срещу Мексико (1848 г.). Умира на 15 юни 1849 г. в Нешвил.

Родена е Мария-Антоанета – френска кралица, съпруга на крал Луи ХVI (от 1770 г.). Дъщеря е на австрийския император Франц I и императрица Мария Терезия. Обявява се против крайните радикални мерки, наложени от якобинската диктатура, с което си спечелва омразата на народа. След свалянето на монархията (10 август 1792 г.) е арестувана заедно с краля. По време на революционния терор, започнал след убийството на Жан-Пол Марат, е осъдена на смърт и екзекутирана. Умира на 16 октомври 1793 г. в Париж.

Петър I е провъзгласен за всеруски император.
Петър I Велики е роден през 1672 г.. Руски цар е от 1682 г., и първият руски император (от 1721 г.). Син е на цар Алексей I Михайлович, от династията Романови. Наследява короната от Фьодор III (1682 г.), царува заедно с брат си Иван под регентството на сестра им София Алексеевна (до 1689 г.). Петър I започва модернизация на Русия: реорганизира администрацията, установява йерархията на чиновниците (учредени са сенат, колегии), страната е разделена на губернии, построява новата столица Санкт-Петербург (1703 г.). Поверява на Св. синод управлението на църквата, като я отделя от държавата. Използва опита на западноевропейските държави в развитието на промишлеността, търговията и културата. За да получи излаз на Черно море, отвоюва Азов от турците (1696 г.). Обявява война на Швеция, но претърпява неуспех при обсадата на Нарва (1700 г.). Стига и до Финския залив. През 1709 г. разбива при Полтава шведския крал Карл ХII, който търси убежище в Турция. Потегля срещу турците, но е обкръжен при р. Прут и едва се спасява от плен (1711 г.). Губи Азов, но чрез Нищадския договор получава Лифландия, Естландия, Карелия и част от Финландия. Открива Академия на науките в Петербург (1725 г.). Умира през 1725 г.