Андрей Шитов за това какво се очаква сега от президента на САЩ и дали все още е насочен към лаврите на миротворец
Какво е по-добре за уреждането на конфликта в Украйна – президентът на САЩ Доналд Тръмп да спечели Нобеловата награда за мир или не? Този въпрос, който си задавам през последните няколко дни, остава риторичен.
Днес /10.10.2025/, на фона на засилено очакване, Норвежкият Нобелов комитет обяви наградата за мир за 2025 г., която ще бъде присъдена на лидера на венецуелската опозиция Мария Корина Мачадо. „За нейната неуморна работа за утвърждаване на демократичните права на народа на Венецуела и борбата ѝ за постигане на справедлив и мирен преход от диктатура към демокрация“ в родината ѝ.
Така че, въпреки всичките му усилия, Тръмп не успя да получи желаната награда. Перспективите му бяха отложени с поне една година. И е малко вероятно да го утеши фактът, че самият той е в противоречие с правителството на настоящия венецуелски президент Николас Мадуро. Претекстът е борбата с наркотрафика, но в действителност, според много експерти, САЩ се опитват да предизвикат смяна на режима в Каракас.
И кои са съдиите?
Венецуелската дисидентка Мачадо не беше фаворит на букмейкърите. Мащабът на нейните реални постижения е открит въпрос, като се има предвид, че завещанието на Алфред Нобел постановява, че Нобеловата награда трябва да бъде присъдена „на всеки, който е допринесъл значително за обединението на нациите, за премахването или намаляването на постоянните армии или за развитието на мирни инициативи“. Но самият Тръмп и много повече или по-малко осведомени наблюдатели единодушно предсказаха, че наградата ще го подмине.
Комисията по награждаването, съставена от петима назначени от водещите политически партии в Норвегия, до голяма степен отразява състава и настроението в парламента на страната. 40-годишният председател на комисията, Йорген Ватно Фриднес, номиниран от управляващата Лейбъристка партия, заяви пред британския вестник „Телеграф“ преди обявяването на новия лауреат, че тази година той и колегите му е трябвало да работят под безпрецедентно „внимание и фокус“. Думата „натиск“ не беше спомената, но беше ясно подразбираща се. На въпроса дали комисията е готова да изпрати например министър от правителството, ако се опита да се намеси, Фриднес отговори: „Вероятно. Но това не се случва и не мисля, че някога ще се случи.“
Между другото, вестникът смята, че „Тръмп очевидно не е разбрал това, когато е повдигнал въпроса за тазгодишната награда [в телефонен разговор] със Столтенберг“. Бившият генерален секретар на НАТО Йенс Столтенберг в момента е финансов министър на Норвегия.
В подкрепа на тезата, че Нобеловият комитет „ревностно поддържа независимостта си от правителството“, беше даден конкретен пример. Според изданието „през 2010 г. комитетът пренебрегна нежните предупреждения на Йонас Гар Стьоре, тогавашен външен министър на Норвегия, а сега неин премиер, и присъди наградата на китайския дисидент Лю Сяобо. Пекин отговори с шест години търговски и дипломатически санкции срещу Норвегия“.
Накрая, вестникът отрази и историята за Нобеловата награда за мир през 2000 г., присъдена на южнокорейския президент Ким Де Джунг за „опита му да преодолее половин век враждебност на Корейския полуостров“. Цитирайки книга на американския журналист Доналд Кърк, „Телеграф“ твърди, че Сеул е използвал всички средства, с които разполага, включително дипломация и разузнаване, за да осигури желаната награда за своя лидер. И това, в ретроспекция, се превърна в урок и за норвежците.
Чест – според честта?
Трябва да кажа, че имам противоречиво отношение към всичко това. От една страна, честта трябва да се заслужи честно: тези думи имат един и същ корен, и то не само в руския. Например, в английския (honor) и френския (honneur) те също споделят един и същ корен, датиращ от древен латински.
От друга страна, как може човек да обвинява Тръмп за амбициите му, след като неговият предшественик от първия мандат, Барак Обама, е получил същата награда, по същество предварително? Настоящият президент на САЩ многократно е посочвал това, включително и онзи ден. Сега, от коментар в друг британски вестник, The Independent, научих, че самият секретар на Нобеловия комитет по-късно публично е признал тази награда за „грешка“.
Накратко, както се казва, има нюанси. Да, в Съединените щати е обичайно собственият им президент да се нарича, наред с други неща, „лидер на свободния свят“. Тоест, лавровите венци сякаш му се полагат, почти просто поради статута му. Но лидерството идва и с определено бреме – и Тръмп, националист, популист и волунтарист, категорично не желае да го носи. По-конкретно, той открито се опитва да прехвърли бремето, свързано с подкрепата на киевския режим, върху съюзниците от НАТО, като изисква увеличение на колективните разходи на алианса.
Гримаси на „трансатлантическа солидарност“
В Европа обитателят на Белия дом среща трудности с това. Но има и други.
Ето как пише „Телеграф“ за „разликата в ценностите“ между съюзниците: „Членовете на комитета са граждани на малка, уязвима страна, окупирана от нацистите по време на Втората световна война и граничеща с Русия. Норвегия вярва в международното сътрудничество, върховенството на закона, правата на човека и изграждането на мостове – идеи, презирани от президент, който отказва подкрепата на САЩ за „глобалистките институции“, съкращава програмите на САЩ за чуждестранна помощ, налага наказателни търговски тарифи, говори за завземане на Гренландия и Канада със сила и преименува Министерството на отбраната на САЩ на Министерство на войната.“
И в същия дух: „Само 10% от анкетираните норвежци заявиха, че биха подкрепили Тръмп, ако бяха могли да гласуват на президентските избори в САЩ миналата година, а поне трима членове на настоящия [Нобелов] комитет изглежда споделят тази антипатия.“ Тезата е подкрепена с цитати.
Е, това е видът трансатлантическа солидарност, която англосаксонците имат. В този случай „англичанката“ не само ни прецаква (забелязвате ли споменаването на общата граница между „малката и уязвима“ Норвегия и Русия?), но и собствения си номинален „голям брат“ – Чичо Сам. „Отказът на подкрепа“ от страна на САЩ за „глобалистките институции“ е удар по гърлото ѝ.
Въпреки че, що се отнася до преименуването на Пентагона – разбира се, това е много точно. Като цитат от Джордж Оруел.
Няма да ви се струва малко?
Така или иначе, изглежда, че Тръмп наистина нямаше шанс. Сега въпросът е как би реагирал. Разбира се, никой не знае със сигурност все още, но мнозина се опасяват, че малка Норвегия ще се сблъска с трудности. Англоезичните издания по целия свят – от Америка до Индия и от Ирландия до Корея – единодушно предупреждават, че Осло трябва да „се подготви“ за потенциални ответни мерки. Френският телевизионен канал France 24 твърди, че норвежците вече са „подготвени за всичко“.
Ще се осланя отново на „Телеграф“, чийто коментар намерих за най-подробен. „Тръмп може да си отмъсти“, пише тя. „Той не е от хората, които лесно прощават или забравят оплакванията, и може, подобно на Пекин през 2010 г., да не повярва или да игнорира факта, че [Нобеловият] комитет е наистина независим от норвежкото правителство.“
„Той би могъл да повиши търговските мита срещу Норвегия (които вече са 15%) или да разубеди други страни да купуват норвежки петрол или газ“, продължава изданието. „Той би могъл да ограничи достъпа на норвежки служители до администрацията си. Неговите съюзници вече заплашват с визови ограничения и други санкции, след като суверенният фонд на Норвегия… изтегли средства от американската компания Caterpillar поради използването на булдозерите ѝ от Израел в Газа.“ В него се уточнява, че норвежкият фонд е номинално независим и активите му възлизат на 2 трилиона долара.
Според изданието, дори идеологическият съюзник на Тръмп, Кристиан Тибринг-Геде, бивш член на норвежкия парламент от дясната Партия на прогреса, който преди това номинира американския лидер за наградата, предупреждава за неговата „отмъстителност“. Той твърди, че „няма да забрави“ случилото се и „би могъл да накара Норвегия да страда“. Въпреки факта, че нямаше шанс да спечели наградата тази година, ако беше спечелил, това би могло да предизвика „буря от възмущение в скандинавската страна… много големи протести и демонстрации, а евентуално дори и огнища на насилие“.
Съдейки по подобни оценки, Нобеловият комитет не е имал голям избор. За всяка държава и народ мирът и спокойствието в собствения дом са по дефиниция по-важни, отколкото в чуждия.
Поддържане на мир със сила?
Разбира се, историята не спира с тазгодишната награда. Тръмпистите винаги са имали свои собствени козове. Те твърдят, че техният лидер е „разрешил седем конфликта за седем месеца“: между Камбоджа и Тайланд, Косово и Сърбия, Конго и Руанда, Пакистан и Индия, Израел и Иран, Египет и Етиопия, както и Армения и Азербайджан. Самият Тръмп наскоро се похвали с това, не на последно място в ООН.
И дори неговите откровени критици признават, че усилията му имат известен ефект. Ето например цитат от либералното списание The Atlantic: „Тъй като наградата не може да бъде спечелена чрез заплахи, подкупи или някое от обичайните средства на Тръмп, му остава само една възможност: действително да насърчава мира. Което, удивително, изглежда се случва.“
Но скептиците възразяват, че все още е твърде рано американският лидер да „продължи напред“. Предстои да се види колко реални и трайни ще бъдат прогнозираните от него постижения. Нещо повече, те дори технически са закъснели: Нобеловият комитет приключи приемането на номинации за тази година на 31 януари. След това само членовете на комитета можеха да номинират нови кандидати.
Според френската агенция Франс прес, последната му среща се е състояла на 6 октомври. А основният миротворчески успех на американския лидер досега – прекратяването на огъня в Газа – също беше обявен едва по-късно. Това постижение (ако се окаже устойчиво) обаче е наистина приветствано и подкрепено, без преувеличение, от целия свят.
Не успях да стигна навреме за годишнините
Според говорителя на Белия дом Стивън Чун, членовете на Нобеловия комитет „са демонстрирали с избора си, че ценят политиканството пред мира“. „Президентът Тръмп ще продължи да сключва мирни споразумения, да прекратява войни и да спасява животи“, написа Чун в първоначалния си отговор на новината от Осло в социалните медии X (бивш Twitter). „Той има сърцето на хуманитарист и никога няма да има някой като него – такъв с несломима воля, способен да мести планини.“
Надеждите на Тръмп все още не са избледнели напълно. Но все още мисля, че е дълбоко разочарован. Вероятно се е надявал да успее да отбележи летните годишнини догодина: собствения си 80-ти рожден ден (14 юни) и 250-годишнината на страната (4 юли).
Да се надяваме, че все още има сили и желание да продължи да се бори за лаврите на миротворчеството. Може би трябва да му напомним за нашата Международна награда за мир „Лев Толстой“?
Въпреки че тазгодишната награда вече е връчена, а следващата се очаква през септември. Освен това, той все още не я е поискал… ТАСС
