КАЛЕНДАР НА СЪБИТИЯТА – 12 ЮНИ

Умира Петър Константинов (1928 – 2011) – председател на Общонародно сдружение „Мати Болгария”.

Писателят д-р Петър Константинов, роден на 1 август 1928 г. в гр. Казанлък, е завършил медицина и политическа икономия. На популяризирането на българското, европейското и световното изкуство той е посветил повече от четиридесет години. Автор е на над тридесет книги – романи, повести, сборници, разкази, художествена публицистика и изкуствознание, повечето от които са претърпели три, четири и пет издания. Има над 200 научни труда в областта на медицината, изкуството, политическата икономия и историята и над 2000 публикации в периодичния печат.

Проф. д-р Петър Константинов взема дейно участие в обществения живот на страната. Един от основателите и председател на Общонародното сдружение „Мати Болгария” – първата общонародна организация след демократичните промени през 1989 г., която осъществи изключително активна дейност у нас и в чужбина за пробуждане, съхранение и разпространение на българския народен дух, народните традиции и историческата ни памет.

Като председател на Националния комитет за защита правата на българите извън сегашните граници на България и на Националния комитет за защита на историческата истина в България, той съдейства с подкрепата на широката общественост за защита правата на компактното българско население извън сегашните граници на България и за създаване на истинско действащо гражданско общество.

Почетен гражданин на Казанлък.

Умира Булат Окуджава – руски поет, автор на песни, писател. Участва като доброволец в Отечествената война на СССР. Създава стотици стихотворения, 4 исторически романа, сценарии за филми. Стихосбирки: „Лирика“ (1956 г.), „Острови“ (1959 г.), „Веселият барабанчик“ (1964 г.), „По пътя към Тинатин“ (1964 г.), „Великодушният Март“ (1967 г.), „Арбат, мой Арбат“ (1976 г.); повести: „Бъди здрав, учениче!“ (1961 г.), „Фронтът приближава към нас“ (1967 г.), „Мерси, или Похожденията на Шипов. Старинен водевил“ (1971 г.) и др.; романи: „Пътешествието на дилетантите“ (кн. 1-2, 1976 – 1978 г.), „Среща с Бонапарт“ (1983 г.); киносценарии. Популярни са песните му от филмите „Белоруската гара“, „Капките на датския крал“ и др. Има издадени албуми в СССР, Полша, Франция.

Борис Елцин печели първите избори за президент на Русия.

Борис Николаевич Елцин е роден на 1 февруари 1931 г. Завършва Уралския политехнически институт като инж.-конструктор през 1955 г. Работи като инженер и началник на Южгорстрой (1955-1963); началник на строителния отдел на Свердловския областен комитет на КПСС (1966-1976). Член е на КПСС от 1961 г. От 1968 г. е първи секретар на Свердловския обком на КПСС. От април 1985 г. завежда отдел в ЦК на КПСС. Член на ЦК на КПСС (1981 г.); кандидат-член на Политбюро на ЦК на КПСС (1986 г.). Депутат е във ВС на СССР (1978 г.). През февруари 1988 г. по предложение на М. Горбачов е изключен от Политбюро. През юни 1988 г. дава тв интервю пред западни кореспонденти във връзка с посещението на Р. Рейгън в Москва, като критикува враговете на „перестройката“, с което става най-популярният човек в страната. Осъществява частно посещение в САЩ (септември 1989 г.). Той е първият свободно избран президент на Русия (1991 г.; преизбран през 1996 г. до 2000 г.). През 1991 г. посещава САЩ като държавен глава. През 1991 г. и октомври 1993 г. с помощта на армията потушава опит за преврат. Създава Общността на независимите държави (ОНД). Провежда икономически реформи. Обявява КПСС извън закона (7.11.1991 г.). Умира на 23 април 2007 г., от сърдечна недостатъчност.

След четиримесечна дейност е разкрита нелегалната организация на Турското националноосвободително движение в България (ТНОДБ). Нейният ръководител Меди Доганов (Ахмед Доган) е осъден на 10 г. затвор, а четирима негови съмишленици – на различни срокове лишаване от свобода.

Ахмед Демир Доган e роден на 29 март 1954 г. в село Пчеларово, Варненска област. Той е български политик, основател на Движението за права и свободи през 1990 г. и негов председател. През 1981 г. Доган завършва философия в СУ „Климент Охридски“. Редовен аспирант в Института по философия към Българската академия на науките /БАН/. Четири години по-късно завършва Академията за обществени науки и социално управление /АОНСУ/ на ЦК на БКП. През 1985 г. се включва в организиране на съпротивата срещу т. нар. „възродителен процес“. През 1986 г. е кандидат на философските науки и научен сътрудник в Института по философия към Българската академия на науките /БАН/. Същата година е арестуван и изпратен в Главно следствено управление за 6 месеца и 15 дни. През 1987 г. лежи в Софийския затвор в килия за смъртници. Три години по-късно е осъден при закрити врати от Варненския окръжен съд на 10 г. лишаване от свобода като създател на противодържавна организация. През 1989 г. амнистиран след отмяната на чл. 233 от Наказателния кодекс. Ахмед Доган е учредител и председател на Движението за права и свободи от създаването му на 4 януари 1990 г. Депутат е в 7-то велико народно събрание /ВНС/ с името Меди Доганов. През 1991 г. е председател на парламентарната група на ДПС. Председател на Централния съвет и на Централното оперативно бюро на ДПС. Напуска ВНС заедно с още 13 депутати от ДПС. Депутат в 36-то НС, 37-то НС. През 1997 г. става депутат и съпредседател на Обединението за национално спасение /ОНС/ в 38-то ОНС. На 29 ноември 1998 г. става първият председател на Либерално-демократичния съюз на ротационен принцип за една година. През 2001 г. става депутат в 39-ото Народно събрание, а оглавяваното от него ДПС става коалиционен партньор на Национално движение Симеон ІІ в управлението. През 2004 г., по повод 50-годишния му юбилей, Ахмед Доган е награден с орден Стара планина първа степен за извънредно големите му заслуги в изграждането и утвърждаването на демокрацията, етническия мир и духа на толерантност в Република България. На парламентарните избори произведени на 25 юни 2005 г. Ахмед Доган отново е избран за депутат. След два неуспешни опита за съставяне на правителство, президента Георги Първанов дава мандат на ДПС за сформиране на Кабинет. В новосформираното правителство в коалиция управляват ДПС, БСП и НДСВ.

В Париж е открита изложба “Българската средновековна цивилизация”, посветена на 13-вековния юбилей на българската държава.

Английският актьор Лорънс Оливие става първият актьор в историята, получил титлата “лорд”.

Лорънс Оливие е роден през 1907 г. Учи в Централната драматична школа в Оксфорд (1924 – 1925). Смятан е за най-големия британски театрален актьор и за най-добрия Шекспиров интерпретатор. Той е инициатор за създаването и пръв директор на Националния театър. В киното е от 1930 г. („Сламената вдовица“). Снима се в централни роли в незначителни американски и английски филми – „Жълтият билет“ (1931 г.), „Както ви се харесва“ (1936 г.), „Непобедимата армада“ (1936 г.), „Разводът на лейди Х” (1938 г.). Едва във филмите „Брулени хълмове“ (1939 г.) и „Ребека“ (1940 г.) изкуството на Оливие достига нивото на театралните му изяви. Огромен успех има военновременната мелодрама „Лейди Хамилтън“ (1941 г.). Поставя 3 филма по Шекспир – „Хенри V” (1945 г.), „Хамлет“ (1948 г.), „Ричард III“ (1955 г.), в които се стреми към пълноценен филмов еквивалент на литературния първоизточник, получава световна известност и оказва силно влияние върху развитието на реалистичните тенденции в английското кино. Изпълнява главни роли в Шекспирови екранизации – „Отело“ (1965 г.), „Венецианският търговец“ (тв, 1977 г.), „Крал Лир“ (тв, 1982 г.), режисира своята интерпретация на Чеховата пиеса „Три сестри“ (1970 г.). Снима се още в: „Кари“ (1952 г.), „Просешка опера“ (1953 г.), „Принцът и балерината“ (1956 г.), „Ученикът на дявола“ (1959 г.), „Аустерлиц“ (1959 г.), „Спартак“ (1960 г.), „Конферансието“ (1960 г.), „Изпитание“ (1962 г.), „Хартум“ (1966 г.), „Обувките на рибаря“ (1968 г.), „Битката за Англия“ (1969 г.), „О, каква прекрасна война!“ (1970 г.), „Дейвид Копърфилд“ (1970 г.), „Детективът“ (1972 г.), „Лейди Каролина Лем“ (1974 г.), „Любов сред руините“ (1975 г.), „Маратонецът“ (1976 г.), „Един мост повече“ (1977 г.), „Колекцията“ (тв, 1977 г.), „Котка върху горещ ламаринен покрив“ (тв, 1977 г.), „Момчетата от Бразилия“ (1978 г.), „Един малък романс“ (1979 г.), „Инчон“ (1981 г.), „Битката на титаните“ (1981 г.), „Джазовият певец“ (1982 г.), „Пътешествие около баща ми“ (тв, 1982 г.), „Вагнер“ (тв, 1983 г.), „Завръщане в Брайтсхед“ (тв, 1983 г.), „Бунтът на Баунти“ (1984 г.), „Петър Велики“ (тв, 1986 г.). На живота и творчеството му е посветен тв филм „Лорънс Оливие. Един живот“ (1982 г.). Автор е на книгата „Изповед на един актьор“ (1982 г.).

Умира Александър Дейнека – руски художник, член на Художествената академия на СССР (бивш) и неин вицепрезидент (1962 – 1966 г.), педагог. Учи в московския Вхутемас през 1920 – 1925 г. при В. А. Фаворски и И. И. Нивински. Той е член учредител на дружеството ОСТ. През 20-те години на ХХ в. се занимава предимно с графика. В творчеството му преобладават темите за индустриалния труд, техниката, градския живот и спорта. През този период създава и картини на историко-революционни теми: „Отбраната на Петроград“ (1928 г.) и др. През следващото десетилетие в творчеството му се появяват лирични мотиви („Майка“, 1932 г.). Платната му от този период отразяват впечатленията на автора от неговите пътувания до САЩ, Франция и Италия през 1934 – 1935 („Улица в Рим“, 1935 г.). В годините на Великата отечествена война създава „Отбраната на Севастопол“ (1942 г.), „Покрайнините на Москва. Ноември 1941“ (1941 г.). В следвоенните години се връща към мотивите в творчеството си от 20-те и 30-те години („В морето“, 1956 – 1957 г.). Създава пана и мозайки за обществени сгради, графики (сериите „Севастопол“, 1932 – 1934 г.; „Военна Москва“, 1946 г. и др.). Проектира плакати („Физкултурничка“, 1933 г.), работи илюстрации и скулптури. Занимава се с педагогическа работа – от 1940 г. е професор в московския Вхутеин; преподава в различни московски художествени училища. През 1945 – 1948 г. е директор на Московския институт за приложно и декоративно изкуство.

Приет е Закон за държавното знаме на НР България, според който знамето на Народна република България изразява суверенитета на българския народ и държава и е отличителен знак в международните й отношения. То е трицветно – бяло, зелено и червено, поставени водоравно отгоре надолу. Белият цвят “символизира миролюбието, трудолюбието и другите добродетели на българския народ; зеленият – връзката на държавното знаме със знамената на борците за национално освобождение, плодородието на българската земя и любовта на българския народ към родината, червеният – победилата социалистическа революция в България и готовността на българския народ да брани достиженията й.”

Умира Уйлям Ърнест Хокинг – американски философ, представител на персонализма. Професор в Калифорнийския (1906-1908 г.), Йейлския (1908 – 1914 г.) и Харвардския (1914 – 1943 г.) университет. Според Хокинг светът е съвкупност от идеални същности – човешки съзнания, които са част от Абсолюта – световно съзнание, благодарение на което е възможна взаимната комуникация между съзнанията. Всяка личност е активно начало, което твори действителност. Същевременно причина за това творчество е Върховната личност, Бог. Обявява ученията, които изключват божеството, за лъжливи. В “Науката и идеята за Бога” (1944 г.) се стреми да докаже, че науката познава само особеното, частното, а всеобщото се постига само в религиозния опит. Според него атеистичният светоглед неизбежно води до съзнанието за безсмислеността на битието и човешкото общество, отказало се от Бога. За Хокинг е характерна връзката между елементи от субективния и обективния идеализъм.

Заедно с други членове на Африканския Национален конгрес Нелсън Мандела е осъден на доживотен затвор по обвинение за саботаж, държавна измяна и конспирация към Южна Африка.

Нелсън Мандела е южноафрикански политик, президент на ЮАР от 1994 г. до юни 1999 г., символ на борбата срещу политиката на апартейд. Роден е на 18 юли 1918 г. в Умтата, Транскей, ЮАР в семейство на вожда на племето тембу. Учи в колежа на Форт Хер, откъдето е изключен през 1940 г. заради участие в стачка. Работи като полицай в мина в Йоханесбург. През 1942 г. завършва колеж и Уитуатърсрандския университет с бакалавърска степен по изкуство и право. От 1951 г. е член на адвокатската колегия в Йоханесбург. С активна политическа дейност се занимава от 1944 г., когато става член на Младежката лига на АНК. Нелсън Мандела оглавява кампанията за неподчинение на расистките закони (1952 г.) През 1953 г. е избран за президент на АНК в провинция Трансваал. Две години по-късно участва в конгреса на народите от Южна Африка. През 1956 г. попада в списъка на 156-те човека, обвинени в държавна измяна и е арестуван от властите в ЮАР. От 1960 г. Нелсън Мандела е в нелегалност, а от 1961 г. ръководи военна организация на АНК. През 1962 г. е арестуван и е осъден на 7 години затвор. Две години по-късно (1964 г.) получава доживотна присъда. Нелсън Мандела прекарва 18 години в затвора на о. Робън (1964-1982 г.), през 1982 г. е преместен в затвора в Кейптаун, където остава 6 години, след което е хоспитализиран заради туберкулоза. През 1985 г. той отхвърля предложението на президента П. Бота да бъде освободен при условие, че се откаже от каузата си. Освободен е на 11 февруари 1990 г., след като в системата на апартейд започва криза. Избран е за председател на ИК на АНК (1991 г.) и за негов президент (от юли 1991 г.). През септември същата година подписва национално споразумение за мир от името на АНК, уточнява процедурите за спиране на политическото насилие. На 3 февруари 1992 г. в Париж заедно с президента на ЮАР Фр. де Клерк получава наградата на ЮНЕСКО за мир “Хофу-Боани”. Година по-късно (1993 г.) отново с Де Клерк получава Нобелова награда за мир. През 1994 г. е избран за президент на ЮАР в първите общонационални избори с участието и на чернокожото население. През 1996 г. под негово ръководство е разработена и приета новата конституция на ЮАР.

В Ню Йорк се състои премиерата на филма “Клеопатра” с Елизабет Тейлър в главната роля.

Основан е Съюзът на филмовите дейци в България (първоначално като Творчески дом на кинодейците).

Съюзът на българските филмови дейци има голям принос за изграждането на структурата на българската кинематография, организацията на филмопроизводството и квалификацията на кадрите. СБФД разгръща голяма дейност за утвърждаването на българското киноизкуство, за развитието на кинокритиката и кинотеорията. Съюзът е инициатор, организатор или съорганизатор на всички филмови фестивали в страната. През 1970 г. към него се създават Кабинет на младия кинематографист и Експериментална студия за филмови дебюти, което допринася за творческото развитие на следващите поколения кинематографисти. През годините СБФД разгръща и голяма международна дейност, като осъществят контакти с кинематографичната общност по света, изпращайки свои членове на международни фестивали, организирайки множество международни срещи, конференции, симпозиуми и дискусии по въпросите на киното. Така СБФД е приет за член на най-авторитетни международни филмови организации като ФИПРЕССИ, ФЕРА, АСИФА и СИФЕЖ. Членове на Съюза на българските филмов дейци са били и са най-авторитетните имена на българската кинорежисура, кинодраматургия и литература. Днес Съюзът на българските филмови дейци наброява почти хиляда души.

Започва съдебен процес срещу Петър Коев от ръководството на БЗНС “Никола Петков”. На 14 юни процесът приключва и той е осъден на 12 г. и 6 м. строг тъмничен затвор като „идеен подбудител“ за създаването на тайната военна организация „Неутрален офицер“.

Военната организация „Неутрален офицер“ е конспиративна организация, създадена през октомври 1945 г. от група щабни офицери начело с ген. Ив. Попов, бивш помощник началник-щаб на българската армия. Поставя си за цел свалянето на отечественофронтовската власт и възстановяването на предишния режим в страната. Макар че влиза в контакт с лидерите на някои от опозиционните партии, организацията „Неутрален офицер“ не успява да разгърне някаква по-широка дейност. Разкрита е от органите на реда през 1946 г. 27 от нейните участници са изправени пред съда и получават присъди с различен срок за излежаване в затвора.

Във Франция е отменена цензурата върху печата, въведена по време на Втората световна война.

Роден е Найден Андреев – български композитор и аранжор на естрадна музика. Отговорен редактор на редакция „Забавна музика“ в БНТ от 1972 г. и ръководител на вариететно-сатиричния театър в Габрово от 1985 г. В забавната музика влиза през 1966 г. като ръководител на група „Пчелите“. Има 3 авторски албума – „Моите мелодии“ (1983 г. и 1986 г.) на „Балкантон“ и на „Мелодия“ в изпълнение на А. Миронов.

Роден е Пат Дженингс – ирландски футболист, вратар. Рекордьор по участия в националния отбор на Северна Ирландия. Дженингс изиграва 119 срещи със своя отбор, взема участие в 2 световни първенства. Има над 1 100 официални мача, като е пазил на вратата на „Тотнъм“, с който през 1967 г. печели Купата на Англия, а през 1972 г. и Купата на УЕФА. През 1986 г. преминава в „Евъртън“ и още следващата година печели шампионската титла на Англия. В Мексико, на своя 41 рожден ден Дженингс изиграва последния мач в кариерата си. Известен е с прозвището „кроткият гигант“.

Никола Петков, който се обявява против новото ръководство на БЗНС, в което преобладават левите земеделци, е освободен от поста главен секретар. На негово място е избран Александър Оббов, готов да работи с БРП(к). Привържениците на Никола Петков се обособяват в самостоятелна политическа група.

Никола Петков е политически и държавен деец. Роден е на 21 юли 1893 г. в София. Завършва право в Париж. Член е на БЗНС, през 1932-1933 г. е в състава на ПП на БЗНС „Ал. Стамболийски“. Редактира печатния орган на съюза „Земледелско знаме“. През 1933 г. преминава към БЗНС „Георги Марков“. След държавния преврат на 19 май 1934 г. се присъединява към БЗНС „Врабча 1“. През 1937 г. отново се включва в редовете на БЗНС „Ал. Стамболийски“. По време на Втората световна война 1939-1945 г. възприема идеята за създаване на Отечествения фронт. От август 1943 г. участва в състава на Националния комитет на ОФ като представител на БЗНС „Ал. Стамболийски“. След 9 септември 1944 г. е министър без портфейл в първото правителство на ОФ (1944-1946 г.). През лятото на 1945 г. напуска правителството и сформира опозиционния БЗНС (Никола Петков). Редактира печатния орган на съюза в. „Народно земеделско знаме“. Народен представител в VI ВНС (1946 – 1949 г.). През лятото на 1947 г. му е отнет депутатският имунитет и е осъден на смърт за противодържавна дейност. Умира на 23 септември 1947 г.

Роден е Дойчин Василев – български алпинист, заслужил майстор на спорта. Досега е изкачил осемхилядниците Даулагири, Макалу, Щища Пангма и Чо Ойю. Дойчин Василев покорява и най-високия връх на планетата Еверест (8 848 м).

В Гюмюрджина е основано българско читалище „Просвета“, продължител на съществувалото до 1920 г. читалище.

Умира Карл Краус – австрийски писател, публицист и филолог. Творчеството му е свързано с духовния климат на Виена и разпадането на Австро-Унгарската империя. В литературата влиза със сатиричния памфлет “Разрушената литература” (1897 г.), с който се обявява против виенските декаденти. Издава и редактира сп. “Факел” (“Die Fackel”, 1899 – 1936 г.). Публикува многобройни есета и статии по въпросите на литературата и езика, сборници със сатирични фейлетони и афоризми на теми от международния и австрийския живот. Връх в творчеството му е философската антивоенна драма “Последните дни на човечеството” (1918 – 1919 г.). Лириката, която публикува, е в духа на философската лирика на Й. В. Гьоте, често стиховете са близки до импресионистичната поезия на Х. Моргенщерн и Д. Ф. Лилиенкрон. На български език е преведена книгата му “Кутията на Пандора”.

Умира Рене де Клерк – белгийски писател, пишещ на нидерландски език. Автор на сборниците стихове “Факли” (1909 г.), “Призивът на рога” (1916 г.), “Книга за Любовта” (1921 г.) и романите: “Ротланд”, “Хармес Рилс” (1913 г.) и др.

Дейци на Западнопокрайнската революционна организация „Въртоп“ взривяват бомба на Нишката жп гара. На 22 юни под натиска на Великобритания и по нареждане на временно председателстващия правителството външен министър Атанас Буров са арестувани 25 македонски дейци.

Вътрешната западнопокрайнска революционна организация „Въртоп“ е създадена през 1923 г., в отговор на терора, на който е подложено българското население от Западните покрайнини, от страна на югославските власти. Организацията въплъщава идеята за въоръжена борба, за национално освобождение и присъединяване на областта към България. Когато репресиите на югославските власти достигат застрашителни размери, членовете на организацията пристъпват към провеждане на серия от атентати, политически убийства и диверсии на територията на Западните покрайнини и Поморавието – Враня, Ниш, Пирот, Цариброд, както и в столицата Белград.

В Неврокоп е роден поручик Борис Самуилов Шейнин, служил в 39-ти пехотен полк на Българската армия до 1946 г.

Сръбските власти избиват 186 души в селата от Тиквешко, в по-голямата си част първенци, свещеници и учители. Изнасилени са 15 жени и девойки, 4 от които умират. В нагнетената обстановка ден по-рано командващият Българската армия генерал Михаил Савов в ултимативна форма иска от българското правителство в 10-дневен срок да разреши спорните въпроси със съюзниците от Балканската война, независимо от способите – дипломатически или военни. На 11 юни в телеграма на генерал Савов до командващия 4-та армия се казва: „Съществува съюз между сърбите и гърците, чиято цел е да задържат и да си поделят цялата територия на Македония от десния бряг на Вардар с прибавянето към нея на Скопие, Куманово, Кратово и Крива Паланка за сърбите, докато Солун и районите на Правище и Нигрита остават за гърците“.

В Битоля е основана Отоманска партия на базата на Българската народнофедеративна партия начело с депутата в отоманския парламент Тодор Павлов.

Роден е Атанас Далчев – български поет, преводач и есеист. Завършва философия в СУ “Св. Климент Охридски” през 1927 г. Заминава за Рим и пътешества из Италия. През 1928-1929 г. е в Париж. Посещава и Лондон. Работи като учител в България. През 1936-1937 г. пътува из Франция. Бил е учител по български език в Цариград през 1938 г. и училищен инспектор и директор на прогимназия в София до 1944 г. След 9 септември 1944 г. е началник отделение в Министерството на информацията; заместник-главен редактор на сп. „Пламъче“. Печата свои стихотворения за пръв път в сборник „Мост“ през 1923 г. Произведенията му са превеждани на много езици. Носител е на Хердерова награда за 1972 г. Съчинения: „Прозорец“ (1926 г.), „Стихотворения“ (1928 г.), „Париж“ (1930 г.), „Ангелът на Шартър“ (1943 г.), „Стихотворения“ (1965 г.), „Фрагменти“ (1967 г.), „Балкон“ (подредба Р. Ралин, 1972 г.), „Стихотворения. Фрагменти“ (1974 г.), „Стихотворения. Фрагменти. Мисли и впечатления“ (1978 г.), „Съчинения“, в 2 т. (1984 г.), „Стихотворения. Преводи. Миниатюри“. (подб., ред. и предг. и прил. Р. Ралин, 1990 г.) .

В село Пътеле, Леринско, сега Агиос Пантелеймонас, Гърция, е предадена четата на легендарния войвода Марко Лерински (Георги Иванов). В сражението загива войводата. Георги Иванов, известен като Георги Геройски, Марко Лерински или Марко войвода, е български военен и революционер, войвода на Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация.

Георги Иванов е роден в Котел. През 1883 година постъпва на военна служба в Княжество България. Взима участие в Сръбско-българската война (1885) и за проявена храброст е удостоен с медал и повишен в чин. През 1895 напуска службата, влиза в редовете на Върховния Македоно-Одрински комитет и взима участие в четническата акция от 1895 година. След неуспеха на акцията се връща в армията като подофицер. През 1900 се свързва с Гоце Делчев и Гьорче Петров, които го привличат към ВМОРО и го изпращат като войвода в Леринско. Благодарение на военната подготовка на Марко войвода и на организационните му способности четата му се превръща в школа за подготовка на четници и войводи за цялата революционна организация.

В Германия е приет Закон за военноморския флот, според който за 20 години трябва да бъдат построени 38 кораба.

Роден е Фриц Алберт Липман – американски биохимик, немец по произход; професор по биохимия от 1949 г.; член е на Националната АН на САЩ (1950 г.), на Лондонското кралско дружество (1962 г.). Отделя и изследва химическата структура и биологичната роля на коензим А. Завършва Берлинския университет през 1924 г. Работи в института „Кайзер Вилхелм“ в Берлин (1927 – 1931 г.), в Рокфелеровия институт в САЩ (1931 – 1932 г.), в Карлсбергската лаборатория в Копенхаген (1932 – 1939 г.). Емигрира в САЩ през 1939 г. До 1941 г. е в Корнуелския, а до 1949 г. в Харвардския университет и в Масачусетската болница (1949 – 1957 г.). Работи в Рокфелеровия институт (от 1957 г.). Научните му трудове са върху обмяната на веществата в клетките и биосинтеза на белтъчините. През 1953 г. получава Нобелова награда.

Генерал Емилио Агиналдо провъзгласява независимостта на Филипините от Испания.

Филипините са подчинени на Испания от втората половина на XVI в. През 1896-1898 избухва националноосвободителна революция, която довежда до провъзгласяване на независимостта на Филипините. След това държавата изпада в икономическа зависимост от САЩ, която изпраща свои войски по време на революцията. Филипините се превръщат в американска колония, в резултат на американско-филипинската война (1899-1901 г.). През 1934 г. САЩ дават автономия на Филипините. По време на Втората световна война са окупирани от Япония; след това от САЩ (1944-1945 г.). На 4 юли 1946 г. са обявени за независима република. Периодът на управление на президента Ф. Маркос (1965-1986 г.), свързан с нееднократно въвеждане на военно положение в страната, е прекратен след идването на опозиционните сили на власт. През 1996 г. е постигнато споразумение с мюсюлманите за прекратяване на военния конфликт. От 30 юни 1992 г. за президент, след преки избори, е избран Фидел Валдес Рамос.

Швейцарецът Карл Елзенер патентова джобен нож с приспособления, станал известен като швейцарски армейски нож на фирмата “Викторинокс”.

Роден е Егон Шиле – австрийски живописец и график. Учи във Виенската художествена академия (1906 – 1909 г.). Представител е на стила “модерн” и предшественик на експресионизма. Рисува портрети, пейзажи, фигурални композиции.

Роден е Гьончо Белев – български писател. Първото му произведение е повлияно от Тетмайер – „Горски иммортели“ (1912 г.), печатано в приложението на в-к „Вечерна поща“. Делегат на конгреса на писателите за защита на световната култура в Париж през 1938 г. По-известни негови съчинения са: „Тайно страдание“ (1923 г.), „Животът си тече“ (1937 г., 1938 г., в две части), „За маслиненото клонче в Париж“ (1939 г.), „Случки из живота на Минко Минин“ (1940 г., 1945 г., 1957 г., роман в 4 части), „Панорама на една епоха“ (1960 г.) и др.

В село Либяхово, Неврокопско, е роден Борис Петров Сарафов (1872 – 1907). Той е български военен и революционер, войвода на Върховния македонски комитет и Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация.

Роден е Янко Забунов – един от основателите на БЗНС (1899 г.) и пръв председател на УС на БЗНС. Учи агрономство в Австрия (1890- 1891 г.), работи като учител и директор на сливенското Винарско училище (1891 – 1895 г.). През 1897 г. е директор на Лозаро-винарското училище в Плевен. Два пъти е избиран за народен представител. Отстоява идеята за утвърждаване на БЗНС като политическа организация на селяните. Издава и редактира съюзния орган в. “Земеделска защита”. През 1902 г. се оттегля от активна политическа дейност.

Роден е Стоян Загорски – генерал-лейтенант. Завършва военно училище в София и артилерийска академия в Русия. Като артилерийски инженер е командир на Софийски крепостен батальон и на IV-ти артилерийски полк. През Балканската война е началник на обсадната артилерия, а от 2 август 1915 г. е назначен за Инспектор на инженерните войски. По време на Първата световна война (1915 – 1918 г.) е началник на инженерните войски при Щаба на Действащата армия.

В Цариград се закрива съборът, свикан от Вселенската патриаршия за решение на българския църковен въпрос. В Събора участват всички бивши цариградски патриарси, патриарсите на Александрия, Йерусалим и Антиохия, синодалните и пребиваващите в Цариград митрополити и епископи, мирски лица, гръцки първенци, само четирима българи – владиците Панарет Пловдивски, Антим Преславски и Доротей Софийски, и едно мирско лице – Гавраил Кръстевич. Съборът не пожелава да удовлетвори българските искания и в решенията си заменя думите “българи” и “български” с “християни”. Българите в Цариград подават до Високата порта изложение, продължавайки преследването на народната цел – възстановяване на Българската православна църква.

Роден е Спиро Гулабчев – политически деец, публицист и издател. Роден е в Лерин (дн. в Гърция). Образованието си получава в Духовната семинария в Москва и в университетите в Москва и Киев. Заради контактите му с народническите кръгове е екстерниран от Русия. След завръщането си в България учителства в Габрово, Варна и Търново. Става ревностен пропагандатор на сиромахомилството, което е смесица от народнически и други идеи. По-късно е един от идеолозите на анархизма в България.

Американецът Л. П. Хаслет патентова противогаза.

Роден е Дженерариъс Макгахан – американски журналист, ирландец по произход. През 1876 г. като кореспондент на в-к “Дейли Нюз” идва в България, придружен от Скайлър (американски консул в Цариград), за да изследва зверствата, извършени от башибозуците над българското население по време на Априлското въстание (1876 г.). Автор е на покъртителни репортажи за турските жестокости и за бедственото положение на българския народ, които оказват огромно влияние върху общественото мнение в Европа. Статиите му са издадени в отделна книга – “Турските зверства в България”. През Руско-турската война (1877 – 1878 г.) придружава руската армия и в кореспонденциите си описва подробно нейните действия. Свидетел е на всички по-важни сражения между руските войски и османската армия. В дописките си отразява и героичните подвизи на българските опълченци. Присъства и на подписването на Санстефанския мирен договор 1878 г. Поради неочаквано заразяване от тиф умира на 9 юни 1878 г.

Издадени са присъдите над арестуваните участници във Втория браилски бунт (1842 г.). Георги Раковски и още 6 души са осъдени на смърт.

Браилските бунтове (1841 – 1843 г.) са революционни акции на българската емиграция в Румъния, с ръководен център Браила. Първият от тях е организиран през 1841 г. Начело застават сръбският капитан Владислав Татич и българинът В. Хадживълков. Участниците в него се опитват да използват влошеното външно и вътрешнополитическо положение на Османската империя след неуспешната за Високата порта Турско-египетска война (1839 г.), за да вдигнат въстание в България. За целта е замислено прехвърлянето на една чета от Влашко и Молдова на българския бряг. В организирането й вземат участие редица български търговци и занаятчии. Към тях се присъединяват и известен брой гърци. За кратко време са събрани много доброволци, закупено е необходимото оръжие. В началото на юли 1841 г. бунтът е обявен в Браила. Прехвърлянето на четата в България обаче среща въоръжен отпор от страна на румънските власти, които се страхуват от усложнение на техните отношения с Османската империя. Около 80 души от българите са убити, а останалата част са заловени и изпратени на каторжна работа в Румъния. Само малък брой от четниците успяват да се спасят и укрият.

След неуспеха на първата акция, през август същата година българските емигранти започват подготовката на нова. По това време в Браила пристига Г. С. Раковски, който се свързва с капитан Хаджи Ставри – пратеник на тесало-епирското революционно дружество, и установява контакт с главния организатор на новия бунт Г. Димитров Казак. Планът на акцията предвижда събирането на многохиляден отряд от Южна Бесарабия и вътрешността на Влашко и Молдова, който след това да мине през Браила и да увлече намиращите се там български и гръцки доброволци. След като разбие местния румънски гарнизон, отрядът трябва да се прехвърли през Дунав на българския бряг и да вдигне въстание. Румънските власти узнават за готвения план и вземат своевременни контрамерки. През февруари 1842 г. румънските власти правят опит да арестуват Г. С. Раковски. Стига се до ново сражение със заговорниците. За да спаси заловените бунтовници, Г. С. Раковски се предава и е осъден на смърт. Но тъй като притежава гръцки паспорт (под името Георги Македон), е предаден на гръцките консулски власти.

Абнър Дабълдей формулира основните правила на бейзбола. 100 години по-късно са открити националният музей и залата на славата на този спорт. Международната федерация по бейзбол е основана през 1921 г.

Готвейки се за война срещу Русия, Наполеон Бонапарт събира около 678 хил. войници. Възглавяват я блестящи маршали и генерали – Л. Даву, Л. Бертие, М. Ней, И. Мюра и др. В подготовката за войната Русия успява да създаде модерни за времето си въоръжени сили и мощна артилерия. Войската се оглавява от Михаил Кутузов, Михаил Богданович Барклай дьо Толи, Пьотр Иванович Багратион, Алексей Ермолов, Николай Раевски, Михаил Милорадович и др. В началото на войната френската армия числено превъзхожда руската. Първият ешелон войски, навлезли в пределите на Русия, наброява около 450 хил. души, докато русите на западната граница са около 210 хил. души, разделени на три армии. Първа – под командването на Барклай дьо Толи – прикрива петербургското направление, Втора – начело с Багратион – защитава центъра на Русия, Трета – на генерал Александър Тормасов – е разположена на южното направление. Войната между Франция и Русия се дели на два етапа. Първият – от 12 юни 1812 г. до средата на октомври 1812 г., е свързан с отстъплението на руската армия с ариегардни боеве с цел да примами противника навътре в руска територия. Вторият – от средата на октомври до 25 декември 1812 г., се характеризира с контранастъпление на руската армия, чиято цел е окончателното прогонване на френската армия от Русия.

Войната започва на 12 юни 1812 г., когато френските войски преминават Неман и нахлуват в Русия. Първа и Втора руска армия започват да отстъпват, като избягват генералното сражение. Те водят ариегардни боеве с отделни френски части, които изтощават и отслабват противника и му причиняват значителни загуби. Междувременно за главнокомандващ на руската армия е назначен Михаил Кутузов. Той не променя тактиката на отстъпление. Първата генерална битка между двете армии е край село Бородино, на 124 км от Москва. Русия избира отбранителната стратегия, докато Наполеон продължава с нападателна тактика. След сражението, продължило повече от 12 часа, настъпателният порив на френската армия е забавен. Тя има нужда от нови попълнения. След Бородино руските войски започват отстъпление към Москва. Наполеон ги следва, но без да се стреми към ново сражение. На 1 септември 1812 г. в с. Фили е свикан военен съвет на руското командване. Въпреки мнението на генералите Кутузов взема решение да изостави Москва. Френската армия влиза там на 2 септември 1812 г. Превземането на Москва не носи никаква полза за Наполеон. Изоставена от жителите си (безпрецедентен случай в историята), тя е опожарена. В Москва не остават нито провизии, нито други запаси, които да послужат на френската армия. На 7 октомври французите напускат Москва. На 12 октомври край Малоярославец става още едно кръвопролитно сражение. Настъплението на французите е спряно и те са принудени да отстъпват по разорения от тях Смоленски път. По време на заключителния етап на войната Кутузов избира тактиката на успоредното преследване. Сериозни щети са нанесени на французите край гр. Красний в началото на ноември, когато повече от половината от 50-те хиляди отстъпващи войници са пленени или убити в бой. Опасявайки се от обкръжение, Наполеон бърза да прехвърли (на 14 – 17 ноември) войските си през р. Березина. Сражението по време на преминаването през реката завършва с разгрома на френската армия. Наполеон я изоставя и тайно заминава за Париж. Със заповед на Кутузов от 21 декември, отнасяща се до армията, и с Манифест на царя от 25 декември 1812 г. е ознаменуван краят на войната, превърнала се в Отечествена за руския народ.

На път за Египет Наполеон завладява Малта.

Наполеон Бонапарт е роден на 15 август 1769 г. на о-в Корсика. Завършва военно училище в Париж през 1785 г. и става подпоручик. През 1793 г. като капитан-артилерист участва в обсадата на Тулон, зает от англичаните. Благодарение на неговите способности френската революционна армия превзема Тулон и прогонва британския флот от френските брегове. На 14 януари 1794 г. е произведен в звание бригаден генерал. През 1795 г. ликвидира роялистки метеж в Париж, след което е назначен за командващ на френската армия, действаща в Италия. През своята военна кариера Наполеон печели повече от 60 сражения. По време на похода в Италия (1796-1797 г.) той се проявява като талантлив генерал и като добър дипломат. През 1798-1799 г. организира и командва египетския поход, разбива турската армия, завладява Египет и Сирия и организира административна и данъчната система в завладените територии. На 9 ноември 1799 г. извършва държавен преврат и става пръв консул. На 18 април 1804 г. е провъзгласен за император на Франция. Опитва с цената на нови войни и победи да се задържи на императорския престол. От своя страна Англия, Австрия и Прусия образуват Рейнската лига (1804 г.) – политически съюз, насочен срещу Франция. През 1805 г. Наполеон I разгромява Австрия (битката при Аустерлиц) и сключва Пресбургския мир (1805 г.); през 1806 г. в битките при Йена и Ауерщад разгромява Прусия и я окупира. Англия организира морска блокада на Франция; Наполеон отговаря с континентална блокада срещу Англия. През 1807 г. разбива руската армия при Ейлау и Фридланд. Принуждава Русия да се присъедини към континенталната блокада и с Тилзитския мир (1808 г.) разделя Европа на 2 зони на влияние – френска и руска. Предприема поход за завоюване и окупиране на Испания (1808-1811 г.), побеждава Австрия през 1809 г., без да я обезвреди напълно. През 1812 г. предприема несполучлив поход в Русия; принуден е да отстъпи и потегля обратно за Франция. След поражението на Франция в битката при Лайпциг (1813 г.) съюзните армии окупират страната, Наполеон I Бонапарт абдикира в двореца Фонтебло и е заточен на о-в Елба (1814 г.). През пролетта на 1815 г. напуска о-в Елба и се завръща във Франция. Настъпва периодът на т. нар. „100 дни“. Реставрацията на монархията във Франция е премахната. След загубата в битката при Ватерлоо (1815 г.) Наполеон е заточен на о-в Св. Елена, където е поставен под най-строг режим и охрана от английските войски. Там умира. Жени се за Жозефина Бокарне (9.03.1796 г.) – от този брак няма деца. През 1809 г. се развежда и се жени за Мария-Луиза (дъщеря на австрийския император Франц I). От този брак се ражда син (1811 г.) – Франсоа Шарл Жозеф Бонапарт, райхщадски херцог. Наполеон умира на 5 май 1821 г. След смъртта му са публикувани неговите „Мемоари от о-в Света Елена“ и „Мемоари“, продиктувани по време на заточението.

В Англия официално е забранено католици да заемат британския трон.

Жан-Батист Дени, личен лекар на френския крал Луи ХIV, извършва първото успешно кръвопреливане. Той прелива кръв от овца на 15-годишно момче.

В Лунд (Швеция) е основан един от най-старите университети в Европа. Днес той има филиали в Малмьо и Хелсингборг, като заедно с това си сътрудничи с датския Оресундски университет. Университетът е един от най-престижните в Швеция и често е сравняван с английският Оксбридж.

Подписан е Адрианополският мир, който слага край на първия поход на Владислав III Ягело (на снимката) и Янош Хуняди за прогонване на османските нашественици от Европа (1443 г. – 1444 г.).

Така наречения “Дълъг поход” на кръстоносната армия, командвана от полско-унгарския крал Владислав ІІІ Ягело (1434 – 1444 г.) и трансилванския войвода Янош Хуняди (1437 – 1456 г.), започва през октомври 1443 г. Кръстоносният поход има дълга подготовка, в която активно се включва Римската църква и сам папа Евгений ІV. В християнската военна кампания се включват 250 000 унгарски, полски, немски и френски рицари, чешки хусисти и 8000 сръбски бойци на деспот Георги Бранкович (1426 – 1456 г.). В християнската армия участва и българският престолонаследник Фружин, “господарят на Загоре”. В първия си поход християнската армия стига до Ихтиманските възвишения. Въпреки удържаната победа над турците, поради настъпващата зима на 1443 г.-1444 г., тя се връща обратно. През май 1444 г., по инициатива на Мурад II, в Одрин започват преговори за сключване на мирен договор. Османската дипломация проявява изключителна активност за подписване на примирие, тъй като трябва да решава проблеми с враговете си в Анадола. Според клаузите на договора султанът се задължава да освободи всички пленени християни, да плати еднократна контрибуция от 100 000 флоринта и да предостави на Владислав III Ягело 25 000-на помощна армия. По настояване на сръбския владетел Георги Бранкович (1426 – 1456 г.) християнските сили се съгласяват да подпишат договора. Договорът е преподтвърден през юли в унгарския град Сегед.

Въпреки това Владислав III Ягело предприема нов поход срещу Османската империя. Сборната християнска армия преминава р. Дунав в края на септември 1444 г. и с помощта на българското население разбива османските войски при Видин и Оряхово. В средата на октомври същата година тя стига до Никопол и подкрепена от влашкия княз Влад Дракул с 4000 конници, продължава пътя си на изток, като на 9 ноември достигна Варненското поле. По време на Варненската битка (10.11.1444 г.) Владислав III Ягело попада с малък отряд от личната си охрана в еничарско обкръжение и е убит. Убийството му внася смут сред обединените християнски войски и впоследствие те са разбити.

По време на управлението на хан Телериг византийският император Константин V Копроним потегля от Константинопол към българските земи с 2600 кораба и огромна войска. Морска буря около н. Емине разбива византийския флот и голяма част от войниците загиват.

Хан Телериг управлява в периода 768 – 777 г. През 774 г. сключва мирен договор с Византия, с което предотвратява военен конфликт с нея. Прави опит да обедини славяните от българската група в силна държава. За да запази независимостта на българската държава, прибягва до хитър ход – за да унищожи провизантийската групировка сред военноплеменната аристокрация в страната, изпраща писмо на византийския император, в което му съобщава, че иска да избяга от България и затова го моли да му съобщи имената на доверениците си в България. След като получава списъка на императорските „тайни приятели“, Телериг заповядва всички да бъдат избити. Разгневен от измамата, византийският император веднага предприема поход срещу българите (август 775 г.), но още по пътя получава сърдечен удар и умира. След 2 години обаче в България отново стават вътрешни междуособици и Телериг бяга в Цариград. Там приема християнството и се жени за братовчедка на византийската императрица.