КАЛЕНДАР НА СЪБИТИЯТА – 17 ЮЛИ

Умира литературоведът Руска Гандева (1911 – 2001). Родена е на 2 август 1911 г. в Пловдив. През 1934 г. специализира антична култура в Карловия университет в Прага. Тя е първият професор по римска литература в България. След смъртта на съпруга и проф. Христо Гандев дарява на Фонд „13 века България“ целия кабинет (книги и обзавеждане) на големия български историк.

Бразилия става световен шампион по футбол на финала на първенството в САЩ. Титлата е рекордна за Бразилия. Във финалния мач побеждават отбора на Италия след дузпи. Българският национален отбор по футбол постига историческото четвърто място в света на същия шампионат.

Секретариатът на ЦК на БКП приема решение „За националното осъзнаване и патриотичното възпитание на българите мохамедани“. Направен е извод, че това население попада под силното влияние на ислямския фундаментализъм, поради което е нужно да се вземат мерки за „пълно избистряне на съзнанието му“. За първи път в официален документ се поставя въпросът за смяна на имената, макар и с уговорката това да става без административен натиск и при пълна доброволност и убеденост.

Умира икономистът Тодор Владигеров (1898 – 1967). Роден е на 28 август 1898 г. В периода 1938 – 1944 г. е професор е във Висшия финансово-счетоводен институт в София, след което и във Висшия икономически институт. От 1948 г. до 1951 г. е посланик на България във Франция. Автор е на трудове по проблемите на политикономията. Съчинения: „Ръководено стопанство“ (1937), „Основни течения в политическата икономия“ (1946), „Фиктивният капитал“ (1957), „Аграрикономически учения“ (1961).

В Калифорния е открит първият Диснилед. В тържеството участва и самият Уолт Дисни.

Роден е Венцислав Кисьов – български театрален и филмов актьор и режисьор. В киното е популярен от филмите: “Младостта на Карл Маркс” (тв, 1979), “Вкус на бисер” (1984), “Ешелоните” (1986). Работи активно и в телевизионния театър – “Хъшове” (1982), “Рози за д-р Шомов” (1984), “Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес” (1981 – 1988) и др. Театрални роли: “Къща” (1993), “Железният светилник” (1999), “Тази вечер импровизираме” (1999). Автор е на стихосбирката “Недосънувана нежност” (1993), сборник “Откъснати страници”.

Започва Потсдамската конференция с участието на Чърчил (по-късно заменен от Клемент Атли), Хари Труман и Сталин. Конференцията разглежда най-важните въпроси, възникнали в края на Втората световна война: за демилитаризацията, за бъдещето на Германия; за репарациите, за западните граници на Полша; за предаване на Кьонигсберг (Калининград) на СССР; за учредяване на международна Дунавска комисия; за учредяване на Съвет на министрите на външните работи; за бъдещия „ред“ в Европа и в света и др. Решено е мирните договори със сателитите на Хитлеристка Германия да се подготвят от Съвета на министрите на външните работи (СМВнР) на СССР, САЩ, Великобритания, Франция и Китай, а мирните договори да се подпишат само с признати демократични правителства.

На 13 юли българското правителство получава съветска нота срещу прекарването на съветски военнопленници от немските войски през българска територия. България се съгласява с нотата на 17 юли.

Роден е литературният критик, общественик и политик Михаил Неделчев. През 1968 г. завършва славянска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Редактор в сп. „Родна реч“ (1968), „Литературен фронт“ (1970), изд. „Български писател“ (1974 – 1990). Депутат е от листата на СДС (Радикалдемократическа партия) в VII Велико Народно събрание (1990) и в ХХХVII Народно събрание (1991). Дебютира с публикация върху обществената дейност на д-р Кр. Кръстев в сп. „Литературна мисъл“ (1965). Някои от изследванията му целят актуализиране на пренебрегнати, забравени или тенденциозно разглеждани в миналото автори. Във вестник „Век 21“ публикува статии по проблеми на либерализма и радикалдемокрацията. Редактор е на съчинения на български писатели, критици и поети, издадени през `70 – `80-те години на ХХ в. в отдел „Литературно наследство“ към издателството „Български писател“. Главен редактор е на сп. „Демократически преглед“ (от 1993); заместник-председател на Общобългарския комитет „В. Левски“; председател на Сдружение на българските писатели. Член е на Департамента по нова българистика на Нов български университет. Автор е на: „Критически страници“ (1978), „Социални стилове, критически сюжети“ (1988 г.), „Участие в политиката“ (1993), „Раздробяване на наивния консенсус: Критика на политика и на неговия медиен образ“ (1998), „Краевековните тъги на България“ (1998) и др.

По нелегалната радиостанция “Христо Ботев” е оповестена програмата на обществено-политическа организация Отечествен фронт (ОФ). С програмата се отправя призив за обединяване на патриотичните и демократичните сили в България, без разлика на политическа и верска принадлежност, за обща борба срещу хитлеристите и техните български поддръжници. В програмата се поставят общонационални външнополитически задачи: скъсване на съюза с Германия и други държави от оста, изтегляне на германските войски от България, спиране износа на храни и материали за Германия, възстановяване на дипломатическите отношения със СССР, САЩ и Англия и др. Задачите, свързани с демократизацията на страната, са: незабавно освобождаване на цивилните и военните лица, преследвани заради техните идейни убеждения, премахване на противоконституционните и противонародни закони, разтуряне на фашистките организации, прочистване на държавния апарат. Определена е и икономическата политика, която трябва да се следва: запазване на националните богатства и труд от чуждо посегателство, провеждане на политика, с която да се гарантира работа за всички, създаване условия за развитие на стопанството на България и др. В програмата се посочва и най-близката цел: събаряне на противонародното правителство и създаване правителство на ОФ, което да гарантира независимостта, свободното обществено-политическо и икономическо развитие на страната. До края на 1942 г. са сформирани над 100 местни комитети на ОФ. През септември 1943 г. е образуван Национален комитет на ОФ от представители на Българската работническа партия, Българския земеделски народен съюз „Пладне“, Политическия кръг „Звено“, Българската работническа социалдемократическа партия и независими интелектуалци. След 9 септември 1944 г. се съставя първото правителство на ОФ, в което влизат представители на БРП (к), пладненци, звенари, социалдемократи и независими общественици. Министър-председател става К. Георгиев. На Първия конгрес на ОФ (март 1945 г.) се очертават най-важните задачи на външната и вътрешната политика: приключване на участието на България в окончателния разгром на хитлеристка Германия 1944–1945 г., провеждане на парламентарни избори, укрепване на народнодемократичната власт и др. На Втория си конгрес (февруари 1948 г.) ОФ прави сериозни промени в организационното си устройство. От междупартийна коалиция се превръща в масова обществено-политическа организация, която възприема програмата на БРП(к) за изграждане на социализма по сталински модел. Печатен орган: в. „Отечествен фронт“.

В хода на Първата световна война кралят на Великобритания Джордж V издава указ за премахване на всички немски титли от имената на членовете на кралската фамилия. Кралската династия, носеща до тогава фамилията Сакс-Кобург-Готска, е преименувана в Уиндзорска.

От 17 до 28 юли в Букурещ се провежда мирната конференция за оформяне резултатите от двете Балкански войни. На 18 юли е сключено петдневно примирие, по-късно продължено безсрочно.

Букурещкият мирен договор, който слага край на Втората балканска (Междусъюзническа) война 1913 г., е подписан на 28 юли между България, от една страна, и Румъния, Гърция, Сърбия и Черна гора – от друга. Според него Румъния получава Южна Добруджа, Сърбия – Вардарска Македония, с изключение на Струмица, а Гърция – Егейска Македония. Отношенията с Турция се уреждат с отделен мирен договор. Тези договори очертават първата национална катастрофа за България. След подписването им за България от придобивките, получени след Балканската война 1912-1913 г. , остават земите между реките Струма и Места в Западна Тракия.

Умира княз Алеко Богориди (Алеко паша) – генерал-губернатор на Източна Румелия, висш турски чиновник. Роден е в Котел през 1822 г. Син е на княз Ст. Богориди. Първоначално учи в гръцката Велика школа в Цариград, после в Яш и във Франция. Завършва право в Германия. Дълго време заема висши административни и дипломатически служби в Османската империя – член е на Върховния държавен съвет, министър на обществените сгради, пощите и телеграфите, дипломатически агент в Молдова, съветник при посолството в Лондон. На 13 март 1879 г. Алеко Богориди е назначен от султана със съгласието на Великите сили за пръв генерал-губернатор на Източна Румелия. По време на неговото петгодишно управление се утвърждава българският характер на Областта. Алеко Богориди се сближава с Либералната (казионна) партия, която има прозападна ориентация. През 1886 г., след абдикацията на княз Александър I Батенберг, се кандидатира за княз на България, но не е избран.

Роден е Александър Томов Филипов – български литературен критик. През 1916 г. завършва филология в Софийски университет “Св. Климент Охридски”. Работи в Народната библиотека в София. Работи и като учител и директор на училище. Той е пръв редактор на в-к “Просветно единство”. Автор е на трудовете “Хр. Ботев. Биография и опит за характеристика” (1930 г.), студии за М. Георгиев и Г. П. Стаматов (в сп. “Български писатели”, т. IV и VI) и др. Умира на 18 май 1940 г. в София.

Роден е Щилиян Стоянов Попов – български драматичен артист. Професионалната си дейност започва през 1909 г. в пътуващата трупа „Свободно изкуство“, ръководена от Г. Енфеев. В периода 1910-1944 г. е артист в различни извънстолични и пътуващи театри. Ръководи театрални колективи в Габрово (1921 г.) и читалищен театър в Сливен (1918-1919 г.). Изпълнява длъжностите: директор и режисьор на Пловдивския областен театър (1929-1938 г.), режисьор в театъра в Хасково (1940-1941 г.) и в Скопския народен театър (1941-1944 г.). Организира театрални трупи във Враца, Разград, Русе, Сливен и Бургас. От октомври 1944 г. постъпва в Русенския театър, където е артист до 1961 г. Една от най-значителните роли на Попов е Юрталана („Снаха“ по Г. Караславов). Умира в Русе на 7 юли 1968 г.

С княжески указ са регламентирани структурата на правителството и на отделните министерства по френски образец. Създадени са Военното министерство, Министерство на външните работи и изповеданията (МВнРИ), Министерство на вътрешните работи (МВР), Министерство на народната просвета (МНП), Министерство на правосъдието (МП).

В хода на Руско-турската освободителна война Предният отряд освобождава Казанлък, руски отряд освобождава Ловеч, а габровският отряд предприема опит да овладее Шипченския проход, но след тежки сражения, е принуден да се завърне в Габрово.

Руско-турско освободителната война се води в годините 1877 – 1878 г. Тя довежда до освобождаването на по-голямата част от българския народ от османско владичество и до възстановяването на българската държава. Войната е предизвикана от подема на националноосвободителните движения на Балканите (въстанието в Босна и Херцеговина 1875-1878 г., с което започва т.нар. Източна криза, Старозагорското въстание 1875 г., Априлското въстание 1876 г. в България) и широкото обществено движение в тяхна подкрепа. Целта на Русия е да подпомогне революционното движение в стремежа си да засили своето влияние на Балканите и да премахне някои неблагоприятни за нея последици от Кримската война 1853 – 1856 г.

Роден е Максим Максимович Литвинов – руски държавник и политически деец. Един от създателите е на Болшевишката партия. От 1920 г. е посланик в Естония. Заема също така длъжностите заместник-народен комисар на външните работи (1921-1930 г.), народен комисар на външните работи (1930-1939 г.), посланик в САЩ (1939-1943 г.), посланик в Куба (1942-1943 г.).Умира в Москва на 31 декември 1951 г.

В Букурещ се провежда учредително събрание на „Славянска дружина“. Сред участниците в събранието са Кириак Цанков, Христо Ботев и други представители на революционната емиграция.

Столицата на Япония е преместена от гр. Киото в гр. Едо, на който впоследствие е дадено името гр. Токио (т.е. източната столица). Токио е разположен в югозападаната част на о-в Хонсю, в равнината Канто, при вливането на реките Сумида и Тама в залива Сингава, част от Токийския залив на Тихия океан. Той е един от най-големите градове в света. По данни от 1995 г. населението наброява около 11 700 000 ж. В т. нар. столичен район, включващ градове и населени пунктове от 4 префектури, живеят около 31 000 000 жители. Токио е главен транспортен възел на страната, а също голям център на международни морски и въздушни връзки. Център на скоростните железопътни линии и автостради. В Токио има стокова, фондова и валутна борса. В Токио се намират Токийският държавен и муниципален университет, частни университети. Там е седалището на Японската академия на науките, Националния изследователски център за защита от природни бедствия. В Токио има над 30 музея, будистки (Канон в Асакуса от ХVII в., Майдзи от ХIХ в.) и шинтуистки (Ясукуни от 1919 г.) храмове, императорски дворец от края на ХIХ и началото на ХХ в. и други архитектурни паметници.

Роден е Оскар Ивар Левертин – шведски писател, литературовед. Той завежда катедра в Упсалския, а от 1899 г. е професор по история на литературата в Стокхолмския университет. Литературната си дейност започва през 1883 г. Първият му сборник е „Легенди и песни“ (1891 г.), в който се обръща към фантастични образи от средновековието. Издава също така сборниците: „Нови стихове“ (1894 г.), „Стихове“ (1904 г.), „Цар Соломон и Моролф“ (1905 г.), историческите новели „Рококо“ (1899 г.) и романа „Магистри в естерос“ (1900 г.) . Високо ценени са неговите историко-литературни трудове („Театърът и драмата при Густав III“, 1889 г.; „От времето на Густав III“, 1896 г., и др.). Умира на 22 септември 1906 г. в Стокхолм.

Излиза първият брой на английското хумористично списание „Пънч“.

Край река Прут в сражение с турската армия загива Индже войвода (Стоян) – хайдутин и войвода, защитник на угнетеното население. Роден е в Сливен. В края на XVIII и началото на XIX в. е кърджалийски главатар. По-късно напуска кърджалийските орди и става войвода на голяма хайдушка чета. През 1806 г. се прехвърля в Сърбия, а от 1818 г. става доброволец в отряда на видния деец на гръцкото националноосвободително движение Ал. Ипсиланти и участва във въстанието на дунавските княжества през 1821 г. Възпят е в много народни песни като смел закрилник на българския народ от османските поробители. Някои от тях са използвани от Й. Йовков за разказа му “Индже”, поместен в сборника “Старопланински легенди” (1927 г.).

Умира Шарлот Корде – френска аристократка. Тя е родена на 27 юли 1768 г. в Сен-Сатурнен-де-Линери. Под влияние на жирондистите прониква в дома на Жан-Пол Марат и го убива. Осъдена е и след това гилотинирана.

В Единбург, Шотландия, умира британският икономист и философ Адам Смит (1723 – 1790). Роден е през 1723 г. в Шотландия. Автор е на прочутото съчинение Богатството на народите: Изследване на неговата природа и причини (1776), което е един от първите опити за проследяване на историческото развитие на индустрията и търговията в Европа. Този труд е особено важен за научната дисциплина икономика и е една от най-известните обосновки в подкрепа на свободната търговия, капитализма и либертарианството.

Завършва Стогодишната война между Франция и Великобритания с победа на френската армия в битката при Бордо. Войната започва през 1338 г. и е най-дългата в историята. Въпреки началните успехи на Великобритания, в крайна сметка тя губи всички свои владения на континента с изключение на крепостта Кале.

Френските войски побеждават английските в битката при Кастийон, с което завършва Стогодишната война между Франция и Великобритания (1337-1453 г.). Войната се води за земите на територията на Франция, притежание на английската корона, и за Фландрия. Английската армия е съставена предимно от наемници и се командва от краля. Основа на френската армия е рицарското феодално опълчение.

Първият период на войната (1337-1360 г.) е характерен с борбата на противниците за Югозападна Франция. Бойните действия имат променлив успех, но англичаните завладяват Югозападна Франция и заставят Франция чрез Бретинския мирен договор (1360 г.) да им отстъпи територията от устието на Лоара до Пиренеите.

Вторият период (1360-1380 г.) започва с реорганизация на френската армия в наемна, създаване на полева артилерия и нов морски флот. Като използва внезапните действия и партизанските методи за воюване, французите имат надмощие. Франция успява да запази много пристанища и крепости по крайбрежието на Атлантически океан (Бордо, Байон, Брест, Шербур, Кале). Англия е принудена да сключи примирие.

Третият период (1415-1424 г.) се характеризира с вътрешни противоречия и отслабване на Франция (селски и градски въстания, междуособна война на феодалните групировки и др.). С помощта на бургундския херцог англичаните завладяват Северна Франция (вкл. Париж). На 21 май 1420 г. е подписан мирен договор в Труа. Хенри V става регент на Франция, а след смъртта на крал Шарл VI става наследник на френския престол. През 1422 г. внезапно умират Шарл VI и Хенри V. Франция се оказва в изключително тежко положение: разпокъсана и ограбена от завоевателите. Войната се превръща в националноосвободителна за Франция.

През четвъртия период (1424-1453 г.) народните маси активно се намесват във войната (особено в Нормандия). През 1428 г. англичаните обсаждат Орлеан. Народната съпротива се вдъхновява от Жана д’Арк и през 1429 г. градът е освободен. През 1437 г. французите завземат Париж, през 1441 г. си връщат Шампан и през 1450 г. Нормандия. На 19 октомври 1453 английската армия капитулира в Бордо, с което е сложен край на Стогодишната война.

След тримесечна обсада войските на османския султан Баязид I навлизат в Търново. Столицата на Втората българска държава е превзета. Градът е напълно разрушен. По заповед на Баязид I са посечени 100 видни търновски боляри.

Българските извори съобщават, че за жителите му появата на огромна османска армия е изненадваща. Малкото извори и тяхната неясна информация дават големи възможности за хипотези и дискусии, в които се предлагат различни варианти за последните дни от историята на Търново като българска столица. Някои съвременни автори реконструират целия ход на османския щурм и рисуват героичната съпротива на защитниците на града на базата на предположения. Други, анализирайки данните от изворите, твърдят, че след мъчителната и дълга обсада градът е принуден да капитулира. Аргументът им е примирителното и неясно съобщение на Григорий Цамблак: “варварите постигнаха целта си и завладяха града, но не чрез силата си, а защото Божията воля допусна”. С влизането на завоевателите в Търново са ликвидирани всички български институции, а с тях и българската власт. Градът е поставен в положение на военна окупация. Цялата власт е предадена в ръцете на османски военен управител, командир на многоброен отряд, който е оставен в бившата българска столица.

Войските на цар Ивайло разбиват в Котленския проход изпратената от император Михаил VІІІ Палеолог 10 000-на армия, начело с пълководеца Мурин, която трябва да стабилизира властта на Иван Асен ІІІ в Търново.

Разширяването на въстанието на Ивайло през лятото на 1279 г., освобождаването на големи области от византийски завоевания и надвисналата над Търновград заплаха принуждават император Михаил VIII Палеолог да изпрати срещу въстаническата армия 10-хилядна армия начело със стратега Мурин. Тя се разполага под стените на крепостта Диавена, доминираща Котленския проход. Разчитайки на изненада, Ивайло подхожда с войските си от север и скрито ги разполага около византийския лагер. Атакувайки ромеите, той успява да ги разгроми напълно.

Ивайло (Бърдоква, Лахана) е водач на селско антифеодално въстание в България. Биографичните данни за него са оскъдни. Знае се, че той е селянин от Североизточна България. Като се възползва от сложната политическа ситуация набезите на татарите, слабата царска власт и феодалните междуособици, Ивайло организира селяните за бунт. През пролетта на 1277 г. образува първата въстаническа дружина, която разбива татарите и ги прогонва отвъд Дунав. През есента на същата година войската му се разраства и Ивайло я повежда към столицата Търново. В сражение с войската на Константин Асен (1257-1277 г.) царят е убит. Ивайло се жени за съпругата му Мария и е признат за цар. През лятото на 1278 г. отбива настъпващите от юг византийски войски, а през есента се насочва на север срещу нахлуващите татарски дружини. В продължение на 3 месеца войските му са обсадени в Дръстър (Силистра) от татарите. Там Ивайло научава за извършения в Търново преврат, в резултат на който на престола е поставен Иван Асен III. След разгрома на татарите се насочва с войските си към Търново. През лятото на 1279 г. разбива византийските армии в старопланинските проходи. През 1280 г. Ивайло е разгромен от обединените сили на болярите. Търси съюзничество при татарите. Убит е по време на пир по нареждане на хан Ногай.

Българската войска обсажда Константинопол. В хода на масираното настъпление в Тракия хан Крум поверява обсадата на Одрин на своя брат и продължава военния марш към византийската столица. Огромна българска армия обгражда града от Влахерните до Златните врата. От крепостните стени уплашените жители на Константинопол наблюдават ритуалните жертвоприношения, които българският владетел извършва в качеството си на върховен жрец на бог Тангра. По време на започналите преговори ромеите устройват засада и правят опит да убият българския владетел. Разярен от това, хан Крум нарежда да бъдат опожарени и разграбени околностите на Константинопол.

Хан Крум управлява в годините между 803-814 г. Той е считан за родоначалник на нова ханска династия и голям пълководец. Първоначално води политика на мир с Византия и насочва своето внимание към северозападните граници на българската държава, които са застрашени от франките. През 805 г. се възползва от тяхната победа над аварите и успява да включи в пределите на България източната част от държавата им. Разширяването на българските владения на запад предизвиква сериозно безпокойство в Цариград и през 807 г. император Никифор I Геник предприема поход, като стига с войските си до Одрин. Като се възползва от нарушаването на добросъседските отношения, хан Крум на свой ред потегля на юг. През 808 г. се насочва по долината на р. Струма и разгромява посрещналите го там византийски войски, а през 809 г. превзема Сердика (днес София). Обезпокоен от неговите успехи, през 811 г. византийският император нахлува в пределите на България с голяма войска. Като отхвърля предложения му от хан Крум мир, Никифор I Геник преминава старопланинските проходи и стигна до столицата Плиска. След като взима със себе си съкровищата на българския владетел, я опожарява и потегля назад. По пътя неговите войници ограбват и опустошават българските земи. Хан Крум успява да организира голяма войска и да привлече на помощ аварите. Той посреща византийския император при Върбишкия проход. В сражението на 26 юли 811 г. византийските войски са напълно разбити, загива и Никифор I Геник заедно със своите военачалници. След сражението хан Крум заповядва да отрежат главата на Никифор I Геник, която няколко дни е държана на показ, набита на кол. След това, отново по заповед на хан Крум, черепът на императора е обкован със сребро. От него хан Крум пие в чест на своята победа. През следващата година българският хан предприема нови действия против Византия. Тъй като не разполага с достатъчно сили, за да я разгроми окончателно, той предлага мир на новия византийски император Михаил I Рангаве. От Цариград следва отказ. Византийският владетел потегля на поход против България, но при Версиникия, близо до Одрин, неговите войски претърпяват поражение (22 юни 813 г.). След тази победа българският владетел стига безпрепятствено до Цариград. Той отново предлага на византийския император мир. Но след като разбира намерението на византийците да го ликвидират, се оттегля и започва да се готви за окончателното завладяване на византийската столица. По време на тази усилена подготовка внезапно умира.